Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Повест за една гора

Българска класика за деца №32

 

Илюстрации: Т. Шишмарев

Редактор: Корнелия Лозанова

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–547-X

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

20

След унищожаването на глутницата Вълко и неговият помощник почиваха два дни, радвайки се на удобствата в своя дом. Небето се изясни, времето се задържа студено, но слънчево. Горите се отърсиха от снега и отново се показаха в черната си голота. Сутрин слънцето едва пробиваше мъглата. Янко беше учуден, че долу, из низините, колибарите се оплакваха от студ. По шосето мина снегориначка, впрегната в няколко чифта волове, и пътят отново се откри за големите, тежко натоварени камиони, които возеха въглища, стълбове или дърва. И един ден, най-неочаквано, в Горския дом пристигна лесничеят с горския надзирател Васил. Като разгледа стегнатата и оживена постройка и като видя нейната наредба, лесничеят кимна зачудено с глава.

— Бай Вълко — каза той и погледна ловния надзирател със светнало лице, — не очаквах да намеря такъв ред. Ами откъде взе гвоздеи, печка? Друг на твое място щеше да се оплаква, да пише доклади, да иска. А ти — сам!

Янко се изпълни с гордост, когато лесничеят и Васил влязоха в стаята, дето спеше. В очите на неговия колега личеше завист. Янко не се стърпя и каза:

— Исках да дойде тук, бай Петко, да види с очите си, защото не вярва.

— Добре сте се наредили — рече Васил. Той беше едър и красив мъж, с румено лице и с черни, къдрави коси, които се подаваха под килнатата му фуражка.

Обядваха заедно на голямата тежка маса. От време на време лесничеят поглеждаше присмехулно към Янко и побутваше с ръка Вълко.

— Да му се не надяваш, сякаш не е нашият Янко, толкова се е променил — шепнеше той на ухото му.

— Работата оправя човека — мъдро отговаряше Вълко.

Преди да си тръгне, лесничеят каза:

— Трябва да ви поставим телефон. Още тия дни ще изпратя надзорника, да ви съедини с мините. Така ще имаме постоянна връзка. Каквото ви потрябва, ще искате от мен, няма да се срамите. Вие заслужавате най-голяма помощ. Новият стопански план предвижда създаване на две-три дъскорезници. Горският дом ще стане нещо като постоянна база. А ти, Янко, какво ще кажеш: искаш ли да те взема със себе си, да бъдеш пак разсилен? Ето, Васил е съгласен да остане на твое място.

— Я не се шегувайте, господин лесничей — засмя се момъкът. — От бай Вълко аз не се отделям, пък ако щете, уволнете ме. Където е той, там съм и аз.

Лесничеят го удари приятелски по рамото, сбогува се и си тръгна. След него закрачи високият, строен надзирател.

Два-три дни след това надзорникът дойде от града и постави телефонния апарат в коридора, откъдето неговият звън тревожно отекваше през най-различно време на денонощието.

Янко и Вълко отново бяха погълнати от работа. Те напълниха яслите под навеса с нов фураж и започнаха ежедневни обиколки. Трябваше да следят за изплашения и разпръснат дивеч и да го съберат край хранилките. Минаха отвъд гребена на планината и проследиха всяка еленова диря, за да открият стадата. Слънчевите дни бяха подмамили дивеча в южните склонове. Там снегът се топеше по-бързо, къпините се зеленееха по припеците и горите се отърсваха от кита. Декември бе към края и Вълко знаеше, че сега, когато зимната ос ще започне да се изправя, бурите не ще закъснеят и студовете ще настъпят с цялата си сила. Дивечът щеше да се върне в Тихата долина и неговото спокойствие и храна трябваше да бъдат осигурени.

Всекидневните обиколки се налагаха толкова повече, колкото по-голяма ставаше вероятността сивият вълк отново да се появи по тия места. Вълко бе уверен, че той ще се върне, когато времето се развали и нов сняг засипе планината. В тая обиколка откриха следите на младата, тригодишна мечка, която Вълко наричаше Вита. Подмамена от топлото време, Вита бе слязла ниско. Двамата я срещнаха на един горски път. Мечката се появи внезапно, на двадесетина метра от тях. Тя им показа зъбите си, измърмори нещо на своя мечешки език и избяга надолу из гората, тежко друсайки рунтавата си задница. Вълко се изсмя подире й, без да снеме карабината от рамото си.

Снегът дойде тоя път с големи бури, виелицата скри планината и насипа грамадни преспи. Шосето съвсем изчезна под снега. Грамадните буки край дома, устоявали цял век на ветрищата, стърчаха като побелели великани, разперили замръзнали ръце. Те скърцаха от бурята и отърсваха от клоните си снега.

Работата на двамата стана още по-тежка. Трябваше да правят ежедневни обиколки в най-противните зимни дни, когато снегът стигаше до пояс. По-късно той замръзна. Тогава те се движеха със снегоходки, които им позволяваха да ходят по снежната кора.

Дебелите преспи по гребена на планината пречеха на сърните да слизат към Тихата долина. Гладните животни се движеха край потоците и ручейчетата. Вълко привързваше о стъблата на дърветата фураж и по тоя начин спасяваше много сърни от гладна смърт. Той ставаше по-загрижен. Всеки ден им донасяше някоя неприятност. Телефонът често звънеше. Обаждаха се миньори, ловци, милиционери, горски милиционери, които съобщаваха за слезли край самите селища сърни или пък твърдяха, че са видели вълка. По замръзналия сняг личаха само следите на копитните и колкото и да диреха следите на вълка, Вълко и Янко нито веднъж не ги откриха. Два дни след изтравянето на глутницата той беше разкъсал една сърна, чиито останки намериха по-късно. Напразно двамата устройваха засади. Хитрият звяр се пазеше като стар разбойник.

povest_za_edna_gora_pic19.png

Янко започна да показва признаци на преумора. Тежката служба му досаждаше и го потискаше. Всеки ден трябваше да ходи из заледените, безмълвно настръхнали гори, да бди, вечер да цепи дърва, да мъкне вода от чешмата, да чисти измокреното оръжие и да суши ботушите. Понякога заспиваше в леглото, без да се съблече, преди да е вечерял. Вълко клатеше глава и си мислеше: „Когато дойде пролетта, ще си отпочине. Не е свикнал на такъв живот и трябва да му дам малко отпуск. Млад е, ще привикне, но без почивка не ще може.“

Преди Нова година му разреши отпуск и го изпрати в града. Но след два дни момъкът се върна весел и бодър, купил някои неща за празника. „Какво да правя там? — каза той, още като пристигна. — Скучно ми е и все за тук мисля. Починах си, стига толкова.“

На другия ден, когато се върнаха от обиколка, хижата бе пълна с гости. Беше пристигнал лесничеят с жена си, инженерът от мините, двама ловци, дядо Васил, Кольо и няколко туристи, които искаха да посрещнат Новата година тук. Домът се изпълни с тропот, с шум и Жар ожесточено лаеше непознатите хора. Всички печки бяха запалени, а в коридора се носеше приятна миризма на печено свинско месо.

Колкото и да не обичаше шумните компании, които нарушаваха спокойствието му и пречеха на работата, Вълко се зарадва. Необходимо беше най-сетне да побъбре с хора, да научи новини от града, да си похапне и попийне. Редът можеше да се поотслаби. Жена му се оживяваше, а след заминаването на гостите дълго време тъгуваше.

Още през есента Вълко беше открил из шумата паднали рога на елени и на сърни. С тях бе украсил стените на стаите и сега му падна случай да ги покаже на гостите и да им разкаже някои любопитни неща за нравите на дивеча. Очевидно той се гордееше много с тия трофеи и се надяваше да уреди същински ловен музей.

Срещу Нова година почти никой не спа. Веселбата продължи до разсъмване. Само Кольо и дядо Васил си отидоха към полунощ, придружени от Янко, който ги изпрати до мълчаливия кантон. Нощта беше тъмна и мъглива, но утрото се появи тихо и ясно. Гостите си тръгнаха по обед, огласяйки мълчанието на горите с весели викове и песни.

Горският дом отново потъна в обичайната си тишина.