Петър Бобев
Гладиаторът (7)

Господарите на света

Три дни и три нощи продължиха веселбите край двамата покойници, положени редом върху погребалната клада. Нямаха чет воловете и свинете, и овните, които бяха опечени на шиш и изядени; делвите с вино и пиво, които бяха изпити; песните, които бяха изпети; хората, които бяха изиграни. Който и откъдето да беше, щом бе дошъл тук, бе нахранен и напоен. И римските легионери, които не ядат и не пият извън лагера, получиха позволение от префекта да се позабавляват. Само за нощувката беше трудно. Малка се оказа Ямфорина, нямаше къде да приюти толкова другоземци. И макар че снегът не преставаше, хората не се безпокояха много. Наяли се и препили, те се загръщаха в кожусите си и заспиваха направо върху снега. И боговете ги запазваха здрави и читави. Проспали пет-шест часа през деня или през нощта, те скачаха на крака и освежаваха още неизтрезнелите си глави с ново ядене и пиене.

По три пъти на ден имаше надпрепусквания около жертвената клада. Десетки колесници станаха на парчета. Двама колесничари се пребиха, та положиха и техните тела в подножието на жертвеника до тримата умрели от преливане да изпроводят в дългия път Котис и Хегезипила. По три пъти на ден най-изкусните ездачи опитваха да обяздят най-дивите жребци. По три пъти на ден най-яките борци премерваха силите си.

А през тези три дни събрани от близо и далеч зидари изградиха царска гробница. Майстори рисувачи изписаха стените й със сцени из живота на покойниците. Вътре натрупаха безброй вещи, които щяха да им бъдат нужни в отвъдния живот: скъпоценна колесница с позлатен ярем, меч, копие, лък, стрели, щит, броня и златен шлем-маска за Котис; гривни, огърлици, пръстени, златообшити носии, фибули — за Хегезипила и безброй съдове, амфори, ритони, хидрии, блюда, масички и столове за бъдещия им дом.

На третата вечер Спартак запали с факла кладата. Сухите борови стволове пламнаха изведнъж, сякаш над тях израсна огнена планина. Огрени от заревото му, сипещите се снежинки заприличаха на искряща вихрушка. Снегът наоколо се стопи, оголи земята. И тъй както повелява обичаят, Спартак се впусна пръв в погребалния танц. Скоро го последваха и другарите му. Само Дизатралис все гледаше да се махне, заседнал над един мех с вино, все недоверчив към римляните, а Стак се гърчеше от треска в леглото си с подлютена рана от забитата в бедрото му стрела. И накрай всеки, който още можеше да се държи на крака, се хвана на хорото. Не спряха, докато не изгоря и последната главня, докато цялата клада не се срина в купчина жарава. Тогава играчите, кой по-рано, кой по-късно, се отпускаха на земята като посечени от умора и заспиваха мигновено.

На заранта начело с всичките жреци от Ямфорина и околността пренесоха овъглените кости в гробницата. Когато знатен тракиец се отправя за Небесните селения, с него погребват любимия му кон и любимата му жена. Котис не бе имал друга жена. А Хегезипила бе умряла заедно с него. Затова пред гроба му заклаха най-хубавия жребец в Ямфорина. Конят е въплъщението на Тракийския конник. Той отнася душите към вечното блаженство. Пред входа поставиха две плочи икони: на Конника — това загадъчно божество на плодородието, на лова, полята и здравето — и на Бендида — богинята на подземните сили и плодовитостта, с две копия в ръка, възседнала заднишком елен.

Строителите зазидаха входа и стотици селяни почнаха да засипват вечното жилище с пръст. Затрупаха го до покрива. Щяха да продължат напролет, когато се стопеше снегът. И на това място щеше да изникне още една тракийска могила.

Спартак седеше пред пиршествената трапеза до гробницата на родителите си редом с Маркус Красиниус. Префектът този път си бе наумил да играе ролята на опитен дипломат, който тачи варварските обичаи. Край тях бяха насядали най-личните траки, които не бяха избягали с Мокапор. Само Дизатралис не беше останал. Още вчера хората му го бяха отнесли в селото му мъртвопиян.

Софрите бяха затрупани с дивеч: мечи лапи, рибици от тур, глигански бутове, пълнени с гъби глухари. Виночерпците разнасяха гъсто ямфоринско вино. Наоколо бяха наклякали свирачите, които се редуваха — ту кавалджиите, ту магадистите, ту гайдарите — да пригласят на певците, надпреварващи се да славят покойниците и предците им. Около могилата танцуваха под звуците на сирингите обучени коне. Разделени по двойки, мускулести борци премерваха силите си.

А снегът не спираше. Сякаш небето се бе продрало и изсипваше върху премръзналата земя цели преспи наведнъж. Вятърът ги поемаше, усукваше ги в луди виелици и ги трупаше във вълнисти навеи из урви и долове. Дори на открито снежната покривка стигаше до пояс.

Виното бе извършило своето. Маркус Красиниус и Спартак пресушаваха на един дъх налятото им вино и се кълняха във вечна вярност.

Както обикновено префектът пиеше само от своята чаша, изваяна от носорогов рог. Такова беше поверието — тя предпазвала от отрова. А нему още като юноша му бе предсказано от един стар халдеец да се пази от отрова. В Рим, пък не само там, в целия тогавашен свят от Египет до Елада шетаха продажни роби и Ескулапови жреци, та и най-доверени приятели не се поколебаваха много-много, преди да пуснат някое зрънце в ритона ти и да те отпратят преждевременно да се окъпеш в забравата на Лета.

А от напиване префектът не се боеше. На ръката си носеше пръстен от аметист, което на гръцки значи „ненапиващ се“. Смяташе, че вълшебният камък запазва главата му винаги бистра, а не навикът му, придобит в безброй гуляи. Митридат Понтийски бе привикнал организма си към арсеник. Ала Маркус Красиниус не се доверяваше особено на привикването. Затова държеше нарочен роб пробник, негоден за нищо друго, който опитваше преди него всяко ястие и питие.

— Славни префекте! — натърти Спартак. — Слушал ли си за Рес от Троянската война? Сина на Стримон и музата Евтерпе. Слушал ли си за тракийския резос Диомед, син на Арес и нимфата Кирене? Диомед с човекоядните жребци. Арес е тракийски бог. Арес значи „който се втурва“. Нашествието на дорийците прекъсна разцвета на траките — такива, каквито ги е описал Омир.

— Знам! — кимна Маркус Красиниус. — Знам всичко за тая война. Та нали Еней, основателят на Рим, е троянец?

— А пък траките са родствени на троянците — възкликна Спартак. — Това значи и на римляните. Траките и римляните са братя, префекте.

— Ей затова най-смелите бойци на света са траките и римляните — додаде Маркус Красиниус.

Спартак се поколеба, преди да изрече гласно мисълта си:

— Свързани в съюз, те ще победят света.

Не по-малко пиян от другите, центурионът Силвиус Красиниус рече самохвално:

— Няма нужда от съюз. Рим може да го победи и сам.

Спартак като че ли не го чу.

— Ако Македония не бе преварила — повече на себе си каза той, — навярно Тракия щеше да роди Александра. Чувал ли си за Ситалк, сина на Терес, който обедини в една държава тракийските племена от Понта до Пангея, от Родопа до Скития? Ако заблудената стрела на трибалите не го бе улучила, навярно Ситалк щеше да грабне славата на Александра.

Виелицата вече бе успяла да се развихри в пълната си мощ. От воя й хората не можеха да чуят думите си. Снегът мигновено натрупваше купчини върху всяко ястие, щом готвачите отхлупеха капака. Виното се превръщаше в розова ледена каша.

Спартак даде знак.

— Време е да се приберем в двореца. Да продължим там пиршеството.

И всички — аристократи и прислуга, — всеки, който още можеше да се движи сам, се отправиха към града. Ето из бялата мрежа на снегопада се показаха дървените градски стени, някак снизени от затрупаните с дълбоки преспи ровове. Тракийските стражи бяха изчезнали. Техните места върху градските кули и по стените вече бяха заети от римските легионери. Засипани със сняг като мраморни статуи, те стояха неподвижни, твърди, непоклатими, сякаш и в тая далечна, сурова страна символизираха непоклатимия Рим.

Спартак ги видя. И тягостно досещане стисна гърлото му. Навред из града бяха разставени на пост римски легионери. Легионери стояха на пост и пред двореца му.

Ако беше пил по-малко, той може би нямаше да постъпи тъй безразсъдно. Сега се поддаде на първия порив.

— Префекте! — рече той. — Римляните и траките са братя. Нека се разберем по братски!

— Да се разберем!

— Прибери войниците си! Да не дразнят народа ми.

— Но те ти помагат, резосе. Крепят властта ти.

Спартак вирна глава.

— Вече нямам нужда от помощ.

Маркус Красиниус сви устни.

— Имаш, резосе. Твоят народ не понася реда. А Рим значи преди всичко ред. Рим донесе ред и в Медика.

Убеден в правотата си, убеден, че новият му приятел ще го разбере, Спартак възрази:

— Рим носи своя ред. А ние държим на нашия.

Маркус Красиниус все още се надяваше да постигне целта си като дипломат, а не с открито насилие.

— Ние сме братя — потвърди той. — Но и родни братя се различават. Рим има една голяма цел — света. Траките — само своя дом. Рим има амбиции, траките нямат. А на тоя свят успява тоя, който върви напред, а не оня, който отстъпва.

Спартак спря насред път.

— Префекте — рече той рязко. — Чуй ме! Дойдохте като братя. Идете си като братя! Да се запомним с добро!

Тогава и Маркус като по чудо изтрезня.

— Където е стъпил римският крак, назад не се връща!

Спартак стисна юмруци.

— От Медика ще се върне!

— Няма, резосе! — изправи се насреща му префектът. — Римляните са господарите на света. Всеки, който иска да запази власт и богатство, става приятел на римския народ.

— Това значи роб.

— Това значи съюз с господарите на света.

Спартак бе почервенял от гняв.

— Тази земя не понася завоеватели — изръмжа той. — Нито със сила, нито с коварство! Изгаря ги. И Дарий, и Александър, и Лизимах.

Тогава Маркус Красиниус се обърна и с красноречив жест посочи изникналите зад гърбовете им легионери, които ги бяха обградили в заплашителен железен обръч.

— Послушай съвета ми, резосе! Остани верен съюзник на Рим!

Спартак осъзна безизходността си. Но тракийската му кръв вече се бе разиграла.

— Ти нямаш право, префекте! Тук е моя земя!

Тогава и Маркус Красиниус изгуби търпение.

— Ето правото! — извика той. И се удари по късия римски меч.

Не довърши. Пъргав като рис, Спартак се хвърли върху него и му го изтръгна от ръката. Ала не успя да го удари. Неколцина легионери притичаха да защитят военачалника с щитовете си.

Спартак побесня. Развъртя меча така, че сякаш се закри от враговете с жив щит от сила и сръчност. И тогава, в трясъка на боя, когато кънтяха само ударите на желязо о желязо, той чу заповедта на префекта, който викаше задъхан:

— Хванете ми го жив!

Спартак видя как приятелите му отбиват пристъпите на легионерите; видя как паднаха Реметалк и Битус; видя как десетина мъжаги се хвърлиха върху гърба на Раскупор и преди той да се опомни, му свързаха ръцете на гърба; видя как побягна извън града едноокият Диза, последван от хайка разярени римляни.

Единствен Терес Бунтовника все още се съпротивляваше, все още въртеше двата меча, които бе успял да изтръгне отнякъде. Опрял гръб в стената, той отблъскваше цяла десетка легионери, които напираха насреща му настървени, ала вместо да си помагат, повече си пречеха. Силата на римските воини се крие в сплотеността и маневреността на манипулите. В свободна схватка, при това претоварени с тежко снаряжение, те губеха преднината си пред пъргавостта на тракийските бойци.

Защитен от заповедта на префекта, която го предпазваше по-добре от всякаква броня, Спартак реши да се възползува от това предимство. С изненадващ устрем той разкъса вражия обръч и изскочи на площада пред двореца. И там битката не пресекваше. Едва сварилите да грабнат оръжие ямфоринци връхлитаха яростно върху събраните легионери. Тълпи от жени и старци бягаха към градските врати, където стражите напразно опитваха да ги спрат.

Видели резоса си, траките се спуснаха към него, ала той ги върна отсред път:

— Бягайте в планината!

Послушни, те обърнаха назад. Сметоха стражите при портите и се пръснаха из полето. Спартак не успя да ги последва. Всички легионери, водени от Силвиус Красиниус, се нахвърлиха срещу него. Предпочетоха едрата плячка. Мечът му сякаш изгуби остротата си, притъпен от стотиците изпречени насреща му щитове. Ръката му изтръпна от ударите на метал в метала. Като глутница железни вълци римляните свиваха бавно обръча си.

Вече нямаше изход!

В същия миг от двореца излезе, олюлявайки се под огромния товар, Терес Бунтовника, понесъл на гръб няколко легионери, които се опитваха и все не успяваха да го свалят на земята.

Спартак нямаше повече време. Оставаше едно — тайният излаз!

И той се втурна към двореца. Прекоси тичешком стъгдата, спусна се в избата, хлопна зад себе си вратата. После издърпа каменната плоча и се намъкна в зиналото под нея подземие.

Опипом в тъмнината — де време да пали борина? — продължи забързан напред, докато достигна края му.

Все така пипнешком налучка затисналата го друга каменна плоча, надигна я и изпълзя навън.

Тогава дочу глъчката на легионерите, които бяха излезли от града да го търсят. Видя ги през редките пролуки между боровите стволове. Краката им пропадаха в дебелата снежна настилка, телата им затъваха до пояс, до гърди, а някъде, над засипаните урви, и над главите, та ставаше нужда другарите им да ги измъкват с дръжките на копията.

Спартак отчесна една разклонена борова клонка и я привърза към левия си крак. Стъпи с нея върху снега. Постави друга клонка на десния, после пое нагоре към планината, без да затъва, като нарочно избираше най-дълбоките преспи, които римляните не биха могли да прегазят.