Дороти Кумсън
Момиченцето на Адел (19)

18

Остатъкът от деня премина по подобен начин: Тийгън диктуваше реда, по който да разглеждаме животните, а Люк и аз приглушено обсъждахме делови въпроси и използвахме всяка възможност да отправяме хапливи забележки един към друг. Без да забелязва напрежението между двамата си възрастни придружители, Тийгън щастливо се бе потопила в атмосферата на животинското царство.

В колата, докато пътувахме обратно към Лийдс, Тийгън предложи да си устроим пикник в парка. Беше късно следобед и тя бе твърде превъзбудена, за да може просто да си отиде вкъщи. Искаше й се да извлече от този ден колкото се може повече вълнуващи усещания.

— Какво ще кажеш да отложим пикника за някой друг ден, миличка? — опитах да я разубедя аз. — А когато се приберем у дома, ще си устроим минипикник — когато се приберем у дома, щях да мога да се отърва от мъжа, който седеше до мен.

— Ддобре — в гласа й имаше разочарование. — Може ли и Люк да дойде?

— Ако иска — знаех, че ще иска. Нямаше смисъл да се надявам, че ще реши да се разкара.

— Искаш ли да дойдеш на нашия пикник вкъщи? — обърна се Тийгън към тила на Люк.

Очите му се стрелнаха към огледалото за обратно виждане и лицето му повторно се озари от искрена усмивка при вида на момичето в розово и лилаво, с червено цвете в косата.

— Това ще бъде чудесно. Благодаря за поканата, Тийгън.

Веднага щом отворих вратата на апартамента ни, Тийгън въведе Люк в кухнята. Започнах да приготвям храната за пикника, докато те двамата седяха на масата за хранене, увлечени в игра. Първо подредиха картинна мозайка от сто парчета, после Тийгън поиска от Люк да разгледа колекцията й от коли, а накрая донесе скицника си и червената кутийка с химикали и моливи и двамата започнаха да рисуват картинки на животните, които бяхме видели в зоопарка. Задълбочени в играта, те съвсем забравиха за пикника. Поставих сандвичите, салатата и газираните напитки на масата до тях и се проснах на дивана пред телевизора. Виждах ги всеки път, когато отклонях поглед от екрана: той, едър мъж, наведен напред, стиснал цветен химикал в ръка и изцяло съсредоточен в рисунката си, тя, толкова по-мъничка от него, но не по-малко съсредоточена в своя шедьовър. Люк приемаше всичко това сериозно. Беше се посветил на играта с Тийгън със същата всеотдайност, която би вложил в разработването на нова маркетингова стратегия за „Анджелис“. Ако ставаше въпрос за някой друг, това щеше да бъде трогателно, но тъй като това бе Люк, реших, че е много хубаво Тийгън да си има приятел на собственото си интелектуално равнище.

Когато часовникът удари осем, аз изключих телевизора, изправих се и оповестих:

— Добре, Тийга, време е за лягане.

— Трябва ли? — изхленчи тя точно преди устните й да се разтегнат в широка прозявка. Малкото й личице бе побледняло от умора, а очите й буквално се затваряха.

— Едва успяваш да държиш очите си отворени. Хайде, в леглото — обърнах се към Люк, — време е да си тръгвате. Тийгън наистина трябва да си ляга.

— Добре — каза Люк, като остави червената си химикалка на масата и се изправи.

— Ще дойдеш ли пак утре? — уморените очи на Тийгън се приковаха в лицето му.

— Ако вие ми позволите — отвърна той и неочаквано се оказах обект на погледите на два чифта очи.

— Става късно — напомних и потупах часовника си, като деликатно избегнах отговора. Нямаше да позволя на Люк да ме превърне в отрицателния герой от приказката, само защото не исках да прекарвам свободното си време с някого от работата. С някого, когото дори не харесвах, за да бъда по-точна.

— Трябва да попиташ мама Рин, дали може да дойдеш утре пак — осведоми го Тийгън. Устата й се разтвори в нова прозявка, а ръцете й се свиха в юмруци докато продължаваше с обяснението: — Тя няма да разсърди. Мама Рин никога не се сърди, нито дори когато нарисувах стената.

— Мога ли да дойда отново утре? — попита Люк.

— Ако нямате какво друго да правите — отвърнах, без да го поглеждам.

— Нищо неотложно — увери ме той.

„Толкова ли не можеш да ми направиш услуга, а?“ — помислих си аз, но това, което изрекох на глас, бе:

— Добре тогава, значи се разбрахме. Довиждане, Люк.

Отидох до стола на Тийга и я повдигнах от него. Тя обви кръста ми с крака, преметна ръце около шията ми и сгуши лице във врата ми. Люк неохотно се отправи към вратата.

— Довиждане, Тийгън — сбогува се той.

— Довиждане — прошепна тя. — До утре.

След като Люк си тръгна, сложих Тийгън на леглото й. Седеше отпуснато като парцалена кукла, докато й свалях дрехите и я обличах в карираната й пижамка в бяло и червено. След това отдръпнах бялата завивка и й помогнах да се пъхне под нея. Лицето й потъна в бялата възглавница, а косата й се разпиля на вълни около него.

— Лека нощ — пожелах й аз.

— Лека нощ — прошепна тя.

Пресегнах се към нощната лампа и тъкмо се готвех да угася жълто-оранжевата светлина и да оставя стаята да потъне в мрак, когато Тийгън отново проговори:

— Ти не харесваш Люк.

Ръката ми се задържа върху шнура на лампата миг по-дълго, отколкото бе необходимо, за да се угаси светлината. Може би бях сгрешила, като си мислех, че Тийгън не е забелязала враждебността между нас двамата с Люк.

— Всичко е наред, нямам нищо против него.

— Аз го харесвам.

— Знам, Тийга.

— Може ли да ми бъде приятел?

„Само ако наистина трябва“ — искаше ми се да отвърна, но си премълчах и зачаках. Скоро гърдите й започнаха да се издигат и спускат бавно. Почаках още няколко минути, просто за да се уверя, че наистина е заспала, а после излязох на пръсти от тъмната стая, притваряйки вратата зад себе си.

Днес с Тийгън се бяхме забавлявали. Дори нещо повече, тя, изглежда ми бе простила предателството от предишния ден. Проснах се на дивана, отпуснах глава на страничната облегалка и затворих очи. Въпреки присъствието на Люк, двете се бяхме забавлявали за пръв път, откакто Адел ни напусна. Отново си помислих за Люк: висок, привлекателен и невероятно чаровен — към Тийгън. Трябваше да призная, че тя се бе забавлявала не въпреки присъствието на Люк, а заради него. Беше установила контакт с него почти от първия миг на срещата им. Трябваше й само да го погледне, за да реши, че го иска за свой приятел. Нещо като любов от пръв поглед. Може би той притежаваше и положителни качества, скрити някъде под арогантността му и омразата му към мен. Може би не беше толкова лош все пак. Можеше дори да се окаже човек, към когото да се науча да изпитвам известна топлота. Щом Тийгън го харесваше, навярно и аз бих могла.

Когато отворих очи, в стаята цареше глуха среднощна тишина. Хората бяха напуснали кръчмите, клубовете и другите места, където бяха отишли да прекарат вечерта, и вече се бяха прибрали вкъщи. Светът извън стените на апартамента ми беше тих и спокоен. Потопен в пълно безмълвие. Примигнах. Чувствах се докрай изтощена и в първия момент не можах да разбера къде се намирам. Усетих по лицето си лепкава влага и вдигнах ръка към бузата си, за да я изтрия. Сълзи. За пореден път бях плакала в съня си. Изминаха няколко секунди, преди да успея да накарам замъгления си мозък да се раздвижи и да ми посочи причината: Адел.

Подскочих и седнах на дивана съвсем изправена. Тийгън. Беше ли възможно целият апартамент, целият свят да са толкова тихи, защото нещо е станало с нея? Изправих се, излязох на пръсти от всекидневната и се спрях пред вратата на Тийгън. Побутнах я предпазливо и надникнах в стаята. Тийгън лежеше в същата поза, в която я бях оставила. Виждах профила на лицето й, потънало във възглавницата с нарисувания на нея облак, разпиляната коса и отпуснатите до главата й ръце. Бе потънала в спокоен сън. Или поне ми се струваше, че е сън, защото можеше да е и… Вгледах се усилено в отпуснатата й фигурка и си пожелах да се раздвижи или да издаде някакъв звук. Исках само да разбера със сигурност, че тя е наистина на тук, че е все още с мен. Видях я как си поема дъх и бавно издишва. Едва тогава си позволих и аз да изпусна дъха, който бях сдържала досега. Тя беше добре. Жива.

Отдръпнах главата си от процепа, отново затворих вратата и залитайки, се отправих към всекидневната да угася лампите.

Майчинството бе изтощително нещо. Не можех да си представя как хората, които имат деца, успяват да затварят очи и да потъват в сън всяка вечер. Светът бе изпълнен с толкова опасности. Как е възможно да се почувстваш спокоен дори за миг, когато страхът да не се случи нещо с детето ти не те напуска през цялото време?

Запрепъвах се към банята в края на коридора. Когато се огледах в огледалото над мивката, видях подпухнали от плач очи. Кожата на дясната ми буза носеше отпечатъка от дългото притискане до мократа, солена облегалка на дивана. Измих лицето си със студена вода и посегнах към стъклената полица за почистващия гел. Капнах няколко капки в дланта си, разтърках ги, за да се получи бяла пяна, и обтрих лицето си, за да залича следите, причинени от страданието. Докато се изправях, хвърлих поглед към отражението си. Лицето ми беше чисто, но все още усещах пулсирането на кожата там, където бяха текли сълзите — напомняне за болката, която в съня си не можех да сдържа.

Това плакане насън трябваше да спре. Не беше от полза нито за очите ми, нито за кожата ми. Със сигурност не беше от полза и за психическото ми състояние, защото се събуждах по-изтощена, отколкото бях, когато си лягах.

От челото ми се стичаха малки ручейчета вода, и потекоха по бузите ми, по носа, надолу към устните и брадичката, където се събраха на капки и намокриха бялата тениска, която носех. Знаех откъде идва това плакане насън разбира се — от неспособността да се контролирам по време на съня си. Потънех ли веднъж в царството на сънищата, не можех да съсредоточа вниманието си върху нищо друго. Не можех да изтикам в крайните ъгълчета на съзнанието си вината, която постоянно се стремеше да обсеби мислите ми. Бях оставила Адел да умре, преди да разреша проблемите помежду ни. Бях позволила да си отиде, без да й дам възможност да говори. Мисълта, че в последните си мигове Адел може би е искала само едно — да й предоставя възможност да ми обясни — бе непоносима. Изпитвах буквално физическа болка, когато си представях, че когато Дел е помолила Нанси да предаде на Тийгън, че я обича, и да ми каже „сбогом“, в продължение на един кратък миг се е запитала, дали все още я мразя. Дали продължавам да я обвинявам.

Мисълта, че последните й мигове може да са бил изпълнени с такива съмнения, причинени единствено от моята гордост и твърдоглавие, ме измъчваше така ужасно, та ми бе невъзможно да се спра на нея за по-дълго време. Трябваше да я изтласкам настрани, да я погреба под тревогите за работата и за това как ще се справим финансово, трябваше да я заместя с гледане на телевизия и чистене. Правех какво ли не, само и само да избягам от чувството, което смразяваше кръвта ми и проникваше в цялото ми тяло — че съм се отнесла несправедливо с най-добрата си приятелка. Че някак си съм успяла дълбоко да нараня някого, когото обичах, на когото държах.

Дори и да не можех да й простя, можех поне да чуя какво иска да каже. Можех да я оставя да ми обясни. Защото така и не повярвах, че когато е преспала с Нейт, е била истински влюбена в него или дори го е харесвала особено. Той щеше да й се стори твърде добър човек. Твърде мил. А на нея й допадаха негодниците — тях тя можеше да промени към по-добро. Нейт, такъв, какъвто го познаваше Адел, не се нуждаеше от опитомяване.

Затворих кранчетата на мивката, посегнах към тампоните за лице на полицата и с бавни движения подсуших кожата си.

„Постъпих лошо, като не дадох на Адел възможност да ми обясни“ — помислих си и отместих поглед от огледалото, защото не можех да понеса да гледам един толкова ужасен човек. „Аз не съм добър човек. Каквото и да направя, не мога да променя факта, че съм много, много лоша.“