Маргьорит Юрсенар
Творение в черно (11)

Последни странствувания на Зенон

Беше през ония времена, когато огнен обръч стяга човешкия разум. След като избяга от Инсбрук, Зенон се притаи за няколко месеца във Вюрцбург, при своя съмишленик Бонифаций Кастел, упражняващ херметическото изкуство в една къщурка до Майн — хладните му зеленикави отблясъци играеха в стъклата. Но бездействието и животът на едно място му дотегнаха, а и Бонифаций не беше човек, който дълго ще излага на опасност кожата си за изпаднал в беда приятел. Зенон мина в Тюрингия, после продължи за Полша и се записа хирург във войската на крал Зигмунд, канещ се с помощта на шведите да прогони московеца от Курландия. След втората зима в походи жаждата да опознае нови билки и нови краища го отведе по море до Швеция с хората на някой си капитан Гулденстар, който го представи на Густав Ваза. Кралят си търсеше лечител за болките, посадени в старото му тяло от влагата на стануването и студените нощи върху леда през буйната му младост, пробудените едновремешни рани и французката болест. Зенон бе погледнат благосклонно, след като предложи подсилваща отвара на самодържеца, отпаднал след коледните празници, които бе прекарал с младата си трета поред съпруга в белия дворец на Вадстена. Облегнат пред един висок прозорец между мразовитото небе и ледената равнина на езерото, той цяла зима пресмята положението на звездите, вестители на благополучие или беда за рода Ваза, подпомаган и от младия престолонаследник Ерик, у когото пламтеше болезнен жар към опасните науки. Напразно му припомняше Зенон, че звездите могат да повлияят върху съдбата ни, но не и да я решат, че не по-малко могъща и загадъчна, подчинена на закони, по-сложни от нашите собствени, водителка на участта ни, е алената звезда, туптяща в нощта на тялото, заключена в клетката си от кости и плът. Но Ерик беше от онези, които предпочитат отвън да получават предопределението си — било от гордост, понеже му се струваше красиво самото небе да се занимава с бъдещето му, било от нехайство, за да не отговаря сам нито за доброто, нито за злото, вкоренени в него. Вярваше в звездите, така както напук на приетата от баща му реформистка вяра се молеше на светци и архангели. Изкушението да направлява кралски потомък караше философа да му подсказва от време на време някое заключение или съвет, но чуждите мисли затъваха в младия мозък; дремещ зад бледите сиви очи, като в блато. Станеше ли студът нетърпим, ученикът и философът пристъпваха до пленения в камината огън и Зенон все не можеше да се начуди, че тази благотворна топлина, опитоменият демон, който послушно сгрява заровеното в пепелта гърне с пиво, е същото, кръжащо по небосвода, обвито в пламъци божество. Други вечери князът не идваше — пиянствуваше с братята си и тайфа уличници из кръчмите — и ако същата нощ се случеха неблагоприятни знамения, Зенон свиваше рамене и ги подправяше.

Няколко седмици преди Еньовден помоли да го пуснат и потегли на север, за да наблюдава с очите си проявленията на полярното слънцестояние. Пеша, с кон или лодка, взети назаем, обхождаше енория след енория, като викаше за преводачи местните пастори, все още незабравили църковния латински: тук-там из селата научаваше съставките на някоя лековита отвара от церители — познавачи на горските билки и мъхове, или пък от чергарите, лекуващи болните с бани, кадене и тълкуване на сънищата. Когато се присъедини към двора в Упсала — там негово величество откриваше есенното събрание, — разбра, че козните на един германски събрат са го погубили в очите на краля. Старият самодържец се опасяваше да не би с изчисленията на Зенон синовете му да преброят прекалено точно колко години му остават. Зенон се надяваше на престолонаследника, негов приятел, кажи-речи, съмишленик, но случайно срещна Ерик в двореца и младият княз мина край него, без да го погледне, като че философът ненадейно бе станал невидим. Зенон се качи тайно в една рибарска гемия на езерото Малар и замина за Стокхолм, оттам се добра до Калмар и отплава за Германия.

За пръв път през живота си изпитваше странната необходимост да стъпи в собствените си дири, като че битието му следваше отнапред установена крива, подобно на блуждаещите звезди. В Любек му потръгна, но се задържа само няколко месеца. Искаше му се да отпечата във Франция своите „Протеории“, дело на целия му живот с известни прекъсвания. Нямаше намерение да излага някакво учение, а да подреди човешките гледища, да покаже техните сблъсъци и сглобки, скритите им допирателни, потулените връзки. Пътьом се отби в Лувен, там никой не го позна под името Себастиан Теус, което си бе закачил. Както атомите на едно тяло непрекъснато се обновяват, но то самото докрай запазва същите очертания и същите израстъци, преподавателите и студентите неведнъж се бяха сменяли, но чутото в една от залите не му се стори много по-различно от онова, което той самият бе изслушвал някога с досада или с жадно внимание. Дори не си направи труда да разгледа наскоро издигнатата тъкачница в околностите на Оденард и нейните станове — радост за собствениците, — досущ като онези, които на младини сам бе майсторил заедно с Кола Хейл. Но с любопитство изслуша подробното им описание от един факултетски алгебрист. Този професор по изключение не пренебрегваше главоблъсканиците на живота. Той покани на вечеря чуждоземския учен и му предложи подслон за през нощта.

В Париж Руджери, с когото Зенон се бе виждал на времето в Боляна, го посрещна с отворени обятия: дясната ръка на кралица Екатерина си търсеше помощник — от една страна, сигурен, а от друга, с разклатено положение, за да го държи в ръцете си при нужда, — който да му помага за лечението на младите престолонаследници и предсказването на бъдещето им. Италианецът отведе Зенон в Лувъра и го представи на господарката си: заговори скорострелно на родния им език, без да забравя ниските поклони и угодливите усмивки. Кралицата огледа странника с искрящите си очи, като умело ги въртеше, а в същото време и ръцете й не спираха нито за миг — диамантите, осеяли пръстите й, изпускаха пламъчета. Напомадените, леко подпухнали длани шаваха като кукли в скута й от черна коприна. После сякаш спусна върху лицето си жалейно було и заговори за гибелната злополука, отнела три години преди това живота на покойния владетел:

— Защо не се вгледах по-внимателно във вашите „Предвиждания“, където някога ми се мярнаха изчисления за броя на годините, отредени на владетелите! Може би щяхме да отклоним горкия крал от острието на копието, което ме направи вдовица… Вие, струва ми се — добави тя с пленителна усмивка, — не сте съвсем непричастен към това съчинение, вредоносно, според мнозина, за слабите мозъци, приписвано на някой си Зенон.

— Да приемем, че съм същият този Зенон — каза алхимикът. — Speluncam exploravimus^[1]… Ваше величество знае не по-зле от мен, че бъдещето е заченало много повече обстоятелства, отколкото може да роди. И не е съвсем невъзможно да бъдат чути някои как помръдват в утробата на времето. Но единствено събитията решават коя от тези ларви е годна за живот и ще бъде износена докрай. Никога не съм изкарвал на пазара бедствия или благополучия, вреди време изтръгнати.

— И пред негово величество шведския крал ли принизявахте по същия начин науката си?

— Не виждам никакви основания да лъжа най-изкусната жена на Франция.

Кралицата се усмихва.

— Parla per divertimento^[2] — обади се италианецът, разтревожен да не би неговият събрат да подбие прекалено цената на занаята. — Questo honorato viatore ha studiato anche altro che cose celesti; sa le virtudi di vele-ni е piante benefiche di altre parti che possano sanare gli accessi auricolari del Suo Santissimo Figlio.^[3]

— Аз мога да пробия един цирей, но не и да излекувам младия крал — сдържано каза Зенон. — Зърнах отдалече негово величество отвън, преди да ме приемете: не е необходимо кой знае какво умение, за да се разпознаят кашлицата и потенето на гръдноболните. Слава богу, небето ви е дарило и с други синове.

— Дано господ ни го съхрани! — неволно се прекръсти кралицата… — Руджери ще ви въведе при краля и ние много се надяваме на вас да облекчите поне малко страданията му.

— А моите кой ще облекчи? — горчиво каза философът. — Сорбоната се заканва да изземе „Протеориите“, които тъкмо сега печата един книжар от улица „Сен Жак“. Не ще ли каже кралицата своята дума, та пушекът от изгорените на площада писания да не ме безпокои в моята лувърска стаичка?

— Господата от Сорбоната не са много склонни да ме допускат до своите прения — отвърна неопределено италианката.

Преди да го отпрати, тя го разпита надълго и нашироко за състоянието на кръвта и вътрешните органи на шведския крал. Минавало й бе през ум да ожени един от синовете си за някоя северна княгиня.

Веднага след прегледа на болния невръстен крал двамата мъже излязоха заедно от Лувъра и тръпнаха покрай реката. Италианецът сипеше вървешком забавни случки из дворцовия живот. Умисленият Зенон го прекъсна:

— Нали ще се погрижите пластирът да бъде налаган пет дена поред на горкото момче.

— Кан, няма ли да се върнете? — сепна се измамникът.

— От къде на къде! Не виждате ли, че тя пръста си не помръдва, за да ме измъкне от ямата, до която ме докараха моите писания? А не ме блазни особено честта да стоя вързан за постелята на престолонаследниците.

— Peccato!^[4] — каза италианецът. — Вашата грубоватост се хареса.

После изведнъж се спря насред тълпата, хвана спътника си за лакътя и снижи глас:

— E questi veleni? Sara vero che ne abbia tanto e quanto?^[5]

— Карате ме да вярвам в приказките, че пращате на оня свят враговете на кралицата.

— О, хората преувеличават — ухили се Руджери. — Но пък защо нейно величество да не разполага с отрови, както разполага с аркебузи и бомбарди? Не забравяйте, че е вдовица, чужденка в тази страна, че лутераните я заклеймяват като Йезавел, нашите католици — като Иродиада, а на ръцете й лежат пет невръстни деца.

— Господ да я поживи! — отвърна неверникът. — Но дойде ли време да употребя отровите си, то ще е за моя собствена сметка, а не за сметка на кралицата.

Все пак се настани у Руджери, чиято бъбривост, изглежда, го забавляваше. Откак Етиен Доле, първият му книжар, бе удушен и качен на кладата за опасни гледища, Зенон не бе издавал във Франция. Затова сега сам наглеждаше грижливо отпечатването на книгата си в малката работилничка на улица „Сен Жак“, поправяше тук-там някоя дума или понятие зад думата, отстраняваше промъкнала се неяснота или напротив, с въздишка прибавяше нова. Една вечер, докато вечеряше сам у Руджери — италианецът се бе забавил в Лувъра, — дотича изплашен майстор Ланжелие, сегашният му книжар, и каза, че със сигурност била издадена заповед за изземването на „Протеориите“ и предаването им на палача. Търговецът оплакваше отишлата нахалост хартия, върху която едва-що бе изсъхнало мастилото. Само едно благодарствено посвещение на кралицата майка можеше да оправи нещата в последния миг. Цяла нощ Зенон писа, задрасква, отново писа и пак задрасква. На разсъмване етапа от стола, протегна се, прозя се и хвърли в огъня листовете и перото.

Не беше трудно да събере малкото си дрехи и докторската чанта — останалите неща предвидливо бе оставил в мазето на една странноприемница в Санлис. Долу Руджери хъркаше в обятията на някаква блудница. Зенон мушка под вратата бележка, че заминава за Лангдок. Всъщност бе решил да се завърне в Брюж и там да потъне в забрава.

Една донесена от Италия вещ висеше на стената в малкото преддверие. Това беше флорентинско огледало в седефена рамка, съставено от двадесетина изпъкнали огледалца, подобни на клетките в пчелна пита, всяко от която на свой ред бе вградено в тъничко кръжило — някогашна коруба на жива твар. Зенон се огледа в сивата виделина на парижкото утро. Съзря двадесет сплеснати и умалени от законите на оптиката лица, двадесет образа на мъж с кожена шапка, с блед, жълтеникав цвят на лицето и бляскащи очи, самите те огледала. Този бягащ човек, затворен в някакъв негов свят, отделен от себеподобните си, които по същия начин бягат в други успоредни светове, му припомни предположението на гърка Демокрит за безконечния низ еднакви вселени, с живеещи и умиращи в тях безчет пленени мъдреци. От тази приумица на лицето му се появи горчива усмивка. Двадесетте образа от огледалото също се усмихнаха, всеки за себе си. После ги видя да обръщат наполовина глави и да се насочват към вратата.