Глен Кук
Надвисналата сянка (47)

47.
Ханът — в бягство

За мое голямо изумление Скубльо ни догони на двадесетина километра от Порт Медовина. И не беше сам.

— Майко мила! — чух да крещи Едноокия отзад. И малко след това: — Знахар, ела да видиш само!

Обърнах коня. Да, ето го нашия Кестеняв. Заедно с парцаливия Вол.

Скубльо заяви:

— Обещах му да го измъкна, ако успея. Наложи се да подкупя някои хора, но не се оказа толкова трудно. В момента всеки гледа само себе си.

Обърнах се към Вола. Той също се взираше в мен.

— Е? — попитах.

— Скубльо ми разказа, Знахар. Май сега съм с вас, момчета… Ако ме вземете. Нямам къде другаде да ида.

— Проклятие! Ако и Аса се появи, ще ми обърка представата за човешката природа. А и ще съсипе идеята, която ми хрумна. Добре, Вол! Защо пък не! Просто не забравяй, че не сме в Хвойноград. Нито един от нас. Бягаме от Покорените. И нямаме време да се дърлим кой какво на кого е сторил. Ако искате да се биете, спестете го за тях!

— Ти командваш. Само ми изясни положението… — той ме последва към началото на колоната. — Каква е разликата между вашата Господарка и хората като Крейг впрочем?

— Въпрос на пропорции — отвърнах. — Може би ще се просветлиш по-скоро, отколкото си мислиш!

Мълчаливия и Мускуса излязоха от мрака.

— Добре се справихте — казах. — Кучетата изобщо не се разлаяха!

Бях пратил Мълчаливия, понеже животните го обичаха.

— Те всички са се върнали от гората и са си легнали — докладва Мускуса.

— Чудесно. Да влизаме. Бързичко! И не искам никой да пострада. Ясно? Едноок?

— Чух те.

— Гоблин, Лихвар, Скубльо! Вие надзиравайте конете. Аз ще ви дам сигнал с фенера!

Окупирането на хана се оказа по-лесно, отколкото планирах. Хванахме всички спящи, понеже Мълчаливия беше упоил кучетата им. Ханджията се събуди с пухтене и пръхтене, ужасен. Свалих го долу, докато Едноокия следеше останалите, включително и някои невинни пътници, от които очаквахме усложнения, но не предизвикаха проблеми.

— Седни — казах на дебелака. — Чай или бира пиеш сутрин?

— Чай — изхърка той.

— Вече се вари. Добре, значи, върнахме се. Не смятахме да идваме пак, но обстоятелствата ни принудиха към сухопътно пътуване. Искам да използвам заведението ти за няколко дни. Ние, двамата, трябва да уредим настаняването.

Хагоп донесе чай толкова силен, че направо вонеше. Дебелакът изгълта халба с размера на онази, от която пиеше и бирата си.

— Не искам да наранявам никого — допълних, след като и аз отпих глътка. — И ще платя за затрудненията. Но ако искаш да стане така, ще трябва да ми сътрудничиш.

Той изсумтя.

— Не искам никой да разбере, че сме тук. Това означава, че клиентите засега няма да си тръгват. Хората, които дойдат, ще видят всичко да върви както винаги. Схващаш ли какво имам предвид?

Той бе по-умен, отколкото видът му предполагаше.

— Чакаш някого…

Никой друг не се бе сетил, така мисля.

— Да. Човек, който ще се отнесе с теб така, както очакваш от мен. И то само защото съм дошъл тук. Но ако засадата ми сработи…

Беше налудничава идея и щеше да пропадне, ако се появеше Аса.

Мисля, че съдържателят ми повярва, когато му казах, че нямам лоши помисли за семейството му. Поне засега. Попита:

— Това не е ли същият човек, който вчера ви нарита задниците в града?

— Новините пътуват бързо.

— Лошите новини — определено.

— Да. Същият човек. Избили са близо двадесет от хората ми. Пък и добре са подредили града…

— Чух. Както казах, лошите новини бързо се разпространяват. Брат ми е бил сред убитите от тях. Служеше в гвардията на Принца. Сержант. Единствено той от семейството ни беше сполучил. Убило го нещо, което го погълнало, така чух. Магьосникът го насъскал по него.

— Да. Той е много лош. По-гаден е от приятелчето ми, което не може да говори…

Не знаех кой ще тръгне след нас. Разчитах обаче някой да го стори, а Аса да му показва пътя. Бях пресметнал също и че преследвачите ще се организират бързо. Дребосъкът щеше да им каже, че Господарката е на път към Порт Медовина.

Дебелият ме огледа предпазливо. Зад очите му димеше омраза. Опитах се да я пренасоча.

— Смятам да го убия!

— Прекрасно. Бавно, нали? Като брат ми?

— Не мисля. Ако не е бързо и потайно, печели той. Или тя. А може и да са двамата едновременно. Не знам кой от тях ще дойде…

Но бях пресметнал, че ще спечелим много време, ако успеем да свалим единия Покорен. Господарката щеше да е твърде заета с черните замъци за известно време, при наличието само на два чифта ръце, които да й помагат. Освен това имах да изплащам и емоционален дълг, както и съобщение, което да оставя.

— Нека отпратя жената и децата — помоли ханджията. — Аз самият ще остана с вас.

Стрелнах с поглед Мълчаливия. Той кимна леко.

— Добре. Ами гостите ти?

— Тях ги познавам. Ще кротуват!

— Добре. Върви се погрижи за родата си!

Той излезе. След това излязохме и ние с Мълчаливия и останалите. Не бях избран за командир. В момента действах като най-старшия присъстващ офицер. За известно време спорът ни стана доста напечен, но извоювах позицията си. Страхът е страхотен мотиватор.

Трогна Гоблин и Едноокия повече от всичко друго, което съм виждал. Също и момчетата. Поставиха всевъзможни клопки — всички, за които можеха да се сетят. Тайни капани. Скривалища, подготвени така, че от тях да могат да бъдат извършени нападения, всяко подсладено с прикриващо заклинание. Оръжия, подготвени с фанатично внимание.

Покорените не са неуязвими. Те просто са трудни за поразяване, а още по-трудно става, когато очакват неприятности. Който и от тях да дойдеше, щеше да е подготвен.

Мълчаливия отиде в гората заедно със семейството на ханджията. Върна се със сокол, който бе опитомил за отрицателно време и го пусна да патрулира на пътя между Порт Медовина и хана. Така щяхме да бъдем известени навреме.

Собственикът приготви ястия, които посоли с отрова, макар да му казах, че Покорените рядко се хранят. Измоли от Мълчаливия съвет какво да прави с кучетата си. Имаше цяла глутница буйни мастифи и искаше да ги пусне в действие. Магьосникът намери място в плана и за тях. Когато направихме всичко по силите си, се настанихме в очакване. Дори успях да си почина малко.

И Тя дойде. Почти веднага, щом затворих очи, както ми се стори. За миг изпаднах в паника, опитвах се да скрия местонахождението си и да премахна плана от съзнанието си. Но какъв смисъл имаше? Тя вече ме беше открила. Онова, което трябваше да запазя в тайна, беше засадата.

— Премисли ли? — попита ме тя. — Не можеш да ме надбягаш. Искам теб, лечителю!

— Тогава защо прати Шепота и Хромия? Да ни върнеш в стадото ли? Те избиха половината ни хора, изгубиха повечето от техните, навредиха на града и не спечелиха и един поддръжник. Така ли искаш да ни върнеш?

Тя не беше участвала в това, разбира се. Лихваря ми каза, че Покорените действали самостоятелно. Просто исках да я ядосам и да отвлека вниманието Й. Исках да видя реакцията Й.

Тя отвърна:

— Получиха заповед да се насочат обратно към Могилните земи.

— Как ли пък не! Значи просто им е хрумнало да се отклонят и да уредят вражди, датиращи отпреди десет години?

— Знаят ли къде си?

— Още не… — Имах чувството, че и тя не може да ме открие с точност. — Извън града съм, крия се.

— Къде?

Позволих да се просмуче неясен образ.

— Недалеч от мястото, където расте новият замък. Беше най-близкото скривалище, до което се добрахме!

Предположих, че издавам дори малко повече истина от необходимото. Но все пак исках да открие подаръка, който възнамерявах да Й оставя.

— Стой, където си! Не привличай внимание! Скоро ще дойда!

— И аз така си помислих.

— Не подлагай на изпитание търпението ми, лечителю! Забавляваш ме, но не си неуязвим. Напоследък лесно се дразня. Шепота и Хромия твърде дълго изпробваха късмета си!

Вратата на стаята се отвори. Едноокия попита:

— С кого говориш, Знахар?

Потреперих. Той стоеше в задния ръб на сиянието, без да го забелязва. Буден бях! Отговорих:

— С приятелката си — и се изкикотих.

Секунда по-късно ме заля силен пристъп на гадене. Нещо се отдели от мен, оставяйки отсенки както на забавление, така и на раздразнение. Съвзех се и открих, че Едноокия е коленичил и се мръщи.

— Какво има? — поиска да знае.

Поклатих глава.

— Имам чувството, че са ми извили врата. Не трябваше да пия тази бира. Какво става?

Той ме погледна подозрително.

— Соколът на Мълчаливия се върна. Те идват, така че слез долу. Трябва да нанесем някои промени в плана.

— Те ли?

— Хромия, придружен от деветима души. Та за това казвам, че трябва да преосмислим нещата. Точно сега вероятностите изглеждат твърде добри за противниковата страна.

— Така си е…

Спътниците на Хромия трябва да бяха хора от Отряда, а тях ханът не би заблудил. Хановете са сърцевината на живота между градовете. Капитана често ги използваше за привличане на бунтовници.

Мълчаливия нямаше какво повече да добави, освен, че имаме време само колкото преследвачите ни да покрият десетината километра.

— Хей! — най-сетне ме озари прозрение. Вече знаех защо Покорените са дошли в Порт Медовина. Попитах ханджията, чието име така и не бях научил: — Да имаш впряг и каруца?

— Аха. Ползвам ги да карам припаси от града, от мелничаря, от пивоваря… Защо?

— Защото Покорените търсят онези ръкописи, за които питах! — Трябваше да разкрия съществуването им.

— Същите, които изкопахме в Гората на облака ли? — попита Едноокия.

— Да. Виж, Ловеца на души ми каза, че в тях го има истинското име на Хромия. Включват също тайните записки на магьосника Боманц, където вероятно е скрито й истинското име на Господарката.

— Уау! — възкликна Гоблин.

— Именно.

Едноокия настоя:

— И какво общо има това с нас?

— Хромия си иска името обратно. Ами ако види тук няколко човека и каруца, какво ще си помисли? Аса му е дал смътната надежда, че хартиите вероятно са с Гарвана. Дребосъкът не знае всичко, което сме разкрили…

Мълчаливия се намеси с езика на знаците: „Аса е с Хромия“.

— Прекрасно. Сторил е онова, което очаквах. Добре! Та Покорения ще сметне, че ние правим опит да избягаме с ръкописите. Особено ако пуснем да летят няколко листчета…

— Ясно — кимна Едноокия. — Само че нямаме достатъчно хора за тази работа. Само Вола и хазяинът са непознати за Аса.

Гоблин се обади:

— Според мен е по-добре да си затвориш устата и да се хванеш на работа! Те приближават!

Повиках дебелака:

— Приятелите ти от Юга трябва да ни направят услуга. Кажи им, че това е единствената им възможност да се измъкнат от битката живи!