Деби Макомбър
Целувки в дъжда (8)

Осма глава

— Нейт! — извика Сузана. Тя обиколи бюрото и застана пред него. — Повишиха ме! В момента стоиш пред вицепрезидента, завеждащ маркетинга на „Ейч енд Джей Лима“!

— Повишиха те?!

— Да! — повтори тя. — Повишиха ме!

— Наистина ли? — погледът на Нейт бе изпълнен с възхищение.

Сузана кимаше енергично. Цялата сияеше.

Нейт отметна глава назад и нададе вик, който разтърси стените. След това хвана Сузана през кръста, вдигна я и я завъртя. Тя се разсмя заедно с него. Никога не беше изживявала подобна радост. Повишението не й се струваше реално, преди да го сподели с Нейт. Той беше първият, на когото й се прииска да каже. За нея се бе превърнал в център на вселената и беше време да признае, че е влюбена в него.

Нейт спря да я върти, но все още я държеше във въздуха, така че главата й беше над неговата. Отмаляла, без дъх от щастие, Сузана се наведе, усмихна му се и зарови пръсти в косата му. Не можеше да устои. Устните й тръпнеха, когато го целуна. Тя тихичко изстена от удоволствие, отвори очи и го погледна. За кой ли път отбеляза колко дълбоки и сини бяха очите му. Погледът й се спря върху чувствените очертания на устните му. Спомни си как се бе чувствала, когато той я прегръщаше и окуражаваше след провала с бисквитите. Потърка устни в неговите, имаше чувството, че ще пламне. Той бавно я положи на пода и обви ръце около талията й.

— Сузана! — простена Нейт, целувайки нежно крайчето на устните й. — Направо ме влудяваш!

Тя отвори уста. Искаше й се да я целуне както преди — бавно, дълбоко, страстно, да спре дъха й. Копнееше да се слеят в едно. Това бе най-щастливият момент в живота й, а повишението бе само поводът да го изживее. Дължеше го изцяло на Нейт и на нарастващата си любов към него.

Някой нервно се прокашля зад тях. Нейт се сепна и погледна смутено над рамото й към отворената врата.

— Госпожице Симънс… — започна секретарката с усмивка.

— Да? — Сузана се отдели от него, приглади косите си и се помъчи да възвърне деловия си вид.

— Аз тръгвам. Госпожа Андрюс ще бъде на ваше разположение.

— Благодаря, госпожо Брукс — в тона на Нейт нямаше и следа от благодарност.

— Добре… — Сузана го прониза с поглед. — Всъщност, и аз тръгвам. Поканена съм на обяд.

— Ще предам на госпожа Андрюс.

— Свикайте личния състав следобед! Искам да съобщя за повишението си — каза Сузана.

— Струва ми се, всички вече са разбрали от… сътресението преди малко — Елинър погледна многозначително Нейт.

— Разбирам — Сузана не сдържа усмивката си.

— Няма колега, който да не се радва на новината.

— Сещам се за двама — каза тихо Сузана. Помощничката й излезе и Нейт грабна Сузана в обятията си:

— Докъде бяхме стигнали?

— Бяхме тръгнали да обядваме, доколкото си спомням.

— Аз имам други спомени — каза той многозначително.

— Мисля, че не бях на себе си от щастие — Сузана се отскубна от него и си взе чантата. — Готов ли си?

— Щом ти си готова.

Тя разбра, че Нейт нямаше предвид обяда. Изгарящият му поглед й намекваше за нещо друго.

— Нейт — прошепна тя, — сдържай се. Моля те!

— Правя всичко възможно при дадените обстоятелства — прошепна на свой ред той с дяволит и доволен поглед. — И в случай, че още не си се досетила, луд съм по теб, Сузана!

— Аз… Също много те харесвам.

— Хубаво! — той я прегърна и я изведе от кабинета надолу по дългия коридор към асансьора.

Сузана беше сигурна, че целият личен състав я наблюдава, но за първи път й беше все едно какво ще си помислят за нея. Всичко се нареждаше както трябва и тя беше по-щастлива от всякога. Нейт я заведе в един от най-хубавите ресторанти в града — „Бистрото“. Настроението им беше празнично, а Нейт, в ролята си на изтънчен джентълмен, дори не й позволи да разгледа менюто, като настояваше той да поръча.

— Нейт — прошепна тя, едва дочакала сервитьорът да се отдалечи, — това е бизнес обяд. Искам аз да го платя!

— И какво разумно обяснение смяташ да дадеш на шефа си, скъпа, когато ти поиска отчет? — той вдигна вежди учудено.

— Имам и друга причина да изляза на обяд с теб, освен да отпразнуваме повишението ми.

Беше обяснявала на Нейт, че животът й ще се промени с повишението. Новите отговорности ще изискват от нея още повече време и енергия, което би могло да се отрази зле на отношенията им. А тя много искаше да стават все по-близки. Напредъкът й в кариерата можеше или да ги събере, или да ги раздели, а Сузана търсеше начин да остане с него и мислеше, че го е открила.

— Каква причина? — попита Нейт.

Сузана събра кураж, пресегна се и хвана ръката на Нейт.

— Ти винаги си бил открит и честен с мен. Искам да знаеш колко много ценя това. Когато те попитах дали работиш, ти каза, че си напуснал — тя зачака някакво обяснение от негова страна, но тъй като такова не последва, продължи: — Явно е, че имаш достатъчно пари, но има нещо друго, не по-малко важно, което ти липсва.

— Какво е то? — Нейт освободи ръката си от нейната и потри с длани столчето на чашата си.

— Цел.

Той вдигна очи и я погледна въпросително.

— Нямаш посока — заяви тя категорично. — От няколко седмици насам наблюдавам как безразборно мениш интересите си. Първо беше бейзбол, после видеоигри, след това хвърчила, а утре несъмнено ще последва нещо кой знае какво.

— Пътуване — заключи той. — Намислил съм да поразгледам забележителностите на света. Мечтая да избродя уединените кътчета на Хонконг.

— Хонконг! — повтори тя с изразителен жест. — Точно това искам да кажа — Сърцето й спря да бие при мисълта, че той може да замине дори за малко. Свикнала, беше да бъде до нея, да прекарват заедно дните. Той бе станал най-добрият й приятел.

— Мислиш ли, че има нещо лошо в това да се пътува?

— Не мисля, но какво ще стане, когато изчерпиш всички начини да се забавляваш и обходиш всички места, които искаш? Какво ще правиш, когато похарчиш всичките си пари?

— Ще мисля, когато му дойде времето.

— Ясно — тя сведе очи, чудейки се дали само не усложнява нещата. По никакъв начин не би могла да се противопостави на невъзмутимото му безгрижие.

— Сузана, говориш така, като че ли е дошъл краят на света. Парите не са чак толкова важно нещо. Ако ги похарча — добре. Ако не ги похарча — също.

— Ясно — отчаяно промълви тя.

— В началото на разговора твърдеше, че всичко ти е ясно. Сега пак. Не разбирам как става това? — усмихна се Нейт.

— Става, защото се безпокоя за теб — тя си пое дълбоко дъх. — Може да обитаваме една и съща сграда, обаче живеем в съвсем различни светове. Моето бъдеще е разграфено до деня, в който ще се пенсионирам. Знам какво искам и как да го постигна.

— Някога и аз мислех така, но след това осъзнах колко маловажно е всичко това.

— Не би трябвало — каза му тя, изпълнена с решимост. — Слушай! Имам много важно предложение за теб, обаче не искам да ми отговаряш веднага. Искам сериозно да го обмислиш. Обещай ми, че поне това ще направиш!

— Да не би да предлагаш да се оженим?

— Не! — тя приглади салфетката на скута си, за да прикрие вълнението си. — Предлагам ти работа.

— Предлагаш ми какво? — Нейт се надигна от стола.

Притеснена, младата жена се огледа наоколо и забеляза, че няколко души бяха спрели да се хранят и ги наблюдаваха.

— Не гледай така ужасено. Работата би променила из основи отношението ти към живота.

След като шокът от първоначалната изненада попремина, на Нейт му стана забавно.

— А-ха! И към каква професия ще ме ориентираш?

— Още не знам. Ще трябва да измислим нещо с колегите от личен състав. Но съм сигурна, че ще се намери някое свободно място, което да подхожда на качествата ти.

— Мислиш, че работата ще ми постави цел? — усмивката се изпари от лицето му.

— Сигурна съм — според нея това би му помогнало да не живее вече ден за ден.

— Сузана!

— Преди да кажеш нещо — прекъсна го тя, — искам сериозно да си помислиш!

Гледаше я по-сериозно от всякога. Този път тя нямаше усещането, че ей сега ще я целуне. Обядът пристигна. Агнешкото наистина беше много вкусно. През цялото време той почти не продума, ала това не я изненада. Явно обмисляше предложението й, а тя точно това искаше. Надяваше се да вземе правилно решение. Влюбена посвоему в него, тя се опитваше да подреди живота му.

Сузана плати обяда въпреки протестите му. Едва размениха няколко думи, докато я изпращаше до офиса. Тя го целуна бързо и за пореден път го помоли да размисли.

— Обещавам! — каза той и я помилва по лицето.

 

 

— Търсил ли ме е някой? — попита тя Дороти Андрюс, която заместваше секретарката й.

— Да — отвърна тя, без да вдигне поглед. — Емили. Не остави фамилното си име. Каза, че ще се обади по-късно.

— Благодаря — Сузана влезе в кабинета, седна на бюрото и набра номера на сестра си.

— Емили, аз съм. Търсила си ме.

— Знам, че не е удобно да те безпокоя в офиса, но не мога да те намеря вкъщи, а имам голяма молба към теб.

— Казвай! — Сузана взе една папка да чете нещо, докато сестра й приказва. Емили обикновено дълго увърташе, преди да изплюе камъчето.

— Имам няколко тиквички в градината. Чудех се дали няма да ги искаш. Мога да ти приготвя няколко диетични хлебчета. Мислех си, че ще се зарадваш.

— Точно колкото бих се зарадвала, ако ме заболи глава — след провала с шоколадовите бисквити Сузана беше решила да не се доверява толкова на сестра си.

— Чудесни ще станат! — подхвърли Емили, сякаш това беше достатъчно да накара Сузана да си поръча една дузина.

Сузана залагаше повишението си, че сестра й не се бе обадила заради някакви диетични хлебчета.

— Забрави за хлебчетата, но нямам нищо против да гледам Мишел, ако имаш нужда.

— О, Сузана! Наистина ли? Чудесно би било, ако можеш да я вземеш по-следващата събота!

— За цяла нощ? — колкото и да обичаше племенницата си, на Сузана не й се мислеше за още едно цяло денонощие с нея. Естествено, Нейт с радост би й помогнал. Несъмнено щеше да има нужда от него.

— О, не, не за цяла нощ, само за вечеря. Шефът на Робърт ни кани на вечеря и не върви да вземем Мишел с нас. Робърт получи голямо повишение. Казах ли ти?

— Не, не си.

— Толкова се гордея с него! Мисля, че сигурно е най-добрият счетоводител в Сиатъл.

Сузана се забавляваше при мисълта да съобщи на Емили голямата си новина, ала не искаше да засенчва успеха на зет си. Ще им каже след две седмици, когато минат да оставят детето.

— С радост ще се погрижа за Мишел — каза тя и, отбелязвайки датата на календара си, откри колко искрена беше всъщност. В кухнята тотално се проваляше, но с племенницата си се справяше далеч по-добре. Възможно беше дори да дойде време, когато тя сериозно ще се замисли да си роди дете, а може би две… Но не сега, разбира се. По-нататък. — Добре, ще ви чакам на седемнадесети.

— Сузана, не мога да ти опиша колко съм ти благодарна!

Тази вечер Сузана се прибра вкъщи пийнала. Срещата с личния състав следобеда бе преминала чудесно. Може би, ако беше вечеряла, алкохолът нямаше да й въздейства толкова силно, но тя предпочете да се прибере. Възнамеряваше да се изкъпе хубаво в горещата вана и да си приготви препечени филийки.

— Сузана, обажда се Нейт. Мога ли да намина? — телефонът бе звъннал по-малко от половин час, след като се бе прибрала. Огледа бързо пеньоара и мъхестите си пантофи и прецени, че няма да й отнеме много време да се преоблече.

— Дай ми пет минути.

— Добре.

— Здравей! — поздрави тя весело, когато отвори на Нейт.

Той почти не я погледна. Беше пъхнал ръце в джобовете си. Явно не бе в добро настроение. Не пожела да седне и закрачи напред-назад пред камината като войник на пост. Очевидно нещо се беше случило.

Тя седна на ръба на канапето и го наблюдаваше дръзка и въодушевена от повишението и празненството. Необикновената възбуда на Нейт много я забавляваше.

— Струва ми се, искаш да поговорим за моето предложение — тя бе изненадана колко добре владее гласа си.

Той спря, прокара пръсти през гъстата си коса и отвърна:

— Точно за това искам да разговарям с теб.

— Недей! — усмихна му се тя.

— Защо?

— Защото искам внимателно да го обмислиш.

— Първо трябва нещо да ти обясня.

Сузана не го слушаше. Имаше да му казва далеч по-важни неща.

— Ти си красив, представителен, умен, би могъл да работиш каквото си поискаш. Каквото си поискаш!

— Сузана…

— И още нещо трябва да знаеш — тя размаха пръст и поклати глава.

— Какво?

— Влюбена съм в теб.

Възхитителното й признание бе последвано от силна прозявка.

— Извинявай — обезсърчена, тя сложи ръка на устата си.

— Да не би да си пила? — Нейт присви очи подозрително.

— Съвсем малко — тя притисна палеца към показалеца си и вдигна ръка. — Но по-скоро съм щастлива, отколкото пияна.

— Сузана! Той произнесе името й бавно, с дълга красноречива въздишка. — Не мога да повярвам!

— Защо? Искаш да извикам така, че да чуе цял Сиатъл? Добре! Слушай! — тя влезе в кухнята с валсова стъпка и отвори плъзгащата се балконска врата.

Всъщност алкохолът се беше изпарил, но тя изпита неудържимо желание да му покаже колко много го обича. Достатъчно дълго вече отбягваха този въпрос. Той сякаш се боеше да го признае, но не и тя. Особено сега, окрилена от голямото си щастие. Този ден бе един от най-прекрасните в живота й. След години упорита работа всичко си идваше на мястото и тя се бе влюбила в най-страхотния мъж на света, въпреки, че беше неориентиран. Вятърът шибаше лицето й, а многоцветните светлинки от залива пред нея наподобяваха коледно дърво. Застанала до парапета, Сузана сви ръце на фуния около устата си и извика:

— Обичам Нейт Таунсънд! — доволна, тя се завъртя вихрено с лице към него и разпери широко ръце. — Видя ли? Току-що го съобщих на света.

Той излезе при нея, обгърна я с ръце и затвори очи.

— Не ми изглеждаш много щастлив — Сузана се бе надявала, че той поне малко ще се развълнува.

— Ти не си на себе си.

— Как да не съм? — тя удари хълбоците си с юмруци. — Чувствам се съвсем нормално. Обзалагам се, че ме мислиш за пияна. Но не съм.

Той не отговори. Прегърна я през рамо и я въведе в кухнята. След това бързо и умело започна да прави кафе.

— Вече не пия кафе с кофеин — оповести тя.

— Откога? Днес на обяд изпи едно съвсем обикновено кафе.

— Отказах се току-що — хихикаше тя. — Хайде, Нейт! Отпусни се малко! — наведе се леко и щракна с пръсти.

— Предпочитам да ти помогна да изтрезнееш.

— Би могъл да ме целунеш!

— Бих могъл, но няма да го направя.

— Защо? — намуси се тя, разочарована от отказа му.

— Защото има вероятност да не мога да спра.

Сузана въздъхна, затвори очи и отпусна рамене.

— Това е най-романтичното нещо, което някога си ми казвал.

— Яла ли си нещо от обяд? — Нейт потърка лицето си с длан и се облегна на кухненския плот.

— Една пълнена гъба, воден кестен обвит в малко бекон и целина с нещо като сирене.

— Ала не си вечеряла?

— Щях да си пека филийки, ала не бях гладна.

— След една пълнена гъба, пръчка целина и воден кестен?! Виждам защо не си била гладна.

— Ти остроумничиш ли в момента? О, почакай, трябваше да те попитам за нещо — тя внезапно млъкна, покри око с длан и положи неимоверни усилия да си спомни за датата, за която се бяха уговорили със сестра и.

— Свободен ли си на седемнадесети?

— На седемнадесети? Защо?

— Мишел ще погостува на леля си Сузана и знам, че ще иска да се види и с теб.

След този въпрос Нейт се притесни още повече. Всъщност, и без това, още като дойде, светът му беше крив.

— Вечерта на седемнадесети имам друг ангажимент.

— Е… Нищо, ще се справя. Както друг път — тя замълча. — Не, не мисля, че съм се справяла без теб, но сега всичко ще бъде наред. Мисля, че… — кафето беше готово. Нейт сипа в една чаша и намръщен й я подаде. — О, Нейт, какво става с теб? Не приличаш на себе си откакто дойде! Трябваше вече да се целуваме, а ти изобщо не ми обръщаш внимание.

— Изпий си кафето — той застана до нея и я накара да отпие.

— Знаеш ли какво пих тази вечер? — кафето беше горещо и тя се намръщи. — Преди това не бях опитвала, но много ми хареса: шанхайски грош.

— Казва се Сингапурски грог.

— О! — изглежда беше по-объркана, отколкото си мислеше.

— Хайде, изпий си кафето!

Тя покорно изпълни нареждането му. През цялото време го наблюдаваше как крачи неспокойно из стаята. Нещо го тревожеше и тя искаше да знае какво.

— Готово! — обяви и попита тревожно: — Нейт, обичаш ли ме?

Той спря, обърна се с лице към нея и я погледна сериозно:

— Толкова много, че самият аз не мога да повярвам.

— О, слава Богу! — въздъхна тя. — Бях започнала да се чудя.

— Къде държиш аспирина? — той ровеше из шкафа, отваряше и затваряше чекмеджетата до мивката.

— Аспирин? Май те заболя главата, като ми каза, че ме обичаш.

— Не — той й се усмихна нежно. — Искам да ти приготвя няколко таблетки за сутринта, защото ще имаш нужда от тях.

— Толкова си добър с мен!

— Веднага щом станеш, изпий две таблетки. Това ще помогне малко — наведе се над нея и взе ръцете й в своите. — Утре заминавам и няма да ме има няколко дни. Ще ти се обадя по телефона, чу ли?

— Заминаваш, за да размислиш над предложението ми за работа, нали? Добра идея. Когато се върнеш, ще ми кажеш какво си решил — една дълбока неистова прозявка я принуди да спре. Силите й бяха изчерпани. — Мисля, че е време да си лягам.

Сузана се събуди от гневния звън на часовника си. Звукът пронизваше слепоочията й. Тя пипнешком натисна копчето да не звъни и въздъхна облекчено. Да остане в леглото й се стори дяволски непосилно и тя изсумтя. Когато успя да се добере до кухнята, видя аспирина и си спомни, че Нейт беше настоявал да го извади миналата вечер.

— Благословен да е този мъж! — каза тя високо и трепна, ужасена от гласа си.

Едвам се придвижи до офиса. Елинър Брукс не изглеждаше по-добре от нея. Те се спогледаха с разбиращи усмивки.

— Кафето ви е готово — съобщи секретарката й.

— А вие пихте ли?

— Да.

— Нещо в пощата?

— Нищо спешно. Господин Хамър дойде и остави за вас това списание. Щяло да ви впечатли не по-малко, отколкото е впечатлило него. — Елинър й подаде издание на „Бизнес Мънтли“ отпреди шест години.

— То е отпреди няколко години — отбеляза Сузана, учудена за какво ли шефът й я кара да го чете.

— Господин Хамър каза, че в него има специална статия за вашия приятел.

— За моя приятел?! — Сузана не разбираше.

— За вашия приятел — потвърди Елинър Брукс. — Този, с хубавите очи, Натейниъл Таунсънд.