Петър Бобев
Гладиаторът (19)

Пътят към безсмъртието

Опънал платната, размахал тежките весла, римският кораб пореше кристалносините води на Термския залив. Чайките летяха с крясъци зад кърмата. В далечината брегът неусетно отстъпваше. Белите стени на Терма избледняваха, стопяваха се в омарата. Гребците роби натискаха веслата под ударите на тъпана, заглушавани често от плясъка на бичовете и писъка на нещастника, когото бе достигнал гневът на надзорника.

А в трюма, наблъскани в прохода между двете редици амфори с маслинено масло, по-нагъсто от глинените амфори, стенеха и псуваха живота и боговете си стотината роби, купени за гладиаторската школа в Капуа.

Сред тях, опрели гръб о гръб, седяха свити надве, без да намерят място за краката си, оковани с дървени букаи, Спартак и Дизатралис — и двамата одобрени при първия преглед от търговеца на човешката стока. Седяха и мълчаха: Дизатралис с обронена глава и Спартак до него с изпъчени гърди и вирнато чело, сякаш не жалък роб, а горд триумфатор.

При натоварването им на кораба един млад легионер — това беше Мециус Публиус Либеон — му пошепна в ухото:

— Саине уби префекта Алвио и взе медальона.

Спартак се извърна изумен.

— Не се чуди! — добави легионерът. — Веднъж ти пощади живота на баща ми… И моя…

И преди смаяният роб да го запита още нещо, римлянинът се мушна сред другите войници.

Затова сега, дори в робството, дори овързан като добиче за клане, Спартак усети как тържествува душата му. Анибаловата тайна беше изтръгната от ръцете на римлянина — дали самата Саине съзнаваше величието на своя подвиг? И неизмеримите му последици. Защото въоръжен с това всемогъщо оръжие, Рим би опустошил набързо целия свят, би стоварил светкавично железния си юмрук върху всички народи, които още се осмеляваха да му се противят.

Тази вест му бе вдъхнала вяра. И порив за живот, порив за борба. Сега вече той беше длъжен да оцелее и да се завърне в Медика. Длъжен беше заради Саине, още повече заради огъня на Анибал. Длъжен беше да поведе отново борбата срещу Рим, да опази свободата на Медика, за да възвърне свободата на всички роби и на всички заплашени от поробване.

Без да вдигне глава, Дизатралис промълви отчаян:

— Поне глътка вино да дадат! Поболях се, вярвай ми! Пияч като мен, и толкова време без капка вино…

Спартак поклати унило глава.

— Дават. На гладиаторите понякога дават…

При тези думи Дизатралис се изпъчи.

— Аз гладиатор не ставам! Не им ща и виното! Ще скоча в морето!

— Ако някой те пусне на палубата.

— А не може ли — промени решението си Дизатралис. — Не може ли да пренесем амфорите към левия борд, да се струпаме и ние върху тях. И да преобърнем кораба…

Спартак въздъхна.

— А защо е нужно това?

— За да умрем! Да не бъдем роби!

Тихо, почти беззвучно, Спартак запита:

— А какво значи роб?

Дизатралис се дръпна рязко. Побъркал ли се бе другарят му?

— Това, което съм аз! — изръмжа той разгневен от неуместния въпрос. — Това, което си и ти!

— Та аз не съм роб. Роб е само този, чиято душа е покорена; този, който се е примирил с участта си.

— Че кой пък се примирява?

— Истинският роб. А той може да бъде и консул. Като консулите на Сула, които му бяха по-послушни роби и от нас.

— В насилието човек или се примирява, или умира…

— Или се бори! — натърти Спартак. — Този, който още има огън да се бори, още е свободен.

Дизатралис сгърчи устни в горчива усмивка.

— Да не би ти сега да си свободен, приятелю? С тия букаи?

— Даже така, даже и с тях, с медния нашийник, с дамгата от нажеженото желязо. Тя, свободата, не е за ръцете и краката. Свободата е за духа.

— Хубави думи! Но от тях робската неволя не олеква. За себе си съм решил — по-добре смърт!

— По-добре смърт! — повтори неговите думи Спартак. — Та това е най-лесното! Да избягаш от борбата.

Слушал мълчаливо разговора им, робът, който се бе сврял в краката му, запита:

— А ти какво искаш?

Спартак вирна глава. Като пред бой очите му пак застрелкаха сините си мълнии.

— Чуйте, братя по участ! Чуйте всички! Ние нямаме право да умираме! Длъжни сме да живеем!

— Защо? Защо?

Повечето нещастници бяха спрели да стенат. Обърнали глави насам, те слушаха едновременно недоверчиво — и с надежда.

— Колко са робите в Римската държава? — запита сякаш не на място Спартак. Тия негови скокове на мисълта винаги объркваха противниците му.

— Отде да знам! — сопна се някой. — Да не съм ги броил?

— По-малко ли са от римляните?

— Къде-къде повече! — отвърна друг вместо запитания.

Спартак се обърна към него:

— Щом като са повече, какво би станало, ако се надигнеха с оръжие срещу Рим? Каква би станало, ако и плебеите се надигнеха срещу патрициите?

Плебеите, това бяха гладните тълпи на Рим, почти роби в родината си; това бяха легионерите му, които продаваха живота си за къшей хляб; това бяха селяните му, които затъваха в дългове.

Той пак се сети за Мециус Публиус Либеон, който му бе донесъл бодрата вест.

— Всеки плебей, всеки селянин, та и всеки легионер е наш вероятен съюзник в борбата срещу нашите и неговите господари. Злото — това са патрициите на Рим. Не беднотията му…

Всички мълчаха. Тая дързост не можеше да се побере в главите им. Най-сетне един се досети:

— Много пъти са се дигали, ама все напусто. Само са украсявали друмищата с кръстовете си.

— Много пъти още не значи винаги. Един път все ще успеят. Някога непокорната Пандора отключи забранената кутия и злините се разлетяха по света. Остана само надеждата. Тази надежда казва, че сега други непокорници трябва да изловят тия злини и да ги наврат обратно в кутията им.

— Хубаво приказваш — подметна насмешливо някой. — Вместо гладиатор трябвало да те купят за оратор във Форума…

Без да му отговори, Спартак продължи:

— Запомнете ми думите! Робите ще сринат Рим рано или късно. Робите и плебеите ще прогонят господарите. За този ден трябва да се опазим — когато и нашите десници ще дотрябват…

Дизатралис подметна през рамо:

— Ами ако и нас избият като другите?

Спартак помълча малко, преди да отговори.

— Ако загинем, тогава нашата кръв ще вдъхнови потомството ни за нови борби; тогава нашата саможертва ще бъде пример за подражание… Всичко в човека е смъртно — освен мисълта, освен вярата му…

Той се озърна.

— Прав ли съм?

Никой не отговори. Всички мълчаха, забили погледи в пода, възбудени, развълнувани от обнадеждаващите му думи, които вливаха сладост в измъчените им души — но невярващи, уплашени. Не им се щеше те да бъдат примерът. Искаха да живеят…

А корабът не спираше своя ход. Летеше, отнасяше ги далеч от родния бряг. Една подир друга изоставаха и чайките — последните нишки, които ги свързваха с родината.

Спартак седеше с широко отворени очи, загледан, но невиждащ през влажните корабни стени към север, към заснежените върхове на Орбел, към сгушеното в усойната му пазва светилище. И мислено виждаше влюбения поглед на една разплакана девойка, простряла към него ръце, в които му предлагаше запазената само за него сребърна плочка, заредена с нечувана мощ — с мощ, годна да срине непревземаемите стени, зад които се криеше Седмоглавият змей. И винаги, до края на живота си, той щеше да мечтае за тях, щеше да се стреми към тях. Щеше да громи римските легиони по всички бойни полета на Италия, щеше да води разбунтуваните роби от заснежените проходи на Алпите до бурния Месински пролив в напразен опит да ги измъкне от тая проклета страна на насилието, за да ги откара на изток към родната Тракия, към свободата. А там, набрал отново сили и нова бодрост, да ги хвърли в решителен пристъп срещу безпощадния железен паяк, що изсмукваше кръвта на целия свят… И не само срещу Рим. Много имаше да се оправя и в самата Медика. Вече всичко му беше ясно. Тракийските аристократи не бяха по-добри от патрициите; тракийските селяни не бяха по-добре от плебеите…

Веслата припляскваха равномерно, платната плющяха при всеки полъх на вятъра. Вслушан в техния шепот, сякаш слушаше прокобите на съдбата, Спартак стискаше устни с вкаменено лице.

Веслата не спираха. Отнасяха го безпощадно на запад — към страданията и славата, към поражението и безсмъртието, за да увековечат името му в оръфаните страници на историята.