Емилиян Станев
Повест за една гора (5)

5

Първият сняг падна твърде рано. Една вечер планината се забули от снежните мушички. Снегът изпълни въздуха с едва доловимо шумолене. Като че от небето се спущаха безкрайни, ефирно леки завеси. Грамадните букаци край дома натежаха от кита и придобиха чудовищни форми. Сутринта, когато Янко се събуди, видя през прозорците разкошната бяла гора, безплътна като приказка.

Той се облече и запали печката. Сухите дърва весело запращяха, върху пода затрептя алено петънце. Меката светлина от снега проникваше в душата на младия човек. Като излезе навън, беше поразен от тишината над горите. Толкова плътна и глуха бе тая тишина, че на човек му се искаше да извика, за да събуди заспалата планина. Пръхкавият сняг пукаше под ботушите, които оставяха първите следи из двора, и се лепеше по токовете, тъй че те ставаха необикновено високи и затрудняваха ходенето.

— Бре-е-е-е! — извика Янко и погледна към колибата на Жар. Кучето спеше вътре, свито на кълбо. — Стани, Жар, отърси се, отърси се в тоя хубав сняг, да събориш от себе си бълхите — рече Янко.

Той се изми и цял зачервен, разгърден, още мокър, като изпущаше юнашки дъх и се любуваше на парата, влезе в хижата, тропайки с ботушите и оставяйки по пода жълтеникав сняг.

— Добро утро, момче! — изгърмя откъм кухнята гласът на Вълко. — Ела по-скоро да закусим, че ни чака работа.

Двете момченца на Вълко стояха в коридора, прилепили до смачкване нослетата си о стъклата на един прозорец, и гледаха навън. По лицата им се четеше безкрайно учудване и смут.

— Днес ще направим голяма обиколка — каза Вълко, когато седнаха край масата да закусват. — Ще ти покажа следите на дивите животни, да се научиш да ги различаваш, и, второ, ще обиколим местността край Солените извори, да видим какъв дивеч има там. По снега се чете като по книга.

Старият кон силно изпръхтя, когато напуснаха хижата с метнати през рамо пушки, а кучето излезе от колибата си и се прозина.

Поляната напомняше избелено платно и пътечката към чешмата беше изчезнала под снега. Двамата навлязоха в бялата гора. Малката птичка зидарка — със синкав гръб и жълти гърди — весело зачурулика и изпръхтя с крила. В неподвижния въздух всеки звук придобиваше особена чистота и звънливост, сякаш самият въздух звънтеше под белите сводести тунели на приведените от снега клони. На изток едва се забелязваше червенината на изгрева, като нечиста кръв, разлята в сивите облаци.

— Слънцето ще пробие и времето ще се поправи — забеляза Вълко.

Неочаквано той се спря и посочи с цевта на карабината прясна следа на дивеч.

— Познаваш ли тия следи?

Янко се наведе и опря ръце на коленете. Ясно се виждаха отпечатъците на малки копита. Това беше диря на сърна.

— Сърна трябва да е — рече помощникът неуверено.

— Видиш ли двете половини на копитото как са раздалечени. В мъжката сърна те стоят притиснати и върховете на копитото са изострени, а не тъпи, както са в тия следи. Значи сърната, която е минала преди час, е била женска — каза Вълко. Той нарисува с пръст върху снега следата на сръндак и му обясни разликата нагледно.

Двамата тръгнаха по следите на животното. Дърволазката продължаваше да пищи и нейният писък напомняше пукот и пращене, като че някакъв дивеч тичаше из леса.

Сърната беше ровила снега над затрупаните къпини. Отърсените зелени вейки, с прегризани върхари, се виждаха отдалеч. Следата й описваше полукръгове край тях. Животното беше се движило ходом, дирейки храна. То беше пасло в малкото сечище, където неокапалата шума се червенееше като дрипава дреха върху снега. Лисица, дошла отдолу, беше наредила като броеница отпечатъците на черните си крачета. Заек, минал наблизо, бе оставил накъдрена, дантелена следа. Другаде катерица бе подскачала с продълговатите си, прилични на лопатки крака и бе продължила своя път по дърветата.

Вълко обясняваше на своя помощник всяка следа, въвеждайки го в тайните на дивите животни, и Янко слушаше внимателно, зачуден от големите познания на своя началник и другар.

В гората ставаше все по-светло и все по-синкава изглеждаше оставената от краката им бразда. Леката жълтеникава мъгла ту се сгъстяваше, ту се пръскаше като дим и от нея се показваха дърветата като призраци.

— Първият сняг раздвижва всички животни — каза Вълко. — В младите той създава същински смут. Те тръгват да дирят нови леговища и променят местата, където дотогава са живели. Тъй де, един вид прехвърлят се на други квартири. По него се четат всички работи из гората. Ето, видиш ли как лисицата се е снишавала и дебнела заека? А той е клякал на задните крака и се е вслушвал, защото е дочул подозрителен шум. А ето на, подплашил се и избягал благополучно, та Кума Лиса напразно се е влякла толкова време по корем. Гледай де е обърсала снега с опашката си.

Те продължаваха да вървят по сърнешката следа, която ги водеше по гърба на една рътлина, и отведнъж попаднаха на множество такива следи. Оттук беше минало цяло стадо. Животните бяха правили грамадни скокове.

Щом видя следите, Вълко се спря и погледът му зашари по рътлината. Като оглеждаше на всички страни, продължаваше да слиза надолу. Отведнъж се наведе и Янко видя голяма кучешка диря. Тя следваше успоредно сърнешките.

— А, а, а! — изръмжа Вълко и стисна челюсти. — Моят стар приятел, сивият планинец.

— Какво? — попита младежът.

Вълко не отговори. Той сне фуражката и прекара ръка по широкото си чело. Погледът му неспокойно оглеждаше рътлината.

— Значи пак се срещнахме — мърмореше той глухо. — Но тоя път няма да живееш повече! Дано си сам, дано не си събрал бандата си.

Янко се наведе и разгледа следата. Приличаше на кучешка, но беше по-продълговата и далеч по-голяма. Петата се врязваше дълбоко в мекия сняг, а ноктите личаха съвършено ясно. Като се изправи, видя, че Вълко гази наоколо снега. Изведнъж Вълко измърмори нещо и пак сне фуражката от главата си, сигурен знак, че е ядосан.

— Ела тук — каза той, като му кимна с глава, — ей къде са минали. Събрал ги значи. Може ли да не ги събере! И рано-рано направил шайката.

По-долу бяха минали още три вълка. Вълко стоеше над дирите им и бършеше лицето си с носната кърпа.

— Гледай тук — посочи той следите. — Виж какви скокове са правили. Гонили са сърните отдясно, дано ги объркат и принудят да се върнат.

И без да даде време на младежа да разгледа вълчите следи, той тръгна по тях. Янко го последва. Двамата преминаха дола и се изкачиха по отсрещния рид. Няколко пъти вълчите следи се кръстосваха с тия на сърните, докато едните и другите се изгубиха в потока зад рида. Потокът водеше към мините. Там бяха избягали гонените животни да търсят спасение от хищниците. Като повървяха по водата, двамата мъже отново видяха вълчите следи. Те извиваха към едно гъсто сечище и показваха, че вълците бяха напуснали плячката си.

Вълко и неговият помощник седнаха на един паднал от старост бук да починат. Ловният надзирател пушеше мълчаливо, с ръка, сложена върху приклада на карабината. Изведнъж той каза замислено, сякаш говореше на себе си:

— Не бива да ги оставим. Трябва да ги проследим, да видим къде се движат, какви им са пътищата. Голяма пакост ще направят, ако не се разправим навреме с тях. Особено сивият…

— Какъв е този сивият? — плахо попита Янко.

— Той е най-хитрият вълк — мрачно каза Вълко. — Знам го от три години.

Те тръгнаха нагоре по вълчите следи, като затъваха в снега и се спъваха от време на време в съчките под него. Така пак се озоваха на предела и се спуснаха в северните склонове на планината. Вълчите следи извиваха край Тихата долина и се губеха по шосето, малко по-долу от кантона.

На шосето Вълко се спря, съобрази нещо и поведе помощника си назад, към долината. Тук те попаднаха на равната, волска следа на стария елен и на множество други следи от кошути, сърни и млади елени. Животните бяха отишли към навеса, където яслите бяха пълни с фий и сено.

— Трябва да се връщаме — заяви Вълко, като погледна небето. Ниски, сиви облаци се трупаха по върховете. Денят ставаше все по-мрачен. От сутрешното слънце нямаше и следа. Мъглата се събираше по върховете и горе горите започваха да бучат. От време на време прехвръкваше синигерче и се чуваше как кълвач удря по гнило дърво.

— Утре ще отидеш в махалите да купиш една болна овца — каза Вълко. — Трябва да тръгнеш по-рано. А сега, хайде за дома.

Те прекосиха Еленово вървище и вдигнаха две сърни, които избягаха с тропот към долината.

Янко не беше обядвал и изнемогваше от умора. Той се спъваше и често падаше. Но беше решил да не се оплаква и послушно да следва своя неумолим началник. Вълко вървеше леко и сигурно, сякаш се изкачваше по някаква стълба. Той не се плъзгаше и Янко се учудваше, че дишането му е спокойно и равномерно.

След двадесетина минути бяха на самото било. Тук снегът беше по-дебел. Вълко седна на един повален бук.

— Ще останем няколко минути да починем. Може да мине нещо…

Янко едва не изхълца от радост. Той се отпусна върху дървото и отведнъж усети приятна отмора да обхваща тялото му. Струваше му се, че не ще има сили да стане.

Двамата мълчаха. Янко мислеше за своето разсилническо столче. Колко хубаво щеше да бъде, ако сега си седи в коридора на лесничейството и спокойно разговаря със стария Кютук или с вечно недоволния Григор, който страда от язва в стомаха! Кой дявол го доведе в тия заснежени гори, между преспите и пустоша? Краката му сякаш бяха откъснати и той не ги усещаше, във врата му мокреше паднал сняг. Сърцето му продължаваше да бие и раменете му тежаха.

Изведнъж Вълко вдигна глава. От насрещната страна на седлото се чу пращене. Между снега се мярна нещо сиво. Момъкът различи продълговатата глава на кошута. Зад нея се подаде гърбът на друга. На седлото излезе елен с къси, дебели рога. Двете кошути вървяха напред. Животните отминаха на север, към Тихата долина.

Когато пращенето заглъхна и гората скри трите силуета, Вълко каза:

— Докато се здрачи, ще минат и други. Времето се разваля. Ще започне тежка зима. — И тъй като Янко го гледаше с недоумение, добави: — Те преминават гребена оттук. Това седло е най-ниското. Искаш ли да хванеш следите им, ела на това място. Ако са отишли на юг, ще вее южнякът и времето ще бъде топло. Ако отиват на север, идва лошо време. Трябва да приготвим снегоходките.

Той стана и погледна на север. Оттам бавно напредваше гъста и черна мъгла. Небето се замрежваше от ниски, пълни със сняг облаци. Горе по върховете горите вече не бучаха. Тук-там, отърсени от снега, те се чернееха на петна, а над тях пълзяха мъгли.

Двамата се върнаха в дома привечер. Жар ги посрещна с лай, а Гюрга се показа на вратата. В стаята весело бумтеше печката. Гюрга донесе голяма тенджера с гъбена чорба, от която излизаше ароматна пара.

— Гладни сте като вълци — смееше се тя, като ги гледаше как лакомо надничат в тенджерата. След няколко минути между бумтенето на печката и тракането на будилника се чуваше шумното сърбане на мъжете.

— Барометърът показва все лошо време — обади се Янко, който се съвземаше от своята умора и лицето му, зачервено от лютата гъбена чорба, блажено се отпущаше. Той погледна към прозореца, където стоеше уредът.

— Къде е стрелката? — попита Вълко.

— На буквата о. Тая сутрин беше на р.

— Чудно! — Вълко го погледна от своето място. — Тук тая машинка показва все променливо. Тъй де. Времето ще се развали. Така казва еленът. — Той се обърна към жена си: — Тия дни ще се наложи да нощуваме в бараката при навеса. Ти пусни Жар в коридора да пази. И наглеждай коня.

Гюрга го погледна изненадано. Той добави:

— Появили са се вълци.

Щом се нахраниха, Янко отиде да цепи дърва и едва се довлече до леглото си.