Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

14.
Хвойноград — Дуретил

Шепота ни доведе в полусрутения замък Дуретил. Издигнат на върха на хълма, той надвисва над Хвойноград като цяло и над Оградата в частност. В течение на седмица не можехме да общуваме с домакините си, тъй като не познавахме езика им. После ни изпратиха главорез на име Вола, който говореше езиците на Градовете на скъпоценните камъни.

Вола беше нещо като служител на реда към местната религия. Не разбирах тукашната вяра. Стори ми се като култ към смъртта в началото. Но по-късно стана ясно, че следовниците й не се кланят на смъртта или мъртвите. Просто ги смятат за свещени, а труповете с фанатична страст съхраняват за някакво прословуто възкресение. Целият Хвойноград е подчинен на тази религия, като изключим Патъка, където животът носи толкова грижи, че взема връх над добруването на мъртвите.

От самото начало Вола не ми хареса. Изглеждаше ми склонен към насилие и садизъм — полицай, който с брадва в ръка разрешава случаите си. Сигурно щеше да оцелее, когато Господарката подчини Хвойноград. Военните й губернатори се нуждаеха от хора с неговото мислене. Подозирах, че подчинението ще последва броени дни след идването на Капитана. Щяхме да смажем града дори преди да пристигне целият Отряд. Една дума от Чар ни стигаше. Не видях признаци, че хората на Дука могат да ни се опрат.

Най-сетне Перото и Шепота докараха всичките ни хора. После ни изведоха на хапливия студ на северната стена на Дуретил. С нас бяха и преводачите, Вола и самия Дук, както и един човек на име Харгадон, старши Попечител на мъртвите. Това ще рече, че управляваше Катакомбите, където се съхраняваха телата. Дукът вдигна ръка с величествен жест.

— Онази крепост, ето там, е причината да поискам помощта ви!

Погледнах към нея и потреперих. В постройката имаше нещо зловещо.

— Наричаме я Черния замък — поясни той. — Издига се там от векове… — и след това ни поднесе хапка, твърде голяма за преглъщане. — В началото е бил малка черна скала, видели я близо до един мъртвец. Онзи, който ги открил, се опитал да вдигне камъка. Умрял. А камъкът започнал да расте. И оттогава растежът продължава. Предците ни експериментирали с него, дори го нападнали. Нищо не било в състояние да го повреди. Всеки, който го докосне, умира. Тъй че в името на здравия си разум те решили да не го забелязват.

Заслоних очи и се взрях в замъка. Не се отличаваше много от Дуретил, като изключим, че беше черен и от него ме побиваха тръпки.

Дукът продължи:

— Минали са само няколко поколения, откакто е бил просто камъче. Расте полека, но неотвратимо… — на лицето му се изписа зле прикриван ужас. — Казват, че в него живеят и разни твари.

Усмихнах се. И какво очакваше? Крепост издигаща се за да брани нещо, все едно дали е построена или расте сама.

Харгадон поде разказа. Твърде дълго беше заемал поста си и говореше с присъщия на властните помпозен изказ.

— През последните няколко години обаче расте извънредно бързо. Службата на Попечителите започна да се притеснява, когато чухме слухове — идват от Патъка, тъй че не са кой знае колко достоверни, ала твърдят, че съществата вътре изкупуват трупове. Точността на тези слухове остава източник на сериозни спорове в Службата. Тъй или иначе, никой не може да отрече, че напоследък от Патъка не събираме достатъчно тела. Уличните ни патрули се връщат с по-малко, отколкото преди десет години. А времената са по-тежки и бездомните са по-многобройни. Човек би очаквал броят на умрелите дори да се повиши… — истински сладур е този Харгадон! Звучеше ми като фабрикант, който говори за увеличаване на производството. Продължи: — Предположенията ни са, че замъкът скоро ще престане да се нуждае от покупка на тела — ако изобщо ги пазарува. Аз лично не съм убеден… — Да, човек със собствено мнение е, личи си отдалеч. Такъв си е. — Обитателите му вероятно ще станат достатъчно многобройни, за да излязат и да вземат сами каквото им трябва.

Брестака попита:

— Значи смятате, че хората им продават тела. Тогава защо не ги накарате да се разприказват?

Време беше и полицаят да се включи в разговора. Вола отбеляза:

— Не можем да ги хванем! — каза го с тон, който загатваше, че положението вероятно ще е различно, ако бъде оставен да действа както си знае. — Нали разбирате, това се случва само долу в Патъка. А там все едно си в съвсем различен град. Не научаваш кой знае какво, ако си външен!

Шепота и Перото стояха леко встрани и изучаваха замъка. На лицата им бяха изписани мрачни изражения.

Дукът искаше нещо срещу нищо. Накратко, искаше да спре да се безпокои за онази крепост. Каза, че имаме пълна свобода, стига да премахнем притесненията му. Но трябваше да го постигнем по неговия начин — ние да останем в Дуретил, а хората му и Харгадон действат като наши очи, уши и ръце. Страхуваше се от последиците, които можеше да предизвика присъствието ни.

Немалко бежанци Бунтовници бяха дошли в Хвойноград след разгрома им в Чар. И тук знаеха за Господарката, макар че не се съобразяваха много-много с нея. Дукът се боеше от проблеми, ако бежанците заподозрат, че Й сътрудничи. По определен начин се представяше като идеалния господар. От хората си искаше само да го оставят на мира и беше готов да им отвърне със същия жест.

Така че за известно време ни държаха встрани. Поне докато Шепота не започна да се дразни от качеството на сведенията, които ни даваха.

Информацията беше пресята. А пречистена, ставаше безполезна. Затова Шепота притисна Дука в ъгъла и поиска хората й да излизат заедно с неговите.

Той истински й се опъна, дори издържа няколко минути! Битката беше сурова. Покорената заплаши да се оттегли и да го остави да плете сам мрежите си — чист блъф. С Перото бяха извънредно заинтригувани от черния замък. Цяла армия не би могла да ги помръдне от Хвойноград. Дукът се предаде. И тя нападна Попечителите. Вола се отнасяше твърде ревниво към отговорностите си. Не знам как успя да го пречупи, не е споделял с мен впоследствие.

Превърнах се в негов спътник по време на проучвателните мисии, най-вече защото бързо учех езика. Никой там, долу, не ми обръщаше внимание. Виж, на него — да. Беше като ходещ кошмар. Хората минаваха от другата страна на улицата, за да го избегнат. Предполагам, че имаше лоша репутация.

След това дойде новината, разчистила като по чудо препятствията, които Дукът и Попечителите поставяха на пътя ни.

— Чу ли? — попита Брестака. — Някой проникнал в безценните им Катакомби. Вола направо пикае газ. Началникът му — чиста кръв!

Сержантът ни е прекалено лаконичен в повечето случаи. Опитах се да му измъкна още информация.

— Сподели малко подробности, ако обичаш!

— През зимата не се притесняват много от това, че бедняците се вмъкват в Оградата. Събират съчки за отопление. Но е влязъл и някой, който взел други работи. Намерил вход към Катакомбите. Трима или четирима са били…

— Все още не ми е ясна картинката, Брестак!

Той ужасно обича и да му измъкват думите с ченгел.

— Добре, добре! Та, проникнали вътре и откраднали всички преходни урни, до които успели да се доберат. Изнесли ги, изпразнили ги и ги закопали в една яма. Извадили и цял куп древни мумии. Досега не съм чувал такива писъци и крясъци. Ти най-добре се откажи от идеята си да влизаш в Катакомбите…

Бях споделил с него желанието си да видя какво става там, долу. Цялата постановка ми се струваше толкова чужда, че исках да погледна отблизо и по възможност без водач.

— Смяташ, че съвсем ще ги вкисна, а?

— Вкисването им е половината от проблема. Вола направо се е настървил. Не ми се ще да съм на мястото на онези момчета и да ме хване!

— Така ли? Тогава най-добре да проверя какво става!

Вола беше в Дуретил по това време и координираше дейността си с тази на некомпетентната тайна полиция.

Момчетата на Дука са пълен майтап. Не стига, че и бебетата ги познават, но и ни един няма куража да слезе долу, в Патъка, където стават истински интересните неща. Във всеки град има по един такъв квартал, само имената са различни. Винаги обаче е бордей с толкова лоша слава, че полицията го обхожда само с армейска подкрепа. Законите там в най-добрия случай се спазват отчасти, и то налагани от самозвани магистрати, подкрепяни от биячите, които си набират. Раздаваното правосъдие е извънредно субективно. Често е променливо, несигурно, непрощаващо и насочвано от рушвета.

Успях да намеря Вола и му казах:

— Докато тази история не се разнищи, лепвам се за теб като трети крак!

Той се намръщи, а увисналите му бузи се зачервиха. Излъгах го, като се постарах да вложа и умолителни нотки в гласа си:

— Заповеди, какво да се прави!

— Така ли? Ами добре. Хайде с мен!

— Накъде си тръгнал?

— Към Патъка. Такова нещо може да дойде само оттам. И смятам да го проследя!

Имаше кураж, което компенсира недостатъците му. Но не ги извинява.

Исках да видя Патъка. И той май беше най-добрият наличен водач. Чувах, че слизал там чистичко, без да пострада. Толкова страшна слава му се носеше. Беше добър за спътник, който да ти пази гърба.

— Веднага ли? — попитах.

— Веднага!

Той ме изведе на студа и тръгна надолу по хълма. Не взе кон. Това е една от малките му странности — никога не язди. Наложи бързо темпо като човек, който е свикнал напълно да се оправя с делата си пеша.

— Какво ще търсим? — попитах.

— Стари монети. Залата, която са разбили, е отпреди няколко века. Ако са харчени много стари пари през последните дни, може и да се доберем до следа от нашите хора!

Намръщих се:

— Не схващам мотива. На разните места, където съм ходил, хората често си предават семейното състояние с поколения, а накрая се намира и черната овца да го похарчи наведнъж. Няколко стари монети може и да не значат кой знае какво…

— Търсим наводнение, не просто няколко парици. Търсим човек, който харчи с широки пръсти. В Катакомбите са слизали поне неколцина и голяма е вероятността все един от тях да се окаже глупак!

Вола добре познаваше естеството на човешката глупост. Вероятно защото и той не бе далеч от нея.

— Ще внимаваме много, докато провеждаме разследването! — предупреди ме, сякаш очакваше от мен да пребивам всеки срещнат, който ме изкара от кожата ми. Явно смяташе собствената си ценностна система валидна за всичко живо. — Нашият човек вероятно ще избяга, ако чуе, че задавам въпроси.

— Ще го гоним ли?

— Само колкото да продължи. Възможно е да ни отведе до някъде… Познавам тук, долу, неколцина шефове, които могат да замислят такава гадост. Ако го е сторил един от тях, искам топките му на тепсия!

Говореше разпалено, като кръстоносец. Кръвна вражда ли имаше между него и господарите на престъпността в този бордей? Попитах го.

— И още как! От Патъка идвам. Бях яко хлапе с късмет, което проби при Попечителите. Баща ми нямаше подобен шанс. Опита се да спори със „закрилническа“ банда. Предплати им, а те не го защитиха от друга банда в същата област. Каза им, че няма намерение да влага сериозна сума за нещо, което не получава — и му прерязаха гърлото. Бях един от Попечителите, които го прибраха. А онези негодяи стояха около него, хилеха се и подхвърляха шегички. Негодници!

— Успя ли да ги наредиш? — попитах, уверен в отговора.

— Охо! И тях ги вкарах в Катакомбите! — той погледна към Черния замък, забулен наполовина от стелещата се по далечния склон мъгла. — Ако бях чул слуховете за това място, може би щях… Не, нямаше да посмея!

Да, и на мен така ми се струваше. Вола беше един вид фанатик. Никога не нарушаваше законите на професията, която го беше извела от Патъка. Освен ако потъпкването им не допринасяше за каузата му.

— Смятам да започнем от речния бряг — каза ми той. — Ще тръгнем нагоре по хълма. Таверна по таверна, бардак по бардак. Може да пуснем и слух, че ще има награда…

Той тупна юмрук в юмрук — мъж, който дърпа юздите на гнева си. А в него се таеше много гняв. Някой ден щеше да се взриви от него.

Започнахме раничко. Видях повече кръчми, публични домове и отвратителни вертепи, отколкото за дузина години. И във всеки от тях пристигането на Вола предизвикваше внезапна, ужасена тишина и обещание за покорно послушание. Но обещанията бяха единственото, до което се добрахме. Не открихме нито следа от стари пари, с изключение на няколко монети, които се мотаеха наоколо прекалено дълго, за да са плячката, която търсим. Вола обаче не се обезкуражи.

— Все нещо ще изскочи — заяви той. — Времената са лоши. Просто е нужно малко търпение… — изглеждаше умислен. — Всъщност, защо не свалим няколко от момчетата ви тук, долу? Не ги познават, а изглеждат и достатъчно корави, за да оцелеят.

— Такива са — усмихнах се и наум съставих отряд, включващ Брестака, Гоблин, Лихваря, Кеглата и още неколцина.

Страхотно щеше да е, ако Гарвана беше още с Отряда и можеше да дойде с тях. Щяха да обърнах Патъка с хастара навън за шест месеца. Което ме наведе на една идея, подходяща за споделяне с Шепота. Ако искахме да научим какво става, трябваше да поемем под свой контрол Патъка. Можеше да докараме Едноокия. Дребничкият магьосник е роден бандит. Малко щеше да изпъква обаче. Откакто пресякохме Морето на страданията, не съм виждал нито една черна муцуна.

— Идея ли ти дойде? — попита Вола, преди да влезем в заведение на име „Желязната Лилия“ — Изглеждаш така, сякаш мозъкът ти пуши!

— Може би. Или поне е разумна мисъл. Ако стане по-зле, отколкото очакваме…

„Желязната лилия“ имаше вид досущ като заведенията, които бяхме минали, че и по-зле. Човекът, който я въртеше, се скъса да раболепничи. Не знаеше нищо, нищичко не бил чул, но обеща да свирне на Вола, ако някой похарчи и един гирш, сечен преди възкачването на сегашния Дук. Подмазваше ни се, та пушек се вдигаше. Ужасно се радвах, че се измъкнах оттам. Боях се сградата да не рухне върху мен, преди да спре да ближе задника на Вола.

— Хрумна ми една идея! — заяви водачът ми. — Лихварите!

Трябваше ми известно време, за да схвана откъде му е дошла тази мисъл — от собственика на кръчмата, който все мрънкаше за дълговете си.

— Хубава мисъл!

Човек, окачен на куката на лихваря, ще стори чудеса, за да се измъкне.

— Това е територия на Крейг. Той е от най-ужасните. Да го посетим!

Този човек не се бои от нищо. Толкова е уверен в силата на поста си, че влиза в бърлогите на най-коравите убийци, без да му мигне окото. Добре си изиграх ролята, но умирах от страх. Злодеят си имаше своя собствена армия, пък и беше в лошо настроение.

След малко открих защо. Нашият човек беше преживял тежки страдания в последно време. Посрещна ни, опакован в бинтове. Вола се изсмя.

— Клиентите ти са станали доста нагли, а, Крейг? Или някое от момчетата ти е опитало да се самоповиши?

Лихварят ни огледа с каменно лице.

— Мога ли да ти помогна с нещо, инквизиторе?

— Вероятно не. Ще ме излъжеш, дори истината да спаси душата ти, кръвопиец такъв!

— Подмазването няма да те доведе до никъде. Какво искаш, паразит?

Корав орех е този Крейг. Изваян е от един камък с Вола, но се е захванал с не дотам почитана от обществото работа. Не, че разликите са кой знае какви. Свещеник и лихвар. Точно това казваше и той самият.

— Много мило! Ами търся един човек.

— Няма майтап!

— Човек, който разполага с куп стари пари, най-вече от епохата на Каджиян.

— И трябва ли да го познавам?

Вола сви рамене:

— Може да дължи пари на някого…

— Тук парите не се нуждаят от доказателства, Вол!

Инквизиторът се обърна към мен:

— Това е местна поговорка — и отново насочи острия си поглед към Крейг. — Тези пари имат нужда от доказателства за произхода си, повярвай ми! Работата е сериозна, Крейг! Не съм дошъл да си показвам рогата. Не става дума и за някакъв мизерен удар. Тръгнали сме по наистина важен въпрос. Ако се окаже, че някой покрива моя човек, загива заедно с този наглец. Не забравяй, че Вола го е казал!

За миг това направи впечатление. Съобщението улучи право в десетката. После Крейг отново надяна каменната си физиономия.

— Душиш грешното дърво, куче!

— Просто ти казвам, та да знаеш.

— И какво е направил вашият човек?

— Ударил е там, където не понасят удари.

Крейг вдигна вежди. Изглеждаше озадачен и явно не се сещаше за някого, който да приляга на посоченото описание.

— И какво е направил по-точно?

— А, не! Просто кажи на момчетата си да не вземат стари пари, ако не знаят откъде идват. И дори тогава да ме уведомяват. Чу ли?

— Изпя ли си песента, инквизиторе? Тогава най-добре да си ходиш, а?

Тръгнахме си. Не познавах правилата на тази игра, тъй че не знаех как местните ще реагират на посещението ни и кой е спечелил по точки. Навън попитах:

— Той щеше ли да ни каже, ако са му плащали в стари пари?

— Не. Не и докато не провери какъв е случаят. Но не е виждал стари монети!

Зачудих се защо мисли така, но не го попитах. Това си бяха неговите хора все пак.

— Може и да знае нещо. Стори ми се, че на няколко пъти в очите му проблеснаха потайни искрици…

— Може би да, а може би не. Нека се пържи!

— Според мен, ако му споменеш защо…

— Не! Това не бива да се разчува. Дори слух не бива да плъзне! Ако хората си мислят, че не можем да защитим мъртвите им или тях самите, след като ритнат кофата, адът ще се изсипе на земята! — Вола махна с ръка към улицата. — Хвойноград е такъв. Все е в критично положение…

Продължихме нататък и след малко той повтори:

— Адът на земята… — а след още половин пресечка додаде: — Ето за това трябва да се доберем до тези негодници. Не толкова да ги накажем, колкото да им затворим устите!

— Ясно!

Вървяхме в посоката, откъдето бяхме дошли. Планирахме да възобновим обикалянето на кръчмите и да се видим с един лихвар на име Гилбърт, когато стигнем до територията му. Внезапно се сепнах.

Вола спря и ме погледна изпитателно. Поклатих глава:

— Не, няма нищо. Просто ми се стори, че видях призрак. Онзи там на улицата… Вървеше като човек, когото познавах навремето.

— Може да е същият.

— Няма начин. Беше много отдавна и много далеч оттук. Отдавна е мъртвец. Не, просто си мислех за него преди малко и…

— Според мен имаме време за поне дузина посещения още. След това тръгваме нагоре. Не ми се иска да оставам наоколо след стъмване.

Погледнах го с вдигната вежда.

— О, приятелю, повярвай ми! Тук става наистина опасно след залез-слънце.

Той се изсмя и ме дари с една от редките си усмивки. Беше съвсем искрена. Точно тогава, макар и само за секунда, го харесах.