Емилиян Станев
Повест за една гора (7)

7

Сивият планински вълк беше роден преди шест години далеч от тия места, в една влажна пещера, над която растеше здравец и папрат. Старият ловец на мечки, дядо Яко, уби майка му, когато сивият и братчетата му бяха само на един месец. От петте вълчета остана жив само той, защото единствен успя да се храни сам. Другите измряха от глад, разкъсани от лисиците, които, както се знае, мразят вълците, както и вълците мразят тях.

Вълчето привикна да си търси храна и стана отличен ловец на мишки и на дребни гризачи. Когато порасна, то се научи да дебне зайците, после сърните, които причакваше привечер край изворите и по пътеките в гората. За разлика от своите събратя, сивият никога не слизаше из полето и не нападаше стадата, защото винаги можеше да хване дивеч. Зиме, когато дебелият сняг замръзваше и елените затъваха в него, вълкът лесно ги застигаше.

Есен намираше някоя вълчица, скитаща по тези места със своите пораснали вълчета. Тогава заставаше начело на глутницата и ставаше страшилище за дивеча. Сега той водеше шест вълка, между които имаше една стара и една млада вълчица. Глутницата беше дошла от югозапад и бе успяла да разкъса в северните поли на планината няколко сърни.

Преди да влезе в Тихата долина, глутницата попадна на стадо елени. Вълците ги погнаха, ала елените бързо взеха преднина и сивият пръв престана да тича по следите. Щом разбра, че стадото бяга леко и бързо, той се спря, а с него се спряха и останалите му другари. Глутницата се върна назад. Вълците се наредиха един зад друг и техните опашки се повлякоха из снега. Те се движеха по гърба на една полегата рътлина, право към Тихата долина, като оставяха зад себе си дълбока бразда из снега. Навалени от снега, изглеждаха като седем сиви сенки.

Изведнъж водачът се спря. Сякаш по даден знак се спряха и другарите му. От високото седло на рътлината хищниците забелязаха навеса. Постройката ги изненада и разпали надеждата им да намерят храна. И ето, те видяха стария елен и чуха рязкото шумолене на сухия фий. Тогава легнаха в снега като ловджийски кучета, които са открили ято яребици. После, сякаш подчинени на невидима команда, се разделиха на две групи — четири вълка се смъкнаха безшумно по рътлината и направиха засада на стръмния бряг на потока, точно срещу навеса, а останалите, начело със сивия вълк, заобиколиха Тихата долина срещу вятъра и бавно започнаха да се придвижват към постройката. Така достигнаха поляната и там видяха сенките на две кошути и един елен, които отиваха към яслите. Вълците се пръснаха, образуваха верига около навеса, обърната към потока, дето чакаха техните другари. Те пълзяха бавно, сякаш влачеха с усилия краката си. Над дебелия сняг се показваха само главите им. Фосфоресциращите им очи ясно виждаха тъмната маса от жива плът, събрана под широката постройка, под която се размахваха рогата на елените и дългите уши на кошутите. Още двадесетина стъпки оставаха до тая богата плячка.

От два дни не бяха яли почти нищо, но гладът не им пречеше да бъдат търпеливи. Колкото повече се приближаваха, толкова по-бавно пълзяха. Така се озоваха в края на поляната, където гората бе най-близо до навеса. Разстоянието до елените сега беше десетина метра.

Отведнъж една стара кошута тревожно вирна глава и силно изпръхтя с ноздри. Беше усетила вълчата миризма.

Животните се втурнаха да бягат. В същия миг сивият нападна, последван от другите вълци.

В залисията два вълка налетяха право в стадото, а другият погна сърните. Но никой не успя да хване нито едно животно. Изплашените кошути правеха такива скокове, че вълците скоро изостанаха назад. Те тичаха след стадото и се мъчеха да го вкарат в дола. Вълко беше видял тоя закъснял вълк.

Преди да достигнат потока, елените се пръснаха. Две кошути избягаха срещу течението, еленът с останалите неочаквано изви към стръмнината и бързо изчезна от другата страна на рида. Само старият елен връхлетя на вълчата засада. Посрещнат от хищниците, беше принуден да се върне. Ала зад него тичаха другите три вълка. Старото животно се обърка. То скочи тежко в потока и пръскайки край себе си вода и кал, търти по течението с оглушителен шум.

Като не можаха да го хванат, вълците започнаха да тичат от двете му страни, по бреговете на дола.

С тежки скокове се носеше старият елен по неравното корито на потока. Той се плъзгаше и спъваше, събаряйки камъни под копитата си. Няколко пъти се опитва да излезе от стръмното дъно, но вълците не му позволяваха да се измъкне. Еленът се мъчеше да вземе преднина. Щом коритото се разшири и стана по-равно, с грамаден скок той се озова на брега. Сивият вълк го ухапа и отново го събори в потока. Еленът продължаваше да бяга със същата бързина. Долината се изпълни с тропот, който преминаваше по нея като вихрушка. Вълците ревниво бдяха тяхната жертва да не се отделя от коритото. Бързи и съобразителни, те засичаха завоите и скъсяваха разстоянието, което ги отделяше от жертвата.

Така в луд бяг преминаха цялата долина по дължината й и се озоваха в коритото на Широката река, чието каменливо легло беше засипано със сняг и лед. Еленът започна да показва признаци на умора. Той дишаше тежко и неговото сумтене изпълваше глутницата с нови сили. Все пак той успя да вземе преднина. Постепенно вълците останаха назад.

На стотина крачки по-долу реката правеше остър завой между високите скали. Когато еленът приближи завоя, сивият вълк се отдели от другарите си, пресече завоя по най-късия бряг и се озова пред елена, тъкмо когато старото животно бягаше по леда. Досега то бе тичало по водата, но щом попадна върху здравия лед на вира, копитата му се хлъзнаха, краката му се разкрачиха и то падна на задницата си. В тая минута вълкът се метна на гърба му.

Мъчителен рев огласи зимната нощ. На него отговори кучешкият лай от близката махаличка. Еленът се изправи, направи голям скок и успя да събори звера от плещите си. Но в това време другите шест вълка го настигнаха и заобиколиха. Еленът замота рога и храбро посрещна нападението. Един от младите вълци беше повален на леда. Но водачът пак скочи на гърба му и пак се разнесе еленовият рев. Ледът внезапно се продъни и еленът потъна до гърди в студената вода на вира. Вълците се отдръпнаха и наклякаха по края на голямата копка. Сега вече тяхната жертва не можеше да им убегне. За миг настъпи тишина, в която се чуваше тежкото дишане на елена и тихият плясък на реката. Кучешкият лай от махаличката замлъкна, снегът престана да вали и наоколо сякаш стана по-светло. Еленът стоеше неподвижно, навел големите си рога над черната, трепкаща вода. След няколко минути студеният вир щеше да парализира замореното му тяло. Вълците знаеха това и търпеливо чакаха. Те се раздвижиха и започнаха да обикалят край жертвата си. Еленът повдигна глава и се приготви да посрещне нападението, като обръщаше рогата си на всички страни. Два вълка се приближиха насреща му и изтракаха със зъби. Той насочи рогата си към тях. В тоя миг сивият вълк направи грамаден скок, прескочи копката и се озова на гърба му. Еленът се обърна и с метнатия звяр на плешките си разби леда и се опита да излезе на брега. Това чакаха вълците. Щом се извлече от вира, последва нов, задружен напад. Вълчицата се впи в шията му и еленът се изправи на задните си крака. Вълците увиснаха по него като тежка, ръмжаща маса, която го свлече на земята. Още няколко пъти се разнесе предсмъртният рев на старото животно. След това настъпи тишина, в която се чуваше хъркането на агонизиращата жертва…

Вълците ядоха до разсъмване, влачейки по брега на реката големи късове месо. И когато мътното зимно утро започна да се процежда над планината, глутницата се върна, натежала от своя кървав пир. Коремите на вълците бяха издути от огромното количество погълнато месо. Те навлязоха дълбоко в засипаните със сняг гори и като достигнаха едни високи и мрачни скали, налягаха между тях.