Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Eternities (2011)
Разпознаване, корекция и форматиране
moosehead (2011)
Допълнителна корекция
Genova39 (2011)

Издание:

Петър Бобев. Гладиаторът

Роман за юноши

 

Редактор: Рашко Сугарев

Художник: Ани Бобева

Художествен редактор: Гичо Гичев

Технически редактор: Цветанка Николова

Коректор: Златинка Дукова

 

Редакционна колегия: Анастас Стоянов, Георги Атанасов, Димитър Яръмов, Кирил Назъров, Константин Площаков, Кирил Топалов и Неда Антонова

 

Формат 60×84/16. ЛГ-У11/65б. Тираж 40135 екз. Дадена за печат на 1.VII.1988 г. Подписана за печат на 14.XI.1987 г. Печатни коли 17. Издателски коли 15,861. УИК 13,274. Издателска поръчка №58. Техническа поръчка № 81 138. Код 24/95373/6257-1-88. Цена 1,31 лв.

 

Военно издателство, София, 1988

Печатница на Военното издателство, София, 1988

История

  1. — Добавяне

Отмъщението на гладиатора

Разузнавачите донесоха, че Спартак настъпва към римския лагер направо през полето, подредил варварската си армия в римски строй — в кохорти и манипули. Маркус Красиниус научи тая вест при трибуна Гайус Салвариус, заместника на претора, който командваше трите кохорти, изпратени с изричната заповед да заловят избягалите роби и да усмирят разбунтуваните по пътя им траки.

Астрагал се усмихна високомерно.

— Тоя варварин сгреши. Силата на траките е в тракийската тактика, както силата на римляните — в римската.

— Спартак не е глупак! — възрази Маркус. — Познавам го донякъде. Убеден съм, че е разбрал предимствата на нашия строй. Пригажда се към него.

Трибунът пък беше убеден в своята правота. Макар отскоро тук, той беше слушал, още повече беше чел за нравите на враговете си.

— В кохорта може да се бие само римският легионер. Защото е нужна желязна дисциплина. Не става за всяка дива паплач, която не е свикнала на открит бой.

Маркус Красиниус също държеше на своето.

— Спартак пък не е дивак. Той има смелостта на тракиец, но има и културата на елина.

Заместник-преторът успя да сдържи насмешката си, ала Маркус Красиниус забеляза лекото трепване на устната му. И злобата отново преля в сърцето му.

— Ето що! — рече Астрагал. — Аз ще пресрещна Спартак с двете кохорти. И с тебе. Без да се плаша от враговете. В лагера ще остане децимираната кохорта.

Маркус пламна от обида. За щастие и този път успя да се овладее. Дори в главата му се мярна радостна надежда. Лаком беше за слава Астрагал. Щеше му се той да обере лаврите. Нека върви! Спартак ще му окаже достоен прием. Маркус се блазнеше от самочувствието, че вече познава тракийския размирник. Допускаше, че и това сега беше нова негова уловка, нова бойна хитрост. Спартак умееше да се бие и като тракиец, и като римлянин. Според случая. Способен беше, ако потрябва, да слее и двете тактики — което всъщност значеше пак тракийската тактика, свободна, без сковаващи правила, без ограничения и затова с неизчерпаеми възможности.

Но си замълча. Нека си троши главата! Едно поражение ще охлади огъня му, ще укроти високомерието му. И още нещо — когато научи за поражението, преторът Апиус Клаудиус Пулхер може да се разколебае, може да оттегли благоволението от любимеца си.

Дори опита да позлорадствува.

— Трибуне — рече му той със загрижен вид. — Тук не е Италия, не е Елада. Тук е дива Тракия. Внимавай! Лоши поличби се явяват напоследък: небесни светлини, нощни тътнежи без гръм, огнени човеци. А от ръката на един роб избухнал пламък.

Заместник-преторът вирна глава.

— Откъде знаеш, че тия поличби не са отредени за Спартак? — После се наведе към ухото му: — Аз питах авгура. И той ми предсказа по птичия полет, че още днес ще се реши изходът на сражението.

Маркус Красиниус почувствува пълно удовлетворение. Зад външната безучастна маска и Гайус Салвариус криеше смущението си. А беше длъжен да играе ролята на железен воин. Уж самонадеян, решителен и твърд, а виж — и той питал прорицателите. Тая страшна, непроходима страна, чиито мъже режеха с песен главите на враговете си, а жените разкъсваха в религиозен екстаз живи хора, вдъхваше всекиму трепет.

И той реши да притури нов смут в смутената душа на омразния си началник.

— Авгурът казал… Още днес ще се реши… А в чия полза?

— То се знае! Винаги, всяка битка се печели от Рим. Затова и ние с теб сме сега тук.

Гайус Салвариус Астрагал погледна случайно нагоре.

— Виж орела в небето! Това вече е добър знак. Пред битката с Дарий и над главата на Александър се виел орел.

Думите му бяха прави. Тая величествена птица беше символ на победата, бронзовият й образ разперваше крилете си навръх римското знаме.

Той се обърна към един контубернал и му заповяда:

— Първа и втора кохорта под мое началство ще тръгнат в поход! Да се приготвят начаса!

Точно след половин час войската взе да се източва през Порта принципалис. Пред колоната зад тръбачите и барабанчиците яздеше на бял кон самият заместник-претор, горд и уверен в себе си и в силата, която водеше. Високо над него продължаваше да кръжи в синевата орелът. А зад него, едновременно очакващ с нетърпение провала му, и гузен, защото като римлянин не му бе разкрил всичките си опасения, опитваше да се изпъчи върху седлото Маркус Красиниус, угрижен и необичайно мълчалив.

Отрядът от леки кавалеристи бе излязъл десетина минути преди главната сила.

След два часа разузнавачите пресрещнаха колоната. Бяха открили тракийския стан. Разгледали го бяха добре. Върху намазана с восък плоча бяха начертали и плана му.

Астрагал остана доволен. Въпреки нахалството си Спартак не се осмеляваше да излезе в открит бой. Предпочел бе да се свре в тая теснина, обградена от двете страни с почти отвесни скали. Като вещ военачалник Астрагал се помъчи да разгадае замисъла му. Имаше само две решения: противникът или беше избрал тая клисура, за да не позволи на манипулите да се разгънат за привичния си бой, или пък се тъкмеше да им устрои засада. Това беше неизменният от векове подход на всички варвари — да увлекат врага в някоя теснина, за да го нападнат от височините.

Той разгледа още веднъж восъчната карта, поиска няколко допълнителни обяснения и се замисли. Струпаните край него центуриони очакваха търпеливо решението му.

Само за няколко минути планът беше готов в главата му до последната подробност. Кохортата нямаше да навлиза в дефилето. Потомците на тези, чиято кърмачка е била Вълчицата, щяха да надхитрят варварската лисица. Беше от ясно по-ясно. Спартак безсъмнено прикриваше главните си сили по околните възвишения, за да нападне във фланг легионерите, когато навлязат в теснината. Гайус Салвариус щеше да обърне надолу с главата целия му план. Щеше да унищожи самата засада. И едва тогава щеше да атакува лагера му.

Както винаги не каза нищо. Нито той, нито кой да е римски военачалник имаше обичая да раздрънква намеренията си. Умението да държи езика зад зъбите е една от най-ценните воински добродетели. Врагът има навред очи, които дебнат; и уши, които слухтят. Не го сподели и с префекта. Предпочете да го смае накрай, след като разгроми превъзнасяния от него бунтар.

Когато наближиха клисурата, те видяха препускащите обратно съгледвачи на Спартак. Гайус Салвариус Астрагал спря. Опипа с очи цялата планина. И откри тясната просека, която водеше през гората към левия склон на пролома. Наистина, по-удобна засада не би могло да се намери. Само че тоя път Спартак се бе излъгал. Не знаеше, че вместо празноглавия Силвиус Красиниус Алвио сега насреща му настъпваше Гайус Салвариус Астрагал. Не знаеше, че не е Астрагал дивечът, който ще се хване в каквато и да е клопка, та дори и най-хитрата.

Съвсем неочаквано за всички той раздели войската си на две. Срещу тракийския стан отправи втора, кохорта под началството на Маркус Алвио. Нейната задача беше да отвлече вниманието на враговете, докато първа кохорта, водена от самия него, щеше да разчисти височината от скритите там траки. След това вече напълно спокойно, методично щеше да връхлети върху затворените в долината варвари.

Дори Маркус Красиниус въпреки своята неприязън неволно се възхити от гъвкавия му ум и съобразителност. Дори той се зарази от неговата жар за победа. Докато легионерите на Астрагал, окачили по шлемовете и броните си клонки, за да се прикрият от зорките погледи на противниците, се източваха нагоре по пътеката, Маркус Красиниус още отдалеч разгъна центуриите си, за да ги разположи по правилата в шахмат, така че при нужда всяка от тях да има пълна възможност да преминава свободно между съседните части.

Барабаните му забиха, роговете затръбиха, легионерите заудряха с мечове по щитовете. Въздухът проехтя от грозното „Баритус!“

И ето, насреща си видяха траките. Само че не в римски строй, както ги очакваха. И тоя път пак беше познал Астрагал. Кохортите и манипулите не допадаха на варварите, както не им бе допаднала и македонската фаланга. Варварите умееха да се сражават само по варварски.

В първата верига, ако можеше да се нарече така, прибягваха напред-назад прашниците само с прашки и торби камъни през рамо. Във втората опъваха лъковете си стрелците, а зад тях се бяха построили копиеносците. Конницата, неудържимата тракийска сила, не се виждаше. Къде ли я бе скрил Спартак в засада?

Но другото го смая съвсем. Зад войниците се изправяше четвърта редица. От жени. И всички, мъже и жени, крещяха диво, сякаш обхванати от беса на Дионис, дрънчаха оръжия, ругаеха.

Изведнъж, премерили точно разстоянието до настъпващите легионери, траките ги обсипаха с градушка от камъни и стрели. Копиеносците и мечоносците се спуснаха устремно напред. Копията се впиха като разлютени оси в бронираните карета, мечовете зачаткаха настървено по щитовете. Траките налитаха, нанасяха ударите си, отстъпваха. И пак налитаха. Това вече не беше бой, то беше нещо неописуемо, зловещо, някаква бойна оргия, в която никой не щадеше нито чуждия, нито своя живот.

Легионерите пак устояха, скрити зад стената на щитовете си. Не случайно тоя боен ред и тази армия бяха прегазили целия свят. В най-решителния миг манипулите от тила се врязаха между фронталните манипули, заеха местата им. Посрещнаха нападателите с пресни сили. Траките взеха да се отдръпват.

Тогава насреща им се изпречи четвъртата редица. Жените ги посрещнаха с грозен вой, като ги обсипаха с хули за страхливостта им. И те посрамени отново се върнаха, нахвърлиха се още по-настървени.

Улисан в развоя на сражението, Маркус Красиниус забрави обхода на Астрагал. Сепна го избухналата глъчка отляво. Той погледна нагоре. И мигновено разбра. Спартак пак ги бе надхитрил. Първа кохорта беше заела позиции върху терасата над клисурата, без да открие никаква засада там, и се готвеше да удари във фланг обградения стан. Тогава от още по-горната тераса, от още по-стръмния урвест склон се срина лавина от откъртени скали и коли, натоварени с камъни, които се понесоха надолу с грозен грохот и се врязаха в римските редове, разкъсаха ги с просеки от смачкани трупове.

Маркус Красиниус прецени начаса опасността. В тоя капан всички предимства бяха към страната на варварите. Ето, разбили железния римски строй, те се спускаха по сипеите като втора лавина, жива лавина от стръв и кръвожадност.

Дори пред ужаса на поражението той усети странна радост в гърдите. Надменният Астрагал беше опропастен. Опозорил се бе, провалил бе бойната си кариера. Никой претор, та бил той и най-пристрастният, не би му възложил да води дори манипула, а камо ли няколко кохорти. Настанал беше часът на Маркус Красиниус Алвио. Сега той щеше да спасява съперника си от бедата, за да му върне понесеното унижение.

Контуберналите се разтичаха, засвириха роговете. И префектът поведе кохортата си по стръмнината, за да излезе в гръб на нападащите от втората тераса траки. Тогава пред погледа му се откри целия позор на Астрагаловата кохорта. Захвърлили щитовете, легионерите бягаха презглава из урви и пущинаци. Началникът им се биеше сам срещу стотина неприятели, които го бяха обградили отвред.

Маркус позна Терес Бунтовника, когото някога смяташе да направи свой гладиатор. Чу и гласа му:

— Гайус Салвариус, предай се!

Задъхан от битката, окървавен, Астрагал изкрещя в отговор:

— Римлянинът не знае да се предава!

Маркус не видя какво стана след това. Внезапно и върху неговите воини се изсипа нов сипей от камъни и коли. Префектът се сети тутакси какво да стори. Тъй и неговият кумир, великият Александър, нападнат в проходите на Хемус, успял да опази войската си.

— Лягай под щитовете! — изкрещя той и се хвърли в близката падинка, закривайки се с щита си.

Наистина, сега колите и откъртените скали не успяха да нанесат такива поражения както сред легионерите на Астрагал. Задоволен, тържествуващ, префектът се изправи. Тогава коварната Фортуна му изигра втората си шега. Един камък, насочен от нея, го прасна по шлема и го свали в несвяст.

Когато се опомни, Маркус Красиниус Алвио се видя легнал на земята. Позна победителите, преди да е зърнал лицата им. Позна ги по бронираните панталони, каквито носеха само траките.

Варварите празнуваха победата. Ехтяха еднотонни рогове, бумтяха тъпани. Голобрад воин пееше за Ситалк. За несвикналото ухо на римлянина това не беше и песен. То беше по-скоро дрезгав речитатив, след който следваха няколко еднообразни припева. Понякога воинът се подхвърляше във въздуха и почваше да сече с махайрата въображаеми врагове. Ведно с него подхващаха танца останалите траки. Те скачаха диво с размахани мечове, които свистяха зловещо над главите им. И толкова изкусно, че никого не засягаха. Отстрани приличаше на истинско сражение, в което някои се престорваха на убити и се просваха на земята, а други — победителите — уж снемаха въоръжението им и подхващаха със запевчика безкрайната песен за Ситалк, докато други изнасяха преструващите се мъртъвци извън полесражението.

Маркус Красиниус бавно вдигна поглед. По израза на лицата им разбра, че не го очаква нищо добро.

И все пак не бе допускал това, което го слетя. Не се учуди, че видя сред победителите и Спартак. Позна го и под бронзовия му шлем, който по тракийски обичай покриваше почти цялото му лице. Всъщност неговото присъствие му вдъхна някаква надежда. Спартак по дух не беше варварин — той знаеше какво значи пленен римски аристократ, знаеше какъв откуп може да получи за него.

Уплаши го другият. Отначало дори не позна кой е този брадат варварин с клеймо на роб беглец, дето беше вторачил в него свирепия си поглед. И все пак нещо в тоя поглед му беше познато. Срещал го бе някога. Само че за какво го бе срещал — за добро или за зло?

Наистина трудно би могъл да открие някогашния си домашен гладиатор, тогава гладко обръснат, както беше прието за такива като него, в това обрасло с буйна грива лице.

Щом видя, че пленникът се е свестил, Севт го срита.

— Ставай, Маркус Красиниус Алвио!

Песента и хорото пресекнаха изведнъж. Множеството онемя. Задъхан от гняв и обида, римлянинът се изправи с мъка. И без да се обръща към мъчителя си, заговори на Спартак:

— Аз съм римски гражданин. Не позволявам да ме докосвате! Искам да се държите с мен, както подобава на римски патриций!

Спартак смръщи вежди.

— Ще се държим с тебе така, както ти с нас! Ще те изпратя в моите рудници!

Маркус вдигна ръка.

— Ти нямаш това право!

Спартак погледна към небето.

— Имал ли съм право, ще отсъди историята!

Префектът възрази живо:

— Ти го знаеш. Историята се пише от победителя. Затова победителят е винаги прав. Рим ще бъде тоя победител. Той ще пише историята на всички сразени от него.

После като че ли гордостта му неусетно се стопи.

— Повярвай ми! В рудника не те изпратих аз. Тогава бях ранен. В несвяст. Направи го Астрагал. Аз бях решил да сключа съюз с теб. Предлагам ти тоя съюз и сега. Ти си умен. Знаеш какво значи съюз с Рим.

— Знам! — отвърна Спартак през зъби.

Тогава Севт се изпречи между двамата.

— Спартак! — рече той. — За моята вярна служба ти бях поискал само една награда. И ти ми я обеща.

Той посочи с меча си префекта.

— Ей тоя! Ако ме беше бил, щях да ти го оставя. Ако ме бе осакатил, щях да ти го оставя. Ако беше посегнал да ме убие, пак щях да ти го оставя.

И се обърна към множеството:

— Братя меди, отсъдете! Аз бях гладиатор на този звяр.

Маркус Красиниус най-сетне го позна. И разбра — участта му бе решена. Нелепо беше да се надява за пощада. Той се прегърби, посърна.

А Севт не спираше да го обсипва с обвинения:

— Като гладиатор се бих срещу всички зверове и хора, които ми посочи. Веднъж той ме накара да се бия с брат си. Помолих го да отмени боя. Всичко друго, не и това! Той не склони. Аз бях по-опитен. Свалих брат си на земята. И по гладиаторския обичай поисках пощада за победения.

Тълпата, настръхнала, слушаше притихнала.

— Маркус Красиниус обърна палеца надолу. Брат ми се уби, като сам натика меча ми в сърцето си.

По лицето на суровия воин се стичаха две мокри вадички.

— И аз се заклех да отмъстя! — почти простена Севт. — Кажете, имам ли това право?

— Смърт! — избухна множеството. — Смърт!

Севт се обърна към Спартак:

— Не ща само смъртта му! Искам тоя римлянин да се срещне като гладиатор с другия пленник!

Спартак поклати глава.

— Нима и у нас ще насаждаме римските нрави. Ние сме се опълчили тъкмо срещу тях. Не щем да бъдем роби, но в същото време не щем да заробваме другите.

Не довърши. Трогнати от разказа на някогашния гладиатор, озлобени след кървавото сражение, траките ревяха до прегракване:

— Да се бият! Да се бият!

Мнозина от тях, най-смелите и дръзките, бяха бивши роби: и Дизатралис, и Терес. Петимни бяха да се насладят от позора на вчерашните си господари, от унижението и страданията им, да се порадват на кръвта им.

Разбрал, че тоя път няма да го послушат, Спартак се загърна със зейрата си и мълчаливо се оттегли.

Севт го изчака да влезе в палатката си. Тогава заповяда:

— Отстъпете! В кръг! И докарайте другия!

Маркус Красиниус Алвио стоеше безволев насред очистената площадка, още непроумял участта си, неочаквано затъпял като добиче. Внезапно той вдигна очи. И видя насреща си Гайус Салвариус Астрагал, също като него с вързани на гърба ръце. Префектът неволно се изправи. Опита да заеме неговата горда стойка, опита да придаде на лицето си същото сурово безразличие.

Севт се изправи пред тях и рече злобно:

— Горди патриции! Дойде време да заемете местата на вашите гладиатори, които са по-долу от робите. Или не! Още по-зле. Дойде време да паднете по-ниско от тях, защото днес вие ще се биете по заповед на вчерашните си гладиатори.

Той се обърна назад към другарите си:

— В памет на падналите в боя траки аз уреждам тия погребални борби.

— Млъкни, куче! — извика Астрагал с такъв глас и такъв израз, сякаш стоеше начело на своите кохорти. — Не се ли научи най-сетне как се говори с римлянин?

Без да се обърне към него, Севт го перна през зъбите с опакото на ръката си.

В следния миг трибунът се хвърли отгоре му така както беше, с овързани ръце. Замахна да го блъсне с глава в бронята. Севт успя да се отмести и пленникът, излъган в удара, се просна на земята.

Севт изчака да го изправят на крака.

— Мамиш се, римлянино! Не можеш да ме предизвикаш. Аз няма да те убия. Вие двамата ще се убивате. За наше удоволствие.

Отдръпна се и заповяда:

— Хайде, почвайте! Вие знаете отлично правилата.

Войниците срязаха въжетата и им подадоха оръжията. Щом пипна своя меч, Астрагал се хвърли върху Севт, ала цяла стена от пелти прегради пътя му.

Трима траки, влезли в ролята на лорариите в цирка, насочиха към обречените нажежените си копия. Маркус неволно отстъпи. Ала Гайус Салвариус не трепна. Остави пламтящото желязо да се впие в бедрото му. Само процеди през изскърцали от болка зъби:

— Муциус Сцевола сам изгори ръката си, за да докаже, че е римлянин. Гайус Салвариус Астрагал ще ви докаже, че истинските римляни още не са се свършили. Само варварите са годни за гладиатори, не и римските нобили.

Второ копие изцвърча по рамото му.

А в това време префектът отскачаше пъргаво от насоченото към него искрящо желязо.

— Бийте се! — изкрещя Севт.

Нагрятото до червено острие докосна рамото на Маркус. Болката беше ужасна. Никога не бе допускал това, когато даваше заповед да дамгосват робите му. Тя изведнъж отприщи всички задръжки, на които бе подчинил цялото си поведение. Той забрави какво е, забрави, че е длъжен да умре така, както бе живял — като римски патриций. Остана само едно — страхът от повторното докосване на огъня. И омразата към Астрагал — този, в когото бяха преминали имотът, и богатството, и славата му; този, който го изместваше навред; този, който го изпревари и във войската; този, когото трябваше да търпи толкова време, да му се подчинява, да му угодничи, да го славослови…

И когато нажеженото желязо го докосна още веднъж, Маркус Красиниус изкрещя:

— Брани се, Астрагал!

Гайус Салвариус го изгледа презрително.

— Забрави ли кой си? Забрави ли, че съм твой началник? Дисциплината…

— Тук няма началници, тук сме равни в неволята. Няма други римляни. И аз ще те убия. Най-сетне ми падна на сгода! И ще отмъстя за всичко: за имота, за униженията, за високомерието… За всичко… За всичко…

И замахна с меча. Астрагал едва успя да отклони удара му с щита си. Неволно посегна и той. Беше научен да отговаря на удара с удар. И още нещо — в очите на доскорошния си подчинен той сега откри не сънародника, а озлобен, настръхнал враг, който щеше да го съсече, без да се поколебае.

Така неочаквано за всички боят се разгоря. Двамата се засипаха с градушка от удари. Те бяха отлични бойци, владееха до съвършенство изкуството на меча.

При вида на това зрелище, за мнозина от тях само далечна мълва, траките побесняха от радост. Развикаха се, закрещяха, притиснаха се да гледат по-добре.

Маркус Красиниус Алвио почна да губи търпение. Чувствуваше как бързо отмалява. От удара в главата почваше да му се вие свят. Той скочи светкавично напред, та наведнъж да реши изхода на двубоя. И замахна рязко с меча. Тая хватка му докарваше сигурна победа. Този път насреща му се оказа боец, по-опитен от него самия. Астрагал се отклони леко и префектът политна напред, увлечен от устрема си. Той падна на земята и изтърва оръжието си, което отлетя на пет крачки от него. Докато се опомни, и Астрагал го притисна към земята. Опря меча в гърлото му. После погледна несъзнателно към Севт с ням въпрос в очите.

Севт поклати глава.

— Виждаш ли се, Алвио? Спомняш ли си за моя брат? Изживяваш ли и ти неговата мъка? Почакай, почакай! Аз още не съм решил какво да правя с теб.

Отдолу, под коляното на победителя, Маркус Красиниус дишаше мъчително. Още по-измъчен изглеждаше Астрагал. И горд, спечелил битката. И посрамен.

Най-сетне Севт насочи палеца си надолу.

При тоя зловещ знак Астрагал се задъха:

— Не! — почти простена той. — Не мога!

От гордата му самонадеяност не бе останало нищо. Той просеше милост — не победеният, победителят просеше милост.

Тълпата зарева негодуващо:

— Заколи го! Заколи го!

— Не! — трибунът понечи да се изправи. — Един Астрагал няма да убие римски патриций за удоволствие на дивите варвари!

Нажеженото копие се залепи до врата му.

Астрагал трепна.

gladiatoryt_otmyshtenieto.jpg

В същия миг Маркус издърпа меча му и с един замах го заби отдолу в корема му. Раненият се препъна, притиснал раната си с две ръце, после рухна сред локва кръв.

Префектът се изправи, олюлявайки се като пиян. Пред очите му се въртяха алени кръгове. Струваше му се, че всеки миг ще загуби съзнание. Гадеше му се — от срамния двубой, от гледката на сгърчения труп, от самия себе си…

Тогава като отдън земя дочу думите на някогашния си гладиатор:

— Наградата, която бях определил за победителя, е разпъване на кръст! Като истински роб!

Маркус Красиниус Алвио не устоя на този нов удар. Червена мъгла като наводнение от кръв плисна в очите му.

Когато пак се свести, първия човек, когото видя напреде си, беше Спартак. Резосът спореше разгорещено с врага му.

— Спартак! — промълви Маркус. — Не искам да умра като роб! Ако ме спасиш, ще ти дам медальона на Химилкон! Кълна се в Стикс, в който се кълнат и боговете!

За живота си бе пожертвувал достойнството си на римлянин. За него беше готов да пожертвува всичките си мечти и амбиции, да се откаже от власт и сила. Само да остане жив… Жив.

Спартак се извърна изумен.

Усетил, че бе налучкал верния път, Маркус заговори:

— Даде ми го Мокапор, преди да умре.

Спартак пристъпи нетърпеливо.

— Къде е?

— Скрит в лагера. Само аз го знам.

Спартак реши бързо:

— Ще ти подаря живота. За откуп. Животът ти — срещу медальона.

После се обърна към войниците:

— Докарайте някой пленник!

Скоро доведоха един от контуберналите на Астрагал. Маркус Красиниус се преобрази неузнаваемо.

— Бягай веднага в лагера! — заповяда му той с глас, който не търпи възражения. — В кутията със скъпоценностите под леглото ми ще намериш един сребърен медальон. Донеси го! И знай, колкото, по-рано свършиш това, толкова по-рано един римски префект ще получи свободата си.

Легионерът вдигна ръка за поздрав и се метна на докарания кон.