Глен Кук
Надвисналата сянка (10)

10.
Еша — кръгом обратно

Книгоград е типичен за градчетата, където лагеруваме напоследък. Малък, мръсен и отегчителен. Човек се чуди защо й е притрябвал на Господарката. Каква й е ползата от тези далечни провинции? Дали настоява да преклонят глава просто за да подхранва егото си? Тук няма нищо, притежаването на което да си струва усилията, освен ако не става дума за власт над местните.

Дори и те гледат на страната си с известно презрение.

Присъствието на Черния отряд отрови настроението в целия район. В рамките на седмица Капитана започна да говори за преместване на братството в Сърцеград и изпращане на по-малки отряди в селцата.

Патрулите ни рядко попадаха на Бунтовници дори когато нашите магьосници подпомагаха лова. Срещата при Шилото буквално беше изтребила паразитите. Шпионите на Господарката ни осведомиха, че няколко от по-важните клечки са избягали в Барабана — още по-мизерно кралство на североизток. Предположих, че точно там ще ни отведе следващата ни задача.

Веднъж, докато пишех тези същите Анали, реших, че непременно трябва да пресметна разстоянието, което сме изминали в придвижването си на изток. Горях от желание да науча истината. Както се оказа, Сърцеград е на две хиляди километра от Чар! Далеч отвъд пределите на империята, каквато е била преди шест години.

По онова време великите кървави походи на Покорената Шепота бяха очертали дъгата на границата точно отсам Равнината на страха. Отбелязах градове — държави, които бяха съставяли онази предишна линия — Скрежоград и Догради, Тупванград и Житенград, и Ръждоград, където Бунтът години наред неизменно бе побеждавал Господарката. Всички те са големи селища, забележителни — или поне такива ги видяхме навремето. Още треперя, когато си спомня Равнината на страха.

Пресякохме я под защитата на Шепота и Перото — две от Покорените, черни калфи на Господарката, и двете бяха магьосници с класи, по-добри от нашите трима жалки вълшебници. Дори предпазвани от тях и макар да пътувахме заедно с цели армии от редовния набор на Господарката, преживяхме големи страдания. Тези земи са враждебни и зловещи и в тях нормалните правила не важат. Камъните говорят, а китовете летят. Корали растат в пустинята. Дърветата ходят. А обитателите й са най-странните от всички… Но това не е нито тук, нито там. Просто кошмар от миналото. Кошмар, който още ме преследва, когато крясъците на Пумата и Чевръстия отекват в коридорите на времето, а аз отново не мога да сторя нищо, за да ги спася.

— Какъв е проблемът? — попита Брестака, като издърпа картата изпод пръстите ми и наклони глава настрани. — Изглеждаш така, все едно си видял призрак!

— Просто си спомних Равнината на страха…

— О, така ли? Е, забрави я. Пийни една бира! — Той ме потупа по гърба. — Хей! Кегла! Къде се губиш? — и се втурна напред в преследване на най-известния симулант в Отряда.

Едноокия пристигна малко по-късно и ме стресна.

— Как е Гоблин? — попита тихо. Помежду им не беше имало пререкания от случката при Шилото. Огледа картата. — Празните хълмове? Интересно именце!

— Наричат тази област също и Кухите хълмове. А Гоблин вече е по-добре, защо не идеш да го видиш?

— Че за какъв дявол? Той е от онези, които се държат като идиоти. Не може да понесе и малка шегичка…

— Шегите ти често са доста груби, Едноок!

— Хм. Може би. Знаеш ли какво? Я ела с мен!

— Трябва да се подготвя за четенето!

Веднъж месечно Капитана очаква от мен да просветлявам войниците с прочит от Аналите. Та да знаем откъде сме дошли и да си припомним предците ни междувременно. Едно време това е значело много — Черното братство, последният от Свободните отряди от Катовар… Всички сме братя. Заедно. Горди като планински върхове. Ние срещу света и нека светът стене под петите ни! Но онова, което се проявяваше в поведението на Гоблин, дълготрайната депресия на Брестака и останалите — то беше заразило всички. Отрядът се пропукваше като зле изпечена делва.

Трябваше да подбера хубав откъс. От времето, когато Братството е било изтикано до стената и е оцеляло само благодарение на традиционните си ценности. Има доста подобни моменти в четиристотингодишната ни история. Исках да подбера такъв, записан от някого от най-вдъхновените Хроникьори — човек с огъня на възкресител на Бялата роза, говорещ пред потенциалните си новобранци. Може би се нуждаех от серия откъси — такива, които да чета няколко нощи поред…

— Стига глупости! — заяви Едноокия. — Знаеш тези книги наизуст. Вечно си вреш носа в тях. Пък и без друго, ако щеш си измисли цялата история, никой няма да забележи разликата!

— Вероятно. И никой няма да се притесни, ако го сторя. Всичко се вкисва, старче! Вярно си е. Но нека идем при Гоблин!

Може би Аналите се нуждаеха от нов прочит на друго ниво. Може би и аз лекувах само симптомите. Аналите имат определени мистични свойства — поне за мен. Може би щях да определя болестта, като се потопя в тях и поразгледам писаното между редовете…

Гоблин и Мълчаливия играеха на микадо без ръце. Ще ви кажа едно за тримата ни страховити борци: те не са велики, но винаги поддържат таланта си идеално наточен. Гоблин печелеше по точки. Беше в добро настроение. Дори кимна на Едноокия.

Така. Значи всичко е наред. Духът е прибран в бутилката. Едноокия просто трябваше да каже правилните думички.

За мое изумление той се извини. Мълчаливия със знаци ми предложи да излезем навън и да ги оставим да сключат Мирния си договор насаме. И двамата страдаха от прекомерна гордост.

Излязохме. Както често правехме, когато няма кой да подслушва знаците ни, обсъдихме старите времена. И той също беше посветен в тайната, заради която Господарката би изтрила от лицето на земята цели народи.

Половин дузина от останалите подозираха — поне едно време — но вече бяха забравили. Ние обаче знаехме и нямаше да забравим никога. Онези, другите, ако стане въпрос, биха оставили Господарката със сериозни съмнения. Не и ние двамата. Ние знаехме кой е най-могъщият враг на повелителката ни — и вече шест години не бяхме сторили нищо да я осветлим, че този неин враг не е просто измислица на Бунтовниците, а жив човек.

Бунтът е склонен да вярва на всякакви суеверия. Обожава пророците и пророчествата, както и великите, драматични предсказания за предстоящи победи. Така хората му преследваха пророчество, което ги вкара в капана в Чар и почти доведе до изтреблението им. В последствие отново стъпиха на крака, като се самоубедиха, че са станали жертва на фалшиви пророци и пророчества, внушени им от по-сръчни злодеи и от тях самите. С това убеждение станаха и продължиха, а вярват и в куп други невъзможни неща.

Забавното е, че се залъгаха с истината. Вероятно аз съм единственият извън вътрешния кръг около Господарката, който знае, че Бунтът е бил поведен към острозъбите челюсти на смъртта. Само че врагът, сторил това, не беше Повелителката ни, както Бунтовниците вярваха.

Онзи враг е все още по-страшното зло — Властелина, някогашният съпруг на Господарката, когото Тя предала и оставила заровен в земята, но все още жив в гроба във Великите гори, на север от далечния Веслоград. От този гроб се бе протегнал той и бе бръкнал в мозъците на хората високо в йерархията на Бунта, като ги бе превил по волята си с надеждата да ги използва, за да свали съпругата си от власт и да се погрижи за собственото си възкресение. Не успя, макар да си беше осигурил и помощта на няколко от първоначалните десет Покорени.

Ако изобщо знаеше за съществуването ми, сигурно стоях начело в списъците му. Той все още лежеше в земята, чертаеше планове, може би ме мразеше, защото съм помогнал да предадат Покорените, които му помагаха… Страховита история! Господарката сама по себе си беше достатъчно неприятно лекарство. Властелина обаче е тялото, чиято сянка се явява Нейното зло. Или поне така разказват легендите. Понякога се чудя защо, ако това е истина, Тя върви по земята, а той лежи неспокоен в гроба си.

Доста проучвания съм направил, откакто открих какви са силите на онази твар на север. Ровех за почти забравени истории и всеки път се плашех още повече. Владичеството — епохата, когато Властелина действително е бил на власт — смърдеше като време на възцарен на земята ад. Струваше ми се чудо, че Бялата роза е успяла да го повали. И много жалко, че не го е унищожила. Както и слугите му, включително Господарката. Светът нямаше да върви по днешния коловоз. Чудя се кога ли ще свърши циганското лято. Засега Господарката не се държи чак толкова ужасно. Но кога ли ще свали любезната си маска и ще пусне на воля мрака, поне в рамките на владенията си, като възкреси ужасите от миналото?

Питам се също и за онези кошмари, приписвани на Владичеството. Историята неизбежно се пише от обслужващи самите себе си победители.

Откъм покоите на Гоблин се разнесе писък. С Мълчаливия се взирахме един в друг в продължение на секунда, след което се втурнахме вътре.

Честно, очаквах кръвта на някого от тях да изтича в червено езеро на пода. Но не и да открия Гоблин с конвулсии, а Едноокия отчаяно да се мъчи да го удържи да не се самонарани.

— Някой осъществи връзка! — изпъшка черният магьосник. — Помогнете ми! Много е силен!

Преглътнах притеснено. Връзка! Не бяхме имали пряк контакт, откакто водехме отчаяни битки по време на онези сражения с Бунтовниците в Чар преди години. Оттогава Господарката и Покорените се свързват с нас чрез куриери.

Гърчът продължи само няколко секунди. Винаги ставаше така. После Гоблин се отпусна със скимтене. Щяха да минат няколко минути, докато се възстанови дотолкова, че да предаде съобщението. И тримата се спогледахме. Стараехме се да си наложим израженията, с които играехме карти, но вътрешностите ни бяха станали на ледени буци. Казах пръв:

— Някой трябва да повика Капитана.

— Аха — съгласи се Едноокия.

Но не се и канеше да хукне. Мълчаливия също.

— Добре. Пиша се доброволец!

Тъй че отидох. Намерих Капитана да прави онова, което умее най-добре. Беше си качил краката на работната маса и хъркаше. Събудих го и му предадох вестта.

Той въздъхна.

— Намери Лейтенанта!

След което отиде до кутията си с карти. Постарах се да го подпитам, но той пренебрегна въпросите ми. Схванах намека и излязох.

Дали беше очаквал да се случи нещо подобно? Имаше ли някаква криза в областта? Как от Чар можеха да научат за това преди нас?

Колко глупаво — притеснявам се, преди да съм чул какво има да ни казва Гоблин.

Лейтенанта не ми се стори по-изненадан от Капитана.

— Да не би да се мъти нещо? — попитах подозрително.

— Може би. Дойде писмо по куриер, малко след като вие с Шекера заминахте за Еша. Твърди се, че може да ни повикат на запад. Сигурно точно това и става!

— На запад ли? Сериозно?

— Сериозно, я!

Толкова много сарказъм, вложен само в една дума!

Глупаво. Ако изберем Чар за демаркационната черта между изтока и запада, то Еша се намира на малко повече от две хиляди километра оттам. Дори при идеални условия пътуването трае над три месеца. А лежащите помежду ни земи са далеч от идеалните. Има места, където изобщо не минава път. Според мен шест месеца са твърде оптимистична прогноза. Но пък отново се притеснявах, без да имам подръка всички факти. Трябваше да изчакам и да видя какво ще стане.

Макар че Капитана и Лейтенанта не си го признаваха, явно се мътеше нещо голямо. Чакахме, измъчвани от нетърпение, докато Гоблин се вземе в ръце. Капитана беше отворил кутията с картите и чертаеше колебливо маршрут до Скрежоград. Ядосваше се, че цялото движение на запад неизменно минаваше през Равнината на страха. Гоблин си прочисти гърлото.

Напрежението се покачваше. Той не вдигна очи. Новините явно бяха неприятни. Изписука:

— Призоваха ни на служба. С мен се свърза лично Господарката. Изглежда притеснена. Първият ни преход ще е до Скрежоград. Там ще ни чака някой от Покорените, който ще ни заведе в Могилните земи…

Останалите си обмениха озадачени погледи. Промърморих:

— Пресветени богове! Леле-мале!

— Какво има, Знахар? — подпита ме Капитана.

Не знаеха, понеже не обръщаха внимание на дреболиите от историята.

— Там е погребан Властелина. По-точно там са били погребани всички те. Намира се в горите, на север от Веслоград…

Бяхме ходили нататък преди седем години. Градът не е приятелски настроен.

— Веслоград! — изрева Капитана. — Веслоград ли! Това е на кажи-речи пет хиляди километра оттук!

— Добави и още стотина оттам до Могилните земи…

Той се втренчи в картите.

— Страхотно. Просто страхотно! Това означава, че не само ще прекосяваме Равнината на страха, но ще минем също през Празните хълмове и Ветровития окръг. Невероятна, потресаваща новина! И какво? Очакват от нас да сме там другата седмица, така ли?

Гоблин поклати глава.

— Според мен Тя не бърза чак толкова, Капитане! Просто е разстроена и иска да потеглим незабавно!

— Даде ли ти някакви насоки или причини?

Магьосникът се ухили. Нима Господарката някога посочва причини? Боже, нищо подобно!

— Значи просто ей тъй — промърмори Капитана. — Хрумнало й е и толкова. Заповядва да хукнем да прекосяваме половината свят. Страшно ми харесва! — и нареди на Лейтенанта да започне подготовка за марш.

Новините се оказаха лоши, откачени, направо безумни, но не толкова ужасни, колкото ги изкарваше. Беше се подготвял за това още от пристигането на куриера с писмото. Пък и какво ли му е толкова трудното да потеглим на път. Проблемът беше, че на никого не му се тръгваше.

Западът е много по-приятен от всичко, с което ще се срещнем тук, но не е толкова хубав, та на някого да му се иска да извърви целия път дотам само заради прелестите му.

Е, нямаше ли Господарката някой по-близък отряд подръка?

Ставахме жертви на собствената си вещина. Тя винаги ни искаше там, където събитията ставаха най-напечени. Знаеше, че ще свършим работата най-добре.

Проклятие и още веднъж проклятие!