Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (15)

Безумствата на плътта

От няколко месеца Зенон бе случил с помощник — един осемнадесетгодишен корделиер бе заменил пияницата, крадец на мехлеми, от когото се бяха отървали. Брат Киприан си беше селянче, постъпило на петнадесет години в манастира, поназнайваше нещо от латинския, колкото да приглася по време на службата, а иначе говореше на недодялания фламандски от родното си село. Често го чуваха да подпява някоя воловарска песничка. И вкусовете му бяха още съвсем детски — току гледаше да бръкне тайно в стъкленицата със захарта за сиропите против кашлица. Но това безгрижно момче нямаше равно по сръчност, когато трябваше да се наложи мушамичка или да се стегнат превръзки: никакви язви и циреи не го плашеха и не го отвращаваха. Децата, които идваха в лечебницата, се успокояваха от засмяното му лице. Зенон го пращаше да подкрепя до дома им прекалено немощните болни, неспособни да вървят сами: и зяпащ насам-натам, опиянен от движението и шума по улиците, Киприан тичаше от приюта до болницата „Йоан Кръстител“, носеше едни лекарства и получаваше други, търсеше легло за дрипльото, когото не можеха да оставят да пукне на пътя, и ако не се намереше нещо по-добро, убеждаваше някоя набожна бабичка от околните къщи да прибере клетника. В началото на пролетта, преди още да е нацъфтяла манастирската градина, го нахокаха, че е откраднал няколко стръка глог, за да накичи всеопрощаващата дева под сводовете.

Неуката му глава бе пълна с какви ли не суеверия, чути от селските свахи: колко пъти му казваха да не лепи върху раните на болните евтини картинки с образа на някой светец церител. Все налиташе на върколаци, залаяли из пустите улици, навсякъде му се привиждаха вещици и вещери. Да го слуша човек, излизаше, че не минава света литургия, без да се довлече тайно и някой от Сатанаиловите угодници. Случеше ли се сам да отслужва в пустата черква, гледаше изпод око псалта и му се струваше, че в тъмните ъгли се мяркат невидими магьосници. Нищо не можеше да го разубеди, че някои дни от годината свещениците били длъжни да заклеват бъдещи баятели и то ставало, като са четат отзад напред молитвите за кръщене — разказваше, че неговата собствена кръстница го била измъкнала набързо от купела, когато видяла, че отчето държи требника наопаки. За да се предпазиш, гледай да минаваш по-далеч от съмнителните, а пипне ли те човек, свързан с нечистите сили, ти го допри по-високо, отколкото той тебе. Един ден Зенон, без да иска, го закачи по рамото и малко след това Киприан се изхитри да го докосне по лицето.

Сутринта след Томина неделя двамата останаха сами в задната стаичка на лечебницата. Себастиан Теус допълваше дневника си, Киприан чукаше нехайно кардамон. От време на време спираше и се прозяваше.

— Вие спите прав — обади се лекарят. — Трябва ли да разбирам, че цялата ви нощ е минала в молитви?

Юношата се усмихна лукаво:

— Нощем се събират Ангелите — каза той, след като хвърли поглед към вратата. — Каната с вино обикаля от ръка в ръка, казанът се топли за къпането. Ангелите коленичат пред Хубавицата и тя ги прегръща и ги целува, после прислужницата разплита дългите и плитки и двете са голи като в рая. Ангелите смъкват вълнените си одежди и се радват един на друг в дрехите от кожа, дар от бога, свещите се палят и гаснат и всеки следва желанието на сърцето си.

— Бабини деветини — троснато рече лекарят.

Но го завладя глухо безпокойство. Той познаваше тези ангелски назовавания, гальовно-сластните образи: те съставляваха езика на една забравена вече секта, уж изкоренена от Фландрия с огън и меч преди повече от петдесет години. Спомняше си, че още съвсем дете беше дочувал изпод свода на камината в къщата на улица „Вълнарска“ да се шушука за тези сборища, при които оглашените се познавали един друг в плътта.

— Откъде измъдрихте тези опасни дивотии? — строго каза той. — Не можете ли да сънувате нещо по-добро?

— Това не са дивотии — засегна се момчето. — Щом менер пожелае, Киприан ще го поведе за ръка и той ще види и ще пипне Ангелите.

— Шегувате се — рязко отсече Себастиан Теус.

Киприан продължи да стрива кардамона. Час по час поднасяше към носа си някое черно зърно, за да вдъхне сладкия мирис на подправката. По-сигурно беше да се прави, че изобщо е забравил за думите на момчето, но любопитството надделя у Зенон.

— Къде и кога точно стават тези ваши среднощни сборища? — троснато попита той. — Не е толкова лесно да се излезе от манастира нощем. Зная, че някои монаси прескачат зида…

— Те са гламави — заяви надменно Киприан. — Брат Флориан е открил една зирка, оттам влизат и излизат Ангелите. Брат Флориан обича Киприан.

— Дръжте си езика — сурово му отвърна лекарят. — Откъде знаете, че няма да ви издам?

Момчето поклати леко глава.

— Менер не ще стори зло на Ангелите — със заговорническа безочливост настоя той.

На вратата се почука. Зенон така се сепна, както не му се беше случвало от инсбрукските гонения насам. Беше едно девойче с охтика на кожата, винаги забулено в черно — не защото се срамуваше от болестта си, а понеже Зенон бе забелязал, че от светлината тя се влошава. После заприиждаха и други болни. Няколко дена лекарят и помощникът все не намираха сгода да продължат опасния си разговор. Но Зенон гледаше вече дякончето с други очи. Под това расо обитаваха тяло и душа — на изкусител и размирник. И едновременно му се струваше, че в пода на приюта е зейнала пукнатина. Без да признава пред себе си, той търсеше случай да научи нещо повече.

Случаят се представи следващата събота. Двамата седяха до масата и почистваха сечивата след затварянето на приюта. Ръцете на Киприан сновяха леко сред острите щипци и наточените резци. Изведнъж се облакъти сред железата и тихичко поде старо неразгадаемо песнопение:

Зова и ме зоват,

пия и ме пият,

гълтам и ме гълтат,

играя и всички пеят,

пея и всички играят.

— Какъв е пък този тропар сега? — сопнато попита лекарят.

А всъщност бе разпознал запретените слова на едно апокрифно евангелие — неведнъж ги бе чувал от устата на херметиците, които им приписваха скрита мощ.

— Това е ектенията на свети Йоан — простичко отвърна момчето.

И като се наведе през масата, додаде с тих доверителен глас:

— Пукна пролетта и гълъбът гука, марна е банята на Ангелите. Те се хващат за ръце и пеят тихичко, да не ги чуе зло ухо. Снощи брат Флориан донесе лютня и кротко свиреше такива умилни песни, че всички плакаха.

— Много ли сте се хванали в тази щуротия? — пряко волята си попита Себастиан Теус.

Момчето започна да изброява на пръсти:

— Първо, Квирин, моят приятел, и послушникът Франциск от Бюр, който има чисто лице и чист меден глас. Матей Артс идва понякога — после изброи две непознати за лекаря имена и додаде: — Брат Флориан рядко пропуща събрание на Ангелите. Пиер де Хамарт никога не се вестява, но той ги обича.

Зенон не очакваше да чуе името на строгия наглед монах. Двамата не се понасяха, откак управителят се бе възпротивил срещу възстановяването на „Свети Козма“ и на няколко пъти се опита да намали издръжката на приюта. За миг му се стори, че несвързаните признания на Киприан са клопка, заложена от Пиер за него. Но момчето продължи:

— И Хубавицата не се явява всякога, а само когато не я е страх от лошите. Нейната арапка донася в бохча светен хляб от бернардинките. Няма у Ангелите ни свян, ни ревност, ни забрана спроти сладката служба на телата. Хубавицата теши всекиго, който си поиска, с целувки, но мил й е само Киприан.

— Как се казва тя? — попита лекарят и за пръв път някакво име и лице му се привидяха иззад онова, което дотогава вземаше само за разпалени желания на това момче, непознало жена, откак е трябвало да остави игрите с краварките из върбалаците.

— Казва се Ева — замечтано отговори Киприан.

На полицата пред прозореца в едно мангалче горяха шепа въглени. Там топяха смола против очно възпаление. Зенон сграбчи ръката на момчето и го повлече към огъня. Един дълъг-дълъг миг държа пръста му над купчината жарава. Дори устните на Киприан пребледняха и той ги прехапа, за да не извика. Зенон също усети, че кръвта се дръпва от лицето му, и пусна ръката.

— А когато тези пламъци заиграят по цялото ви тяло? — тихо процеди той. — Намерете си по-безопасни забавления от разни ангелски сборища.

С лявата ръка Киприан докопа от рафта гърненце с криново масло и намаза изгореното. Зенон безмълвно му помогна да превърже пръста.

 

 

В този миг влезе брат Лука с подноса за игумена — всяка вечер му носеха успокояваща отвара. Зенон го пое от ръцете му и се качи сам при свещеника. На другата сутрин случката му изглеждаше като лош сън, но в стаята се натъкна на Киприан, който промиваше крака на едно ранено детенце. Превръзката си стоеше на пръста му. По-късно Зенон все със същия неудържим ужас извръщаше поглед от белега върху изгорения пръст. А Киприан през цялото време се изхитряше закачливо да му го пъха под носа.

 

 

Алхимичните проникновения в килията на „Свети Козма“ се замениха с настръхналото сноване на човек, който е зърнал бедата и търси изход. Малко по малко, както нещата изплуват от мъглата, иззад бръщолевенето на Киприан се очертаваше истината. Къпането на Ангелите и разпасаните им сборища се обясняваха много лесно. Долу под Брюж минаваше истинска мрежа от подземни проходи, разклонени от склад до склад и от изба до изба. Само една изоставена къща делеше корделиерския метох от манастира на бернардинките. Брат Флориан, малко зидар и малко художник, докато е потягал параклиси и дворове, навярно бе попаднал на някоя изоставена баня или пералня и тя се е превърнала в скривалище и подслон за тези луди глави. Флориан беше един вечно засмян двадесет и четири годишен развейпрах, който прекарал юношеството си в безгрижно скитосване по друмищата, изписвал из замъци и градски къщи образите на благородници и еснафи срещу покрив през нощта и място на трапезата. Заради анверските размирици опразнили манастира, където по някое време се подстригал, и есента пристигна в тукашната обител на корделиерите. Беше обичлив, похватен и гиздав, около него по стълбата вечно пърхаше сонм чирачета. Този смахнат ум трябва да бе срещнал из пътищата някакви последни издънки от онези сподвижници или братя в Светия дух, изтребени в началото на вена, и бе прихванал като зараза от тях картинния език и ангелските назовавания, усвоени после и от Киприан. Освен ако селянчето самичко не бе донесло опасния говор заедно с другите селски суеверия като забравени зародиши на чумата, пъкащи скришно в дъното на някой скрин.

 

 

Откак се бе разболял игуменът, Зенон забелязваше в манастира склонност към отпускане и безредие: чуваше се, че някои братя не изнасяли с предишното усърдие нощните служби, неколцина роптаеха нямо срещу промените, наложени от игумена съгласно предписанията на Събора; най-разхайтените от братята ненавиждаха Жан-Луи дьо Берлемон поради самоналожените лишения, за които даваше пример, по-коравите, напротив, го презираха за неговата благост — прекалена в техните очи. Тук-там заговорничеха във връзка с избора на нов игумен. Дързостта на Ангелите несъмнено бе улеснена от това междуцарствие. Чудното беше, че предпазлив човек като Пиер де Хамарт ги оставяше да се излагат на гибелна опасност с тези среднощни сборища, още повече, като замесват и момичета, но, изглежда, Пиер нищо не можеше да откаже на Флориан и Киприан.

Самите момичета отначало се сториха на Себастиан Теус само хитроумни прякори или просто видения. После си спомни, че съседите много говореха за някаква госпожица от именит род, която около Коледа се настанила при бернардинките, докато баща й, доверен човек във Фламандския съвет, отишъл да представя сметките си във Валядолид. Хубостта й, скъпите й труфила, черната й слугиня с увиснали от ушите халки оживено се обсъждаха по дюкянчетата и на улицата. Госпожица Де Лос излизаше със своята арапка, за да отиде на черква, на покупки при гайтанджията или бакалина. Нищо чудно Киприан да е разменил някой поглед, а после и закачка с хубавиците, докато го пращаха насам-натам, или пък Флориан, зает с подновяването на някой стенопис, да ги е прилъгал за себе си или за своя другар. Какво по-лесно от това две безстрашни момичета да се промъкнат нощем по плетеницата от проходи до тайното събрание на Ангелите и да представят на претрупаното им с библейски образи въображение една Суламит и една Ева.

 

 

Няколко дена след откровенията на Киприан Зенон отиде при сладкаря на Дългата улица, за да купи лековито вино, една от трите съставки в цяра на игумена. Идлет де Лос си избираше курабии и мекички на тезгяха. Беше едва петнадесетгодишно девойче, тъничко като фиданка, с дълги и съвсем светли плитки, с кладенчово сини очи. Сламенорусата коса, очите като бистра вода напомниха на Зенон за онзи момък в Любек, неговия неразделен другар. По същото време двамата с бащата, многоучения Егидий Фридхоф, богат златар от Брайтенщрасе и като него изкусен в огнените науки, се бяха впуснали в изпитания за свързването и подреждането на благородните метали. Замисленото момче бе за него скъпоценна находка и схватлив ученик едновременно… Герхард така бе запленен от алхимика, че настояваше да тръгне с него към Франция и бащата склони той да започне по този начин обиколката си на германските земи, но философът се побоя, че трудността на пътя и другите опасности ще се сторят тежки на това отхранено с нежни грижи дете. Любекската връзка, циганското лято на скитнишкия му живот, сега се завръщаше не като изсушен образец на паметта, подобен на плътските спомени, призовавани преди, докато размисляше за самия себе си, а примамлива като силно вино, с което трябва да внимаваш, за да не се опиеш. Тя волю или неволю го подтикваше към безумните Ангели. Но и други възпоменания кръжаха около дребното лице на Идлет: нещо дръзко и немирно у госпожица Де Лос изваждаше от забравата Жанет Фоконие, онази спътница на лувенските студенти, неговото първо мъжко завоевание — и перченето на Киприан вече не му се струваше детинско пустословие. Паметта му се напрегна, за да стигне още по-назад, но нишката се скъса — както хрускаше бонбони, арапката се изсмя, а Идлет на излизане стрелна към непознатия със сивеещите кичури една от усмивките, които отправяше на всеки срещнат. Широките й поли запречиха прихлупения вход на дюкянчето и сладкарят, поклонник на жените, кимна на своя купувач да види как умело госпожичката придърпва с една ръка няколкото ката фусти и показва глезените си, докато хубавият лъскав плат прилепва за миг към бедрата й.

— Щом една мома си показва краката, значи за друго е гладна вече, не за банички — смигна той на лекаря.

Това беше обичайна мъжка шега. Зенон се засмя добросъвестно.

Пак се занизаха безсънни нощи: осем крачки от сандъка до леглото, дванадесет крачки от прозорчето до вратата — това търкане на дъските вече напомняше разходката на затворник. Винаги бе знаел, че някои от наклонностите му, смятани за ерес на плътта, можеха да го отведат на кладата — орисията на еретиците. Човек се нагажда към кръвожадните закони на своето време, както се нагажда към войните, плод на човешката глупост, към неравенството, към несигурността по пътищата и немарата из градовете. От само себе си се знаеше, че може да го изгорят, задето е обичал Герхард, както можеха да го изгорят, задето чете Библията на простонароден език. Тези закони, обезсилени от самото естество на онова, което уж изправят, не засягаха богаташите и големците на този свят: в Инсбрук нунцият четеше наляво и надясно мръснишки стиховце, а някой нещастен монах щеше да се гърчи в пламъците заради тях; не се бе чувало благородник да бъде изгорен за това, че е прелъстил оръженосеца си. Законите вилнееха върху главите на не толкова именити люде, но пък липсата на име беше и един вид убежище: покрай кукички, мрежи и факли повечето риби продължават в черните дълбини незнайния си път, без да ги е грижа за другарите им, които се мятат окървавени горе в лодката. Но той не забравяше също, че е достатъчно ожесточението на един враг, пристъп на ярост и умопомрачение у тълпата или просто тъпашкото заинатяване на някой съдия, за да погубят набедени, по всяка вероятност невинни клетници. Безразличието лесно се превръща в бяс, а полусъучастничеството — в омраза. Цял живот бе долавял в себе си този страх, редом с останалите опасения. Но по-мъчно се изтърпява за другите онова, което с лека ръка приемаш за себе си.

Смутните времена благоприятствуваха издайничеството от всякакъв вид. Простолюдието, тайно подмамвано от иконоборците, настървено срещу могъщите монашески ордени заради богатството и влиянието им, жадно се нахвърляше върху всяко произшествие, което можеше да ги опръска с кал. Преди няколко месеца в Гент шестима монаси августинци, с право или без право заподозрени в содомитско общуване, бяха изгорени след невиждани мъчения, за да се укроти възбудата на настръхналата срещу духовенството тълпа: страхът да не излезе, че се потулва случаят, стана причина да не се ограничат с вътрешни наказания, наложени от самия орден. Работата с Ангелите беше още по-опасна. Наместо да разпръснат в очите на сганта най-черните облаци около случката, любовните веселби с двете девойки допълнително утежняваха положението на горките момчета. Госпожица Де Лос се превръщаше в прицел за нечистото любопитство на простолюдието и отсега нататък тайната на нощните събирания зависеше от женска бъбривост, както и от някоя ненадейна бременност. Но най-голямата опасност идваше от тези ангелски имена, от свещите и детинските представления с вино и осветен хляб, припяването на апокрифни стихове, неразбираеми за никого, дори за онези, които са ги писали, и накрая от голотата, въпреки че тя в края на краищата не беше нещо по-различно от гоненицата на хлапетиите покрай някоя вада. Бели, за чието наказание стигаха един-два плесника, щяха да откарат на оня свят тези луди сърца и замаяни глави. Никой нямаше да прояви достатъчно благоразумие, за да приеме като естествено това, че онемеят ли пред ликуването на плътта, тези неуки деца ще прибегнат до свещените слова и образи, с които открай време са им тъпкали главите. Също както болестта на игумена почти с точност определяше деня и естеството на неговата смърт, така Киприан и другарите му изглеждаха на Зенон отишли — все едно че бяха вече изпищели в пламъците.

Докато седеше пред масата и драскаше разсеяно по полетата на един тефтер цифри и рисунки, си каза, че самият той е твърде уязвим. Киприан бе пожелал да го превърне в довереник, ако не и в съучастник. Почти нямаше начин при един малко по-упорит разпит да не излязат наяве истинското му име и самоличност, а не беше кой знае каква утеха вместо за содомия да те съдят за безверие. Не забравяше и лекуването на Хан, както и укриването му от ръцете на закона: днес-утре можеше да увисне заради тях на бесилката, като прост бунтовник. Най-разумно беше да замине, и то веднага. Но и дума не можеше да става, че точно сега ще остави игумена.

Жан-Луи дьо Берлемон гаснеше бавно, съгласно онова, което се знаеше за болестта му. Беше станал само кожа и кости и мършавината още повече биеше на очи у този човек с могъщо телосложение. Преглъщаше с все по-голяма мъка и Себастиан Теус караше старата Грейте да му цеди сокове от варено месо и плодове, умело подправяни както едно време в готварницата на Ливр. Болният правеше усилие да им се наслади, но едва отпиваше с върха на устните и Зенон подозираше, че го мъчи постоянен глад. Гласът почти съвсем се бе изгубил и игуменът пазеше думите си за най-неотложните разговори със своите подчинени и с лекаря. Останалото време пишеше желанията или нарежданията си на листчета хартия, поставени до леглото му, но както един ден подхвърли на Себастиан Теус, нямаше вече много нещо за писане и за казване.

Лекарят бе помолил колкото може по-малко да говорят на болния за събитията отвън — искаше да му спести разказа за зверствата на вилнеещия в Брюксел Кървав съд. Но новините като че се процеждаха до игумена. Към средата на юни послушникът, натоварен да се грижи за него, заспори веднъж със Себастиан Теус кога за последен път са му правили разтривка с трици, от която кожата се освежаваше и изглежда, за някое време му поолекваше. Игуменът извърна към тях пепелявото си лице и с усилие промълви:

— Беше понеделник, шести — когато обезглавиха двамата графове.

По хлътналите му страня безгласно се стичаха сълзи. Зенон научи по-късно, че Жан-Луи дьо Берлемон бил сродник на Ламорал от страна на покойната си жена. Един-два дена след това той предаде на своя лечител няколко утешителни слова за Сабина Баварска, вдовицата на графа: казваха, че била с единия крак в гроба, съсипана от тревогите и отчаянието. Себастиан Теус взе писмото, за да го връчи на вестоносец, но пред вратата се сблъска с Пиер де Хамарт, който пожела да го види, защото се опасяваше да не би някоя непредпазлива стъпка на игумена да докара неприятности на манастира. Зенон подаде листчето с презрение. Управителят хвърли един поглед и го върна: нищо опасно нямаше в съболезнованията до именитата вдовица и в обещанията за молитви. Към госпожа Сабина и самите кралски военачалници се отнасяха с почитание.

 

 

Зенон дълго си блъска главата над онова, което не му даваше мира, и се убеди, че за да се избегне най-лошото, достатъчно бе да пратят Флориан другаде да подновява стенописи. Оставени сами, Киприан и послушниците не ще посмеят да продължат нощните сбирки, а можеше и да се подшушне на бернардинките по-изкъсо да наглеждат двете моми. Само игуменът бе в състояние да реши преместването на Флориан и философът се накани без много приказки да му обясни каквото трябва, за да го накара незабавно да действува. Зачака ден, в който болният ще се почувствува малко по-добре.

Това стана един подиробед в началото на юли, когато епископът сам бе дошъл да навести болния игумен. Негово преосвещенство току-що си бе заминал. Жан-Луи дьо Берлемон лежеше с расото върху постелята и усилието да приеме подобаващо госта си като че го бе пооживило за малко и му бе вдъхнало сили. Зенон хвърли един поглед към почти непокътнатия поднос върху масата.

— Предайте благодарността ми на онази добра жена — каза свещеникът с малко по-звучен глас от обикновено. — Вярно, не ядох много — добави той почти развеселен, — но за един монах не е зле и да попости.

— Епископът сигурно щеше да разреши смекчаване на изпитанието за господин игумена — продължи шегата му лекарят.

Игуменът се усмихна:

— Негово преосвещенство е доста начетен и аз го смятам за сърцат мъж, макар да бях от онези, които се възпротивиха срещу ръкополагането му от краля, понеже не е според нашите стари обичаи. Голяма радост беше за мен да му препоръчам моя лекар.

— Но аз не си търся друго място — засмян отвърна Себастиан Теус.

Умората вече беше засенчила лицето на болния.

— Не ми се иска да се оплаквам, Себастиан — търпеливо продължи той, смутен, както винаги, че ще трябва да говори за страданията си. — Мъките ми са поносими… Но понякога е трудно… Затова се двоумя да приема ли свето причастие… Не бива някой пристъп на кашлица или задавяне… Ако може, с успокоително да понамалим тези болки в гърлото…

— Болките в гърлото се лекуват, господин игумен — излъга лекарят. — Много се надявам на топлото лято…

— Така е — разсеяно каза игуменът. — Така е…

Той протегна костеливата си длан. Монахът пазител се бе дянал някъде и Себастиан Теус каза, че случайно срещнал брат Флориан.

— Да — обади се игуменът, сякаш държеше да покаже, че още помни имена. — Ще го накараме да поднови стенописите в черквата. Парите не стигат да поръчаме нови…

Изглежда мислеше, че монахът с четките и тасчетата е пристигнал едва вчера. Въпреки че в манастира се шушукаше по ъглите, Зенон смяташе, че Жан-Луи дьо Берлемон не е изгубил разсъдъка си, но сега той просто е обърнат навътре. Изведнъж игуменът го повика с пръст да се наведе, за да му каже някаква тайна на ухото, но не за брата образописец ставаше вече дума.

— … Жертвоприношението, за което си говорихме един ден, приятелю Себастиан… Нищо няма вече за жертвуване… Все едно е старец на моите години жив ли е или ще умре…

— За мен е важно игуменът да живее — с твърд глас отвърна лечителят.

Но не пожела да извика други свои събратя. Всяка помощ можеше да завърши с донос. Не се знае дали в немощта си тази уста няма да изтърве някоя тайна или пък, останал без сили, човекът да бъде обладан изведнъж от неприсъща иначе на природата му строгост. А и случката с писмото показваше, че игуменът вече не е господар у дома си.

 

 

Зенон още един път се опита да сплаши Киприан, Разказа му за злощастието на гентските августинци, макар дякончето сигурно и самичко да бе дочуло нещо. Очакванията му обаче не се сбъднаха.

— Августинците са животни — отсече младият корделиер.

Но след три дена сам пристъпи разтревожен към лекаря:

— Брат Флориан си е изгубил муската, дето му я дала една египтянка — смутено промърмори той. — Може да стане нещо много лошо. Дали менер, с неговите знания, няма да…

— Да не съм продавач на заклинания — троснато го пресече Себастиан Теус и му обърна гръб.

На другата вечер, петък срещу събота, философът работеше затънал в книгите, когато през прозореца влетя нещо леко. Беше една лескова клонка. Зенон погледна навън. Някаква сивкава сянка, от която с голотата си смътно се отделяха лицето, ръцете и краката, стоеше долу подканящо. Киприан почака малко, после тръгна и се изгуби под сводовете.

Зенон се върна разтреперан при масата. Горещо желание го бе обзело, но той знаеше, че няма да му се поддаде — както друг път, въпреки заричането, от самото начало е бил наясно, че ще отстъпи. За нищо на света не ще потегли подир този луд към жалкия му разврат и нощните магии. Но сред постоянната напрегнатост, пред лицето на разрухата, която бавно напредваше в тялото, може би и в душата на игумена, така му се искаше да се притисне до някое младо топло тяло и да забрави силите на студа, гибелта и мрака. Дали упорството на Киприан се дължеше на грижата да привлекат на своя страна един полезен съучастник, подозиран отгоре на всичко в тайна власт? Или за сетен път се проявяваше прастарото прелъщаване на Сократ от Алкивиад? Една по-безумна мисъл проблесна в главата на алхимика. Възможно ли бе собствените му желания, задушени заради проникновения, по-дълбоки от плътските, да са приели извън него този детински и пакостлив образ? Extinctis luminibus^[1]: той духна лампата. Напразно се опитваше като анатом, а не като любовник, с омерзение да си представи игрите на лъстивите деца. Повтаряше си, че устата, съсъдът на целувките, е дупка за преживяне, че отпечатъкът на устни, които сме смукали, е отблъскващ върху ръба на чашата. Напразно викаше в съзнанието си образите на преплетени една с друга бледи гъсеници и на мушици, омазани в мед. Каквото и да правеше, Идлет и Киприан, Франциск от Бюр и Матей Артс оставаха прекрасни. Старата потилия наистина беше магьосническа стаичка, големият чувствен пламък преобразяваше веществото както онзи от атанора на алхимиците и струваше си заради него да се изложи на опасността от другия, на кладите. Телесната белоса проблясваше като искриците, които издават тайните заложби на камъните.

На заранта дойде отърсването. Най-низката похот в някой вертеп беше по-достойна от кълченето на Ангелите. Долу, в сивата стая, пред една бабичка, която всяка събота идваше да сменят компресите на подутите й крака, той жестоко скастри Киприан, че е разпилял кутията с превръзките. Лицето с малко подпухнали клепачи изглеждаше не по-различно от друг път. Нощният призив може и да бе станал насън.

 

 

Но знаците, идващи от малобройното братство, сега бяха пропити с неприязън и присмех. Една сутрин още с влизането в задната стаичка философът зърна на видно място върху масата някаква рисунка, твърде изкусна за Киприан, който едва дращеше с перото, колкото да си изпише името. В купчината тела се чувствуваше немирният дух на Флориан. Беше една от градините на наслажденията, срещани от време на време в картините на художниците — за простодушните хорица това беше бичуване на греха, докато други, по-проницателни, виждаха в тях панаир на плътските прищевки. Една хубавица влизаше да се къпе в дълбоко корито, придружавана от любовниците си. Два чифта боси крака издаваха влюбени, прегърнати зад една завеса. Момък нежно раздалечаваше с ръка коленете на съществото, към което бяха устремени помислите му, а то му приличаше, като да бе негов брат. От устата и скришния отвор на легналото момче излизаха нагоре крехки растения. Арапка мъкнеше на поднос огромна малина. Представено така, в иносказание, удоволствието се превръщаше в магьосническа игра, в опасна глума. Замислен, философът скъса листа.

След два-три дена го очакваше нова похотлива подигравка: бяха измъкнали от един скрин няколко стари обуща, с които прецапваха градината в дъжд и киша: наредени така, че да бият на очи, челиците се яхаха един друг на пода с мръснишка безочливост. Зенон ги пръсна с един ритник: задявката беше просташка. Една вечер намери в стаята си още по-предизвикателна вещ. Беше камъче с несръчно очертано лице и женски части — или може би на двата пола, — омотано с кичур руси коси. Философът изгори къдрицата и с презрение захвърли в едно чекмедже тази кукла заклинание. После закачките спряха, той така и не се унижи да спомене за тях на Киприан. Почна да мисли, че щуротиите на Ангелите ще минат от само себе си, както всичко минава.

 

 

Всеобщите беди заливаха приюта „Свети Козма“ е тълпи от хора. Към обичайните болни се притуриха такива, които рядко се мяркаха втори път: селяни, понесли каквото им падне, грабнато набързо, преди да побегнат, или измъкнато от горящата къща — опърлени одеяла, пухеници с пръсната перушина, котлета и нащърбени чирепи. Жени мъкнеха деца, увити в мръсни дрипи. Прокудени от разбунените села, опразвани едно подир друго от войската, тези хора бяха целите нашарени със синини и рани, но главната им болест си оставаше гладът. Някои прекосяваха града като натирени стада и не знаеха къде ще нощуват утре, други оставаха из тези не толкова препатили краища у роднини, които все още имаха добитък и покрив над главата. Подпомаган от брат Лука, Зенон винаги гледаше да му се намира хляб, за да раздава на най-закъсалите. Не така хленчещи, но по-неспокойни, тръгнали самички или по двама-трима, веднага си личаха хората със занаят и препитание от градовете из вътрешността, явно подгонени от Кървавия съд. Бежанците носеха хубави градски дрехи, но по разпраните обуща, по отеклите крака, целите в мехури, се виждаше, че тези уседнали люде не са се спирали за миг. Те не казваха за къде са тръгнали, но Зенон знаеше от старата Грейте, че гемиджиите почти всеки ден потеглят от пущинаците по брега и отвеждат тези родолюбци до Англия или Зеландия — според кесиите им или според посоката на вятъра. В приюта ги лекуваха, без да ги разпитват.

Себастиан Теус не се отделяше от игумена, но имаше вяра на двамата монаси — те вече разбираха нещо от лечителското изкуство. Брат Лука беше разсъдлив човек, отдаден в работата, умът му не отиваше по-далеч от онова, което трябва да се свърши. От Киприан — не можеше да се отрече — бликаше приветлива доброта.

 

 

Престана да дава на игумена упойващи средства, за да притъпява болките му. Една вечер той сам отблъсна чашата.

— Разберете ме, Себастиан — разтревожен промълви свещеникът, защото, изглежда, очакваше лекарят да настоява. — Не ми се ще да дремя в онзи миг… Et inve-nit dormientes^[2]…

Философът кимна с глава. Службата му до постелята на умиращия оттук нататък се сведе до това да му дава от време на време лъжичка отвара или да помага на брата болногледач, щом трябваше да се повдигне едрото измършавяло тяло, лъхащо вече на гроб. Връщаше се късно в „Свети Козма“ и си лягаше с дрехите — всеки миг очакваше пристъпа на задух, който ще го завлече.

Една нощ му се счу, че бързи стъпки приближават килията му по каменните плочи отвън. Скочи веднага и отвори. Пред вратата — никой и нищо. Въпреки това той изтича при игумена.

Жан-Луи дьо Берлемон седеше изправен в леглото, облегнат върху подпъхнатите възглавници. Широко отворените му очи се обърнаха към лекаря и на него му се стори, че в тях прочита безкрайна загриженост.

— Бягайте, Зенон — и рече той. — След като умра…

Остра кашлица прекъсна думите му. Зенон изтръпна целият и неволно се обърна, за да види дали болногледачът, който седеше на столчето си в ъгъла, не е чул. Старецът спеше, главата му се люшкаше насам-натам. Изнемощелият игумен бе полегнал на една страна върху възглавниците, изпаднал в някакво тревожно вцепенение. Зенон се наведе над него с разтуптяно сърце — страшно се изкушаваше да го събуди, за да получи поне една думичка още, един поглед. Не вярваше на сетивата си, дори на разсъдъка. След миг обаче приседна до постелята. Напълно бе възможно игуменът през цялото време да е знаел името му.

Болният помръдваше, раздрусван от слаби трепети. Зенон се зае дълго да му разтрива стъпалата и прасците, както някога го бе научила господарката на Фрьосьо. Това беше по-добро от всякакви упойки. Накрая сам заспа в единия ъгъл на кревата, подпрял глава на ръцете си.

На сутринта слезе в трапезарията, за да изсърба една студена чорба. Там беше и Пиер де Хамарт. От стона на игумена всичките страхове на алхимика почти суеверно се бяха събудили. Той дръпна настрани Пиер де Хамарт и предизвикателно му каза:

— Надявам се, че сте усмирили бесуването на вашите приятели.

Канеше се да приказва за честта и сигурността на манастира. Управителят му спести смешното положение.

— Не разбирам за какво говорите — студено каза той.

И си тръгна, като шляпаше шумно със сандалите.

 

 

Тази вечер миросаха за трети път игумена. В тясната килия и прилежащия параклис нямаше къде да се обърнеш от монаси със свещи в ръцете. Някои плачеха, други просто благочинно наблюдаваха причестяването. Полувдървен, болният като че се мъчеше да диша колкото може по-леко и гледаше с невиждащи очи жълтите пламъчета. Щом свършиха с последните молитви, всички се изнизаха в редица, останаха само двама монаси с броениците си. Зенон, който досега бе стоял отстрани, зае обичайното си място.

Свършило бе времето на думите, дори най-откъслечните — игуменът само кимаше да му дадат вода или подлогата, окачена в ъгъла до леглото. Зенон си мислеше, че вътре в този рухващ свят, подобно на съкровище под развалините, все още тлее някакъв дух и е възможно да се запази връзката с него, отвъд словото. Продължаваше да държи дланта на болния и лекият допир му се струваше достатъчен, за да преведе до игумена мъничко сила и да му върне обратно мъничко спокойствие. На няколко пъти лекарят се сещаше за поверието, че душата на умиращия кръжи над него като огнен език, забулен в мъгла, и вдигаше очи към сумрака, но онова, което виждаше, най-вероятно бе само отразена в стъклото запалена свещ. На зазоряване Зенон дръпна ръката си: дошъл бе часът игуменът да пристъпи към последните двери — сам, или може би съпроводен от невидими създания, призовани в предсмъртния му унес. Малко по-късно болният прошавна, сякаш на път да се събуди: пръстите на лявата ръка като че напразно се опитваха да намерят нещо върху гръдта — без съмнение там, където Жан-Луи дьо Берлемон бе носил някога ордена на Златното руно. Зенон зърна върху възглавницата един скапуларий, изпаднал от връвчицата си. Постави го на мястото му и умиращият изглеждаше доволен, когато пръстите му го напипаха. Устните беззвучно помръдваха. Зенон напрягаше ухо и накрая все пак успя да долови повторените сигурно за хиляден път заключителни слова на една молитва:

— … nunc et in hora mortis nostrae^[3].

Изтече още половин час; той помоли двамата монаси да се заемат с приготвянето на тялото.

 

 

Присъствува на опелото, сврян в един ъгъл на черквата. Много народ се бе стекъл. На първия ред разпозна епископа, а до него един наполовина схванат, но още държелив старец, облегнат на бастуна си — годините бяха придали на Бартоломе Кампанус уверена и горда осанка. Монасите под качулките си не се различаваха един от друг. Франциск от Бюр размахваше кадилницата, лицето му наистина бе като на ангел. Тук-там сред подновените стенописи над олтара проблясваше нимбата или пъстроцветната дреха на някоя светица.

Новият игумен беше смръщен човек, но много благочестив и минаваше за добър управник. Разнесе се мълва, че по съвет на Пиер де Хамарт, който бе спомогнал за избирането му, щял в скоро време да затвори лечебницата „Свети Козма“, понеже струвала много на манастира. Може би се бе подочуло нещо и за грижите към бежанците от Кървавото съдилище. Така или иначе, на лекаря никой нищо не казваше. Все едно: Зенон бе намислил да замине веднага след погребението на игумена.

Този път нямаше да носи нищо със себе си. Ще остави книгите, които впрочем твърде рядко прелистваше. Ръкописите му не бяха нито толкова ценни, нито кой знае колко опасни, за да ги мъкне на гръб, наместо да отидат някой ден в печката на магерницата. Времето бе топло и той реши, че клашникът и зимните одежди няма да му трябват: стигаше му една къса дреха и най-новите ризи. Напъха в торбата докторските си сечива заедно с няколко редки и скъпи лекарства. В последния миг мушна вътре и двата си стари пищова с кобурите. За всяка дреболия от това свеждане до най-важното водеше дълги спорове в себе си. Пари му се намираха: освен малкото, заделено за това пътуване от постното манастирско възнаграждение, няколко дена преди смъртта на игумена старият монах болногледач му бе донесъл едно вързопче, вътре с кесията, от която навремето бе взел, за да помогне на Хан. Както личеше, игуменът не беше бъркал оттогава в нея.

Първо бе намислил синът на Грейте да го откара до Анверс и оттам да се промъкне в Зеландия или Гелдре, вече открито разбунтувани срещу кралската власт. Но ако заподозрат нещо след заминаването му, по-хубаво щеше да е старицата и синът й, каруцарят, с нищо да не са замесени. Тогава реши да стигне пеш до морето и да потърси някоя гемия.

 

 

Вечерта преди заминаването за последен път размени няколко думи с Киприан, когото завари в задната стаичка. Юношата си подпяваше нещо с ведро задоволство на лицето и той кипна:

— Ще ми се да вярвам, че сте оставили забавленията поне по време на жалейката — без предисловие се нахвърли той върху него.

— Киприан вече пет пари не дава за нощните сборове — каза юношата по неговия си детински начин да говори за себе си, като че става дума за друг. — Той се вижда самичък с Хубавицата, посред бял ден.

Не стана нужда дълго да го разпитва, за да разбере, че открил една изоставена градина край канала и изкъртил вратата й. Там идвала понякога Идлет. Скрита зад стената, арапката гледала да не дойде някой.

— Сетихте ли се поне да пазите вашата хубавица? Да не се окаже животът ви в ръцете на жената, която ще й бабува.

— Ангелите не зачеват и не раждат — отвърна Киприан с пресилено уверен глас, като че повтаряше наизустено правило.

— Я зарежете този бебешки език — гневно му кресна лекарят.

 

 

Вечерта, преди да напусне града, той бе поканен, както неведнъж досега, от органиста и неговата женица. След яденето според обичая си музикантът го поведе да чуе хоралите, които щеше да свири другата неделя на органа в „Свети Донациан“. Заключеният в ехтящите тръби въздух се пръскаше под голия свод, по-звънлив и по-могъщ от всякакъв човешки глас. Цялата нощ Зенон отново и отново чуваше един мотет от Орландо ди Ласо, примесен с кроежите за бъдещето, докато лежеше за последен път на своето легло, в приютската си килия. Безполезно беше да става много рано — градските врати се отваряха едва след изгрев-слънце. Написа една бележка, че го викат бързо при болен приятел край града и че сигурно ще се върне след по-малко от седмица. Винаги трябва да се оставя пътечка назад. Когато се измъкна предпазливо от приюта, улицата вече сивееше в лятната зора. Сладкарят тъкмо разтваряше капаците на дюкянчето си и беше единственият, който го видя да излиза.