Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (1)

Ако трябва да бъда откровена, не знам точно кога си дадох сметка, че с мен става нещо наистина сериозно. От дълго време се чувствах постоянно уморена, но не обръщах особено внимание на състоянието си. Казвах си, че имам нужда само от малко почивка, за да ми мине. Но така и не ми мина.

Изтощението сковаваше цялото ми тяло, независимо колко дълго спях. И все пак, не успях да разгадая значението на признаците, преди Тийгън да ме помоли да отида на лекар. Моето четиригодишно момиченце ме принуди да се изправя лице в лице с факта, който самата аз не можех или по-точно не желаех да приема: че вече не съм същият човек. На Тийгън й беше дошло до гуша да съм прекалено уморена, за да си играя с нея. Омръзнало й беше да ми тече кръв от носа. Да оставам без дъх от най-малкото напрежение.

— Мамо, ако отидеш при докторката, тя ще ти помогне да оздравееш — каза ми тя един ден съвсем изневиделица.

И аз го направих.

Отидох в кабинета на личната си лекарка, споделих оплакванията си и тя ми направи изследване на кръвта. После ме повика за още изследвания, за които бях чувала в здравните предавания по телевизията. В разговорите ни започнаха предпазливо да се промъкват думи, които не предвещаваха добър край. Но това не се отнасяше до мен, о, не, в никакъв случай. Просто елиминирахме възможностите. Само това.

После дойде обаждането. Трябваше незабавно да посетя лекарката. Но дори и тогава… дори и след като чух… Тя каза, че съжалява, но дори когато заговори за прогнози и различни методи на лечение, аз не повярвах. Всъщност не, не че не повярвах, аз просто не разбирах. Не виждах причината. Не можех да си обясня как се бе случило. Не проумявах, защо на мен.

Минаха няколко дни, преди истината да се стовари върху ми с цялата си тежест. Лекарите ми бяха казали, че всеки миг е от значение, но аз все още не можех да повярвам. Не изглеждах толкова болна. Да, бях малко по-бледа, да, движех се по-бавно, но нямах вид на окончателно и безвъзвратно болна, затова продължавах да мисля, че има някаква грешка. Случва се постоянно: хора, които опровергават диагнозата на лекарите, хора, които откриват, че имат заболяване на жлезите, а не…

Осъзнаването дойде седмица по-късно, докато един ден отивах на работа. Както обикновено, пристигнах на гарата твърде рано, много преди влака — един от многото навици, които бях придобила напоследък. Болестта, която разяждаше тялото ми, неусетно се бе промъкнала в целия ми живот: дори обичайните делнични дейности изискваха по-голямо усилие отпреди, затова си бях изградила навици, които правеха всичко по-лесно: тръгвах за работа по-рано, за да не трябва да тичам за влака; носех си обяд в службата, за да не се налага да изминавам пътя до будката за сандвичи; съкращавах до минимум часовете на Тийгън с детегледачката, за да не се изкушавам да се отбия някъде за едно питие след работно време.

Така този ден пристигнах на гарата и седнах, за да изчакам влака. Една жена се настани до мен, извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и след като отсреща вдигнаха, каза:

— Добър ден, аз съм майката на Фелисити Халидей. Обаждам се, за да ви уведомя, че днес тя няма да дойде на училище, защото не се чувства добре.

Това беше моментът, в който целият ми свят се срина и аз избухнах в сълзи. Внезапно осъзнах с ужасяваща яснота, че аз самата никога няма да мога да осъществя подобно обаждане. Нямаше да е възможно да направя нещо толкова обикновено за всяка майка — да позвъня в училището на дъщеря си. Нямаше да мога да извърша хиляди неща и това бе едно от тях.

Поведението на хората около мен бе типично английско, тоест всички учтиво се постараха да не обръщат внимание на изблика ми и ме оставиха да хлипам, да ридая и да вия на спокойствие. Да, да вия. Истината е, че вдигнах страшен шум, докато се разпадах на хиляди, на милиони парчета.

Тогава един непознат, един ангел, се приближи до мен, седна и ме обгърна с ръка. Продължих да ридая, а той продължи да ме държи в прегръдката си. Влакът дойде и замина, после още един и още един. Но непознатият остана с мен през цялото време, докато аз плачех ли, плачех, сякаш никога нямаше да спра. Не каза нищо, дори когато хубавото му сако подгизна от сълзи, а продължи да ме прегръща и когато най-сетне спрях да вия, нежно ме попита какво се е случило.

Единственото, което можах да изрека през давещите ме ридания, беше:

— Трябва да кажа на малкото си момиченце, че ще умра.