Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (35)

34

Още преди години бях свикнала с блъсканицата след работа — тълпите по улиците, хората, които излизаха от офисите и магазините, от гарите и от всевъзможни други работни места, за да се отбият в най-близкия бар. Аз, Бетси, Руби и още няколко души от „Анджелис“ често отивахме в един бар недалеч от магазина, за да похарчим част от спечелените си с тежък труд заплати. Откакто наследих Тийгън обаче, броят на хората, с които се срещах извън работата, се бе свел до… Люк.

Рядко се виждах с когото и да било от приятелите си, освен ако не ставаше въпрос за работа. Причината беше проста: не желаех да излизам и да се разделям с Тийгън. Вярно, че тя нямаше нищо против, аз обаче имах. Дори когато си бях вкъщи с нея, почти никога не присъствах изцяло там — постоянно си мислех за работата, която трябваше да свърша. За пазаруването. За прането. За гладенето. За чистенето. За това какво мога и какво не мога да си позволя да купя със заплата, която сега трябваше да стигне за двама души. Не обръщах достатъчно внимание на Тийгън, за това нямаше спор, но пък ако не си бях вкъщи, изобщо нямаше да мога да й обръщам внимание. Освен това се страхувах да я оставя сама с непознат човек, поради което бях голяма късметлийка, че в такива случаи мога да разчитам на Люк. Тази вечер той щеше да се грижи за нея, докато аз се наслаждавам на първото си от месеци питие след работа. По всяка вероятност точно в този момент двамата приготвяха вечеря и в процеса на работа превръщаха апартамента в кочина. Изглежда, бяха напълно неспособни да сготвят каквото и да било, без да извадят всички съдове и прибори от шкафовете, а освен това обичаха да приготвят „всичкомаш“ по рецептата, която двете с Адел бяхме открили в колежа: изваждаш всички продукти от хладилника, слагаш ги в тенджерата и се молиш да се получи нещо годно за ядене. Понякога ставаше страхотно, а друг път — отвратително, но самият процес на готвене винаги беше забавен. Тийгън беше възкресила този обичай с първото ястие, което тя и Люк ми бяха направили за вечеря — мисля, че беше смес от лук, домати и сладка царевица. Естествено, прекарах сума ти време да чистя след тях, но нямах нищо против — те винаги се забавляваха, докато готвеха, и само това имаше значение.

Проправих си път през навалицата в претъпкания модерен напоследък бар „Парагон“ в центъра на Лийдс. Някои от хората, покрай които минавах, все още не пяха свалили палтата си, повечето стояха бдително над чантите си и всички държаха в ръцете си питиета. Бях забравила колко препълнени бяха тези заведения, как въздухът бръмчеше от разговори и ставаше почти синкав на цвят от цигарения дим. Надникнах през пролуките между телата и се огледах за Нейт. Бяхме се уговорили набързо да изпием по едно, защото тази вечер той имаше среща с приятели в Лийдс. Мярнах го да седи сам на една маса в ъгъла, взирайки се в полупразната халба бира пред себе си. Срещу него бе поставена чаша бяло вино — за мен. Спомних си как протичаха едно време срещите ни след работа — той пристигаше в заведението пръв и ми поръчваше питие, после идвах аз и поръчвах питие за Адел, която беше винаги последна, защото излизаше от работа най-късно от трима ни.

Едва успях да отпия една глътка от чашата си — от цяла вечност не бях пила вино — когато Нейт попита:

— Смяташ ли да кажеш на Тийгън, че аз съм баща й?

Този въпрос бе достатъчен да ме накара да си спомня, защо обичах да прекарвам времето си заедно с Люк. Люк олицетворяваше нормалността. С него чувствата ми не се люшкаха от едната в другата крайност. Вярно, нормалността рядко ти предлага тръпката на вълнението, но когато животът ти представлява безкрайна спирала от взаимно противоречащи си емоции, когато в един миг се превиваш от смях, а в следващия забиваш нокти в дланите си, за да не избухнеш в плач, тогава осъзнаваш, че нормалността си има своите предимства и те съвсем не са малко. Всъщност, нормалният живот е страшно търсена стока. Такава, каквато аз и Нейт вече не можехме да си позволим. Ставаше ли въпрос за него и за мен, нищо не беше нормално, не, то трябваше да бъде нещо голямо и драматично, както сега.

— Не зная — отвърнах. Оставих чашата си на масата и прокарах пръст по дървената повърхност. — Тийгън е умно момиче и разбира, че има причина постоянно да висиш у нас.

След неочакваното си посещение миналата събота, Нейт се бе отбивал вече на два пъти в апартамента ни: първо искаше да ми даде номера на банковата сметка, която бе открил за Тийгън. Както бе обещал, бе внесъл в нея три хиляди лири. Две нощи по-късно бе дошъл да ми донесе картата, която вървеше с въпросната сметка. Тийгън се държеше с него предпазливо: гледаше го внимателно, разпитваше го колебливо за работата му и с неохота отговаряше на въпросите му за училище. Люк не изпадаше във възторг от посещенията на Нейт, но не бе казал и дума, защото отчаяно копнееше Нейт да подпише документите и да се махне от живота ни.

— Така ли си мислиш? Че постоянно вися у вас? — попита Нейт. — Като някоя неприятна миризма, това ли имаш предвид?

— Нейт, престани. Просто не знам дали е подготвена да разбере, че ти си нейния баща.

Нейт пресуши халбата си на един дъх, но не понечи да си поръча повторно. Когато кажеше „едно питие“, той имаше предвид точно това — едно.

— За Тийгън „татко“ означава нещо, от което е била лишена през първите години от живота си, а сега…

Той не отмести очи от халбата.

— Давай, кажи го.

— А сега нейния „татко“ е Люк. Не че го е казвала някога, той просто изпълнява тази роля в живота и. Тя му е изцяло предана.

Нейт вдигна глава и ме прикова с тъмносиния си поглед. Знаех, че ще ме попита за Люк, щеше да поиска да разбере дали и аз съм изцяло предана на Люк. Дали съм влюбена в него. Вместо да проговори обаче, Нейт внезапно се облегна назад в стола си, изпъвайки мускулестото си тяло. Устата му се бе превърнала в права линия, лицето му беше безизразно; единствената част от него, която показваше признаци на живот, бяха очите му — те продължаваха да ме пронизват. Преглътнах с усилие и сърцето ми заби по-силно. Страшно ме изнервяше тази негова способност да ме кара да се чувствам по начина, по който се чувствах сега. Много малко хора можеха да ме накарат да се чувствам дотолкова неспокойна.

— Виждам се с една жена — изрече той тъкмо когато поднасях към устата си чашата с вино.

Вместо да се допре до устните ми, високата стъклена чаша се удари в зъбите ми. Това бе последното, което бях очаквала да чуя. Дълбоко в себе си се надявах, че той никога няма да бъде привлечен от друга жена, защото напразно си мечтае, че някой ден ще се върна при него. С бавно движение поставих чашата на масата. Не бях в състояние да обясня защо се почувствах толкова нещастна при мисълта, че той е преодолял болката от раздялата ни и е продължил напред. Все пак, аз самата бях продължила напред: сега имах приятел и дете. Ако това не беше продължаване напред, тогава не знам кое беше.

— О — промълвих сподавено.

— Започнах да се срещам с нея едва преди няколко седмици — обясни Нейт.

Откакто с него се срещнахме пак. Мили Боже. Значи това, че ме бе видял отново, го бе накарало да проумее разликата между мечтите и действителността; накарало го бе да осъзнае, че аз не съм целия му свят, както вярваше някога. Или не беше така?

— Работи като продуцент в радиостанцията.

Значи се виждаха всеки ден. Навярно флиртуваха над чайника, докато си правеха кафе, мляскаха се, когато ходеха на обяд, чукаха се след вечерното питие.

— Много е мила. Сигурен съм, че ще ти допадне.

— Стига сме си играли игрички, Нейт, така изглеждаме страшно жалки — срязах го остро.

— Добре — съгласи се той и отклони поглед.

Потънахме в мълчание, нарушавано само от жуженето на разговорите около нас. Нито веднъж не бях попитала Нейт какви са били за него последните години. Бях решила, че е необвързан, защото се опита да ме целуне онази вечер, когато ходихме на вечеря, но сега за пръв път се запитах какво е правил през тези няколко години след раздялата ни. Дали се бе впуснал в цял куп безразборни връзки, или се бе спрял на някоя по-специална жена? Знаех обаче, че нямам право да го питам. Личният му живот не ми влизаше в работата. Продължавах да се виждам с него поради една-единствена причина — да го убедя да се откаже от всякакви права върху Тийгън. Със сигурност не изпитвах ни най-малко желание да се терзая, умувайки с коя ли спи сега.

— Защо се държиш така, Нейт? — попитах, отклонявайки разговора към друга, по-безопасна посока. — Защо толкова много се интересуваш от Тийгън?

— Във всеки случай не поради тази причина, за която си мислите и ти, и всички останали.

— И каква е тя?

— Че се опитвам да я използвам, за да се добера до теб.

— Не съм си и помисляла подобно нещо.

— Сигурно. Изобщо не ти е минавало през ума, така ли?

Наведох глава и усетих как лицето ми пламва от срам. Прав беше. Разбира се, че имаше право. Тази мисъл ми бе хрумвала неведнъж — та Нейт никога не бе проявявал какъвто и да било интерес към децата. На няколко пъти се питах дали не се прави на много привързан към Тийгън, защото си мисли, че така ще му бъде по-лесно да се промъкне обратно в живота ми, в леглото ми. Чудех се, но добре знаех, че не е вярно. Опитвах се да си улесня живота, нищо повече. Много ми беше удобно да си представям Нейт като циничен негодник, който никога няма да може да се мери с Люк, защото е готов да използва собственото си дете, за да постигне целта си, но в действителност знаех, че нещата изобщо не стоят по този начин. Нейт не беше нечестен — не му бе в природата да е такъв. Затова преживях толкова тежко онази му постъпка — умът ми не можеше да побере представата как е възможно Нейт — Нейт, който беше олицетворение на стабилността, Нейт, който бе толкова солиден и отговорен, който ме обожаваше — да ми е изневерил. Това просто не му бе в природата.

— Държа се по този начин, защото тя е моя отговорност — реши да ме осветли Нейт. — Знаеш, че никога не съм се опитвал да избягам от отговорността си. Дори съм готов да поема отговорност за онова, което се случи между мен и Адел. Тя обвиняваше само себе си, но и аз бях там. И аз участвах. Аз…

Той млъкна, защото видя, че започвам да треперя. Мисълта за Адел ме бе извадила от равновесие. Тъгата ми се опитваше да ме погълне цялата, а аз се мъчех да се овладея и да не се поддам на болката, която гореше в тялото ми. До този момент не си бях дала сметка, че днес не е добър ден. Че е ден за болка — един от онези дни, когато и най-малкото нещо можеше да разбие самообладанието ми на парчета. Рядко имах такива дни — обикновено успявах да натикам болката в някое отдалечено ъгълче на съзнанието си и да продължа напред, в дни като днешния обаче самата мисъл за Адел бе в състояние да ме парализира. Достатъчно беше само да си я спомня как лежи неподвижна и студена, за да престана да мисля за каквото и да било друго, и да започна да треперя със свит от спазми стомах и внезапно навлажнени очи.

— Съжалявам — промълви Нейт едва чуто. — Не исках да те разстройвам.

— Значи с нея сте говорили за това. Много ли? — попитах и се насилих да се успокоя.

— Не, изобщо не беше така. Всъщност аз щях да…

Отново остави изречението недовършено. Изглеждаше ужасен от това, което почти бе изрекъл, и това ми подсказа всичко, което исках да зная.

— Щеше да ме напуснеш.

— Спомни си как стояха нещата тогава, Кам. Рин. Чувствата ми бяха така объркани, че изобщо не можех да мисля. Ти и аз…

— И щеше да скъсаш с мен, така ли? Заради Адел? Искал си да бъдеш с Адел? — гласът ми ставаше все по-силен с всяка дума и околните започнаха да ни заглеждат, но не ми пукаше. Тя така и не ми го бе казала. Когато ме бе помолила да взема детето й — неговото дете — някак си бе пропуснала да спомене, че Нейт е пожелал да бъде с нея, а не с мен.

— Камрин, престани! — нареди Нейт и в гласа му прозвуча неприкрит гняв. — Исках да прекратя връзката ни, защото ти беше влюбена в друг мъж. Или си забравила тази подробност?

Почувствах се като заек, хипнотизиран от погледа на питон: не можех да помръдна, не можех да повярвам на това, което бе казал.

— Виждаш ли, трябва да поговорим за това както трябва — продължи Нейт вече по-нежно. — Ти не искаш да водим този разговор точно сега, добре, но не можем да обсъждаме каквото и да е, без да сме възстановили цялостната картина. Тогава ставаха страшно много неща и се чувствах ужасно неуверен в себе си.

— Но… — подех и спрях, защото осъзнах, че не мога да отрека истинността на думите му.

Беше само глупав флирт с един от колегите в офиса. Той (дори не си спомнях името му) се бе прехвърлил за шест месеца в Лондон от клона на „Анджелис“ в Единбург. Веднага си допаднахме: имахме сходно чувство за хумор, споделяхме много общи възгледи и бързо станахме приятели. Ходехме заедно на обяд, за по едно питие след работа и флиртувахме един с друг, но нищо повече. След като се върна в Шотландия, дори не се чухме повече. Цялата история бе съвсем незначителна. Нито за миг не ми мина през ума, че Нейт може да я е взел на сериозно. Изобщо не бях си представяла, че може да е заподозрял, че изпитвам чувства към някой друг.

— Нищо не се случи — уверих го. — Никога не съм ти изневерявала.

— Знам, че не си — отвърна той. — Не това имах предвид. Мислех, че съм те загубил, и исках да отрежа загубите и да продължа нататък, но Адел ме убеди да не го правя.

„И как, като преспа с теб ли?“ — помислих си иронично.

— И не, не като преспа с мен — зная, че това си помисли току-що. Не, тя ми каза някои прости истини и това ме накара да не се предавам, да продължа да се опитвам да те спечеля. Толкова е умна, наистина… Беше толкова умна. Беше… Постоянно забравям, че вече я няма. Че е…

Мъртва. Не го каза, но не беше и нужно. Тази дума бе така студена и тежка, така жестока и безпощадна.

Изрази като „напусна ни“, „отиде си“ бяха някак по-меки, не така окончателни. Те означаваха, че тя е направила нещо, за да не бъде повече тук, че не просто е престанала да съществува. Че не е мъртва.

— И с мен е така. Не когато съм вкъщи, но на работа и когато се занимавам с разни неща, сигурно разбираш. Всичко си тече както обикновено и в един момент телефонът иззвънява и отсреща е Тийгън. Тогава си спомням и искам всичко да престане. Някак си, не ми се струва редно животът ми да си тече както обикновено, да се смея и да се забавлявам или дори да ходя на работа, когато тя никога вече няма да може да го направи. Не знам как да го обясня… Никога вече няма да говоря с нея. Човек не разбира колко дълъг период от време е „никога“, докато не стане твърде късно. Особено когато… — „Когато това е по моя вина — продължих наум. — Когато я нараних толкова много, като не пожелах да говоря с нея и най-накрая желанието ми се сбъдна — сега вече не ми се налага да говоря с нея. Никога повече.“

Когато реших да я прогоня от живота си, имах пълното право да го сторя. Тя ме бе наранила жестоко, не можех да понеса дори да говоря с нея. Въпреки това обаче, трябваше да си дам сметка, че Адел си няма никого другиго. Знаех го. Аз имах близките си, които въпреки всичко ме обичаха и бяха готови да ме подкрепят винаги когато се наложи. Адел обаче си нямаше никого. Бях я лишила от единствения човек, на когото някога бе могла да разчита. Последните месеци от живота й бяха празни и самотни. Не трябваше да бъде така, но се случи, и то по моя вина.

На лицето на Нейт се изписа болка.

— Трябва да ти кажа нещо — рече тихо той. Приведе се напред, облегна лакти на масата и за миг зарови лице в дланите си. — Шест месеца преди смъртта си Адел ми изпрати съобщение на мобилния. Молеше ме да отида да я видя. Не можех, вече се бях преместил тук, но дори и да не бях, за нищо на света нямаше да отида, не и след всичко, което се случи. Тогава тя започна да ми звъни по телефона, но аз не отговарях на обажданията, й. Накрая тя натисна бутона за скриване на номера от човека, на когото се обажда, и така ме подведе да вдигна слушалката. Попита ме дали бих могъл да се грижа за Тийгън за известно време, защото тя ще влиза в болница. Каза, че Тийгън би останала с мен, без да се страхува, защото вече ме познава. Пък и нямало на кого друг да я остави. Буквално ме умоляваше, но аз й отказах — направи пауза и преглътна мъчително. — Отговорих й, че за нищо на света няма да й направя каквато и да било услуга, най-малко от всичко пък да се грижа за детето й. Още докато го изричах, знаех колко е жестоко, но не се спрях — просто не можех. Тя продължи да повтаря отново и отново, колко съжалява и че ако й дам възможност, ще ми се отплати. Молеше ме да направя за нея само това, единствено това. Точно тогава й казах, че ще я ненавиждам до края на дните й.

Не можех да повярвам, че Нейт е способен на такава жестокост. Очевидно обаче беше. Всички ние бяхме. Когато се бяхме карали през годините, той ми бе казвал ужасни неща, но никога не ги бе мислил наистина. Да, двамата можехме да се държим съвсем отвратително един с друг, но само защото бяхме сигурни, че това няма да разруши връзката ни. Но да кажеш на някого толкова жестоки думи и наистина да ги мислиш… Не можех да си го представя, не и за Нейт.

— Това е другата причина, поради която го правя. Не знам какво щях да сторя, ако Адел ми бе казала, че умира, но искам по някакъв начин да й се реванширам, задето я предадох така. Едно време ние четиримата бяхме като едно семейство. Готов съм да направя всичко по силите си, за да улесня живота на дъщеря й.

— Затова ли постъпваш така? От чувство за вина, а не защото Тийгън е твоя плът и кръв, така ли?

Нейт погледна надолу към масата.

— Бих искал да мога да кажа, че е заради кръвната ни връзка — призна той. — Човек би си помислил, че сега, след като я видях пак, когато вече знам за родството, което съществува помежду ни, ще почувствам нещо, но не е така. Наистина я харесвам, тя е добро дете, но не усещам никакво естествено привличане. Когато поглеждам към нея, не мога да усетя чудото на живота, преминал от мен към нея… Но това може да се промени, ако прекарвам повече време с нея.

— Значи ще продължиш да се навърташ наоколо?

Той бавно кимна.

— Поне засега.

Допих си виното и оставих чашата на масата. Нейт избута стола си назад.

— Май е време да си тръгваш. Тийгън и Люк ще започнат да се чудят къде си.

Наблюдавах го как облича палтото си, как завързва шала около врата си и думата inamorato отново изплува в съзнанието ми. Изненадах се. Мисълта за тази дума бе последвана от спомена за първия път, когато бяхме заедно, и как бе изглеждал Нейт тогава, преди толкова години. Подпухналите му устни, разбърканата коса, зачервената кожа, докато ме бе наблюдавал, седнал на леглото. Колко съблазнителен бе той тогава. И сега беше такъв, макар и по по-различен, по-улегнал начин. Извивката на устните му, формата на сините му очи, полегатият нос все още бяха в състояние да ме развълнуват. Все още го чувствах като inamorato, въпреки че вече не беше такъв. Любим. Сигурна бях, че и тази нова жена чувства същото — същата тръпка на вълнение всеки път, когато той влезеше в стаята. Знаех, че коленете й се подкосяват само при спомена за първата им целувка. Когато правеха любов, тя чувстваше дълбоко в сърцето си, че това е той — Единственият.

И за него ли беше така? Беше ли и той влюбен в нея? Осъзнах, че по всяка вероятност това е причината да ме покани да пийнем по нещо — просто искаше да си убие времето преди срещата им — преди да започне да прави любов с тази своя нова жена, преди да започне да си създава нови спомени заедно с нея.

— Значи имаш романтична среща довечера, така ли? — попитах и се засмях, като дори успях да прозвуча искрено, сякаш нямах нищо против да ме използва за убиване на времето.

— Не бих използвал думата „романтична“. Само ще отидем на вечеря.

— О!

— Само вечеря. Не всички срещи завършват в апартамента ми.

— Добре тогава, приятно прекарване.

— Едва ли ще бъде много приятно. Трябва да й кажа, че между нас няма да се получи.

— И защо така? — попитах, неспособна да скрия надеждата в гласа си.

Нейт ме погледна право в очите.

— Знаеш защо. Защото има друга.