Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rainy Day Kisses, 1990 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 66 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава (2010)
- Разпознаване и корекция
- marqg (2011)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2011)
Издание:
Деби Макомбър. Целувки в дъжда
ИК „Арлекин България“ ЕООД, София, 1992
Редактор: Надежда Гелева
ISBN: 954–11–13013–9
История
- — Добавяне
Втора глава
Подпряла Мишел на хълбок, Сузана излезе от банята в антрето и пое дълбоко въздух.
— Добре ли си? — попита Нейт, сключил угрижено вежди.
Тя кимна и се подпря на стената. Веднъж успяла да си поеме хубаво дъх, Сузана се изправи и дори се опита да се усмихне.
— Сега не беше толкова ужасно, нали? — подхвърли Нейт.
— Трябваше да си сложа противогаз — погледна го гневно. Веселото хихикане на Нейт изобщо не й подобри настроението. — Като се има предвид това, което току-що изживях — не без основание отбеляза тя, — не мога да разбера защо населението продължава да нараства.
— Докато ти беше заета, аз сглобих креватчето — каза й Нейт. На него му беше забавно и това не се хареса на Сузана. — Къде искаш да го сложа?
— Най-добре в хола — Беше мило от негова страна, че се е погрижил, но Сузана не бе свикнала да зависи от други, така че, когато му благодари, думите й прозвучаха неестествено. Последва го в хола и намери леглото приготвено. Сложи Мишел по корем и я зави с едно домашно одеяло. Бебето веднага се настани удобно, без да създава проблеми.
— Сигурна ли си, че ще се справиш? — попита загрижено Нейт.
— Сигурна съм — не беше, ала Мишел бе нейна племенница и техните проблеми не го засягаха. — Благодаря за вечерята.
— Оставих телефона си на плота в кухнята — той се спря на вратата и се обърна. — Звъннете, ако имате нужда от мен.
— Благодаря.
На излизане той я удостои с широка усмивка.
Сузана започна да разпределя нещата от разните чанти, които сестра й беше оставила, като редеше бурканчетата с бебешка храна в шкафа, а бутилките мляко — в хладилника.
Като свърши работата си в кухнята, тя се потопи в горещата вана и остави вратата открехната в случай, че Мишел се събуди. След банята се почувства несравнимо по-добре. Влезе в хола на пръсти, взе служебното си куфарче и извади една дебела папка. Спря за миг, наведе се над спящата си племенница и нежно я потупа по гръбчето. Малкото момиченце беше толкова хрисимо, толкова доволно, че изглеждаше като ангелче. Изведнъж я обзе много силен копнеж по нещо, което не можеше да определи. Изпитваше истинска обич към Мишел, но това чувство беше много по-силно. При вида на спящото дете у Сузана се пробуди нещо неясно, което винаги бе потискала.
Когато реши да прави кариера в бизнеса, тя съзнаваше, че жертва частта от себе си, жадуваща за съпруг и деца. Никъде не беше казано, че не може да се омъжи или да отгледа дете, но познаваше себе си прекалено добре. Още повече като се сравняваше с Емили, която сякаш беше родена с парцал за бърсане на прах в едната ръка и готварска книга — в другата.
Сузана никога не бе съжалявала за своето решение да се посвети на кариерата си. Емили бе твърдо решена да я дари с много племенници. Сузана беше сигурна, че Мишел и малките, които непременно щяха да последват, са й достатъчни.
Доволна от себе си и предпочетения избор, тя тихо се отдалечи от креватчето. Седнала на кушетката, тя изчете за един час детайлите на предложената пазарна програма, изпратена от служебния отдел. Пълното им представяне щеше да последва в понеделник сутринта и тя искаше да бъде информирана и подготвена.
Отиде на пръсти до бюрото и върна папката в куфарчето. Още веднъж се спря да погледне племенницата си, чувствайки се малко по-уверена, и убедена, че гледането на детето няма да се окаже чак толкова неприятна работа.
Надеждите й обаче бяха напълно опровергани в един и половина през нощта, когато пронизителен писък я стресна от дълбокия сън. Тя не знаеше кога се е събудила Мишел и се втурна към хола като едва не падна от леглото си.
— Мишел! — извика тя, препъвайки се и залитайки с протегнати напред ръце. — Идвам… Няма страшно!
Мишел яростно изрази несъгласието си.
Светлината от лампата само влоши положението. С присвити срещу блясъка очи, Сузана опипваше пътя. Стигна до креватчето и нададе вик, когато удари пръста на крака си в масичката за кафе.
Мишел стоеше хваната за преградките и гледаше така, сякаш бе изоставена от целия свят.
— Какво има, миличка? — Сузана нежно вдигна малката на ръце. Влажните пелени бяха част от обяснението, а освен това горкото същество се бе събудило на непознато място и се бе уплашило. Сузана не можеше да я вини. — Добре, добре, ще опитаме да сменим пелените още веднъж.
Тя просна една хавлиена кърпа на плота в банята и внимателно постави Мишел отгоре. Беше попривършила с преобуването, когато телефонът иззвъня. Сузана се огледа, като се чудеше какво трябва да направи. Не можеше да остави Мишел, а да я вземе и да я пренесе щеше да бъде трудно. Ако беше важно, можеха да оставят съобщение на телефонния секретар. Но след третия път телефонът спря да звъни, почти моментално последва силно почукване на външната врата.
Грабнала Мишел, Сузана надзърна през шпионката и видя Нейт, раздразнен и недоволен.
— Нейт? — изобщо не можеше да предположи какво иска, а и не изгаряше от желание да го покани в апартамента си по това време.
Той стоеше в жилището й бос, наметнат с кариран халат. Косата му бе разрошена, сякаш преди малко беше станал. Това накара Сузана да се замисли за собствения си размъкнат вид. Боеше се, че изглежда като излязла от тресавище.
— Добре ли е Мишел? — изрече той, въпреки доказателството пред него. Без да дочака отговор, продължи с обвинителен тон: — Защо не вдигна телефона?
— Не можах. Сменях й пелените.
Нейт се поколеба и я заразглежда отблизо.
— В такъв случай, ти добре ли си?
— Слава Богу, доживях да го кажа — кимна тя.
— Хубаво. Какво стана? Защо плачеше Мишел?
— Не знам със сигурност. Може би се е уплашила, когато се е събудила и не е познала обстановката.
— А може би видът и на двама ни в момента я плаши не по-малко?
Сузана не смееше да се погледне. Разбърканата й, заплетена коса се спускаше по рамото като намазана с олио. Толкова бе разтревожена за Мишел, че не бе имала време да се пресегне за пантофите и пеньоара си.
Мишел явно беше доволна от това неочаквано внимание и се наклони към Нейт с протегнати ръчички. Сузана бе смаяна колко непостоянно може да бъде едно дете. Все пак не Нейт, а тя й сменяше пелените и я хранеше!
— Това е заради мъжкия ми чар — обясни той с доволен вид.
— По-вероятно е заради червения ти халат.
Каквато и да беше причината, Мишел се гушна в него като в стар приятел, когото отдавна не беше виждала. Сузана се извини и отиде да си вземе пеньоара. Когато се върна, Нейт седеше на дивана с изпънати пред себе си крака, опрени в махагоновата масичка за кафе.
— Чувствай се като у дома си — измърмори тя. Невинаги беше в най-доброто си настроение, когато я събудят.
— Няма нужда да ставаш раздразнителна — усмихна се той.
— Напротив, има! — сопна се Сузана и развали нищожния ефект от протеста си, като силно се прозя. Покри уста с опакото на ръката си, отпусна се тежко на стола срещу него и с бързо движение отметна косата от лицето си.
Той проследи с поглед движението й.
— Трябва да си носиш косата пусната.
— Винаги я нося вдигната — възрази тя и го стрелна с очи.
— Забелязах. Но честно казано, спусната ти стои по-хубаво.
— О, за Бога! — извика Сузана. — Няма ли да ми кажеш и как да се обличам?!
— Бих могъл — толкова чаровно се усмихна, че дори да имаше жилка на сарказъм в думите му, тя се изпари мигновено. — Няма нужда всеки ден да ходиш с делови костюми. Някой път опитай рокля от дантела с волани и копчета.
Тя отвори уста да спори с него, ала след това реши, че няма смисъл. Арогантността, която той току-що демонстрира, беше характерна за красивите мъже. Заради това, че има фини, хубави черти и приятна дяволита усмивка, един мъж си въобразява, че може да каже каквото му скимне на една жена. Сякаш е негова работа да обсъжда прическата, облеклото й или каквото и да било! Но и през ум не би му минало да спомене за тези неща, ако разговаряше с друг мъж.
— Няма ли да спориш? — попита той.
— Не — отвърна тя и поклати глава отрицателно.
Това го изненада. Той замълча, премигна и отново й отправи пленителната си усмивка.
— Това е нещо ново за мен.
— Благодаря ти, че все пак нещо одобряваш.
Може би имаше още няколко черти, които той не харесваше у нея. Ако малко го насърчеше, той с радост би й ги изброил. Мишел — сладък малък предател, се бе сгушила в ръцете му, напълно доволна просто да си стои там и да изучава красивото му лице. То несъмнено бе изпълвало с възхищение много жени преди нея. Най-малкото, което можеше да направи бебето, бе да даде признаци, че му се доспива, за да може Сузана да го сложи в креватчето и да изпрати Нейт.
— Не биваше да казвам това за косата и дрехите ти — проговори той.
— Няма защо да се притесняваш, че си наранил чувствата ми — отвърна пренебрежително Сузана.
— Силна — отбеляза той. — Придаваш си твърде самоуверен вид.
— Налага ми се да бъда неимоверно издръжлива.
— Защо? — лицето му излъчваше разбиране.
— Работя с такива мъже като теб.
— Мъже като мен?!
— Точно така. През последните седем години непрекъснато се сблъсквам със стария морален кодекс, който е изцяло в полза на мъжа, но се научих да се владея.
Той се намръщи, сякаш не разбираше за какво става дума. Сузана се почувства длъжна да му обясни. Очевидно Нейт никога не беше работил в офис.
— Ще ти дам няколко примера — продължи тя. — Ако бюрото на някой колега е в безпорядък, всички решават, че той работи упорито. Ако моето бюро не е подредено, това моментално се тълкува като неорганизираност.
Нейт се надигна и я погледна, сякаш искаше да спори с нея, но Сузана се вживяваше все повече и продължи, без да му даде възможност да продума:
— Ако някой мъж от службата се ожени, това е хубаво за компанията, защото той ще улегне и ще стане по-работоспособен служител. Ако жена от компанията се омъжи, това е нещо като целувката на смъртта, защото ръководството решава, че тя ще забременее и ще напусне. Тя е последният човек, на когото ще предложат повишение, независимо колко е квалифицирана. Ако на някой колега му предложат по-добра работа, всички се радват, че той ще се възползва от чудесната възможност за своята кариера, ако обаче същото място е предложено на жена и тя го приеме, от главното управление вдигат недоволно рамене и заявяват, че и без това не може да се разчита на жените.
— Явно този въпрос много те вълнува — каза Нейт накрая.
— Ако беше жена, щеше да вълнува и теб.
— Права си. Сигурно е така — кимна той след дълго мълчание.
Мишел, изглежда, много се възхищаваше на връхчетата на пантофките си и ги изследваше с неподправено задоволство. Сузана не разбираше как някой може да бъде толкова бодър в такъв безбожен час.
— Ако изгасиш лампата, може и да разбере намека — Нейт с мъка се опитваше да сподави една прозявка.
— Изглеждаш много уморен — каза Сузана. — Няма нужда да оставаш. Аз ще я поема — тя протегна ръце да вземе Мишел, но детето изскимтя и се гушна още по-плътно в Нейт.
— Не се безпокой за мен. Удобно ми е — каза Нейт.
— Но… — усещаше как кръвта нахлува в главата й. Сведе поглед, смутена от излиянието си преди малко. Отново беше заела позата на оратор.
— Слушай, съжалявам за всичко, което казах. Отношенията в офиса нямат нищо общо с това, че сме съседи.
— Тогава сме квит.
— Квит?
— Да. Не трябваше да обсъждам прическата и облеклото ти — той мълча достатъчно дълго, за да я обгърне с усмивка. — Значи сме приятели?
— Приятели сме — Сузана също му отвърна с усмивка, въпреки непоносимия за нея час.
Мишел явно одобри примирието, защото изгука високо и ритна с крачета. Сузана се изправи и намали светлината, протегна се за одеялцето на бебето и го зави. Тъй като на самата нея й беше хладно, тя взе от края на дивана завивката с ярките цветове, изплетена и подарена й от Емили за Коледа.
— Може би, ако й попея, ще заспи — предположи Сузана, придобила внезапно самоувереност.
— Ако някой ще пее, това ще бъда аз — побърза да отбележи той.
— Добре, Франк Синатра, давай — махна с ръка тя към него. Гордостта й бе наранена, но си спомни за своя ограничен репертоар.
За нейна изненада гласът му се оказа успокояващ и мелодичен. Още по-интересно бе, че знаеше точно какви песни да пее. Не бебешки, а приятни, каквито беше слушала години наред по радиото. Усети как очите й се затварят и се опита да не заспи. Гласът му почти шепнеше и галеше ухото. Бе много нежен и уютен, сякаш тримата бяха едно семейство — нещо абсурдно, при условие, че току-що се бе запознала с Нейт. Той й беше съсед и нищо повече. Не бяха успели дори да се опознаят. Мишел й беше племенница, а не дъщеря.
Но картината на домашно щастие продължи да витае в мислите й, независимо от упоритите й опити да я пропъди. Не можеше да не си представи как би се чувствала, ако споделя живота си със съпруг и деца, както не можеше да задържи очите си отворени за повече от две секунди…
Усети болки във врата. Протегна се да оправи възглавницата си и осъзна, че възглавница няма. Вместо в леглото си, тя се бе свила в креслото, подпряла неудобно глава на едната облегалка. Бавно отвори очи и съзря срещу себе си Нейт, потънал в дълбок сън с отпусната назад глава. Мишел кротко спеше в ръцете му.
На Сузана й трябваше малко време, за да се ориентира. Като видя, че слънцето пробива облаците и осветява големите прозорци, стисна очи. Беше сутрин. Сутрин! Нейт бе прекарал нощта в жилището й.
Слисана, тя се изви и седна, потърка очи да се разсъни, чудейки се какво да направи. Да събуди Нейт не бе най-добрата идея. И той сигурно нямаше да се почувства по-малко неудобно от факта, че е заспал в хола й. Сякаш за да усложни нещата, завивката, с която се беше наметнала, някак си се бе омотала около краката й. Като си мърмореше под носа, Сузана се опита да я издърпа.
Суетенето й смути спокойния сън на Нейт. Той се размърда, погледна към нея и замръзна. Стори й се, че това продължи цяла вечност. После той запремига, като я пронизваше с поглед, сякаш беше убеден, че тя ще се изпари като дим, ако достатъчно дълго я съзерцава.
Вече изправена, Сузана се опита да си придаде важност. Но това беше почти невъзможно — завивката все още бе омотана около бедрата й като навито въже.
— Къде съм? — попита смаяно Нейт.
— Ами… У нас.
— Точно от това се страхувах — той притвори очи.
Печалното изражение, което се появи на лицето му, би изглеждало комично при други обстоятелства. Сега обаче и на двамата не им беше до смях.
— Аз… Трябва да съм заспала — наруши неловкото мълчание тя. С усилие сгъна завивката и я положи на корема си като броня.
— Очевидно и аз — измърмори Нейт.
Мишел се събуди и успя да седне. Огледа се наоколо и също не хареса това, което видя. Долната й устна затрепери.
— Мишел, всичко е наред — каза Сузана с надеждата да предотврати дивашкия писък, който всеки момент можеше да се разнесе. — Този уикенд си на гости у леля Сузана, спомняш ли си?
— Струва ми се, че е мокра — подхвърли Нейт, когато Мишел захленчи тихичко. — Сигурен съм, мокра е. Вземи я! — той тихо изруга, като повдигна бебето от скута си.
Сузана се пресегна за суха пелена за племенницата си, но напразно. Мишел бе твърдо решена да им покаже, че безусловно държи да се спазва дневния й режим и че никак не й е приятно да се събуди в обятията на непознат. Тя оповести недоволството си със силни необуздани писъци.
— Възможно е да е гладна — предположи Нейт, като се опитваше да изтрие влагата от халата си.
— Блестящо наблюдение! — отбеляза Сузана саркастично на път за банята с Мишел в ръце.
— Изглежда, сутрин ставаш раздразнителна — каза той.
— Имам нужда от кафе.
— Добре. Ще направя кафе за нас, докато се стопли млякото на Мишел.
— Би трябвало първо да яде каша — извика Сузана. — Така поне твърдеше Емили.
— Мисля, че й е все едно, гладна е.
— Добре, добре! — викаше Сузана от банята. — Затопли й млякото тогава, ако искаш.
Като риташе във въздуха с набитите си крачета, Мишел превърна преобуването в почти непосилна задача. Сузана все повече се разстройваше. Най-накрая косата й, спусната над едното рамо, привлече вниманието на Мишел. Тя я сграбчи и млъкна само колкото да си поеме дълбоко въздух.
— Искаш ли да вдигна вместо теб? — извика Нейт.
— Да вдигнеш какво?
Явно не беше нещо важно, защото той не й отговори. Но миг по-късно застана на вратата на банята.
— За тебе е — каза той.
— Кое е за мен?
— Телефонът.
Думата отскочи от ума й, като рикоширащ куршум:
— Те… Казаха ли кой се обажда? — попита тя с неестествено висок, треперещ глас. Несъмнено беше някой от службата и сега месеци наред щеше да бъде обект на клюки.
— Някоя си Емили.
— Емили — повтори тя. Още по-лошо. Сега сестра й неминуемо щеше да я обсипе с объркани въпроси.
— Здравей — каза Сузана колкото може по-небрежно, когато взе слушалката.
— Кой вдигна телефона? — заразпитва сестра й.
— Съседът ми, Нейт Таунсънд — лекотата, с която даде това блестящо обяснение удиви и самата нея. Беше готова да изтърси и как Нейт е прекарал нощта в жилището й, но успя да спре навреме.
— Не съм го виждала, нали?
— Съседът ми ли? Не, не си.
— Има приятен глас.
— Слушай, ако се обаждаш заради Мишел — Сузана нямаше търпение да приключи разговора, — няма нужда да се притесняваш. Всичко върви добре — звучеше малко преувеличено, ала сестра й не знаеше и не можеше да се разтревожи.
— Мишел ли плаче така? — попита загрижена тя.
— Да. Току-що се събуди и е малко гладна.
— Горкото ми детенце! — продължи Емили. — Кажи ми, кога се запозна с твоя съсед? Не помня някога да си споменавала името Нейт.
— Той ми помага — обясни бързо Сузана и в желанието си да смени темата попита: — Вие с Робърт как сте?
— Робърт беше прав — въздъхна сестра й. — Имахме нужда да прекараме това време сами. Чувствам се хиляди пъти по-добре, а също и той. Всяка омъжена двойка трябва от време на време да заминава за няколко дни, но не всички имат такава чудесна сестра, която да ги замести.
— Добре, добре — каза Сузана. Не проумяваше кое беше толкова прекрасно в цялата ситуация.
— Ох — продължи тя, губейки търпение, — млякото на Мишел се е стоплило, не ми е приятно да те прекъсвам, обаче трябва да се погрижа за нея. Сигурна съм, че ме разбираш.
— Естествено.
— Ще се видим утре следобед тогава. В колко часа каца самолетът?
— Един и петнадесет. Ще дойдем направо да вземем Мишел.
— Ще ви чакам към два.
Трябваше да издържи още един ден с Мишел.
Загубил търпение, Нейт взе шишето и Мишел и се върна в хола. През отворената врата Сузана видя как си пусна телевизора и се тръшна на едно кресло пред него, сякаш правеше това от години. Откъсна поглед от екрана колкото да сложи биберона в устата на бебето.
То започна жадно да смуче, прекалено гладно, за да обръща внимание кой го храни. О, небеса! Мишел бе прекарала нощта в ръцете му. В сравнение с това, фактът, че Нейт в момента я хранеше, беше дреболия.
Емили продължаваше да бъбри на телефона колко романтична била първата й нощ в Сан Франциско, но Сузана почти не я слушаше. Погледът й бе прикован върху Нейт, който разрошен, изпомачкан и напълно доволен седеше в нейния хол с бебе в ръцете си.
Сузана се беше срещала с много мъже — добродушни, богати, изтънчени. Но чувството, което изпитваше в този момент, тази близост, безкрайно я изненадваше. През годините, въпреки срещите си, тя винаги бе нащрек да не се влюби. Не беше трудно. Никога не беше срещала мъж, който истински да й хареса. Но раздърпаният мъж в хола й я развълнува по-дълбоко от всички досега. Всъщност това нямаше никакво значение. Нищо не би могло да се получи между тях — разликата беше от земята до небето. Сузана не искаше да започва сериозна връзка. С усилие премести погледа си от домашната сцена.
Когато най-накрая успя да затвори телефона, бе напълно изтощена. Премести се в хола, отметна назад провисналите пред лицето й кичури коса. Чудеше се дали да вземе Мишел от Нейт, за да може той да се прибере у дома си. Не се съмняваше, че племенницата й ще се възпротиви и повторно ще я унижи.
— Сестра ти не лети с Пуджей Еър, нали? — попита Нейт намръщен. Погледът му остана прикован към екрана.
— Напротив, лети с техен самолет.
— Ти… Тогава ние сме в беда — той сви устни. — Голяма беда. В новините казаха, че работниците по поддържането на техниката в компанията ще стачкуват. До шест часа вечерта. Всички полети на Пуджей Еър ще бъдат спрени.