Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (21)

20

Откакто се върнах на работа, забелязах, че кабинетът, който споделях с Бетси, се е превърнал в място за срещи за жените, които не работеха в отдел „Продажби“. Предполагам, че бе започнало, докато съм отсъствала — хората са се отбивали да правят малко компания на Бетси, — и не бе престанало и след завръщането ми. Особено когато осъзнаха, че съм оставила зад гърба си дните, през които не правех нищо друго, освен да работя като автомат, и няма да ги гледам укорително, ако се задържат за по-дълго в кабинета ни, обсъждайки неща без всякаква връзка с работата. Не бях близка с новия шеф както преди с Тед, така че никой не ме подозираше, че ще му докладвам какво се случва извън кабинета му. Освен това се бях променила. Вече не бях така обсебена от работата. Не че се мъчех да изклинча, защото работех наистина добре — ако не го правех, вече щях да съм изхвърчала от „Анджелис“ с бързината на светкавица, Люк щеше да се погрижи за това, — но просто не се вживявах в работата. Не както преди. Това, че Люк, а не аз, стана директор по маркетинга, бе само част от проблема. Останалата част от него — около деветдесет процента — бе чувството ми за безсилие. Усещането за празнота. Знаех, че е свързано с Адел, но не си позволявах да се замисля за това по-дълбоко. Всъщност изобщо не се замислях. Продължавах да изпълнявам задачите си, без да изпитвам и частица от онова удовлетворение, което преди извличах от работата си. В продължение на доста дълго време, работата бе моят живот, а сега се бе превърнала в нещо, с чиято помощ да печеля пари, за да мога да плащам сметките и да издържам Тийгън. Което означаваше, че всяко отклонение от нея е добре дошло.

— Работата е там — каза Бетси сутринта в понеделник след пикника на Тийгън — че наистина бих могла да се влюбя в него.

Говореше за мъжа, когото бе срещнала седмица по-рано. Тъкмо бе показала на Руби от счетоводния отдел — една от редовните ни посетителки — съобщението, което й бе изпратил по мобилния. Вече го бях прочела три пъти и все още ми се струваше отвратително.

— Между нас съществува такава връзка — продължи Бетси. — Никой мъж досега не ме е карал да се чувствам по този начин.

Точно това бе казала и за предишния, когото бе срещнала две седмици преди този. Освен че притежаваше желязна воля и вроден нюх към бизнеса, Бетси се отличаваше и със своето непостоянство. В този момент тъмнокафявите й очи се взираха разсеяно в пространството, докато тя навиваше около показалеца си кичур от блестящата си черна коса, подрязана до раменете й.

— Мисля си, че той може да се окаже единствения.

Докато я наблюдавах, усетих внезапно пробождане в гърдите. Адел често бе казвала съвсем същите думи със същия израз на лицето. Не можех да изброя всичките пъти, когато двете с нея бяхме водили подобен разговор. „Той е направо прекрасен. Никога не съм срещала по-прекрасен от него.“ Да, точно това щеше да каже и Адел.

— О, моля те, казваш го всеки път — не прие на сериозно излиянията й Руби.

— Не е вярно! — възрази Бетси и вдигна краката си на бюрото.

— Вярно е. Мили Боже, не познавам друго момиче, което да се влюбва по-често от теб. Само да погледнеш към някой мъж, и в главата ти веднага зазвучават сватбени камбани.

— Камрин, кажи й, че не правя така всеки път! — възкликна Бетси.

— Не правя така всеки път — заявих на Руби с много сериозен тон.

— Ах, вие двете! Човек може да си помисли, че никога не сте били влюбени.

— Само защото не сме патетични като теб — отговори Руби, — не се опитвай да ни изкараш пълни невежи.

Партньорката ми по офис скръсти ръце на гърдите си и издаде напред долната си устна, като изпухтя недоволно.

— О, престани — казах с усмивка. — Знам какво имаш предвид. Когато мъжът, освен всичко друго е и прекрасен, това е като черешката на тортата. Но външността не е всичко — направих моментна пауза за по-голям ефект. — Сръчността и въображението са много по-важни.

— Радвам се да видя, че използваш работното си време за обсъждане на важни въпроси от областта на маркетинга, Камрин — чу се дълбокият глас на Люк. Никоя от нас не го бе чула да се приближава, нито пък да влиза, тъй като не си бе направил труда да почука на вратата. Той просто се бе появил съвсем изневиделица, като буреносен облак, който те дебне да излезеш навън без палто или чадър и тогава се изсипва върху теб, за да те измокри до кости.

Сърцето ми подскочи, а в стомаха ми се сви ледена топка, докато се взирах в облеченото в тъмносиво видение, застанало на прага на кабинета. За първи път казвах нещо такова между стените на „Анджелис“, за първи път си позволявах да наруша деловия си образ и той, разбира се, трябваше да присъства, за да получи още едно доказателство, че съм некомпетентен, неподходящ за длъжността си по-нискостоящ от него служител, от когото трябваше да се отърве колкото се може по-скоро.

Бетси свали краката си от бюрото и седна изправена като свещ на стола си. Руби подскочи и сграбчи първия лист, попаднал пред очите й, като се преструваше, че е дошла точно за него. И двете ми отправиха съчувствени погледи, защото знаеха какво следва: в най-добрия случай саркастична забележка, а в най-лошия — предупреждение, че не отговарям на високите стандарти, които „Анджелис“ изисква от служителите си.

Руби си тръгна забързано, без да обели нито дума повече. Бетси седеше на мястото си, скована от неудобство, и ме гледаше безпомощно.

— Бетси, остави ни за малко насаме с Камрин, ако обичаш — каза Люк и й отправи ослепителна усмивка.

Бетси се надигна с видима неохота и излезе с вид на човек, който всеки миг ще избухне в сълзи. Люк влезе в просторния кабинет с остъклени стени и се спря до бюрото ми, извисявайки се заплашително над мен. Ако сега се изправех, това щеше да бъде открито предизвикателство — оспорване на ролята му на доминиращото копеле в този кабинет — и в резултат, нападките му щяха да бъдат още по-злостни от друг път. Да остана седнала, значеше да призная неговото надмощие над мен. Избрах третата възможност, като се изправих и отидох до вратата, за да я затворя.

Когато отново се обърнах към него, открих, че е застанал разкрачен, със скръстени на гърдите ръце. С други думи, изглеждаше така, сякаш заема цялото пространство до бюрото ми. Измери ме с обичайния си пренебрежителен поглед, от който незабавно се почувствах неудобно: черната ми коса изведнъж ми се стори твърда и несресана, черните панталони и блузата от черна коприна се превърнаха в безформени дрехи, които ме показваха във възможно най-неблагоприятна светлина, а фигурата ми стана тромава и непривлекателна. Люк притежаваше способността да ме накара да се чувствам занемарена и грозна: присъствието му постоянно ме караше да се връщам към годините, прекарани в училище, и отново и отново да чувам подигравките на съучениците си. Чувствах се така, сякаш думите „грозна“ и „дебела“ бяха отпечатани върху кожата ми с воден знак — невидими с просто око, но реални.

— Слушам те — казах, като скръстих ръце на гърдите си, изпънах се в цял ръст и се опитах да си придам самоуверен вид. Това беше моя кабинет, моята крепост в продължение на цели две години преди неговото пристигане. Никой нямаше право да ме кара да се чувствам по този начин точно тук.

— Виж, Камрин — подхвана той, — нещата между нас се объркаха още от самото начало.

Втренчих се в него, повтаряйки си наум това изречение. Мозъкът ми просто се оказа неспособен да възприеме това, което току-що бях чула.

— Моля?

— Казах, че нещата между нас се объркаха още от самото начало.

— Сигурно си прав — отговорих и се зачудих кога ли ще започне с обидите. — Но чия е вината за това?

Той си пое дъх и направи кратка пауза, преди да отговори:

— Моя.

— Предполагам, че и аз не съм съвсем невинна в случая — реших да поотстъпя аз.

— Налага се да работим заедно в тази сграда и да се срещаме извън нея, защото присъствието ми допада на Тийгън.

Изучавах изражението му, без да казвам нищо.

— След събота… когато ме поканихте на вечеря… бях толкова развълнуван, а после започнах да си мисля за цялата ситуация и колко е глупаво всичко това. Надявах се, че с теб ще успеем да разрешим проблемите помежду си и може би дори ще започнем да се разбираме — сигурно съм изглеждала доста скептично настроена, защото той продължи: — Добре де, може би не чак да се разбираме, но поне да не се вбесяваме един друг.

— Става — отвърнах.

— Добре тогава — той отново замълча за малко, пое си дъх и бавно го изпусна. — Съжалявам, че се държах така, сякаш не можеш да си вършиш работата. Просто бях чувал толкова много за теб и си представях, че си класическия случай на пробивна млада жена с хубавичко личице, която няма търпение да докаже способностите си, а вместо това… — гласът му заглъхна и той се смръщи леко, сякаш не можеше да повярва, че отново е на път да изрече точно това, което мисли, без никакво чувство за деликатност.

— Моля те, не спирай. Искам да чуя всичко. „Вместо това…“?

— Вместо това ти се оказа доста извън тези рамки. Съвсем не такава, каквато очаквах. Съжалявам. Не биваше да правя преценки за характера ти само въз основа на предубеждения.

Нищо не отвърнах.

— Също така съжалявам и че се хванах на тези абсурдни клюки за теб и Тед. Обикновено не действам по този начин.

— Благодаря, че ми казваш всичко това. Наистина е мило от твоя страна. Аз, на свой ред, искам да ти се извиня, задето те нарекох ограничен, глупав, арогантен празноглавец, който неизвестно как е успял да се изкачи до тази позиция — думите на Люк ме бяха засегнали и изпитвах презрение към себе си, задето му позволих да ме нарани.

— Никога не си ме наричала така — отбеляза той.

— О, правила съм го. Наум. Безброй пъти. Всъщност… Извинявай, май току-що го направих пак.

Изражението на Люк поомекна, а устните му трепнаха развеселено.

— Не съм само аз виновен — каза той. — Ти също не се държа особено любезно при първата ни среща.

— Така е. Сигурна съм обаче, че щеше да го преодолееш много по-бързо, ако на мое място беше някоя руса сексбомба или пък някоя апетитна брюнетка.

Очите му се сведоха към лицето ми. Знаех, че едва се сдържа да не ме удостои с поредния пренебрежителен поглед.

— Детето ти е страхотно — каза той, сменяйки темата.

— Това като намек ли да го разбирам? — поинтересувах се. — Аз не съм страхотна, но Тийгън е, така ли?

— Винаги ли се държиш като параноичка?

— Дори и да си параноик, това все още не означава, че хората не се опитват да те засегнат — отвърнах.

— Само констатирах един факт, нищо повече. Детето ти е страхотно. Човек не може да не я хареса… И това не е намек, а просто констатация на факт.

— Да, тя е наистина прекрасно дете — съгласих се аз.

— Така е. Значи се разбрахме. Ще те оставя да работиш, а също така и да спестиш на Бетси и Руби по-нататъшни страдания.

Едновременно погледнахме към остъклените стени на кабинета. Отвън Бетси кършеше пръсти и се преструваше, че разговаря с Руби, която седеше на бюрото си. И двете хвърляха нервни погледи към кабинета. Когато видяха, че гледаме към тях, се смутиха и започнаха да се правят на много заети.

— Значи, обръщаме нова страница и започваме на чисто? — каза той, докато се обръщаше към вратата.

— Точно така. Мислех, че вече сме се разбрали.

Люк се усмихна. Не беше най-чаровната му усмивка, но не беше и саркастичното извиване на устните, с което ме удостояваше обикновено.

— Сериозно говорех, повярвай ми.

Отвърнах на усмивката му.

— Аз също.

Когато по-късно през деня се върнах от среща с директора на детския отдел в социалната служба, намерих на бюрото си блокче „Туикс“ и бележка, в която пишеше:

„Тийгън ми каза, че обичаш шоколад.

Люк“