Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

28.
Хвойноград — Лиза

Скубльо прекара целия ден, затворен в стаята си. Зяпаше тавана и се мразеше. Беше стигнал дъното на човешкото негодяйство. Нямаше престъпление, което да не е извършил, и нещо, което да зачерни душата му още повече. Дори такса от милион ливи не би го качила на кораба в Деня на прехода. Името му трябва да беше написано в Черната книга заедно с имената на най-ужасните злодеи.

На следващата сутрин, докато той планираше пореден ден зяпане на тавана и самосъжаление, Лиза му подвикна иззад вратата:

— Господин Скубльо? Господин Скубльо!

— Ахъ?

— Бо и Лана са дошли.

Бо, Лана и дъщеря им бяха слугите на майка му.

— Те какво искат?

— Да си уредят сметките за месеца, струва ми се!

— О! — той се надигна.

Лиза го спря в началото на стълбите.

— Права бях за Иска, нали?

— Така е.

— Съжалявам. Не бих отворила и дума, ако можехме да си го позволим.

— Ние ли? Какво искаш да кажеш с това „ние“? О, мамка му, няма значение. Забрави. Просто не искам да чувам повече за това!

— Както кажеш! Но смятам да те накарам да сдържиш обещанието си.

— Какво обещание?

— Да ме оставиш да въртя „Лилията“.

— О? Ами, добре…

В момента не го беше грижа. Събра месечните сметки от слугите. Добре ги бе подбрал, не го мамеха. Предположи, че заслужават дори малка премия. Върна се горе да вземе парите. Лиза проследи изкачването му, притеснена. Той твърде късно осъзна грешката си. Сега тя се чудеше откъде е взел пари, след като нямаше нито стотинка онзи ден. Намери мръсните си дрехи, изпразни джобовете на леглото и застина изумен. Промърмори:

— О, проклятие! Божке! Какво, по дяволите, ще правя с тези три златни монети?

Имаше и сребро, а също и шепа мед, но… Това беше измама! Съкровище, което не би могъл да похарчи. За местните жители в Хвойноград беше незаконно да притежават сечено злато. Дори новодошлите чужденци трябваше да обменят тяхното срещу сребро. Виж, другите им пари бяха съвсем добре приети. Голям късмет, че монетите на Черния замък бяха твърде странни, макар и със стандартното тегло.

Как би могъл да се отърве от златото? Да го продаде на капитана на някой тръгващ на юг кораб? Такава беше обичайната процедура. Той прибра парите на най-тайното си тайно място, заедно с амулета от Черния замък. Безполезно съкровище! Огледа остатъка.

Двадесет и осем къса сребро, плюс няколко ливи в мед. Достатъчно, за да се погрижи за майка си и Нишадъра. Но в никой случай не стигаше да покрие дълга към Гилбърт.

— Все още съм в проклетия капан с парите — изхленчи. Спомни си бижутата на Иска, усмихна се грозно и промърмори: — Ще се справя!

Разпредели всичко по джобовете си, върна се на долния етаж, плати на слугите на майка си и каза на Лиза:

— Излизам за малко!

Първо отскочи да се погрижи за семейството на Калкана, за което носеше отговорност и после закуцука надолу към свърталището на Гилбърт. Наоколо не се виждаха хора. Този лихвар не беше като Крейг, с други думи — не държеше цяла армия, но и той си имаше трошачите на кокали. Просто отсъстваха в момента. В кабинета му имаше човек — зад завесите струеше светлината на лампи, Скубльо се усмихна зловещо и забърза обратно към „Лилията“. Влезе и отиде до масата в сенките, близо до онази, където обичаше да седи Гарвана. Заемаха я няколко чуждестранни моряци. Истински търговци, ако изобщо беше виждал жив търговец. Въртяха се наоколо от известно време: твърдяха, че заедно с приятелите си, които идваха и си отиваха, били изпуснали кораба си и чакаха следващия.

Скубльо не се сещаше да е чувал името на родното им пристанище.

— Искате ли да спечелите малко лесни пари? — попита ги.

— Че кой не иска? — отвърна единият.

А другият се обади:

— Какво си си наумил?

— Имам малък проблем. Трябва да свърша една работа с мой познат, който има склонност да изгаднява.

— Та ти трябва подкрепление, а?

Скубльо кимна.

Другият моряк го огледа с присвити очи:

— И кой е той?

— Казва се Гилбърт. Лихвар е. Да си го чувал?

— Аха.

— Тъкмо минах покрай него. Очевидно е самичък в момента.

Мъжете се спогледаха. По-високият каза:

— Виж какво ще ти река. Нека ида да доведа един приятел!

— Не мога да си позволя цяла армия.

— Хей, няма проблем! Ние двамата ще свършим онова, за което ни се плаща. Той просто ще дойде да ни прави компания. Чувствам се по-сигурен, когато се навърта около нас.

— Якичък е, а?

И двамата се ухилиха. Единият смигна на другия.

— Аха. Направо да не повярваш!

— Върви го вземи.

Единият си тръгна. Скубльо се настани при другия. Лиза ги гледаше отсреща, присвила очи, умислена. Съдържателят реши, че тя започва да научава твърде много за делата му — и то твърде бързо.

Третият „мъжага“ се оказа с жабешко лице и едва метър и половина висок. Скубльо се намръщи, но морякът му напомни:

— Корав е. Не си забравил, нали?

— Аха? Ами добре. Да вървим!

Чувстваше се сто процента по-добре с трима мъже покрай себе си, макар че не беше напълно уверен колко ще са му от помощ, ако Гилбърт захване нещо.

В предната стая този път имаше неколцина биячи. Съдържателят им заяви:

— Искам да се видя с Гилбърт!

— Ами ако той не иска да те види?

Това си беше стандартната игра на котка с мишка. Скубльо не знаеше какво да отговори, но един от спътниците му спести притесненията.

— Няма голям избор, нали така? Освен ако тази лой не е от маскирани мускули! — извади нож и започна да си чисти ноктите с него. Този навик толкова напомняше за Гарвана, че Кестенявия се стресна.

— Той е отзад, в кабинета! — Дебелият бияч се спогледа със спътника си. Според Скубльо онзи щеше да хукне за помощ.

И наистина тръгна нанякъде. Жабешкото лице се обади:

— Просто ще постоя ей-туканка…

Скубльо нахлу в кабинета на Гилбърт. Лихварят беше сложил торба с ливи на бюрото си и претегляше монетите — една по една — на фини везни, като отделяше остърганите. Гневно вдигна глава.

— Какво, по дяволите, става?

— Няколко приятелчета искаха да дойдат с мен и да погледат как въртиш бизнеса.

— Не ми харесва какво говори това за връзката ни, Скубльо! А говори, че не ми вярваш.

Кестенявия сви рамене.

— Носят се някои гнусни слухове, че заедно с Иска сте ме подработвали, за да ми вземете „Лилията“.

— Иска, а? Къде е тя, Скубльо?

— Значи сте имали връзка, а? — Скубльо си придаде отчаян вид. — Проклет да си! Затова ми отказа тя! Злодей такъв! Вече не искала да ме вижда! А маймуната на вратата й продължава да ми разправя, че я нямало. Ти ли уреди това, господинчо Гилбърт? Нали знаеш, не те харесвам много-много…

Лихварят огледа всички, присвил злобно единственото си око, сякаш за секунда-две преценяваше възможностите си. После нахлу дребосъкът, облегна се на стената и голямата му уста се раздвижи в презрителна усмивка. Гилбърт попита:

— По работа ли сте дошли или на празни приказки? Ако е по работа, да я вършим. Искам тези уроди да се разкарат, че ще излезе лошо име на района.

Скубльо извади кожената си кесия.

— Ти и без друго имаш лошо име, Гилбърт! Чух хората да разправят, че вече няма да въртят бизнес с теб. Не смятат за редни опитите ти да лишаваш човек от собствеността му!

— Млъквай и ми дай парите, Скубльо! Ако просто ти се хленчи, излизай!

— Според мен сме четирима на един — обади се един от моряците. Спътникът му се обърна към него на чужд език.

Гилбърт ги стрелна по начин, който подсказваше, че не забравя лица. Дребосъкът се ухили и му се закани с пръст, и накрая лихварят реши да спести възраженията си за друг път.

Скубльо преброи монетите. Очите на домакина му се разшириха, докато купчината растеше. Кестенявия му заяви:

— Нали ти казах, че работя по една сделка… — и хвърли на купа бижутата на Иска.

Един от спътниците му вдигна една гривна и я огледа.

— Колко дължиш на този тип?

Гилбърт изръмжа някакво число, което според Скубльо беше преувеличено.

Морякът отбеляза:

— Сам себе си мамиш, кръчмарю!

— Просто искам да сваля ипотеката на тоя чакал от заведението си!

Гилбърт се взираше в бижутата, пребледнял и вцепенен. Облиза устните си и посегна към един пръстен. Ръката му трепереше. Скубльо едновременно се страхуваше и бе преизпълнен с лукава наслада.

Лихварят явно позна този пръстен и може би сега щеше да се притеснява да погажда номера на Кестенявия Скубльо. Или може би щеше да реши да пререже няколко гърла… Гилбърт имаше почти същите проблеми с егото си като Крейг.

— Това би трябвало да стигне за покриването на всичко, господин Гилбърт. И големия заем. Дори допълнителните лихви. Нека си взема ипотеката!

Лихварят вцепенено я извади от кутия на съседната полица. Така и не отклони поглед от пръстена.

Скубльо незабавно накъса ипотеката.

— Дали пък не ти дължа още нещо, господинчо Гилбърт? Да, така мисля. Е, ще направя всичко възможно да получиш онова, което ти се полага!

Лихварят гневно изръмжа. Скубльо видя в гримасата му и примес на страх. Това го зарадва — никой досега не се беше страхувал от Кестенявия, като изключим може би Аса, но той не се броеше.

Най-добре да се маха, без да изпробва късмета си.

— Благодаря, господин Гилбърт! Пак ще се видим!

Докато минаваха през външната зала, той изумен откри, че хората на Гилбърт хъркаха. Жабешкото лице се ухили. Отвън Скубльо плати на помощниците си.

— Не възникна такъв проблем, какъвто очаквах!

— Зад гърба ти бяхме! — обясни дребосъкът. — А сега нека идем до кръчмата ти и да пийнем по глътка!

Един от другите отбеляза:

— Гилбърт ми приличаше на човек, получил удар!

Дребосъкът попита:

— А как изобщо си задлъжнял толкова на лихвар, всъщност?

— Заради жена. Мислех си, че ще се омъжи за мен, а тя просто ме цедеше за пари. Но накрая се събудих…

Спътниците му поклатиха глави. Единият отбеляза:

— Жени! С тях трябва да се внимава, друже! Че ще те оберат до шушка!

— Научих си урока. Хей! Пиенето е за сметка на заведението! Имам малко вино, което пазех за един специален клиент. Той напусна града, а на мен ми остана запас…

— Много ли е лошо, а?

— Не, много е добро. Толкова, че никой не може да си го позволи!

Скубльо прекара цялата си вечер пред пълната с вино халба, дори след като моряците решиха, че имат работа някъде другаде. Хилеше се всеки път, щом си спомнеше реакцията на Гилбърт, когато видя пръстена.

— Трябва да внимавам! — промърмори. — Той е луд като Крейг!

С времето приятното усещане изчезна. Замени го нарастващият страх. Можеше да се справи с всичко, което Гилбърт щеше да предприеме, но под патината, оставена от Гарвана и от няколкото му собствени дела, все още си беше същият стар Скубльо…

— Трябва да замъкна копелето на хълма — промърмори на халбата си. — Проклятие! Отвратителен съм като Гарвана. Че и повече. Той никога не ги доставяше живи. Чудя се какво ли прави това копеле, с неговия лъскав кораб и хубавата си малка кучка?

Накрая се напи много, ама много зле, и се докара до дълбоко, ама много дълбоко самосъжаление.

И последният гост си тръгна към нара. И последният външен клиент си отиде вкъщи. Скубльо продължаваше да пие винцето си и да стрелка с поглед Лиза, ядосан, без сам да знае защо. Тялото й, помисли си. Назряло е. Но тя няма да се съгласи. Твърде е добра за мен. И напоследък е толкова наострена… Аха…

Тя го гледаше, докато чистеше. Сръчна малка кучка. Справяше се по-добре и от Глезанка, която работеше здравата, но не беше развила пестеливите движения на Лиза. Може би наистина заслужаваше да върти заведението. В крайна сметка самият Скубльо не вършеше кой знае колко смислено работата…

Накрая тя седна срещу него. Той й се ухили, но тя не отстъпи. Корава кучка, освен всичко друго. Няма да блъфира, няма да се уплаши… Корава кучка от Патъка. Някой ден щеше докара неприятности.

— Какво има, господин Скубльо?

— Нищо.

— Чух, че си се разплатил с Гилбърт. По заем, за който си заложил заведението. Как можа да заложиш „Лилията“? Та тя е в семейството ти от поколения!

— Не ми разправяй сантиментални глупости. Сама не си вярваш!

— И откъде взе парите?

— По-добре не си пъхай носа, където не ти е работа, че прекаленото любопитство вреди на здравето! — Говореше й кисело, макар че изобщо нямаше предвид онова, което казва.

— Напоследък се държиш странно!

— Бях влюбен.

— Не е заради това. А и какво стана всъщност? Иска изчезнала, както чух. Гилбърт твърди, че ти си я оправил.

— Какво съм й оправил? Бях у тях днес.

— Видя ли я?

— Не. Пазачът на вратата каза, че не била вкъщи. Просто не иска да се вижда с мен. Вероятно е вкарала някой друг горе…

— А може и наистина да не е била у тях.

Скубльо изсумтя.

— Казах ти, че не искам да говоря повече за нея. Разбра ли?

— Ясно. Кажи ми откъде взе парите!

Кестенявия стрелна с поглед сервитьорката си:

— Защо?

— Защото, ако има и още, искам дял. Не възнамерявам да прекарам целия си живот в Патъка. Готова съм на всичко, за да се измъкна оттук!

Скубльо изсумтя презрително. Тя го разбра погрешно.

— Тук работя само да си вадя хляба, докато намеря нещо по-добро!

— Сума хора разправят същото, Лиза! А накрая замръзват и умират в задните улички на Патъка!

— Но някои успяват. Нямам намерение да се провалям. Откъде взе парите, господин Скубльо? — Тя отиде да донесе бутилка от хубавото вино. Скубльо си помисли, че би трябвало да е свършило вече. Каза й за тайния си партньор. — Това е глупост. Въртя се тук от достатъчно време, че да знам кога ме лъжеш!

— По-добре ми повярвай, момиче! — той се изкикоти. — Продължавай да ме притискаш и като нищо ще се видиш с него. Няма да ти хареса, гарантирам! — Спомни си как високата твар му каза да побърза със следващата доставка.

— Какво стана с Иска?

Скубльо се опита да се изправи, но крайниците му бяха омекнали. Падна обратно на стола си.

— Пиян съм. По-пиян, отколкото си мислех! Излизам от форма… — Лиза кимна мрачно. — Обичах я. Наистина я обичах! Не трябваше да постъпва по този начин. Щях да се отнасям с нея като с кралица! Щях да вляза и в ада заради нея! Почти го направих… — той се изкиска. — Отидох там заедно с нея… Опала!

— Ще направиш ли същото заради мен, господин Скубльо?

— Какво?

— Винаги се опитваш да ме докопаш. Струва ли си?

Скубльо я огледа похотливо.

— Знам ли. Не мога да ти кажа, докато не те пробвам!

— Не знаеш нищо за мен, старче!

— Знам откъде да го науча обаче.

— Откъде?

Скубльо просто си стоеше ухилен, а от ъгълчето на устата му се точеше лига.

— Предавам се. Печелиш. Ела! Ще ти помогна да се качиш по стълбите, преди да си ида вкъщи.

Изкачването беше цяла епопея. Кестенявия бе от пияниците, които имаха навика да заспиват. Когато стигнаха до стаята му, едва се стовари в леглото.

— Благодаря! — промърмори той. — Какво правиш?

— Трябва да те съблека!

— А, сигурно… — Не положи усилия да й помогне. — А сега какво правиш? Защо ме стискаш по този начин?

— Нали ме искаше?

Малко по-късно тя се озова в леглото заедно с него и търкаше голотата си в неговата. Той беше твърде пиян, за да се възползва от ситуацията. Прегърна я, размекна се и пиянски й разказа всичко. Тя го изслуша съчувствено.