Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (18)

17

— Виж, наистина съжалявам, разбираш ли? — казах, докато сипвах зърнената закуска в бяла купа и я поставях пред нея. — Това няма да се повтори.

Без да ми отговори, тя продължи да се взира в купата в очакване да налея млякото. Подчиних се, след което тя загреба с лъжицата си, натъпка сместа в устата си и започна да дъвче. По държането й човек би си помислил, че изобщо не съм в стаята.

Тийгън беше само на пет, а вече бе овладяла до съвършенство изкуството да се държи студено. Вече четиринадесет часа ме наказваше с упорито вирната брадичка и презрително мълчание. В това безмълвие можех да доловя цялото възмущение, болка и гняв, които я разтърсваха в този момент. Наистина съжалявах за всичко. Изобщо не можах да заспя предишната вечер, толкова виновна се чувствах. Само ако можех да накарам Тийгън да го разбере. Нищо от това, което й казвах, не можеше да я убеди, че безкрайно съжалявам и че това никога няма да се повтори. Не бих могла да понеса това нейно мълчание дори час повече, да не говорим за останалата част от уикенда. „Ами ако така и не ми прости? — запитах се, докато я гледах как се храни. — Ще сме обречени да прекараме в такава атмосфера следващите петнадесет или повече години. Години.“

Придърпах стол и седнах до нея.

— Виж, съжалявам. Много, много съжалявам. Това няма да се повтори, обещавам. Аз… Съжалявам. Знаеш ли, в работата ми има един ужасен човек. Казва се Люк и не ме харесва. В това няма нищо лошо, защото и аз не го харесвам. Трябва обаче да работя с него. Той е новия ми шеф, така че съм пре… ъъъ, преизпълнена със страх.

Без да се интересува от това, което й говорех, Тийгън загреба мляко и жълто-оранжеви зрънца и пъхна лъжицата в устата си.

— Трябваше да отида да вечерям с него. Той е направо отвратителен. Толкова е високомерен. Просто ужасен.

— Като чудовище ли? — най-накрая Тийгън даде знак, че забелязва присъствието ми. Очевидно най-сетне бях налучкала верния тон.

Незабавно си представих Люк с космати вежди, лапи, завършващи с хищни нокти и огромни, щръкнали от устата му зъби, от които се точи слюнка.

— Да, съвсем като чудовище.

— О — възкликна тя и кимна. Очевидно ми съчувстваше донякъде заради трудната ситуация, в която бях изпаднала.

Някой почука на входната врата и ние и двете подскочихме и си разменихме учудени погледи. Кой ли можеше да бъде? Откакто Тийгън живееше при мен, не ни бяха идвали никакви гости, особено пък такива, които не са се обадили по телефона преди това. Посетителят почука отново и аз побързах да отворя вратата.

На прага стоеше Люк — висок и впечатляващ. Беше се напъхал в чифт сини дънки, които му стояха доста добре, и бяла тениска, прилепнала към мускулестите му гърди. Слънчевите му очила от Д&Г бяха окачени на деколтето на тениската.

— Люк! О, мам… по дяволите! — съвсем бях забравила, че го оставих на маса в ресторант, след като бях поръчала изключително скъпо ястие, което той несъмнено е бил принуден да плати.

— Да, много ми харесва появата ми да оказва такъв ефект върху жените — особено на тези, които дотолкова се наслаждават на компанията ми, че напускат ресторанта на бегом.

В ръцете му видях червен дъждобран. Моят червен дъждобран, ако се съди по липсващото копче на ръкава.

Преди да мога да обясня каквото и да било, се появи Тийгън. Тя застана до мен, обгърна дясното ми бедро с ръце и погледна нагоре към Люк.

— А това кой е? — попита гостът ни, като се наведе, за да се изравни с нея.

— Това е Тийгън — отговорих. — Тийгън, запознай се с Люк от работата ми.

Люк се усмихна и тази усмивка бе съвсем различна от онези, с които удостояваше мен. Бе искрена, стопли очите му и те заискриха приятелски. Тийгън оказваше такъв ефект върху възрастните — стигаше само да я погледнат, за да се усмихнат, защото очите й бяха с необичаен оттенък на синьото, защото кожата й бе бяла като мляко, а устните й — розови като захарен памук. Хората поглеждаха към Тийгън и се усмихваха просто защото не можеха да не го направят.

— Радвам се да се запознаем, Тийгън.

Тя го погледна, разгледа лицето му, късо подстриганата му коса, силните му черти и светлокафявите очи. След като привърши огледа си, вдигна глава към мен и на челото й се набръчка от недоумение.

— Той не прилича на чудовище, мамо Рин — осведоми ме тя.

Люк също ме погледна и въпросително повдигна вежда. Пламнала от срам, отклоних очи.

— Вчера си тръгнахте така внезапно, затова исках да се уверя, че сте добре — обясни Люк причината за посещението си и се изправи, при което отново се извиси над мен. — Опитах се да ви позвъня на мобилния, но беше изключен, така че помолих приятелката ви Бетси да ми даде адреса ви. Надявам се, че нямате нищо против. А, освен това исках да ви върна това.

Поех от ръцете му червения дъждобран, който бях забравила в бързината предишната вечер.

— Благодаря и мога да ви уверя, че сме добре.

— Ще ходим в зоологическата градина — включи се Тийгън в разговора, без да откъсва очи от Люк.

— Така ли? — попита той.

— Да, така ли? — присъединих се и аз.

— Ти каза, че може да отидем в зоологическата градина — изтъкна Тийгън с обвинителен тон.

— Да, някой път, но не днес.

— Е, тогава ще ви оставям — рече Люк.

— Мамо Рин, Люк може да ни закара до зоологическата градина със своята кола.

— Не, не може — бързо отговорих аз.

— Защо пък да не мога? — възмутено попита Люк.

— Може изобщо да нямате кола.

— А как си мислите, че съм дошъл дотук?

— Сигурна съм, че има много по-интересни неща, с които бихте предпочели да се занимавате в събота, отколкото да ни карате до зоопарка.

— Нищо, което да не може да почака.

Трябваше да го направя, нали така? Трябваше да оставя да стане нейното, след като предишната вечер я бях ужасила до смърт. Един ден, прекаран в разглеждане на животни, бе най-малкото, което можех да направя, за да изкупя вината си.

— Благодаря, Люк. Ще бъде чудесно да ни закарате до зоопарка — процедих през стиснати зъби.

— Кое е любимото ти животно, Люк? — щастливо усмихната попита Тийгън.

— Слонът — отговори той, задържайки погледа си върху мен малко по-дълго, отколкото изискваше учтивостта.

— Има ли слонове в зоологическата градина, мамо Рин?

— Предполагам, че да.

— Значи ще можеш да видиш животните, Люк — заключи тя и се изкикоти, макар че все още се държеше за крака ми, използвайки тялото ми като жив щит.

— Сигурна съм, че Люк има по-интересни неща за правене, отколкото да се разхожда с нас из зоологическата градина — повторих без особена надежда.

— Както вече казах, нищо, което да не може да почака.

Малкото съкровище бе успяло да ме прецака наистина майсторски. Отново си напомних да не я огорчавам втори път.

— По-добре влезте, докато се приготвяме — казах примирено.

 

 

Все още нямаше обяд, но паркингът, където Люк спря колата, бе вече претъпкан, защото, както можеше да се очаква в слънчев съботен ден през лятната ваканция, зоологическата градина, отдалечена на петнадесет минути от Йорк, бе задръстена от цели тълпи посетители.

Навсякъде бе пълно с хора в летни дрехи — срязани дънки, шорти, фланелки и тениски във всевъзможни ярки и убити цветове. Тийгън, която бях облякла с широки розови панталони с лилави пеперуди по тях, розова тениска и розови сандали, щастливо подскачаше между мен и Люк, уловена за ръката ми. Всеки открит сантиметър от кожата й бе намазан с крем против изгаряне, а косата й бе събрана на високо вдигната опашка, привързана с цвете от червена коприна. Тийгън остана толкова очарована от него, че постоянно тичаше до огледалото в моята стая, за да се види отново, без да знае, че цветето представлява знак, който веднага ще ми позволи да я видя, ако се загубим една друга сред тълпата.

По време на деветдесетминутното ни пътуване в колата, човекът, който поддържаше разговора, бе Тийгън — тя обсипваше Люк с въпроси за зоологическата градина. Аз самата седях мълчаливо на предната седалка, опитвайки се да не се цупя пред ужасяващата перспектива да прекарам целия ден в компанията на този идиот. Двамата с Люк разговаряхме помежду си само когато бе абсолютно необходимо — с други думи, когато го помолих да спре колата, за да мога да купя нещо за пиене, и когато при слизането на паркинга му благодарих, че ни докара.

Съвсем скоро Тийгън, с пръчка розов захарен памук в ръка, се взираше очарована в животните, отделени от нас със стъкла и решетки. Разбрах, че е потънала в някакъв свой свят, където аз и Люк не съществувахме.

— Предполагам, че тя е причината да си тръгнете така внезапно снощи — приглушено рече Люк, докато се облягахме срещу стъклото, което ни отделяше от пропастта, обграждаща клетката на лъвовете.

— Да.

Той отправи бърз поглед към Тийгън, за да се увери, че тя не ни слуша, наведе се към мен и притисна тялото си до моето, за да може да шепне в ухото ми.

— Забравихте я, така ли?

Кимнах в отговор и той се отдръпна отвратен.

— Предполагам, че не се занимавате с нея от много отдавна.

Обърнах глава, така че да го гледам право в лицето. Вече бях доведена до крайния предел на унижението от едно петгодишно момиченце, така че едва ли беше по силите на Люк да ме накара да се почувствам още по-зле.

— Правилно предполагате.

Той отвърна на погледа ми, без да мигне. На фона на детския смях и разговорите на възрастните наоколо, на плача на бебетата и звуците, издавани от обитателите на животинските клетки, усетих как взаимната ни антипатия нараства. Първите й кълнове бяха посети предишния следобед и напоени вечерта, и сега пускаха мощни корени дълбоко в земята. Още само няколко часа и това чувство щеше да избуи в неподправена, чиста омраза.

— Мамо Рин — дръпна ме за ръката Тийгън, принуждавайки ме да прекъсна безмълвната борба с Люк, в която всеки се опитваше да накара другия пръв да отклони поглед.

— Да, красавице?

Тя бе дояла докрай захарния памук и единствената следа от него бяха розовите малки пухчета по пръчката, която държеше в ръката си. Устата и лицето й бяха съвсем чисти, по блузката й не бе полепнало нито едно пухче.

— Може ли да отидем да видим маймуните?

— Разбира се.

И така, отправихме се по лъкатушещата каменна пътека, а после свихме вляво, за да стигнем до клетката на маймуните в отдалечената част на зоопарка.

— Искам да си поговорим за работата — каза Люк докато вървяхме.

— Хммм?

— Надявам се, че нямате нищо против да поговорим сега, като се има предвид, че разговорът ни снощи беше съвсем кратък.

— Не, разбира се — измърморих в отговор. Истината бе, че имах нещо против. Имах много против. Това беше моето време, посветено на Тийгън. Не можех да го кажа обаче. Трябваше да покажа на новия си шеф, че майчинството не се е отразило на професионализма ми, че все още бях продуктивен и компетентен служител на компанията.

— Вие с Тед сте поддържали много добри професионални отношения… — започна Люк, оставяйки края на изречението многозначително да увисне във въздуха.

— Да, така е — отговорих безсрамно, вместо отчаяно да се опитам да опровергая неизреченото обвинение.

— Разбирам — безучастно отговори той. Очевидно моят отговор бе послужил само като потвърждение на предишните му подозрения.

— Разбира се, повечето хора смятат, че е имало нещо повече, и го подхвърлят при всеки удобен случай — казах с нисък глас, за да не ме чуе Тийгън. За няколко безкрайно дълги мига погледът на Люк се спря на лицето ми. — Някои дори мислеха, че съм преспала с него, за да получа длъжността, която в действителност заемах още преди да се преместя тук.

— Не ви обвинявам в нищо — защити се Люк.

— Не съм казала, че ме обвинявате.

— Просто съм обезпокоен, че отделът по маркетинг няма да работи толкова добре сега, след напускането на Тед.

— Искате да кажете, че сте чули гадните клюки как Тед ми е дал тази длъжност и после сте предположили, че съм преспала с него, за да получа мястото.

Спряхме пред клетката на шимпанзетата и очите на Тийгън станаха големи и кръгли като чинийки. На лицето й се изписа удивление.

— Маймунки — промълви тя едва чуто.

— Като се има предвид, че сте началник на всички отдели по маркетинг в компанията, по-скоро очаквах да положите усилие да се разбирате с втория по важност човек след вас в йерархията, отколкото да го съдите още преди да сте се запознали с него — казах с приглушен глас.

— Ако бяхте на работа, щях да имам възможност да се запозная лично с вас, а не да разчитам на чути от други разкази и клюки за вашия морал, за да си съставя мнение — изсъска той в отговор.

— Тук сте прав — признах.

Успях да го изненадам. Очите му се присвиха, докато се опитваше да разбере къде в думите ми се крие обидата. Аз обаче изобщо не бях вложила такава. Той бе прав, но аз отказвах да използвам Адел като средство, за да предизвикам у него разкаяние заради начина, по който се бе отнесъл с мен.

— Искате ли да знаете кое е най-лошото в тези слухове? Тед е и винаги е бил изцяло предан на съпругата си — измерих Люк от горе до долу с поглед. — Той е добър човек.

Люк се опита да ме въвлече в ново състезание от типа „кой ще издържи да гледа по-дълго другия, без да мигне“. Не се поддадох на игричката му, а го изгледах с изражение, което казваше: „О, много те моля“, обърнах му гръб и се наведох, за да се изравня с Тийгън.

Клетката на шимпанзетата бе пълна с дървета, чиито дебели, здрави клони се бяха устремили към небето. От едната страна имаше колиба, подобна на пещера. В клоните на дърветата седяха пет шимпанзета: две по двойки и едно самичко. Двойките бяха заети да си приглаждат козината един на друг, търсейки гниди из гъстите черни косми на партньора си. Петото шимпанзе седеше, без да помръдва, взирайки се в пространството пред себе си.

— Виж, маймунско бебе — каза Тийгън. Проследих посоката на пръста й и погледът ми се спря на земята около колибата, където бе седнало едно женско шимпанзе с малкото си, което люлееше в ръце. Майката погледна надолу към бебето и аз си представих, че виждам усмивка на човекоподобното й лице.

— Това е нейната майка, нали? — попита Тийгън.

— Да, миличка — отговорих. Светът започна да се затваря около мен. Усещах всичко наоколо с необичайна острота: тежката животинска миризма от клетките, натежалия от горещина въздух, лепкавата пот, избила по кожата ми… Всичко това се стоварваше върху мен. Задушавах се под тежестта на внезапния спомен за най-добрата ми приятелка и онова, което се бе случило с нея; за сивото й, измършавяло до неузнаваемост тяло, проснато на болничната количка, лишено от онази искра, която го превръщаше в жената, която бях познавала; за това, че нея вече я нямаше.

— Нейната майка не е отишла в рая при Исус и ангелите, нали? — попита Тийгън. Гласът й беше тих и равен, сякаш думите й не бяха въпрос, а установяване на неоспорим факт.

— Не, миличка, не е.

Тя си пое дъх дълбоко; тесните й раменца се повдигнаха, докато въздухът изпълваше гърдите й, а после се отпуснаха, докато издишваше. Погледът й стана празен, сякаш пресмяташе нещо. Отчаяно ми се прииска тя да поговори с мен, да ми каже как се чувства. Разтърсващата агония, която току-що бях почувствала при внезапното напомняне, че Адел е мъртва, сигурно не беше дори частица от това, което изпитваше Тийгън. Исках тя да сподели това с мен, да ми даде да разбера как се чувства, дали е наранена или сърдита, или просто изпитва болка. Можеше да се окаже, че не е способна да опише чувствата си изцяло, но ако се опиташе… Кого се мъчех да заблудя? Като че ли аз самата го правех непрекъснато без каквито и да било проблеми. Всъщност истината бе, че не помнех кога за последен път импулсивно бях споделяла с някого как се чувствам.

— Може ли да видим змиите? — попита Тийгън, излизайки от своя транс.

— О, трябва ли? — простенах.

— Да — отвърна тя. — Харесвам змиите.

Не ме питайте къде и кога бе виждала достатъчно змии, за да може да си състави мнение. Не знам.

— Добре — отговорих и се изправих, — да вървим при змиите.

Погледнах брошурата, която държах в ръка, и мислено започнах да чертая маршрута от клетката на маймуните до царството на влечугите.

— Аз ще донеса сладоледа — проговори някакъв мъж вдясно от мен. За миг се стреснах, преди да осъзная, че това е Люк.

— Мама Рин иска шоколадов — осведоми го Тийгън. — Тя обича шоколад.

Люк отново ме огледа пренебрежително от горе до долу.

— Аха, виждам.

— Напред към царството на змиите — подканих аз. — Хайде, Люк, заведете ни при шефа си.