Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Черният отряд (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadows Linger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
SamBoetes (2011 г.)

Издание:

Глен Кук. Надвисналата сянка

Американска, първо издание

Превод: Елена Павлова

Редактор: Недияна Панчовска

Коректор: Персида Бочева

ИК „Лира Принт“, 2003 г.

ISBN: 954–8610–63–8

История

  1. — Добавяне

45.
Порт Медовина — топла следа

Добрахме се до града. Но се кълна, че усещах нещо да души по следата ни, преди да стигнем безопасните светлини. Върнахме се в квартирата си само за да открием, че повечето ни хора ги нямаше. Къде ли бяха? Отишли на кораба на Гарвана, както научих.

Бях забравил за това. Да, корабът на Гарвана… И Мълчаливия вървеше по следата на приятеля ни. Къде ли беше сега? Проклятие! Рано или късно Гарвана щеше да го изведе на поляната… Хубав начин да открием дали я е напуснал! Определено. И хубав начин да загубим най-добрия си магьосник.

— Едноок! Можеш ли да се свържеш с Мълчаливия?

Той ме погледна изпод вежди. Беше уморен и му се спеше.

— Виж, ако той следва всеки ход на Гарвана, ще стигне до онази поляна…

Едноокия простена и театрално и шумно изрази отвращението си. После порови в магическата си торба и измъкна нещо, което приличаше на изсъхнал пръст. Занесе го в ъгъла и му побая, после се върна и съобщи:

— Хванах му следата, ще го намеря.

— Благодаря!

— Да бе! Копеле такова! Трябва да те накарам да дойдеш с мен!

Настаних се до огъня с голяма бира в ръце и потънах в мисли. След малко казах на Скубльо:

— Трябва да се върнем там!

— А?

— Заедно с Мълчаливия.

— А той пък кой е?

— Още един член на Отряда. Магьосник като Едноокия и Гоблин. Тръгна по следата на Гарвана. Минава всеки ход, който той е предприел от пристигането си насам. Сметна, че ще може да го издири или поне от движенията му да отсъди дали се е канил да измами Аса.

Скубльо сви рамене:

— Е, щом трябва, значи трябва.

— Хммм… Изумяваш ме, Скубльо! Променил си се!

— Не знам. Може би през цялото време съм си бил такъв. Само знам, че това не бива да се повтаря отново, на никого!

— Да, така е…

Не споменах виденията си за стотиците ни братя, които грабеха амулети от крепостта в Хвойноград. Нямаше нужда да го научава. Имаше си мисия и не можех да му я стъпча в прахта, нали?

Слязох на долния етаж и поисках от собственика още бира. Бирата ме прави сънлив. А имах определено предположение… Вероятност дори. Не я споделих с никого. Братята нямаше да останат доволни.

След около час се облекчих и се замъкнах в стаята си, по-подготвен да се върна на онази поляна, отколкото за онова, което се канех да правя сега.

Въпреки бирата доста време ми отне да заспя. Не можех да се отпусна. Продължавах да се опитвам да се пресегна и да я доведа при мен. Много безполезно, нали?

Тя да се върне толкова бързо, си беше чистата надежда на глупавия слабак. Бях Я изритал. Защо да идва пак? Защо да не забрави за съществуването ми, докато слугите Й не ме догонят и не ме заведат при Нея окован?

Може би все пак има връзка на ниво, което не съм способен да осъзная. Събудих се от дрямката, като си мислех, че май пак трябва да ида до заведението, и открих, че златното сияние се носи край мен. Или може би не се будех, а само сънувах това… Така и не разбрах със сигурност. Когато си го припомням, винаги ми се струва… сън.

Не я изчаках да започне. Заговорих аз. Говорех бързо и Й разказах всичко, което трябваше да знае за буцата в Порт Медовина и за възможността войниците да са се сдобили със стотици семена от Черния замък.

— Казваш ми всичко това, при условие, че си решил да ми бъдеш враг, лечителю?

— Не искам да ти бъда враг. Ще ти стана такъв само ако не ми оставиш друга възможност! — и смених темата. — Не можем да се справим сами, а това зло трябва да бъде спряно! Всички такива трябва да бъдат спрени! На света и без друго съществува достатъчно зло!

Разказах й, че намерихме амулета в гражданин на Хвойноград, но не споменах конкретно име. Казах й, че трябва да го оставим там, където може да го намери, когато пристигне.

— Да пристигам ли?

— Не си ли тръгнала на път насам?

Тънка усмивка, потайна и напълно наясно, че съм изчерпал темата на разговора. Никакъв отговор. Само въпрос:

— А ти къде ще си?

— Няма да ме има. И няма да ме има отдавна, и съм тръгнал надалеч.

— Може би. Ще видим… — Златното сияние отслабна.

Имаше и други неща, които исках да Й кажа, но те нямаха нищо общо с настоящия проблем. Въпроси, които исках да задам. Но не ги зададох.

Последната златна искрица ме напусна с шепот:

— Длъжница съм ти, лечителю!

 

 

Едноокия нахлу в заведението малко след изгрев-слънце с вид на прегазен от впрегатен кон. Мълчаливия се влачеше зад него също с доста изнурен вид. Беше вървял по следата на Гарвана, без да се отклонява. Едноокия каза:

— Хванах го точно навреме! Още час и щеше да излезе от града. Накарах го да почака поне до разсъмване!

— Да бе. Днес ти ли ще будиш войниците? Ще тръгваме раничко и непременно ще се приберем преди мрак.

— Какво?

— Според мен бях достатъчно ясен. Трябва да се върнем там веднага. Вече използвахме един от дните си.

— Хей, човече, съсипан съм! Ще умра, ако ме накараш да…

— Ще спиш на седлото. Това винаги е било сред талантите ти. Спиш навсякъде и по всяко време.

— О, горкият ми задник!

Час по-късно отново поех по Посоления път, заедно с Мълчаливия и Мускуса в допълнение към екипа. Скубльо настоя да дойде, макар че бях готов да го освободя от мисията. Аса реши, че и той иска да участва. Може би смяташе, че бившият кръчмар носи някакво защитно средство. Започна да говори смело като Скубльо, но и глух би чул фалшивото подрънкване в гласа му.

Този път се движехме по-бързо, давахме си повече зор и снабдихме Скубльо с истински кон. Стигнахме до поляната по обед. Докато Мълчаливия душеше наоколо, успях да се взема в ръце и да огледам буцата по-отблизо.

Не се беше променила. Само двете мъртви твари липсваха. Нямах нужда от зорките очи на Хагоп, за да различа, че са ги вмъкнали вътре през входния отвор.

Мълчаливия обиколи поляната до място, почти идентично с това, където пътеката на тварите влизаше в гората. После вдигна ръка и ни извика. Побързах да се присъединя към него. Нямаше нужда да чета танца на пръстите му, за да знам какво е открил. Отговорът беше изписан на лицето му.

— Намери го, а? — попитах по-весело, отколкото ми се искаше.

Бях започнал да разчитам на версията, че Гарвана е мъртъв.

Не ми харесваше онова, което подсказваше скелетът. Мълчаливия кимна.

— Ехо! — провикнах се. — Намерихме го! Да вървим! Докарайте конете!

И останалите се събраха. Аса изглеждаше малко разтревожен. Попита:

— Как го е направил?

Не разполагахме с готов отговор. Неколцина от нас се чудеха чий скелет лежи на поляната и за какъв дявол е носел медальона на Гарвана. Аз пък се питах как планът за изчезване на някогашния ни другар е съвпаднал толкова гладко с плановете на Властелина за посяване на нов черен замък.

Единствено Едноокия имаше желание да приказва, но и неговото стигаше само за оплаквания.

— Ще тръгнем по следата и няма да успеем да се върнем в града преди мръкнало — промърмори.

Каза и още доста неща, най-вече за това колко бил уморен.

Никой не му обърна внимание. Дори ние, които си бяхме починали, се чувствахме изтощени.

— Води ни, Мълчалив! — наредих. — Мускус, искаш ли да се погрижиш за коня му? Едноок, ти тръгваш отзад. Не трябва да допуснем да ни изненадат в гръб!

Пътеката напълно изчезна за известно време. Премина в нещо като проход през храстите. Криволичихме доста, преди да се слее с животинска пътека. И Гарвана сигурно е бил изтощен, защото бе излязъл на тази пътека. Беше я следвал по хълма, по протежението на потока, после по другия хълм. След това бе минал по не толкова утъпкана пътека, която лъкатушеше по един хребет и отиваше към Посоления път. През следващите два часа срещнахме още няколко подобни кръстовища. Гарвана винаги беше поемал по онзи път, който вървеше по-пряко на запад.

— Копелето е тръгнало обратно към главния път! — заяви Едноокия. — Така и не се е сетил, че ако тръгне отдругаде, може да си спести цялото маршируване през гората!

Нашите му изръмжаха. Оплакванията му вече съвсем ни бяха омръзнали. Дори Аса му метна злобен поглед през рамо. Гарвана беше изминал доста път, без съмнение. Бях готов да предположа, че е извървял поне двайсетина километра, преди да мине хребета и да съзре обработваемите земи, които се спускаха към главния път. От дясната ни страна имаше няколко ферми, а в далечината сияеше синевата на морето. Земята беше нашарена в кафяво, тъй като в Порт Медовина бе настъпила есента. Листата пожълтяваха. Аса посочи към няколко клена и каза, че след седмица ще изглеждат наистина прекрасно. Колко странно! Никога не ми е хрумвало, че хора като него се въодушевяват от красотата.

— Ето там — посочи Мускуса към няколко сгради, разположени южно, на около километър и половина. Не приличаше на ферма. Той обясни: — Обзалагам се, че е крайпътен хан. И искаш ли да се обзаложим накъде е тръгнала жертвата ни?

— Мълчалив?

Той кимна, но със съмнение. Смяташе да се придържа към следата, за да бъде сигурен. Качихме се на седлата и го оставихме да извърви колкото път беше останал. Аз например бях сит до гуша от мотаене наоколо.

— Какво ще кажеш да пренощуваме там? — попита Едноокия.

Погледнах към слънцето.

— Не е лоша идея. Доколко сме в безопасност според теб?

Той сви рамене:

— Оттам се вдига дим. Не ми изглежда да са ги сполетели неприятности!

Направо ми четеше мисълта. Оглеждах фермите, покрай които минавахме, търсейки признаци дали тварите от буцата са нападнали района, фермите ми изглеждаха спокойни и навсякъде кипеше усилен труд. Предполагам, че тварите насочваха апетитите си към града, където щяха да създадат по-малко вълнения.

Следата на Гарвана стигна Посоления път на километър от сградите, които Мускуса бе помислил за хан. Проверих местността, но не можах да реша колко на юг сме се отклонили от двадесет и четвъртия километричен камък. Мълчаливия ми махна и посочи. Гарвана наистина беше завил в южна посока. Последвахме го и скоро минахме край тридесет и втория камък.

— Колко надалеч смяташ да го преследваш, Знахар? — полюбопитства Едноокия. — Обзалагам се, че се е срещнал с Глезанка някъде тук и просто са продължили заедно.

— Подозирам, че е така. Колко остава до Солниград според теб? Някой да знае?

— Кажи-речи петстотин километра — отвърна Кеглата.

— Пресечена местност? Вероятно ли е да има проблеми по пътя — бандити и тем подобни?

Пак същият ни брат отговори и на този въпрос:

— Поне не съм чувал за такива. Има планини обаче, при това са доста сурови. Преминаването им отнема известно време…

Направих някои сметки. Да речем, три седмици за изминаване на разстоянието, без да се напъваме. Гарвана не би се насилвал — водеше Глезанка и си носеше ръкописите…

— Каруца! — възкликнах. — Трябва да е имал каруца!

Мълчаливия също се качи на седлото. Бързо стигнахме до сградите. Мускуса се оказа прав. Със сигурност беше странноприемница. Щом слязохме от гърбовете на конете си, едно момиче излезе навън, огледа ни ококорено и изтича вътре. Подозирам, че изглеждахме доста зловещо. А не зловещите сред нас явно имаха окаян вид.

Показа се притеснен дебелак, който оправяше престилката си. Ако се съди по физиономията му, не беше ясно дали ще предпочете да си остане червендалест или да пребледнее.

— Добра стига! — поздравих го. — Можем ли да хапнем тук и да нахраним животните?

— Вино — обади се Едноокия, щом откри удобната възможност да се намеси. — Трябва да се удавя в галон с вино. Нуждая се и от пухен дюшек!

— Тъй мислювам — рече мъжът. Трудно му разбирахме какво казва. Езикът в Порт Медовина е диалект на говорения в Хвойноград. В града не беше трудно да се оправяме, като се има предвид постоянното общуване между двете пристанища. Но този приятел тук говореше по-различен диалект. — Стига да имате с какво да си го позволите…

Извадих две от сребърните монети на Гарвана и му ги подадох.

— Кажете ни, когато надминем предплатеното! — и метнах юздите на коневръза, покачих се по стъпалата и го потупах по рамото, докато го подминавах. — Не се притеснявай. Не сме бандити, войници сме. Преследваме един, който е минал оттук преди известно време.

Той ме възнагради с недоверчиво намръщване. Очевидно беше, че не служи на Принца на Порт Медовина.

Ханчето беше приятно и макар че дебелакът имаше няколко дъщери, всички си държахме ръцете далеч. След като хапнахме и повечето от нас се оттеглиха да почиват, ханджията започна да се отпуска.

— Ще ми отговориш ли на няколко въпроса? — попитах. Поставих една сребърна монета на масата си. — Може да струва едно-друго…

Той се настани срещу мен и ме огледа с присвити очи над ръба на гигантска халба бира. Беше я пресушавал поне шест пъти от пристигането ни насам, което обясняваше и огромния му корем.

— Какво искаш да знаеш?

— Високият мъж, който не говори. Той търси дъщеря си.

— А?

Посочих му Мълчаливия. Беше се настанил близо до огъня, седнал право на пода и се бе привел в дрямка.

— Глухонямо момиче, което е минало оттук преди известно време. Вероятно е карала каруца. Може би са се срещнали с един мъж… — описах му Гарвана.

Той пребледня. Помнеше Гарвана. И не искаше да говори за това.

— Мълчалив!

Събуди се от сън като ударен. Пратих му съобщение с езика на знаците. Той се усмихна грозно, а аз се обърнах към съдържателя:

— Не изглежда кой знае колко корав, но е магьосник. Та ето как стоят нещата. Човекът, който е идвал тук, може би ти е казал, че ще се върне и ще ти пререже гърлото, ако продумаш и думица. Вероятността е минимална. От друга страна, Мълчаливия е тук и може да метне няколко заклинания, с които да ти пресъхнат кравите, нивите да опустеят, а всичките ти вина и бира да се вкиснат…

Мълчаливия направи един от малките, гадни номера, с които толкова се забавляваха тримата ни магьосници. Топка светлина се рееше из общата зала като любопитно пале, което побутва разни вещи.

Ханджията ми повярва достатъчно, за да не поиска да изпробва блъфа ми.

— Добре. Тука бяха. Както каза. Това лято минаха доста хора, та не бих ги запомнил, ако, както рече, момичето не беше глухо, а онзи тип — голям гадняр. Тя дойде една сутрин, сякаш беше пътувала цялата нощ. С каруца. Той дойде вечерта, пешком. Останаха в ъгъла. Тръгнаха на следващата заран… — и погледна към монетата ми. — Платиха със същата странна монета, като си помисля!

— Така ли?

— Доста дълъг път е изминала, а?

— Аха. И къде отидоха?

— На юг. Вървяха по пътя. Чух оня човек да задава въпроси, та си мисля, че бяха тръгнали за Кюнцеград.

Вдигнах вежда. Никога не бях чувал за селище с такова име.

— По-нататък по брега е. Отвъд Солниград. Оттам хващате Игления път, а от Иглоград — пътя за Шегакрай. Някъде след Шегакрай има кръстопът, откъдето завивате на запад. Кюнцеград е на Салатения полуостров. Не знам къде точно се пада. Чувал съм за него само от пътешествениците.

— Хм. Доста път е. Колко далеч е според теб?

— Да видим… До Солниград е къмто петстотин километра. Тури му още четиристотин до Иглоград. Шегакрай е на около сто и петдесет оттам, струва ми се. Или на триста и петдесет? Наистина не помня. Онзи кръстопът ще да е на още двеста от Шегакрай, после следва Кюнцеград. Не знам колко далеч ще се пада. Но поне на двеста още. Може и да са триста, четиристотин… Мернах оная карта, дето приятелчето ти ми я показа. Полуостровът стърчи встрани като палец.

Мълчаливия се присъедини към нас. Извади парче хартия и мъничко, заострено като игла моливче. Накара съдържателя да повтори отново. Нарисува груба карта, която поправяше според мнението на дебелака дали напомня или пък не картата, която е видял. И през цялото време продължаваше да жонглира с колонки числа. Стигна до приблизителната сума, че пътуването прави около хиляда и осемстотин километра от Порт Медовина нататък. Изтри последното число, след което написа думата дни и сложи плюсче.

Кимнах.

— Сигурно е поне четиримесечно пътуване — отвърнах. — Отнема повече, ако ще си почиват продължително в онези градове.

Мълчаливия нарисува права линия от Порт Медовина до върха на Салатения полуостров. Написа „прибл. 1200 км., по 6 възела — 100 часа“.

— Да-а — кимнах. — Да! Точно за това корабът си е останал тук. Трябвало е да спечели преднина. Ще се наложи да поговорим с екипажа още утре. Благодаря, ханджийо! — и бутнах монетата към съдържателя. — А напоследък да е ставало нещо странно?

Устните му се разтегнаха от вяла усмивка.

— Не до днес.

— Правилно. Не е. Имам предвид дали са изчезвали съседи, такива работи…

Той поклати глава.

— Не. Освен ако не броим Къртичата кожа. Не съм го виждал от известно време. Но то туй не е необичайно.

— Къртичата кожа ли?

— Ловец е. Работи в горите на изток. Носи най-вече кожи, но ми влачи и плячка, ако има нужда от сол или други работи. Не идва редовно, но според мен закъснява. Обикновено пристига наесен, за да се запаси за зимата. Първо за него се сетих, когато приятелят ти мина през вратата.

— А? Кой приятел?

— Оня, когото търсиш. Дето е отвлякъл дъщерята на този тук.

Спогледах се с Мълчаливия. Казах:

— Най-добре не разчитай да видиш повече Къртичата кожа. Мисля, че е мъртъв.

— Какво те наведе на тази мисъл?

Споменах му, че Гарвана е изиграл собствената си смърт и е оставил тяло, което сбъркали с неговото.

— Лоша работа е това! Аха. Лоша работа, да постъпва така. Надявам се да го докопате! — и леко присви очи с пресметливо изражение. — Вие, приятели, да не сте част от оня отряд, дето се довлече от Хвойноград, а? Всички, дето са тръгнали на юг, приказват за това как…

Мълчаливия го стрелна с поглед, който му затвори устата.

— Смятам да поспя малко — заявих. — Ако никой от хората ми не е станал дотогава, измъкни ме от леглото по изгрев.

— Да, сър! — кимна ханджията. — И ще ви спретна чудесна закуска, господине!