Петър Бобев
Гладиаторът (4)

Жертвоприношението

Ямфорина не би могла да побере хилядите мъже и жени, които се бяха стекли от близо и далече да изпратят в дългото пътуване сина на резоса. Дървената скеля, от която щяха да го хвърлят върху копията, беше построена върху възвишението сред поляната на юг от града. Оттам почваше мрачната борова гора, която застилаше с тъмнозелената си зейра стръмното било на Орбел. Скелята, висока три човешки ръста, беше обвита с разкошно конопено платно. По цял свят се носеше славата на тракийките, които от тия груби влакна тъчаха платове, неразличими от скъпоценните материи, изтъкани от нишките, с които морските миди се прикрепват към скалите.

Ограденото с въже място, колкото за едно селско хоро, беше съвсем празно. Зад въжето тежковъоръжени войскари с тракийски шлемове, подобни на бакърени качулки, и с кръгли щитове-пелти едва възпираха притискащата се зад тях тълпа. Личаха само трите ясенови копия с широки медни накрайници, на които трябваше да се наниже божият избраник.

Наблизо цвилеха конете, запрегнати в царската колесница на Спартак. А върху нея бяха натрупани оръжията и посъдината, изкована от злато и сребро, с които душата му щеше да се отправи за Блажените полета. Двама роби стискаха поводите на буйните жребци. Личеше си, че едва се държат на крака от упойката, която им бяха дали. При погребението щяха да ги изгорят на погребалната му клада ведно с конете, за да му прислужват и след смъртта. Ако покойникът беше женен, тая участ щеше да сполети и любимката му. Ако ли пък жените му бяха повече на брой, те щяха да се скарат, истински или привидно само за пред хората, за голямата чест да го придружат и Отвъд.

Недалеч от жертвената площадка, до потока, който шуртеше в изровеното си през поляната русло, бяха накладени огньовете, на които се печаха закланите волове и овни. Натрупани като кръстци, чакаха реда си издути мехове с вино. Когато Великият конник вземеше душата на Спартак да я отнесе при Сбелсурд, народът щеше да се отдаде на радостно пиршество. Радостно: първо — защото такъв момък като него, умен и смел, беше способен да изпроси от Повелителя закрила срещу надигащата се заплаха и второ — защото самият Спартак щеше да се е избавил вече от всички страдания на тоя свят. Траките, които се радваха, когато техен близък се отърваваше от земните мъки, имаха много повече основания за веселие тъкмо сега, когато с придобитото си небесно блаженство Спартак щеше да помогне и на Медика.

Но въпреки всичко в очите на хората не личеше очакваното доволство. Лицата бяха навъсени, юмруците свити. Глух ропот като бръмчене на кошер се носеше откъм множеството и караше стражите да се обръщат все по-заплашително, да стискат по-яко копията. Надигаше се едва сдържана враждебност. На народа, който и без това с потискан гняв и недоволство беше приел натрапения му нов бог, вече почваха да дотягат отскорошните жестоки обреди. Трудно му беше да се раздели с божествата, с които бяха живели деди и прадеди — по едно божество пазител кажи-речи за всяко село и за всеки род, — за да ги замени с един бог вседържател, какъвто искаше да бъде и резосът.

Изведнъж множеството се обърна назад. Дочу се игрива музика. Откъм града се зададе тържественото шествие. Отпред вървеше заместникът на Котис, вторият жрец на Сбелсурд, следван от служителките на Ямбадула, посредничката между хората и Сбелсурд, на Бендида, на Асклепи, Джерман, Великия конник и Арес. Липсваше само Мукатралис, жрецът на Дионис. Може би не бе дошъл от старческа немощ — всички знаеха това; може би и от религиозна ревност — всички помнеха и другото, че тъкмо той се бе противил най-яростно на новата вяра.

След тях пристъпваше с вирната глава, облечен от главата до петите с бяла наметка, с венец от златоковани лаврови листа, синът на резоса. Обикновено преди тържеството пратениците до Сбелсурд биваха упоявани със сок от макови кутийки, та да не покажат малодушие в последния миг. Спартак бе отказал решително това снизхождение. Съзнателно и самоуверено бе тръгнал по определения път. Щом като баща му не се бе противопоставил — значи тъй трябваше да стане. Имаше някакъв смисъл, дълбока подбуда, в която той, все още незрял младеж, не можеше да прозре. Никой няма право да се съмнява във волята на бащата. Тъй беше и при елините, и при римляните, не можеше да бъде иначе при траките. Бащата дава живота, бащата е властен да го отнеме.

Подир обречения, пристъпвайки в унисон с песента, следваха свирачите със своите гайди, кавали, магадиди, лири, сиринги и бумтящи тъпани. Зад тях вървяха благородниците начело с облечения в бял траур резос, придържан под мишници от двама слуги, не толкова поради старческа слабост, колкото за господарска тежест. Шествието завършваха съпругите и дъщерите на аристократите, облечени с дълги пъстроцветни рокли и отрупани с венци и диадеми, чудновати фибули и тежки обеци, с огърлици от мъниста и безброй копчета — всичко от чисто злато.

Тълпата се отдръпна да им стори път. Жреците застанаха отдясно на жертвената тераса, свирците — отляво, а Спартак и четиримата му другари — в средата.

Тогава от свъсеното небе заваля дъждът — отначало ситен, лек като мъгла, който после се засили, наедря, зачести. Земята подгизна. От боровете заръсиха едри капки. Но хората не се разотидоха, увиха се по-плътно в зейрите, нахлупиха гуглите и лисичите калпаци.

Музиката гръмна. Спартак отхвърли бялата наметка и се впусна в бойния танц. Последваха го четиримата му другари: Дизатралис, Битус, Реметалк и Раскупор, удостоени с великата чест да го хвърлят върху копията, за да го отправят при бога. Ако Спартак не умреше отведнъж, вторият пратеник щеше да бъде избран измежду тях. Те играеха буйно, всеотдайно, тъй както се играе пред истинско сражение. Това не беше танц при пиянско тържество, с който целиш само да освежиш задрямалото си тяло. Сега, както и пред боя, щеше да има жертви. Само че докато при истинския бой никому не е известно кого ще посочи богинята главорезка, сега всички знаеха обречената жертва.

Изведнъж свирнята секна. Играчите се заковаха като статуи. И само задъханите им гърди издаваха, че са живи хора. Жрецът на Сбелсурд удари в мократа земя с позлатения си жезъл.

— Настъпи часът! — рече той. — Пригответе се, меди! Пожелайте на вашия посланик дързост и вяра в дългото странствуване!

Тогава Спартак се огледа. Ала не видя човешкото множество, което ръмжеше като хилядооко чудовище, не видя скелята и забучените копия. Погледът му се зарея нагоре, към поръсените с първия сняг върхари. На юг се надигаха страховитите зъбери на Орбел, на север — мощната грамада на Донакс, на изток — загладените била на Родопа, а на запад, към Стримон — снижаващите се склонове на Донакс и Орбел, които сякаш протягаха ръце за прегръдка през равнината.

И му стана тъжно. Чувал бе — Отвъд, там където щеше да се отправи след малко, почва истинският живот. Там няма болка, няма мъка и раздяла. Там, във вечността, в блаженството, няма зверове, няма вражи нашественици, няма мечове и отрова, завист и омраза. И все пак трудно му беше да се раздели със сенчестите усои на Орбел и Донакс, с пенливите им ручеи, с приятелите, с хората въобще — и добри, и зли… Та нали от всяка поляна пазеше скъп спомен, кажи-речи от всяка скала, от всяка падина — ту удачен лов на глиган, ту дива гонитба на освирепял тур, ту победна битка над нашественик, ту весел гуляй с другари…

Така унесен, той не дочу заръките на жреца. И му стана някак неудобно, дори посегна да го спре, та да му ги повтори. Ала навреме се спря. Та той и без това знаеше какво да каже на Сбелсурд или който и да е на неговото място — да даде сплотеност на траките. Само туй. Тогава те сами щяха да се оправят с другото.

Като в мъгла дочу и словата на баща си, изречени с много болка, но в същото време твърдо и решително:

— Щом като Всевиждащият, Единственият и Неповторимият иска жертвата, всички сме длъжни да му я дадем: от последния орач до резоса. Щом като Всесилният го иска, изпращам и сина си при Него. Само за доброто на Медика.

Спартак усети как гърлото му се свива в задушаваща тръпка. Стана му жал — не за себе си, повече за гордата мъка на баща си, за немощната си майка, която бе оставил без свяст в двореца, но чийто последен писък още кънтеше в ушите му.

Той долови знака на жреца и пристъпи към лобната площадка. Но се закова на място недоумяващ, потресен, вцепенен от ужас.

Четиримата му приятели, вместо да го последват, се обърнаха назад и се хвърлиха върху резоса. В ръцете им лъснаха острите акинакета. Дизатралис удари баща му в гърдите, а Битус в гърба. Другите не успяха да стигнат до него, пресрещнати от копията на телохранителите и хвърлилите се насреща им привърженици на Мокапор.

Ала резосът не загина. Наточените остриета се пречупиха със звън в облечената под бялата наметка броня. Мокапор не беше тъй безразсъден, та да излага живота си на всеки размирник. Той грабна махайрата на най-близкия войник и я размаха, настъпи срещу заговорниците.

Народът разкъса обръча на охраната и нахлу в стъгдата с хилядогласен рев. Схватката се развихри мигновено. Мълчаливото, покорно до вчера множество изведнъж се превърна в освирепял звяр, който помиташе всичко по пътя си.

И тогава, дори в кънтежа на боя, всички дочуха бойния вик на настъпващите римляни.

— Ба-ри-тус! Ба-ри-тус!

Този стоманен припев, на който не бе устоял никой народ в света, пред който се сковаваха в ужас най-мощните армии, обърка и разбунтуваните траки. Пламналият метеж внезапно пресекна. Мокапор опита да стори нещо.

— Меди! — изкрещя той. — Забравете враждата! Сега има само една цел — врагът! След мен, меди, да го срещнем достойно!

Ала народът беше безоръжен, народът съзнаваше, че с тояги и голи юмруци няма да устои против облечените в желязо манипули. И отстъпи. Пръсна се в безредие. Побягна с привържениците си и Мокапор. Но като видя, че една центурия вече е пресякла пътя му към Ямфорина, свърна на север и изчезна в гората.

Когато Спартак понечи да го последва, вече беше късно. Легионерите затваряха обръча. Въпреки това той би опитал да си пробие път, ако не бе видял Саине, която тичаше насреща му, разплакана от радост. Готова да го прегърне, щастлива, жрицата се закова на място, сякаш спъната от гневния му поглед.

— Защо идваш с врага? — запита Спартак.

Тя отвърна смутена:

— Враг ли е този, който те спасява от смърт?

Тогава се вмеси Дизатралис, неусетно застанал пред тях:

— Има една поговорка: „Пази се от данайците дори когато правят дарове.“ Аз казвам: „Пази се от римляните дори когато те спасяват!“

Спартак се извърна рязко и посегна за някакво оръжие.

— Кои тогава са приятелите ми? Тия, които поискаха да убият баща ми, те ли?

Дизатралис скръсти ръце на гърдите си:

— На резоса сме врагове, на тебе — приятели!

— Не може така! — сряза го Спартак. — Или мои и бащини приятели, или мои и бащини врагове!

Тогава се обади Битус, който обикновено мълчеше:

— Баща ти отдавна заслужаваше смърт. Защото отне свободата на медите, защото от волни траки поиска да направи селяните роби, а пък аристократите — дворцови прислужници. Търпяхме го заради теб. Надявахме се на теб. Когато видяхме, че и теб ще загубим, не издържахме. Нито в бога му вярваме, нито в благородството му.

Не можа да довърши, защото от града дотича задъхана една слугиня и падна в краката на Спартак:

— Бързо, господарю! Майка ти Хегезипила умира!

Момъкът не изчака тя да се доизкаже, а хукна към града. По даден знак от префекта, който наблюдаваше отдалеч всичко, легионерите се отдръпнаха да му сторят път.

Спартак прекоси тичешком Ямфорина и влетя в двореца. С два скока се озова в майчината си стая. Завари първата жена на резоса безпомощно отпусната върху леглото, затрупана с кожи, под които едва се виждаше восъчното й лице.

С последно усилие тя размърда устни:

— Сине!… Не можах да понеса… Ужасната вест… Повелята на Сбелсурд… Сърцето не издържа… Отивам си…

Той седна до нея, сложи ръка върху челото й.

— Трябва… Трябва да ти го кажа! — додаде старата. — Остани само ти!

Слугинята и Саине, която го бе последвала дотук, се отдръпнаха мълчаливо.

Майка му се озърна.

— Ти… — пошепна тя. — Ти не си син на Мокапор…

Спартак не успя да ахне от потреса.

— Да! — добави Хегезипила. — Твой баща е Котис, жрецът на Сбелсурд…

Момъкът слушаше, разтреперан от напрежение, а сякаш нищо не чуваше.

Със сетни сили тя продължи да нарежда:

— Още тогава, след твоето раждане, резосът искаше да те погуби… Но аз го заплаших… Че ако посегне на теб… ще разглася всичко… И той се побоя… Да не се разчуе позорът му…

Пое дълбоко дъх:

— Остави те жив… Призна те за син… А на Котис отмъсти. Прикова го в пещерата… С вериги…

Спартак тутакси си припомни червените белези върху глезените и китките на нещастника.

— Отмъщаваше си… А пък аз не можех да попреча… Пазех поне теб… Все се надявах, че лошото ще те отмине… Когато те изпрати в Атина, знаех, че иска да се отърве от теб… И аз, колкото и да ме болеше, пожелах същото… Но ти се върна… Какво е станало после… Научих само последната му подлост… Да те убие… И най-гнусното… Присъдата да произнесе родният ти баща… Постигнал бе отмъщението си…

Тя едва дишаше. И все пак намери сили да добави:

— Върви! Намери баща си! Доведи го! Да го видя…

Спартак поклати глава.

— Ще стоя при теб! Не мога да те оставя сега!

Хегезипила поклати глава.

— Аз или ще оживея, или ще умра… Както реши Конникът — носачът на душите… Ако ти не го превариш, ако не спасиш баща си, Мокапор ще го погуби… Знай…

И Спартак се реши. Реши се само заради молбата в майчините очи. Слисан от всичко, което бе чул, той все не можеше да приеме за свой баща омразния на цялото племе първожрец.

Пред вратата го чакаха приятелите му. Той реши да не крие нищо от тях.

— Научих, че Мокапор не е мой баща!

— Цяла Медика го знае — отвърна Дизатралис.

Спартак ги изгледа с укор.

— И никой да не ми го каже?

— С нашия заговор ние го доказахме! — отвърна Битус.

Спартак махна с ръка.

— Това сега няма значение! По-важно е да спася баща си. Кой ще дойде с мен?

Без да отговорят, всички надянаха броните, опасаха махайрите, грабнаха пелтите и копията и го последваха.

Саине влезе при майка му с билки и отвари да помогне, ако не е станало много късно.

На стъгдата пред двореца сред облечените в желязо телохранители стоеше Маркус Красиниус Алвио.

— Салве, резосе! — поздрави го той с вдигната по войнишки ръка.

Спартак пристъпи към него.

— Благодаря ти, че ме спаси от смъртта! Можеш да бъдеш горд, че с бързината и решителността си осуети едно престъпление.

— Благодари на прекрасната вакханка! — усмихна се префектът, — която ни доведе.

Спартак посочи с широк замах пред себе си.

— Бъдете ми скъпи гости! Чувствувайте се в двореца и в града ми като у дома си! Всяка къща, всеки стопанин ще се радва да ви докаже тракийското си гостоприемство!

— А ти, резосе, къде отиваш?

— Да спася истинския си баща. Да се разправя с неговия мъчител, с тогова, който поиска да унищожи и мен.

— А не бих ли могъл да ти помогна и аз?

Спартак се поклони с достойнство.

— Сега си почини като гостенин! Не са тракийските планини пригодни за римските легионери. Благодаря ти за това, което стори досега! Отсега аз сам ще се справя с врага си.

Възседна коня и препусна към крепостната порта, последван от стотина конници — малцината, които не бяха избягали в планината при идването на римляните.