Петър Бобев
Гладиаторът (18)

Сбъднато предсказание

Саине се свести. Отвори очи. Отначало не си припомни нищо, объркана, слисана. Какви бяха тия трупове край нея? Какво диреше тя сред тях? Съзнанието й се възвръщаше съвсем бавно. Като халките на разкъсана верига взеха да проблясват в паметта й отделни събития.

Изведнъж тя се надигна, припомнила си всичко. До последната подробност. Бягството, засадата, придошлата река…

А Спартак? Къде беше Спартак?

С олюляна стъпка, хванала с ръка главата си там, където я бе ударил снощи вражият камък, тя пристъпи между труповете. Трябваше да бърза. Защото се разсъмваше. И римляните щяха да дойдат за своите мъртъвци. Длъжна беше да го намери преди тяхното идване. Навеждаше се, вглеждаше се потресена в познатите изцъклени очи, обръщаше на гръб захлупените възнак трупове.

И с всяка крачка надеждата й нарастваше. Нямаше го! Докато не видеше трупа му, все имаше надежда. Избягал е… Но не! Къде ще бяга? Та нали тя го упои! Оставаше й само едно упование — да го е спасил Дизатралис. И Дизатралис не беше сред убитите.

Така достигна реката. Водата вече се бе отдръпнала в коритото си, утаила върху залените брегове цяла педя тиня. А от клоните на върбите висяха като лишеи цели ръкойки треви и слама да напомнят за отминалата стихия. В калта се валяха безброй трупове на хора и животни.

А това?

В плитчината, полузалята от водата, стърчеше носилката на Спартак. Саине се хвана за сърцето. Нямаше смисъл да търси повече. Заспалият Спартак не би могъл да се спаси, след като носилката е паднала в реката… Не би могъл…

С вледенено сърце девойката се изправи. Лицето й се бе изпънало, зло и заплашително. Озлобена към целия свят, най-озлобена към себе си. Защото тя беше виновна. Ако не го бе упоила, ако не го бе върнала назад, към засадата, той щеше да намери изход. Щеше да бъде жив… Да бъде жив…

Какво трябваше да стори тя, която носеше цялата вина? Тя, която вместо да го спаси, го бе убила. Какво?

Отсреща приведените върби се оглеждаха в стихналата повърхност на Синия вир. Там през деня се крият водните нимфи, олицетворението на безгрижието, на песента и доволството. Водните нимфи щяха да дадат и на нея насладата на забравата.

Саине пристъпи нататък, привлечена от сладостното видение на покоя. Водата покри глезените й, коленете, достигна до пояс.

Внезапно скритите в пазвата й змии се размърдаха, усетили надигащата се вода. Девойката спря. Понечи да извади торбичката, в която ги държеше. Нямаше защо, така завързани, да загинат и те.

Тогава си припомни думите на Спартак: „На тоя свят човек идва да направи нещо.“ Нему не бе писано да довърши делото си. Затова душата му щеше да остане незадоволена през вечността. Делото на Спартак зовеше — крещеше да бъде довършено. Тайнствената мощ не биваше да остане у римляните! Ако не друго, поне това беше длъжна да стори Саине — да отнеме тайната, да откупи отмалко вината си, да успокои душата му… А после… После сам Спартак в съня й щеше да я упъти…

Тя тръгна назад, излезе на брега. Тогава я обградиха легионерите. С властен жест девойката ги отстрани от себе си.

— Аз съм жрица на Бакхус — рече тя заплашително. — Водете ме при префекта Маркус Красиниус Алвио!

Смутени от дръзкия й вид, суровите воини отстъпиха. Двама от тях доброволно я съпроводиха по пътя към лагера.

Достигнаха към обяд. Извън дървените му стени бяха натрупани огромни клади, върху които робите нареждаха мъртъвците. Отделно от тях, закрит с разкошен саван, върху самотна клада лежеше знатен покойник. Наоколо се суетяха жреците: авгурите птицегадатели с изкривени жезли, гадателите по вътрешностите, жреците на Юпитер и на Марс. Един артист-мим се гримираше за изпълнението на ролята на покойника. Войници подготвяха бойния му кон и кучетата му за жертвоприношението.

— Преторът! — отвърна на немия й въпрос единият легионер.

Другият добави:

— Убиха го вашите. Скъпа му излезе победата.

Тя сви устни. А на Спартак — поражението.

Преторът поне бе постигнал победата. Изпълнил бе това, за което бе дошъл на тоя свят. А Спартак бе загинал ей тъй мърцина, жертва на нейната глупост. И делото му бе останало недовършено.

Сподирена от злобните погледи на тълпата, Саине се отправи към преториума. Пред палатката стоеше на пост вкаменен като статуя Мециус Публиус Либеон. Той й препречи пътя с копието си.

— Аз съм Дионисова жрица! — натърти с достойнство девойката. — Трябва да говоря с префекта!

— Префектът почива след боя — отсече часовоят.

Тогава отвътре се показа Либия.

— Господарят заповяда да влезе — рече тя.

И Мециус прибра копието, застана в предишната си каменна стойка. Саине прекрачи прага.

— Салве! — изкряка папагалът зад гърба й.

Тя усети, че краката й се подкосяват, че се разтреперва цялата. Отсреща в бяла тога, с венец от рози на челото лежеше върху креслото си Маркус Красиниус Алвио. На гърдите му висеше окачен картагенският медальон.

— Привет на тебе, префекте! — пошепна девойката.

Маркус Красиниус поклати самодоволно глава.

— Днес все още префект, утре — претор!

Тя видимо не споделяше радостната му надежда.

— Че кой друг заслужава повече от мен? — изпъчи се той. — Преторът загинал, избити и другите префекти. Кому другиму Сенатът ще възложи тая чест?

Новодошлата стоеше все тъй заплашително мълчалива.

— Пристъпи, Саине! — усмихна се той. — Сподели с мен радостта ми!

Девойката все мълчеше, загледана като омаяна в сребърната плочка на гърдите му.

Той се понадигна в недоумение.

— Че тогава защо си дошла?

Тя се сепна.

— Идвам за огърлицата, що носиш, префекте! Искам си я!

Римлянинът посегна да я скрие под тогата си.

— Виж, това няма да стане! Искай всичко друго! Само това не!

Тя протегна решително ръка.

— Дай ми я!

Стигна до него, посегна да я дръпне.

Изведнъж с неподозирано ловко движение той пипна ръката йия сграбчи в обятията си.

— Ех, глупава хубавице! Падна ли ми в ръцете?

Девойката опита да се отскубне, двамата се сборичкаха ожесточено. Едва сега Маркус Красиниус се убеди в жилавината на външно крехката красавица.

Внезапно той изохка. И се хвана за врата. Очите му се разшириха от ужас. Защото видя злобната съскаща главица, която се подаваше от торбичката на девойката, след като бе изцедила отровата от кривите си зъбчета. Видя сатанинския израз в отвесните зеници.

Саине се изправи вдървена.

— Отмъстих! — процеди през зъби тя, повтаряйки съсъка на усойницата, която бързаше да се свре под леглото.

Маркус се изправи, посегна към меча си, окачен на главната греда. Но краката му се подгънаха и тялото му се строполи на пода.

Заекнал от ужас, той простена:

— За какво отмъщаваш… Пък ти… Какво ти сторих…

— За Спартак! За смъртта му!

— Спартак не е мъртъв.

Тя се вцепени.

— Жив е! — изфъфли префектът. — Пленник… И аз щях да го освободя… Добро за добро… Щях да го оставя резос… Съюзник на Рим… Волно или насила…

Не каза всичко, то се знае. И нямаше време. Усещаше как отровата се разлива по тялото му. Главата му се замайваше, сякаш изпитото през целия му живот вино едва сега нахлуваше в мозъка му. Ухапаното място заболя нетърпимо, като че ли до него бе прилепнало нажежено желязо. Червена мъгла замрежи очите му. От носа му рукна кръв.

Не издаде честолюбивите си планове. Наистина толкова ли беше глупав, та да изпусне Спартак? Нали със съюзник като него и с мощния картагенски прах можеше да завоюва целия полуостров? Дори Спартак да не искаше, със своите кохорти Маркус Красиниус насила щеше да го направи резос — като пленник да управлява Медика и да изпълнява волята му. Ако ли пък варваринът успееше да се отметне и да подхване отново борбата — и това не беше беда. А може би още по-добре. При такава заплаха Рим щеше да отпусне по-охотно нужните легиони, с които после Маркус Красиниус щеше да се върне назад, за да постави на колене и Сената, и целия Рим. Както бе сторил и Сула. Както мечтаеха още много други честолюбци.

Отчаянието сгърчи мъжественото му лице.

— Саине! — простена той. — Спаси ме! Ако искаш да спасиш и Спартак!… Само аз мога…

Тя изведнъж си даде сметка за всичко. Изведнъж проумя каква грешка бе сторила. Грешка подир грешка. А уж за добро. Злото никога не идва само. Ясно, боговете бяха против нея. И Дионис я бе изоставил. По-право Дионис отмъщаваше. За много неща. За това, че като негова жрица бе замечтала за друг мъж. За това, че бе разрушила светилището му, за да запази другия мъж.

— Спаси ме! — шепнеше умиращият с глас, който заглъхваше бързо. — Ти си жрица на Бакхус… Всичко можеш…

Наистина можеше. Ала не тук. Билките й бяха там, в Орбел, в храма. Дори да искаше, докато тя отидеше и се върнеше оттам, римлянинът щеше да е нагазил в Лета.

Та той вече умираше. Кръв струеше от носа, от устата, от очите, от ушите му. Задавяше го.

— Позна! — изхърка той. — Позна оня проклетник… Халдеецът… За отровата… Защо не каза, че е… змийска отрова… Защо не…

Не довърши.

Саине стоеше потресена. Вцепенена. С изпъкнали от ужас очи. Значи тъй… Този, който е могъл да помогне… Вече и той не можеше…

Внезапно тя дочу някакво изтрополяване. Влезлият в палатката часовой бе изтървал копието си от изумление. Отсреща, притиснала сама устата си да не извика, посивяла, се взираше като обезумяла Либия.

Саине сграбчи меча на префекта, готова да се защити, готова, ако потрябва, да го забие в гърдите си.

Но не. Не стана нужда. Какво беше това чудо? Или пък Съдбата отлагаше края й, за да я накаже по-жестоко, да удължи страданията й?

Мециус Публиус Либеон взе копието си и прошепна:

— Нищо не съм видял!

После се върна на поста си.

Саине се опомни. Наистина, какво чакаше? Сега само от нея, от нейната бързина и съобразителност зависеше делото на Спартак. И животът му. Дионис й бе дал последната възможност.

А над главата й прелиташе възбуден папагалът, блъскаше се в палатката и крещеше пресипнал:

— Салве, Алвио! Салве, Алвио!

Саине грабна сребърната плочка от мъртвеца, надяна я на шията си и се обърна. Либия я бе хванала за ръка и я теглеше към задната вратичка на палатката. Измъкна я навън и я поведе към Декуманската порта, към изхода от лагера, покрай насядалите по земята свободни от наряд легионери, които играеха на зарове.

Чак след това Мециус Публиус изсвири с рога си тревога. В стана настъпи суетня. Легионерите се измъкнаха от палатките и се спуснаха към пирамидите с оръжието. Десетниците построиха десетките си, а центурионите изтичаха към преториума за нареждания.

В суматохата двете жени достигнаха портата, пред която стояха на пост двама часовои. И в най-голямата глъчка те не се обърнаха назад. Задачата им беше да следят навън, откъдето би могъл да дойде врагът. Не допускаха, че врагът вече ги бе поразил отвътре.

Те кръстосаха копията си.

— В гората за билки — изрече намислената си лъжа Либия. — Префектът е ухапан от змия.

Дотича един легионер.

— Маркус Красиниус е ухапан от змия — потвърди той.

Уверени, че девойките казват истината, пазачите ги оставиха да излязат.

Тозчас двете припнаха към гората.

Бягаха така, без да се обръщат, до вечерта. Без да ядат, без да сръбнат глътка вода. С една-единствена мисъл — да не срещнат някоя римска част. Защото тогава никой нямаше да им помогне.

Задъхани, останали без сили, те прекосиха една хилава горичка, изникнала отново върху запустели, изоставени от хората ниви, когато неочаквано напреде им изникнаха двама траки.

Те познаха жрицата и почтително й сториха път.

— Кой от водачите е тук? — запита девойката нетърпеливо.

— Севт!

— Водете ни при него!

Скоро го намериха сред бойния стан на оцелелите траки. Видели поражението на медите, дентелетите бяха изгубили охота да премерят сили с победителите. Бяха ги изоставили, за да се върнат набързо в страната си, да не дразнят отмъстителния Рим.

— Преторът е мъртъв! — каза Саине. — И Маркус Красиниус.

Гладиаторът се поклони с ръце на гърдите.

— Слава на Дионис!

Девойката добави:

— А Спартак е пленник!

— Къде? — скочи Севт и се хвана за меча.

Тогава се намеси и Либия:

— Не съм видяла. Но знам. По пътя за Стримон са откарали много роби.

Той премисли дълго, после изведнъж реши:

— Ставай! На поход!

Траките наскачаха.

— Само конниците! — допълни гладиаторът. — Нямаме време. Пешаците да чакат тук! Не се ли върнем до утре вечер, значи въобще няма да се върнем. И да се оттеглят към Орбел.

Цяла нощ ездачите препускаха в мрака през чуждата страна, през земите на синтите, отдавнашни римски съюзници, покрай римски и синтийски крепости и застави, докато на зазоряване зърнаха забързаната на юг колона от пленници, обградени от две редици легионери, чиито брони и шлемове проблясваха с огнени искри на изгрева.

Севт огледа околността отгоре, от високото. След час, час и половина робите щяха да минат покрай гъстата гора, която се спускаше като зелен език от планината. За това време Севт беше длъжен да подготви нападението.

И го подготви. Раздели дружината си на две. Едната, по-малката част остави да се придвижва ходом след колоната. А с другите препусна по билото, което обграждаше Стримон от запад като циклопски сърп, готов да пожъне надвисналите над реката столетни върби.

Достигна гората и се спусна предпазливо между огромните дъбови стволове към пътя. Прикри бойците си зад пънове и храсталаци. Зачака.

И ето, сред облак прах от стотиците шляпащи крака се зададе робската върволица като стадо, подкарано към кланицата от една центурия тежковъоръжени легионери, които крачеха отстрани с отмерена, добита в безброй походи, римска стъпка. Отпред, единствен от всички на кон, яздеше центурионът им, наперен и горд, олицетворил мощта и дързостта на целия Рим.

Изведнъж той се обърна. Изкрещя заповедта си и препусна към ариергарда. Легионерите се спуснаха след него и с неподозирана бързина образуваха карето си. Само десетина посивели ветерани останаха с наведени копия да пазят плячката.

Сред праха на пътя, който се вееше като знаме подире им, нападнаха изчакалите досега траки. Изсвистяха първите стрели. После сражаващите се се сляха в едно. Зазвънтя желязото, заехтяха бойните викове, засвистяха наточените остриета и излъсканите като огледала щитове.

Тогава във фланг връхлетя дружината на Севт. Неочаквали това двойно нападение, и то дълбоко в тила на римската армия, легионерите се смутиха. Ала не отстъпиха. Една точна стрела свали центуриона от коня му. На негово място веднага се метна първият десетник и пое командата. Задните редици се обърнаха кръгом, за да посрещнат новата заплаха.

Напразно. Изходът на боя беше предрешен. Стотината римляни, колкото и да бяха обучени в боя, не можаха да устоят срещу яростта на многократно превишаващите ги противници. При това още при първата схватка и пленниците се включиха в боя. Нахвърлиха се с ръце и крака, както бяха навързани, върху омразните си пазачи.

Особено настървено се биеше един от тях, едър, червенокос юначага, който бе успял да разкъса веригата си и я размахваше като боздуган, както беше закачена за дясната му ръка, а с лявата нанасяше съкрушителни удари като чук по всяко лице, което му попаднеше.

Терес настъпваше през редеещия вражи строй, разчистваше път и на другарите си по участ.

Скоро сражението свърши. През полето бягаха неколцината оцелели легионери. Останалите лежаха на пътя убити или тежко ранени.

Притиснала сърце с ръка, Саине пристъпи към Бунтовника.

— А Спартак? Къде е Спартак?

Той я изгледа слисан.

— Че нали избягахте към Орбел?

Задъхана от ужас при новия удар на съдбата, девойката не му отговори. Запита отново:

— Не е ли при вас? Кажи ми!

— Не виждаш ли? — вдигна рамене той. — Няма го!

А Саине, клетата, не искаше да го повярва. Че затова ли направи всичко, затова ли уби префекта, затова ли докара тук хората на Севт, затова ли…

Сякаш нечула думите му, още непроумяла целия ужас, нещастницата тръгна между пленническите редици, като се заглеждаше изтръпнала във всяко лице.

Нямаше го! Истина беше! Чудовищна истина!

Изгубила сили, тя се захлупи по очи на земята, задавена от ридания.