Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 14 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead (2011)

Издание:

Емилиян Станев. Повест за една гора

Българска класика за деца №32

 

Илюстрации: Т. Шишмарев

Редактор: Корнелия Лозанова

Формат 16/56/84

Издателска къща „ПАН ’96“, 2005

Предпечат: ЕТ „Катерина“

Печат: Инвестпрес АД

ISBN: 954–657–547-X

Цена: 3,50 лв.

История

  1. — Добавяне

28

Търсенето на новородени сърнета продължи цяла седмица. Колкото и да бе зает с вълка, Янко намери време да проследи някои майки, които се въртяха из гъсталаците, дето предполагаше, че е скрито малкото. Ала мъчно бе то да се открие и още по-мъчно да се хване. Веднъж вдигна пред себе си сърне, но сърнето се скри, сякаш пропадна вдън земя. Той го търси цял час и се остави от тая работа, съвършено отчаян. Когато се върна вкъщи, Вълко водеше козата към зданието и се мъчеше да я накара да влезе вътре.

Момъкът разбра какво се е случило и радостно се завтече да му помогне. В общата стая, сложено на едно легло, лежеше току-що хванато сърне. Гюрга и децата стояха край него и го галеха.

Малкото пъстро създание изглеждаше спокойно. То гледаше тъжно с големите си очи и очевидно не се боеше от хората. Но когато козата влезе, то се изплаши и поиска да се освободи от ръцете на Гюрга.

Вълко хвана козата за рогата, а Янко тикна муцуната на сърнето във вимето й. Отначало малкото се отказваше да бозае, но след няколко опита подуши миризмата на млякото и захапа вимето. Ала козата започна да се дърпа и да рита. Вълко я издои, намери биберон, изми го и го напълни с още топло мляко. После взе малкия пленник в скута си и втикна цицката в устата му. Сърнето се успокои и засука.

povest_za_edna_gora_pic26.png

— Същинско бебе — забеляза Янко.

— Трябва да го кръстим — заяви Вълко. Той разказа как го е хванал. Те били две близначета на Чумерка. Можел да хване и другото, но не пожелал. Нека старата сърна да има с какво да се утеши.

В хижата настъпи малък празник. Вълко измъкна отнякъде бутилка вино. Двамата седнаха да се черпят и да търсят име за сърнето.

— Боби! — предлагаше Гюрга.

— Боби! Така можеш да кръстиш някое паленце от безполезните, които жените в градовете водят със себе си, но не и сърна — сърдеше се Вълко.

— Тогава да го наречем Сивко?

— Глупости говориш.

— Хайде да е Крум — предложи Янко.

— Не става! — отсече Вълко.

Търсиха име до вечерта. Бригадирите се върнаха и като се трупаха в стаята, предлагаха най-различни имена. След вечеря пак продължиха. Пленникът беше се сврял под леглото на Янко. Младежите постоянно надничаха да го гледат.

— Да го кръстим Найденчо — предлагаше една бригадирка.

— Такова дълго име то не може да има. Трябва да се измисли такава дума, от една сричка, че да прилича на неговия език. Тъй де — разсъждаваше Вълко.

— Как на неговия език? — недоумяваха бригадирите.

— Така, нещо като… как да кажа… като звуците, които издават сърните. Например както би го викала майка му. Такова… Тъй де — обясняваше Вълко.

— Че какво може да бъде то? — чешеше се по тила Янко и устните му сричаха най-безсмислени имена.

Бригадирите взеха голямо участие в кръщаването. Всеки от тях предлагаше по две-три имена, но ловният надзирател ги отхвърли.

След вечерята никой от тримата не излезе навън. Старият кон Алчо дълго време стоя до оградата и като пръхтеше, вече за стотен път напомняше на господарите си, че трябва да го назобят. Ала те продължаваха да стоят около нераздигната трапеза.

— Абе, забравихме да видим дали е мъжко или женско — сепна се неочаквано Вълко.

Той се пъхна под леглото и измъкна сърнето. Оказа се, че е мъжко.

— Утре ще преградим временно един ъгъл, а после ще му направим кошарка. Пък като свикне, ще живее при нас.

— То се знае.

Отново се заеха да търсят име и дълго спориха около масата.

На следната сутрин Вълко заяви:

— Името на сърнето ще бъде Бук!

Янко не одобри това име, не го хареса и Гюрга, но нямаше що да се прави, приеха го.

Малкият Бук, който бе само на шест дни, стана любимец на всички. След няколко дни той ближеше доверчиво ръцете на хората, щом му покажеха биберона. А към Гюрга се привърза тъй силно, че вървеше след нея като кученце. Козата свикна с него и не правеше вече опити да го боде, дори Жар гледаше кротко гиздавото създание. Само към двете момченца на Вълко Бук проявяваше недоверие, защото децата го хващаха за краката и го събаряха.

Вълко записа новия член на семейството в инвентарната книга и му отдели от бюджета малка сума за фураж през зимата.

Бук растеше бързо. След седмица беше колкото средно голямо яре. Жълтеникавите петна и капчици постепенно изчезваха и се заменяха с червеникава козина — остра и гъста като четка. Той трополеше из дома и печелеше общите симпатии на бригадирите, които му предлагаха разни лакомства. Ала Вълко се сърдеше, когато видеше да му дават хляб.

— Такава храна не е за стомаха му. Бук не е глезено детенце. Ако искаш да му направиш добро, иди му набери върхари от къпина, слънчогледови цветове или овес.

Той забраняваше да го пипат, но тая забрана не се изпълняваше.

— Дали няма да избяга някой ден? — плашеше се понякога Янко.

— То че ще избяга, ще избяга, но не сега — отговаряше старият ловец. — Нека стане на две и половина години. Тогава ще си намери някоя хубава сърна и ще отиде подире й, а ние ще останем с пръст в уста. Ала не е чудно да се върне, като се наергенува. А, Бук, така ли е?

Бук тичаше с тънките си, изящни крака из коридора и влизаше в кухнята. По-късно той свикна да пасе из гората край дома, отдето се прибираше заедно с козата.