Емилиян Станев
Повест за една гора (21)

21

На пет-шест километра на изток от шосето планинският гребен се скъсваше, като пресечен с брадва гръбнак, и точно под върха се виждаше огромна котловина, осеяна с остри зъбери и варовити скали, обрасли с бръшлян, клек и бук. Елените и сърните избягваха тая дива местност, защото в нея нямаше храна за тях. Дивите свини рядко минаваха през котловината и само в силните бури тук можеше да се срещне някой стар глиган или елен самец, дошли да търсят завет зад някоя скала. Диви котки, белки и лисици обитаваха скалистите рифове, където се срещаха множество дупки и пещери, в които те се криеха и отглеждаха своите малки.

В тая котловина беше избягал сивият вълк след злополучната за неговите другари нощ. Към нея сега отиваше и мечката Вита да търси бърлога, в която щеше да се отдаде на зимен сън.

Щом времето се влоши, Вита си спомни за една хубава и топла пещера по тия места. Тя слезе към долината на мините, разравяйки мравуняците под снега, после се насочи на изток, гладна и сърдита, с натежали членове и хром заден крак. В крака й беше се забил трън.

Вита се опитва да го извади. Близа лапата, мъчи се да подхване със зъби острата, твърда клечка, но клечката беше попаднала между пръстите й. Зъбите на мечката не можеха да хванат такава деликатна дреболия, а езикът й, грапав като четка, само раздвижваше тръна и усилваше убожданията.

Ако снегът беше мек, Вита щеше да чувства по-слабо убожданията, но той беше хванал ледена кора; мечката потъваше из него и трънът се закачаше от снега, понеже тежката й задна лапа, прилична на човешко ходило, потъваше дълбоко. Вита ръмжеше тихичко, поклащайки като махало едрата си, сиво-кафява глава. Малко кривите й крака се размахваха като гребла над снега, по гърба й беше нападал кит и гъстата й козина изглеждаше като посипана със сребърен прах.

Тя не беше много едра мечка, понеже бе млада, но все пак тежеше над сто килограма, тъй като през есента тялото й затлъстя от обилната храна. Дивите круши, дренките, жълъдът и лешниците, които Вита обичаше не по-малко от катериците, тая година бяха родили обилен плод и по цял ден мечката мирно обикаляше из гората, мърморейки от задоволство. Малките й очички весело блясваха, когато й се удадеше да намери някой катеричи склад с провизии. Тя повдигаше плочата, смазваше малкия гризач с един удар на лапата си и изяждаше лешниците или жълъда заедно с техния стопанин. Нощем се предаваше с наслада на ловитба на раци или пък се опитваше да хване някоя пъстърва из вирищата. А когато й омръзнеха плодовете, корените и раците, Вита се залавяше с мравките. Разравяше някой голям мравуняк, слагаше лапата си в него и когато едрите, червеникави мравки се налепяха по нея, облизваше лапата и поглъщаше насекомите.

Тя беше голяма скитница. Пролет и лете слизаше до нивите, в полите на планината, и там правеше пакости из посевите. Страшно ги изтъпкваше и за една нощ изпасваше цяла овесна нива. Есен я съблазняваха къпините и малините, охлювите и гъбите. Вита знаеше всички места, където се срещаха тия лакомства. Тя се разполагаше между тъмнозелените, сплъчкани като кълба къпини, сядаше на задницата си и търпеливо обираше синкавите плодове. А охлювите надушваше с черния си, широк нос. Към елените и сърните Вита оставаше равнодушна. Тя не беше стръвница, защото никога не беше хващала по-едро животно от катерица или съсел, и то много рядко. Само веднъж намери трупа на една сърна, ранена от ловци. Дълго го обдушва и мърмори над него, докато се реши да го разкъса. Изяде двата бута, а останалото замъкна под един паднал бук и там го зарови, с намерение да го изяде по-късно. Ала на другия ден, когато си спомни за него и отиде на мястото, от сърната бе останала само козината. Наоколо се носеше миризма на вълк. Вита се разяри, изправи се на задните си крака и страшно заръмжа. Оттогава мразеше вълците и колчем й се случеше да попадне в следата на вълк, козината й настръхваше и от устата й излизаше сърдит рев.

След срещата й с Вълко Вита скита няколко дни, докато времето се влоши и нейният инстинкт й подсказа, че е настъпил часът да търси бърлога. Без да се спира, тя се упъти към котловината, усещайки все по-силно как цялото й тяло натежава от приятна изнемога. Гладът преставаше да я мъчи и ако не я бодеше трънът, мечката щеше да бъде напълно миролюбива.

Като се спря на едно малко възвишение под върха, отдето се виждаше огромната котловина, начупена от скалисти рифове и стръмни долове, Вита потърси с очи мястото, където се намираше пещерата, и веднага се спусна надолу, оставяйки зад себе си дълбока, кривулеста бразда в снега.

Снегът продължаваше да вали — гъст и зърнест. Мечката потъваше до рамене и все повече посивяваше от налепналия по козината й сняг. Когато влезе в еловата гора, зимният ден завършваше. Мрак се стелеше наоколо и планината започваше да се губи в снежните рояци и в мъглата.

Вита достигна скалите, дето се намираше пещерата. Тук попадна на някакви следи, затрупани от снега. Мечката завря нос в тях, опита се да подуши миризмата на животното, минало тая сутрин, и тръгна към пещерата. Като достигна тъмния отвор, през който можеше да се провре свободно, Вита усети с идващата отвътре топлина тежка миризма на вълк. Козината на гърба й настръхна, тя изрева и влезе в дупката. Малките й очи тутакси срещнаха жълтите, фосфоресциращи очи на вълка. Той стоеше насреща й — свил уши и навел дългата си глава. Това беше големият сив вълк.

Вита продължаваше да реве и да клати глава — признак на силен гняв. Вълкът изхлопа със зъби и повдигна горната си устна. Ако мечката се отстранеше от входа на пещерата, вълкът щеше веднага да я напусне и да се откаже от правата си над нея. Ала Вита нямаше намерение да отстъпва. Нейната омраза към вълка растеше с мъглявия спомен за изядената сърна. Задната й лапа я болеше и усилваше яростта й.

Сивият отстъпи към дъното на пещерата и се опита да привлече мечката към стената, за да се измъкне навън. Но Вита продължи да върви право към него. Пещерата се изпълни с рева й. Тогава вълкът се оттегли към самата скала, дето се виждаше широка цепнатина. Той я прескочи и се озова на една площадка, под самия нос на мечката. Вита счете това за предизвикателство и нежелание на вълка да напусне пещерата. Повелителната нужда да спи потискаше нейното същество и все повече усилваше яростта й. Тя прескочи пукнатината и се изправи на задните си крака. В тоя момент вълкът скочи и премина над самата глава на мечката. Вита се обърна и го видя да се отдалечава към изхода на пещерата. Сивият беше я изиграл.

Тя се върна назад, мърморейки, и се спря там, дето пещерата беше равна и сводеста. Намери удобна вдлъбнатина и като започна да се върти и да тъпче на едно място, легна с дълбока въздишка. Сънят мощно обхвана нейното същество и изпълни тлъстото й тяло с изнемога. Вита заспа с глава, мушната между предните крака…

Навън беснееха снежни бури. Входът на пещерата бе засипан с пряспа. Вътре стана по-тъмно и по-топло от дишането на мечката и сводът се покри със скреж. Планината оглуша. Бялата власт на зимата се простря над нейните хребети, рътлини и бърда. Нощем дърветата пукаха от мраза, водите в доловете едва бълбукаха под леда. Зайците спяха под преспите, лисиците, белките и дивите котки не напущаха с дни своите убежища. Дори грамадният бухал прекара няколко дни в хралупата си, като мижеше с огненочервените си очи и се мъчеше да се стопли.