Деби Макомбър
Целувки в дъжда (10)

Десета глава

— Госпожице Симънс, господин Хамър, заповядайте.

— Благодаря — Сузана се усмихна любезно на младия мъж. Щом осъзна, че ще говори пред толкова много хора, стомахът й се сви от притеснение.

Сузана и Джон Хамър последваха младежа към сцената на претъпканата зала. На главната маса на сцената, където трябваше да седне и тя, Сузана разпозна кмета и няколко от съветниците му, също и главния областен счетоводител и двама видни бизнесмени. Почти веднага започнаха да сервират обяда. Младата жена си мислеше, че пред толкова хора не би сложила и залък в устата си. Огледа морето от непознати лица, като полагаше усилия да запази спокойствие и самообладание.

— Здравей, ненагледна! Никой не ме предупреди, че ще си тук.

Нейт! Сузана обърна глава и срещна погледа му.

— Здравей, Нейт! — поздрави го тя. На лицето си бе успяла да придаде ведро изражение.

— И аз си помислих, че Нейт Таунсънд може да е тук — прошепна Джон, доволен от себе си.

— Както виждам, започнала си да ме преследваш — предизвикваше я Нейт.

Сузана не му обърна внимание. Ядосана и на двамата, се зае прилежно със сьомгата си, с което искаше да покаже, че й е далеч по-приятно да се храни, отколкото да разговаря с тях.

— Липсвах ли ти? — попита Нейт.

Бяха изминали десет мъчителни дни, откакто за последен път го видя. Не беше лесно да го избягва. Той се бе погрижил за това. Първата вечер, когато се прибра, през отворения кухненски прозорец се лееха звуците на италианска опера. Заедно с музиката долиташе миризмата на сос за домашни спагети. Очевидно Нейт беше решил, че пътят към нейното сърце минава през стомаха й. Трудно се сдържа, но беше твърдо решена да не се поддава, затова побърза да отиде в любимия си италиански ресторант и задоволи внезапния си глад за нещо тестено. До края на седмицата Нейт явно бе изчерпал всички рецепти от готварската си книга, коя от коя по-съблазнителни. Никога не бе се хранила толкова редовно на ресторант. Когато Нейт разбра, че не може да я купи с хубава храна, вино и песничка, или в случая, опера — опита друга тактика, не толкова изкусна.

Една вечер пред вратата я чакаше червена роза. Нямаше бележка. Противно на разума си, тя взе розата, като вдъхваше деликатния й аромат. Нямаше кой друг да я е оставил, освен Нейт. Изведнъж, обзета от порив за справедливост, тя върна цветето там, откъдето го бе взела. След пет минути отвори рязко вратата и поразена откри розата, повехнала и унила. Решена да му представи собственото си еднозначно послание, тя върна розата пред вратата на Нейт.

Той обаче не се отказваше лесно. Розата беше последвана на следващата вечер от малка кутия вкусни сладки. Този път Сузана дори не ги внесе в дома си, а с уверена стъпка ги върна пред неговата врата.

— Не! — каза тя, когато мислите й се върнаха в настоящето, на конференцията. — Никак не ми липсваше.

— Така ли? — Нейт беше сломен. — А аз си мислех, че правиш всичко възможно да ме спечелиш! За какво иначе ще оставяш подаръци пред вратата ми?

Сърцето й заби лудо. Тя го прониза с гневен поглед и прилежно започна да се храни, като старателно преглъщаше всяка хапка, защото иначе Нейт щеше да помисли, че се е разболяла от любов по него.

— Знаех, че ще бъдеш приятно изненадана да разговаряш с Нейт — Джон Хамър я погледна доволно. — Аз уредих нещата!

— Много мъдро! — изсумтя Сузана.

— Липсвах ти, нали? — попита Нейт, като наклони стола си силно назад, за, да я вижда.

Е добре, склонна бе да признае, че се чувстваше малко самотна, но това можеше да се очаква. През последните няколко седмици Нейт беше изпълвал всяка минута от свободното й време с глупости като бейзбол и хвърчила. Но тя си живееше съвършено добре, преди да го срещне и сега без опасения се бе върнала към тихия си, спокоен живот. Светът, който си бе създала, беше чудесен.

— Ти много ми липсваш. Можеш поне да се съгласиш, че си самотна и нещастна като мен — каза той с целия си чар. Полагаше неимоверни усилия, да я принуди да си признае.

— Но не съм — отговори му толкова мило и тихо, че без да иска, призна плитката лъжа. — Имам прекрасна работа и обещаваща кариера. Какво друго бих могла да искам?

— Деца!

— Двете с Мишел чудесно се забавляваме, а когато се отегчим една от друга, тя си отива вкъщи. Според мен това е най-добрият начин да се радваш на дете.

Първият оратор се приближи към подиума и Сузана насочи вниманието си към него. Пет минути по-късно нещо се удари о ръката на Сузана. Тя хвърли поглед към Нейт, който държеше бяла ленена салфетка: „Какво ще кажеш за съпруг?“.

Беше написано с химикал по диагонал. Сузана изстена, надявайки се никой друг да не е видял бележката и най-вече шефът й. Погледна към Нейт и поклати глава отрицателно. Изведнъж забеляза, че всички ръкопляскат и гледат към нея. Току-що бе представена и трябваше да произнесе речта си.

Столът под нея изскърца, тя се изправи рязко и се приближи към микрофона, без да вдигне поглед към Нейт. Този мъж я изкарваше от търпение. Друга жена би изляла съдържанието на чашата си върху самодоволната му глава. Но тя не даде воля на гнева си, а пое дълбоко дъх и погледна публиката. Скоро разбра, че не е трябвало да го прави. Погледите на всички бяха вперени в нея. Сузана беше подготвила речта си много внимателно, но изведнъж се оказа, че нищо не помни. Необходимо беше да събере целия си кураж, за да не избяга.

— Хайде, Сузана, смай ги! — прошепна Нейт с усмивка.

Погледът му й вдъхна смелост. Сковаващият страх я напусна. Щом прочете първото изречение, вече знаеше, че ще се справи.

Въпреки опитите на Нейт да подкопае нейното достойнство и уравновесеност, тя бе доволна от въздействието на речта си. Много от присъстващите кимаха на ключовите места и Сузана знаеше, че ги е впечатлила.

Когато се отправи към мястото си, погледна Нейт. Той се усмихваше и аплодираше, а очите му излъчваха уважение и възхищение. Сърцето й замря от топлия му, галещ поглед. Сузана забеляза, че ръцете й треперят. Не знаеше дали това се дължи на напрежението или на нежния поглед на Нейт.

После бе представен Нейт.

Заслужава да му напиша с химикалка няколко послания върху салфетката и да му я подам да ги чете по време на речта си! — мислеше Сузана, но бе шокирана, когато миг по-късно си даде сметка колко детинска беше идеята й. Пет минути, прекарани с Нейт, и добиваше манталитет на десетгодишна.

Доста церемониално, или поне така й се стори, Нейт извади от вътрешния джоб на сакото си бележките за изказването. Сузана едва сдържа смеха си, когато видя, че всичко, което възнамеряваше да каже, беше нахвърляно на гърба на една визитна картичка. Ето колко сериозно е приел ангажимента си този следобед. Но Нейт напълно опроверга предположенията й. Още щом отвори уста, публиката беше в краката му. Сузана никога не беше чувала по-динамичен оратор. Силният му убедителен глас достигаше до крайните ъгли на огромната зала.

Нейт разказа как е започнал, когато баща му починал през годината, в която той трябвало да постъпи в колеж. Така парите, предвидени за неговото обучение, отишли за други цели. Това бил най-трудният момент в живота му и той породил най-големия му успех. Шоколадовите бисквити на майка му били любими на всички. Поради внезапната смърт на баща му, тя започнала работа в някакво предприятие. Тогава Нейт в желанието си да осигури пари за своето обучение в колежа, започнал да пече бисквити и да ги продава по петдесет цента едната. По средата на лятото вече имал достатъчно пари, за да учи. Скоро няколко местни заведения се свързали с него, защото искали да включат бисквитите в менюто си. Последвали предложения от хотели и ресторанти. Някаква малка компания за производство на бисквити се обърнала към него с молба за рецептите на шоколадовите и фъстъчените бисквити. Същата година Нейт постъпил в колежа и посещавал всички възможни бизнес курсове. В края на следващото лято вече построил своя кухня и отворил собствен бизнес, който въпреки грешките му, процъфтявал. Когато завършил колежа, вече бил милионер. Устоял на изкушението да изостави ученето.

Сузана беше смаяна. Мислеше, че Нейт ще разкаже и това, което й втълпяваше — че преследването на успеха е хубаво, но губи своята стойност и смисъл, ако в гонитбата забравиш кой си и за какво си създаден. Дори да го е мислел, не го каза. Тя подозираше, че тази негова философия е предназначена единствено и само за нея.

Когато той се върна на мястото си, последва буря от ръкопляскания. Първото, което направи, бе да погледне към Сузана. Младата жена се усмихна мило, трогната както всички останали, от неговите преживявания. В думите му нямаше самодоволство. Сузана не искаше да му се възхищава. Така по-лесно би го заличила от живота си.

Официалният обяд свърши. Сузана стана надеждата, че ще успее да се измъкне. Трябваше да предположи, че Нейт няма да допусне това да се случи. Няколко души се отправиха към подиума да разговарят с него, но той се извини и се приближи към нея:

— Сузана, искам да поговорим.

— Имам друга среща — тя нарочно погледна часовника, след това шефа си. Намести катарамата на чантата и му отправи извинителна, според нея, усмивка.

— Речта ти беше чудесна!

— Благодаря! Твоята — също. Никога не си ми казвал, че баща ти е починал.

— Никога не съм ти казвал, че те обичам, но това е факт — думите му, толкова непринудени, спокойни и ясни бяха като удар по слънчевия сплит.

— Аз… Предпочитам да не беше казал това — усети, че в очите й напират сълзи и се опита да ги сдържи.

— Винаги ще те обичам!

— Трябва да вървя — тя погледна неспокойно Джон Хамър. Искаше само да запази сърцето си непокътнато.

— Господин Таунсънд! — провикна се една жена от публиката. — Ще бъдете на наддаването довечера, нали?

— Да, ще бъда — Нейт с нежелание премести погледа си от Сузана към елегантната дама.

На Сузана й се стори, че смехът на тази жена много наподобява кукуригането на болен петел. Изкушаваше се да попита Нейт в какво наддаване възнамерява да се включи и какви са тези жени, провикващи се през тълпата. За щастие успя да се сдържи.

— Довиждане, Нейт! — каза тя и се обърна.

— Довиждане, любов моя!

Едва когато излезе от залата, Сузана осъзна, че думите му бяха прозвучали като сбогуване. Точно това искаше всъщност, нали така? Според нея Нейт се оказа човек, на когото не можеше да се вярва — имаше ужасния навик да държи всичко в тайна. Сега, когато знаеше, че не възнамерява да се вижда вече с нея, Сузана нямаше никакво основание да се оплаква. Или поне така се залъгваше, докато се прибираше по страничния път през залива.

След няколко часа Емили и Робърт щяха да минат да оставят Мишел. Сузана си мислеше, че с бебето няма да има време да се тревожи за Нейт.

Когато Емили пристигна със семейството си, Сузана беше в превъзходно настроение, чувстваше се замаяна и духовита, сякаш беше пила алкохол, а не кафе.

— Здравейте! — поздрави тя бодро.

Мишел я погледна с големите си очи и се вкопчи в палтото на майка си.

— Миличка, това е леля Сузана, не я ли помниш?

— Емили, единственото нещо, което си спомня, е, че всеки път, когато я водиш тук, ти си тръгваш — каза Робърт, внасяйки чантите с пелените, одеялата и играчките на Мишел.

— Здравей, Робърт! — измърмори Сузана и го целуна по бузата. Това изненада самата нея не по-малко от зет й. — Доколкото разбирам, заслужаваш поздравления.

— Ти също.

— Да. Е, не е нещо кой знае какво.

— Не и според статията във вестника.

— О! — обърна се Емили. — Като стана дума за вестник, тази вечер прочетох името на Нейт.

— Да… Двамата трябваше да говорим на една конференция днес следобед.

— Не това четох за него — Емили съсредоточи вниманието си върху палтото на Мишел. Не можеше да свали ръкавите от дебелите й ръчички, а детето нямаше никакво намерение да й помогне. — Нейт ще участва в наддаването.

— Та-та! — извика Мишел веднага щом ръцете й бяха освободени. Робърт погледна гордо.

— Най-накрая научи името ми. Първата и единствена засега думичка на Мишел! Та-та обича детенцето си!

— Какво каза последно? — беше толкова необичайно да слуша как Робърт подражава на бебешкия говор, че за момент престана да слуша Емили.

— Опитвам се да ти разкажа за наддаването — повтори Емили, сякаш това изчерпваше всичко. Като видя неразбиращия поглед на Сузана, тя добави: — Името му фигурира в една статия за благотворителния търг в полза на сираците.

— Само не ергенския търг! — прошепна дрезгаво Сузана. Лампичката, която се включи в главата й, бе достатъчно ярка, за да освети нощното небе. — Нищо чудно, че жената, която се провикна на обяда, беше толкова невъзмутима. Тя сигурно ще наддава за него — бавно, без да съзнава какво прави, тя се отпусна на канапето до сестра си.

— Той не ти ли каза?

— Не, пък и защо да ми казва? Ние сме само съседи.

— Сузана-а! — сестра й имаше непоносимия навик да изразява отношението и мислите си, само като произнесе името й.

— Мила — каза Робърт, поглеждайки часовника си, — най-добре е да тръгваме за ресторанта. Не искам да карам шефа да чака.

— Приятно прекарване! — каза Сузана безгрижно, като ги изпращаше. — И не се притеснявайте за нищо!

— Довиждане, Мишел — махна Емили от прага.

— Кажи довиждане на мама! — тъй като Мишел не беше много съгласна, Сузана вдигна топчестата и ръчичка и помаха с нея.

Щом Емили и Робърт напуснаха, Мишел започна тихичко да скимти. Сузана я погледна и настроението й угасна. Кого се опитваше да заблуди? Себе си ли? Чувстваше се нещастна и самотна от мига, в който си тръгна от Нейт. Мишел изхлипа и на Сузана й се прииска да се разплаче заедно с нея.

Небезизвестният Таунсънд отново го беше направил — не си бе дал труда да спомене за ергенския търг. Явно се е съгласил да участва още преди седмици. О, да, той й се закле във вечна любов, но беше склонен да позволи на някоя непозната жена да го купи! На мъжете, както тя бързо се убеди, не трябва да се вярва. Колкото повече си припомняше подробностите около днешната вечер, толкова повече се вбесяваше. Когато го помоли да й помага за Мишел тази вечер, той небрежно й заяви, че имал „друг ангажимент“. Разбира се, че има! Да продаде тялото си на тази, която даде най-много пари! И всичко това в името на благотворителността!?

— Казах му, че не искам да го виждам повече! — съобщи Сузана на племенницата си и разпалено повиши тон. — Този човек ми създава неприятности от мига, в който го срещнах. Ти беше с мен тогава, спомняш ли си? Нима не ни се иска да сме знаели тогава това, което знаем сега? Той имаше навика да крие от мен разни неща, но аз съвсем сериозно ти казвам, че съм изпъдила този мъж от мислите си. Всяка жена, която го поиска тази вечер, може да го има, защото мен той не ме интересува.

Мишел зарови лице във врата на Сузана.

— Знам как се чувствуваш, Мишел — продължи тя, крачейки горделиво до големия прозорец. Нощта бе изпълнена с гледките и звуците на града. — Сякаш си изгубила най-добрия си приятел.

— Та-та.

— Той е с майка ти. Някога мислех, че Нейт е моят приятел — каза тя тъжно. — Разбрах по много болезнен начин, че не е чак толкова лош, но ми позволи да се държа като пълна глупачка.

Мишел се втренчи в Сузана, явно очарована от речта й, а тя продължи да бъбри успокоително: — Надявам се, че ще се чувства като пълен глупак на ергенския търг тази вечер. Представи си го изправен пред аудитория от крещящи жени. Тя бавно въздъхна, осъзнавайки, че с хубавата си външност Нейт може би ще донесе много пари за акцията.

На наддаването миналата година за неколцина от мъжете бяха дадени почти по хиляда долара. Хиляда долара за една вечер с един от приемливите на вид неженени мъже в Сиатъл.

— Това е вечната любов и вярност — промърмори тя. — Мъжете изобщо не са това, за което се представят. Добре ще бъде да го запомниш още от сега.

Мишел изгука весело, очевидно беше напълно съгласна.

— Нямам нужда от мъж. Чувствам се напълно щастлива да си живея сама. Имам си хубава работа, няколко близки приятели — предимно хора, с които работя, и, разбира се, майка ти.

Мишел вдигна ръчичка към лицето на Сузана и изтри бузата й, където една сълза бе оставила влажна следа.

— Знам какво мислиш — добави Сузана, без да се замисля, че едва ли е необходимо да обяснява каквото и да е на толкова малко дете. — Като съм толкова щастлива, тогава защо плача? По дяволите, ако знам! Проблемът е, че не мога да спра да го обичам и затова ми е толкова трудно. И после, за какво му трябваше да пише тази бележка върху салфетката?! Той ме попита дали смятам да прекарам живота си без съпруг… Да ми зададе такъв въпрос на салфетка! Представяш ли си какво ще си помислят сервитьорите, когато я прочетат? А седяхме на главната маса, на всичкото отгоре.

— Та-та.

— И за това също ме попита — обясни Сузана, подсмърчайки. Замълча за момент, а когато отново заговори, гласът й трепереше. — Никога не бях мислила, че ще искам да имам деца. По-рано изобщо не подозирах, че мога толкова да заобичам такова малко същество като теб! — с бебето на ръце тя затвори очи, докато попремине обзелата я горчива мъка. — Идваше ми да го убия!

Привлечена от косата на Сузана, Мишел посегна и издърпа шнолите.

— Нарочно бях с вдигната коса днес — да докажа на себе си, че аз съм си аз. А той беше там и през цялото време, докато говорех, съжалявах, че не съм я оставила пусната, само защото така ме харесва повече. О, честна дума, Мишел, имам чувството, че ще се взривя! Ще бъдеш ли така добра да ме посъветваш нещо?

— Та-та.

— Така си и знаех — Сузана пое дълбоко дъх, опитвайки се да спре сълзите, които напираха в очите й. Не беше очаквала такава реакция. Сълзите я бяха изненадали и тя трябваше да разбере значението им. — Мислех си, че веднъж да ме повишат и всичко ще бъде чудесно. То беше хубаво, но сега се чувствам толкова самотна… О, Мишел, не знам как да ти обясня! Нощите са толкова дълги и ми предстоят само безброй часове работа! Сега, когато повече няма да виждам Нейт… Аз… Като че ли изгубих амбициите и посоката си. Днес говорих пред много хора за решителност, предприемчивост и дисциплина, а всъщност в нито едно от тези неща вече не виждам истински смисъл. После, когато минавах край брега, на път за вкъщи, срещнах една приятелка от колежа. Тя е омъжена и има дете, малко по-голямо от теб. Изглеждаше ми много щастлива — тя потърка носа с опакото на ръката си. — Казах й за голямото си повишение. Сали съвсем непресторено се зарадва, ала аз почувствах една огромна празнина в себе си.

— Та-та.

— Мишел, не можеш ли да научиш някоя друга дума? Моля те! Какво ще кажеш за леля. Не е чак толкова трудна. Хайде, повтори след мен: ле-ля!

— Та-та.

— Нейт, вероятно, сега ще срещне някоя ослепителна блондинка и ще се влюби лудо в нея. Тя ще даде за него стотици долари и той ще бъде толкова поразен, че дори няма да възрази, ако тя кокетничи и го държи в плен, преди да… — Сузана рязко спря. Мислите й смятаха бясно. Тя рязко изправи глава и се изпъна. — Не можеш да си представиш какво ми мина през ума току-що! Много е налудничаво, но може и да не е.

Мишел размаха ръчички, сякаш много държеше да чуе идеята, пръкнала се в главата на леля й. Самата идея беше невероятна. Абсурдна! Но в края на краищата, толкова пъти се бе проявявала като глупачка пред Нейт, че още веднъж нямаше да навреди на никого. Отне й няколко минути да върне Мишел обратно в грейката. Това чудо, мислеше си Сузана, имаше повече ръце и крака от стоножка! Като хвърли бърз поглед на сметката в спестовната си книжка, тя взе Мишел и се отправи към паркинга. Беше спестявала за нова кола, но да заложи за Нейт беше далеч по-важно.

Паркингът пред театъра, където се провеждаше ергенския търг, беше препълнен и Сузана много трудно успя да намери място за колата си. Но портиерът на главния вход отказа да я пусне в залата, защото била с дете, а освен това и двете нямали билети.

— Съжалявам, мадам! Не мога да ви пусна вътре без билет, освен това мисля, че омъжени жени не се допускат.

— Ще си купя билет. Това е племенницата ми. А сега или ме пуснете, или ще ви… Аз ще… Не знам какво ще направя! Хайде! — умоляваше тя. — За мен, това е въпрос на живот и смърт!

Докато портиерът се съветваше с управителя, Сузана погледна през летящите врати, които водеха към залата. Видя как няколко жени вдигнаха ръце и скочиха ентусиазирано на крака. Беше дошъл и екип от телевизията да заснеме събитието. Сузана нервно подрусваше Мишел, докато портиерът се върна.

— Съжалявам, мадам, но всички билети са продадени.

Сузана беше готова да спори, обаче гласът на конферансието обяви името на Нейт. Оживен шепот премина през тълпата. Отчаяните ситуации изискват отчаяни мерки и вместо да се подчини и смирено да излезе, тя се спусна към летящите врати, отвори ги рязко и забърза по пътеката в залата.

Портиерът осъзна какво става и се втурна след нея, крещейки:

— Спрете тази жена!

Изведнъж конферансието млъкна. В залата настъпи гробна тишина. Всички погледи бяха обърнати към Сузана, която притискаше Мишел към гърдите си като броня. Беше стигнала до средата на централната пътека, когато портиерът я настигна. Тя отправи измъчен, умоляващ поглед към Нейт, който бе закрил с ръка очите си от ослепителния блясък на прожекторите и гледаше втрещено. Мишел загука, доволна от играта на котка и мишка.

— Та-та! Та-та! — викаше тя, сочейки Нейт с пухкавата си ръчичка, и гласът й пронизваше тишината.