Деби Макомбър
Целувки в дъжда (5)

Пета глава

— Реших да не го виждам повече! — заяви Сузана.

— Моля?! — сепна се госпожа Брукс и я погледна.

— Извинете, казах го несъзнателно — смутена, Сузана се засуети около бюрото.

— До късно ли стояхте снощи? — попита секретарката.

— Не — излъга Сузана. Бе десет, когато Нейт си бе тръгнал.

— А предишната вечер? — настоя секретарката.

— Не до много късно — опита да се измъкне Сузана.

Елинър Брукс излезе тихо от стаята, но преди това й отправи осъдителен, невярващ поглед. Щом вратата хлопна, Сузана подпря глава с ръце и бавно и тежко въздъхна. Нейт Таунсънд така й беше завъртял ума, че вече говореше на стените.

Вечерта, когато го покани на вечеря, той стоя почти до единадесет и я омагьоса с целувките си. Бяха изминали три дни оттогава, а Сузана още усещаше устните му върху своите. Ароматът на неговия одеколон още се носеше из хола и всеки път, когато влизаше там, й се струваше, че Нейт е вътре.

Той дори не работеше. Имал някаква работа, но напуснал. На Сузана поне й беше ясно, че не бърза да си намери друга.

Беше я прегръщал, целувал, търпеливо беше слушал мечтите й. Ала не сподели своите. Нямаше амбиции, нито вътрешна потребност за самоусъвършенстване. А Сузана беше луда по него. С годините бе успяла да си изгради имунитет срещу влюбване. Беше прекалено разумна, практична и отдадена на кариерата си. Никога не бе допускала, че ще се влюби толкова силно в човек като него. Нейт, с неговия манталитет „няма нужда да се бърза“ и начин на живот ден за ден. Даде си сметка, че все повече хлътва и направи единственото, което й оставаше — започна да се крие. Успяваше да избегне евентуалните срещи с него вече три дни. Той няколко пъти беше оставял съобщения на телефонния секретар, но тя не им отговори. Ако случайно го срещнеше, имаше идеално оправдание — работа. Това бе самата истина — прекарваше по-голямата част от времето си затворена в офиса. Излизаше от къщи рано и се прибираше късно. Извънредните часове, които прекарваше в труд, имаха за цел две неща — да покаже на шефа си, че е посветена на работата и да стои далече от Нейт. Телефонът иззвъня. Тя се пресегна и натисна бутона.

— Да?

— Господин Таунсънд е на телефона — съобщи госпожа Брукс.

Сузана стисна очи, гърлото й се стегна.

— Нека да остави съобщение — каза тя с дрезгав шепот.

— Той настоява да говори с вас.

— Кажете му, че съм на събрание и че не мога да изляза. — Не беше в неин стил да лъже и секретарката й знаеше това.

Госпожа Брукс се поколеба за момент и попита:

— Това ли е човекът, когото сте решили да не виждате повече?

— Да.

— Така си и мислех. Ще му кажа, че ви няма.

— Благодаря — ръката й трепереше. Не бе допускала, че Нейт ще й позвъни в офиса.

Към единадесет часа спокойствието й се възвърна. Тъкмо събираше бележките за деловата среща с финансовата комисия, когато секретарката влезе.

— Обади се Франклин и отложи следобедната среща.

— Пожела ли да се срещнем друг път?

— Петък в десет.

— Чудесно — кимна Сузана. Едвам се сдържа да не я запита как е реагирал Нейт, когато е чул, че я няма.

— Господин Таунсънд остави съобщение. — Изглежда, секретарката я познаваше добре и можеше да чете мислите й.

— Оставете го на бюрото ми.

— Няма ли да го прочетете? — настоя възрастната жена.

— Ще го прочета по-късно.

По време на събранието Сузана съжали, че не е послушала секретарката си. Обзе я нетърпение. Искаше й се събранието да свърши по-скоро, за да прочете съобщението от Нейт. Главата й беше пълна с цифри — важни цифри от значение за изхода на пазарната стратегия, която тя и нейният отдел бяха планирали, все пак Сузана откри, че мислите й отново и отново се връщат към Нейт. Това не й беше присъщо. Когато събранието най-накрая свърши, тя се презираше. Ниските й токчета тракаха отсечено по полирания дървен под.

— Госпожо Брукс — каза тя, като нахълта в преддверието. — Бихте ли… — замръзна на място.

Последният човек, когото очакваше да види тук, беше Нейт. Той седеше на ръба на бюрото, облечен с тениска на „Маринърс“, избелели джинси и бейзболна шапка. Подхвърли във въздуха една топка и я улови ловко в бейзболната си ръкавица.

Елинър Брукс изглеждаше едновременно обезпокоена и извънредно доволна. Без съмнение, Нейт беше използвал неимоверния си мъжки чар пред възрастната дама.

— Време е вече — каза Нейт, усмихна се дяволито и енергично се изправи. — Страхувах се, че ще закъснеем за мача.

— Мач?! — повтори Сузана. — Какъв мач?

Нейт протегна дясната си ръка и показа бейзболната ръкавица и топката — в случай, че не ги бе забелязала.

— „Маринърс“ играят и аз съм запазил за нас две от най-хубавите места.

Сърцето й заби по-силно. Това беше точно в негов стил — да помисли, че тя може да си тръгне от работа по средата на работния ден заради някаква си приумица. Очевидно той не знаеше какво е чувство за отговорност. Не стига, че беше обсебил мислите й по време на важна среща, ами сега й предлагаше да се измъкне за цял следобед!

— Сериозно ли мислиш, че ще си тръгна?

— Да.

— Не мога. Няма да дойда!

— Защо?

— На работа съм! — според нея това обяснение е достатъчно.

— През изминалата седмица си стояла в този кабинет всяка вечер. Имаш нужда от почивка. Хайде, Сузана, пусни си косата и да вървим да се забавляваме. Няма да боли, обещавам! — той се отнасяше така нехайно към работата, като че службата и задълженията нямаха значение. Това говореше достатъчно красноречиво, че няма представа какво значи да работиш за собствено удовлетворение.

— Ще боли! — сопна се тя.

— Добре — каза той енергично, — какво толкова важно имаш този следобед? — Нейт заобиколи бюрото на секретарката, за да отговори на собствения си въпрос. Наведе се и разгърна страниците на графика й.

— Господин Франклин отложи срещата в три часа — напомни й съвестно госпожа Брукс. — Освен това пропуснахте обяда си заради събранието.

Сузана погледна гневно възрастната жена. Чудеше се какво точно е казал или направил Нейт, за да превърне преданата й секретарка в предател за толкова кратко време.

— Имам други по-важни неща за вършене — каза рязко.

— Не и според графика ти — отговори уверено Нейт. — Доколкото виждам, нямаш абсолютно никакво извинение да не дойдеш с мен на бейзболен мач.

Тъй като нямаше никакво намерение да спори с него, тя се отправи към кабинета си с добре премерена стъпка, на която би се възхитил и генерал Джордж Патън, и седна зад бюрото.

За нейно разочарование Нейт и госпожа Брукс я последваха. Максималното, на което беше способна, бе да се въздържи да не зарови лице в дланите си и да ги помоли да излязат.

— Сузана — увещаваше я нежно Нейт, — имаш нужда от почивка. Утре ще се върнеш освежена. Ако прекарваш толкова време в офиса, както правиш напоследък, ще загубиш перспектива. Един следобед навън ще ти се отрази чудесно!

Секретарката, изглежда, се канеше да каже нещо, но Сузана я спря с убийствен поглед.

— Сузана, тъкмо преглеждах тези цифри и…

Джон Хамър спря по средата на изречението, когато забеляза другите двама.

Ако наблизо имаше някой отворен прозорец, Сузана с удоволствие би се хвърлила от него. Директорът на компанията обаче се усмихна любезно. Изглеждаше малко смутен, че я е прекъснал. Изчакваше Сузана да ги представи един на друг.

— Джон, това е Нейт Таунсънд, моят съсед.

Джентълмен, както винаги, Джон пристъпи и подаде ръка за поздрав. Дори да му се е сторило странно да види мъж по джинси и тениска в кабинета на Сузана, той не го показа.

— Нейт Таунсънд — представи се Нейт. — Дошъл съм да взема Сузана. Отиваме да гледаме мача на „Маринърс“ следобед.

— Чудесна идея! — Джон погледна замислено.

— Не, всъщност не мисля, че ще отида… Искам да кажа… — тя спря, защото видя, че никой не обърна внимание на протестите й.

— Нейт е прав — каза Джон, оставяйки папката, на бюрото й. — Напоследък доста често работиш до късно. Излез този следобед, позабавлявай се!

— Но…

— Сузана, наистина ли смяташ да спориш с шефа си? — обади се Нейт.

— Аз… Не! — Сузана зяпна от учудване.

— Добре, добре — Джон изглеждаше толкова доволен, като че ли самият той беше направил това предложение. Усмихна се и кимна на Нейт, сякаш бяха стари приятели.

— Хайде да тръгваме, за да не изпуснем началото — Нейт погледна часовника си.

Без желание Сузана се пресегна за чантата си. Беше направила всичко възможно да стои настрана от Нейт и въпреки това, макар и не по нейна вина, щеше да прекара деня с него. Не успя да му каже нищо, преди да влязат в асансьора, но щом вратата се затвори, тя се опита да се противопостави отново.

— Не мога да ходя на бейзболен мач с тези дрехи.

— Изглеждаш чудесно!

— Но това е работният ми костюм…

— Хайде, не издребнявай — той я хвана за ръка и, когато вратата се отвори на първия етаж, я изведе навън. Щом излязоха на улицата, Нейт ускори ход и се отправи по Четвърто авеню към стадион Кингдъм.

— Трябва да знаеш, че тази работа никак не ми харесва! — каза тя, като подтичваше след него.

— Ако ще се оплакваш, поне изчакай да влезем и да седнем. Доколкото си спомням, с празен стомах ставаш доста раздразнителна.

Усмивката му можеше да размекне всеки, но тя бе решила да не й се поддава. Голямо нахалство бе от негова страна да нахълта така в офиса. И Сузана смяташе да му го каже, веднага щом си поеме дъх.

— Не се безпокой, ще те нахраня — обеща той, докато чакаха на един светофар.

Неговото самоуверено държание малко я успокои. Един Бог знае какво си бе помислил Джон Хамър, въпреки че — трябваше да го признае — неговото държане доста я озадачи. Той работеше много и също бе изцяло отдаден на работата си. Не беше в негов стил да одобри подобна налудничава идея. Всъщност Джон се държа така, сякаш познаваше Нейт или поне беше чувал за него. Не си спомняше да е виждала шефа си да проявява такъв ентусиазъм, когато се запознава с някого.

Показаха билетите си на входа на стадиона и Нейт се насочи към две седалки, точно зад местата на отбора на домакините.

Сузана не беше ходила никога на такъв мач, затова не можеше да оцени колко са хубави местата.

Тъкмо беше седнала, когато Нейт скочи и вдигна дясната си ръка. Тя се отпусна на твърдата седалка. В следващия момент някакво пакетче с фъстъци профуча край ухото й.

— Хей! — извика тя и се огледа.

— Не се бой — усмихна се Нейт, — продавачът просто ми ги хвърля. — Едва изрекъл последната дума, той улови още едно пакетче. — Заповядай — подаде й го. — След малко ще мине и продавачът на хотдог.

— Тръгвам си! Щом толкова ти се играе, излез на игрището! — Сузана нямаше намерение да седи кротко, а наоколо й да прелитат разни пакетчета.

— Ако те дразни всяка дреболия, знам един много хубав начин за успокояване. — Нейт отново се засмя. Смехът му беше звучен и плътен.

— За луда ли ме мислиш? Първо идваш и ме измъкваш от работа, сега се замерваш с фъстъци, като някой ученик. Кой знае какво ще направиш след малко. Освен това… — тя не можа да продължи. Преди да усети намеренията му, Нейт я прегърна през раменете, притегли я към себе си и страстно я целуна.

Обезоръжена напълно, тя отново седна сковано и затвори очи. Усети пулса в слепоочията си. След малко почувства, че Нейт пъхна един хотдог в отпуснатите й ръце.

— Поръчах да му сложат от всичко.

С един бегъл поглед към претрупаното хлебче тя разбра, че „всичко“ означава краставички, горчица, кетчуп, лук, зеле и още няколко неща, които не можа да определи.

— Сега яж, преди да съм те целунал отново.

Само такова предупреждение можеше да я накара да го стори. Бяха изминали вече няколко минути, откакто я бе целунал, а тя все още беше толкова замаяна, че не можеше да разсъждава. Накрая вдигна хотдога към устата си, подготвена за най-лошото. Но за нейна изненада той не се оказа безвкусен. Даже много вкусен. След като му видя сметката, тя пристъпи към фъстъците. Още бяха топли. Топли и солени — направо чудесни!

Друг продавач мина покрай тях и Нейт купи за двамата по един студен сок. Сузана тъкмо се нахрани и първата част на мача свърши. Нейт я хвана за ръката.

— По-добре ли се чувстваш? — очите му бяха толкова дружелюбни, че можеха да стоплят вода. Един негов поглед бе достатъчен, за да я порази. Всеки път, когато го срещнеше, й се струваше, че попада във водовъртеж и едва не се удавя. Всеки път се опитваше да устои на това притегляне, но беше невъзможно.

— Сузана… — обади се той.

— Все пак се чувствам малко неудобно… — каза тя.

— Защо?

— Стига Нейт, за Бога, аз съм единственият човек тук, облечен с костюм.

— Това може да се поправи.

— О!? — Сузана искрено се усъмни. Какво смяташе да прави той. Да я съблече?

Той й отправи една от прочутите си усмивки и неочаквано я помоли да го извини за момент. Учудена, младата жена гледаше как си пробива път към близкия щанд. След малко се върна с тениска на „Маринърс“ в едната ръка и бейзболна шапка в другата. Сузана съблече сакото си и нахлузи тениската. После Нейт й сложи шапката и леко я нахлупи напред.

— Така — каза той доволно. — Сега изглеждаш като играчите от нашия отбор.

— Благодаря.

— Няма защо.

Изпъна тениската върху правата си пола. Чудеше се как ли изглежда отстрани. Изведнъж й се стори, че това няма никакво значение. Беше й хубаво с Нейт. Чудесно бе да се смее и да се наслаждава на живота.

Те отново седнаха и насочиха вниманието си изцяло върху играта. В края на петата част „Маринърс“ имаха един пробег по-малко.

Сузана не разбираше много от бейзбол, но й харесваше огромната тълпа, която викаше за своя отбор, харесваше й музиката на орган и напрегнатата атмосфера. Всички бяха възбудени в очакване на интересни моменти.

— Напоследък ме избягваш — отбеляза Нейт по средата на шестата част. — Бих искал да знам защо.

Не можеше да му каже истината, а не искаше и да го лъже. Престори се, че следи внимателно играта и просто вдигна рамена. Надяваше се той да приеме това като достатъчно обяснение.

— Сузана!

Трябваше да се досети, че Нейт ще настоява докрай.

— Защото не ми харесва това, което става, когато ме целуваш.

— Какво става? — попита той. — Първия път ти нанесе съкрушителен удар на моето его. Доколкото си спомням, твърдеше, че било хубаво. Нарече го „приятно“.

— Да, спомням си, казах нещо такова — навела глава, тя ритна някакъв боклук с върха на лачената си обувка.

— Излъгала си ме?

— Добре — призна тя, — излъгах. Но ти си го знаел през цялото време. Трябва да си го знаел, иначе…

— Иначе какво?

— Нямаше да ме целуваш всеки път, когато искаш да ме накараш да направя нещо, а аз не искам.

Той се усмихна и около очите му се образуваха малки бръчици. Това придаваше на лицето му ангелски и в същото време непристоен вид.

— Знаел си, така че не ми излизай с редовния номер за съкрушеното его.

— Приятно е да чуя, че го признаваш. Между нас има искра, Сузана, и е време вече да го разбереш. Аз го усетих от самото начало.

— Разбира се. Но има огромна разлика между това, да стоиш до контакта и това, да си играеш с жица с високо напрежение. Предпочитам да съм сигурна.

— Но не и аз — той прекара пръст по бузата й, стигна до брадичката и накрая спря върху устните, които като по команда се разделиха. — Винаги съм предпочитал риска — продължи той с тих глас, без да сваля поглед от нея.

— Забелязах — Сузана потрепери при допира с него и притаи дъх. Едва когато той махна ръката си, тя отново можеше да диша спокойно.

От реакцията на въодушевената тълпа разбра, че на терена става нещо интересно. Доволна, че отклони вниманието си от Нейт, се загледа как един играч от „Маринърс“ заобиколи базата и се приготви за пробег. Тя изръкопляска лекичко, но нейният възторг бе далеч по-обуздан от този на останалите зрители.

Към края на деветата част обаче положението се промени. Базите бяха пълни. Техният играч се приближи към мястото, откъдето щеше да бие. Хората около нея пееха „Велик удар, велик удар“ и Сузана скоро се присъедини към тях. Играчът хвърли бърза топка и тя присви очи, за да вижда по-добре. Чу се удар от бухалка. Младата жена отвори широко очи и се изправи, тъй като топката тупна в лявото поле и прескочи стената. Тълпата полудя. Сузана спонтанно се завъртя към Нейт, протегна ръце и силно го прегърна.

Той беше не по-малко възбуден, и когато я пусна да стъпи на земята, вдигна пръсти към устата си и изсвири пронизително.

Тя се смееше и аплодираше. Даже стигна до там, че сви ръце на фуния около устата си и силно извика в знак на одобрение.

Тогава забеляза, че той я гледа. Очите му бяха широко отворени, преструваше се, че е потресен, сякаш не можеше да повярва, че изтънчената и възпитана Сузана Симънс е дръзнала да се принизи да крещи в знак на одобрение. Това моментално охлади нейния ентусиазъм и тя отново седна със скръстени ръце и прибрани крака. Смутена бе, че реагира така невъздържано на нещо толкова несериозно. Когато се осмели да обърне очи към него, разбра, че я е гледал през цялото време.

— Нейт — прошепна тя, смутена от постоянното му внимание. Играта беше свършила и всички наоколо наставаха да си ходят. Сузана усети как се изчервява. — Защо ме гледаш така?

— Смайваш ме.

По-скоро се беше изложила пред него с необузданата си реакция. Чувстваше се унизена.

— Ще се оправиш, Сузана Симънс — каза той тайнствено, — и двамата ще се оправим.

 

 

— Сузана, изненадана съм, че те намирам вкъщи в събота — каза Емили, влизайки в апартамента на сестра си. — Тази сутрин с Мишел сме тръгнали до магазина на Пайк Плейс и решихме да се отбием да те видим. Нямаш нищо против, нали?

— Не, разбира се. Влизайте! — Сузана отметна косата от лицето си и разтри очи, за да се разсъни. — Между другото, колко е часът?

— Осем и половина.

— Толкова късно? Хм!

— Бях забравила — засмя се Емили. — Обичаш да се наспиваш през почивните дни.

— Не се притеснявай — отвърна Сузана, като се прозяваше. — Ще сложа кафе и много бързо ще се приготвя.

Емили и Мишел я последваха в кухнята. След като сложи кафето, Сузана седна на стола срещу сестра си. Мишел радостно размахваше ръчички и въпреки ранния час Сузана се усмихна на жизнерадостната си племенница. Протегна ръце към детето и бе приятно изненадана, че то с радост я прегърна.

— Изглежда те помни — учуди се Емили.

— Разбира се, че ме помни — Сузана целуна вратлето на бебето. — Прекарахме си чудесно, нали, бебчо? Особено, когато те храних със сладкото от сливи.

— Не знам дали ще мога да ти се отблагодаря — засмя се Емили — че тогава взе Мишел. Аз и Робърт наистина имахме нужда да заминем.

— Забрави за това — Сузана отмина въпроса за благодарностите, като махна леко с ръка. Тя беше тази, която спечели от онзи смахнат уикенд. Нямаше да се запознае с Нейт, ако не беше Мишел.

— Цяла седмица се опитвах да се свържа с теб, но те нямаше вкъщи — въздъхна Емили.

— Защо не остави съобщение на телефонния секретар?

Емили поклати глава и дългата й плитка се разлюля.

— Знаеш, че мразя тези неща. Езикът ми се връзва и не мога да говоря. Можеше и ти да се обадиш, нали?

През последните няколко седмици Сузана си мислеше да й звънне, но не го направи, защото знаеше, че щом се обади, сестра й веднага ще я обсипе с въпроси за Нейт.

— Всяка вечер ли работеше до късно? — попита Емили.

— Не точно — Сузана сведе поглед.

— Тогава сигурно си излизала с Нейт Таунсънд — Емили не я остави да отговори. Изведнъж започна да дърдори като мелница.

— Ще ти кажа, Сузана, че ние с Робърт бяхме силно впечатлени от твоя съсед. Той се държа чудесно с Мишел, а от начина, по който те гледаше, разбрах, че те харесва. Сега не ми казвай да не си пъхам носа в тази работа, моля те! Ти си на двадесет и осем и биологичният ти часовник показва, че остаряваш с всеки изминат ден. Ако въобще смяташ някога да се задомиш или да завържеш сериозни отношения с някой мъж, сега е моментът. А лично аз смятам, че няма да намериш по-добър от Нейт. Защо той…

Тя спря, за да си поеме дъх и Сузана се възползва от случая:

— Кафе?

Емили премигна, после кимна.

— Ти, май, изобщо не ме слушаш, а?

— Слушам те.

— Но не чу нито дума.

— Разбира се, че чух — защити се Сузана. — Каза, че ще постъпя глупаво, ако изпусна Нейт. Искаш да се омъжа за него, преди да съм загубила последния си шанс да стана майка.

— Точно така — отвърна Емили, доволна, че са я разбрали правилно.

Мишел започна да се дърпа и Сузана я пусна да лази по пода.

— И така — настоя Емили, — какво мислиш?

— Да се омъжа за Нейт ли? Няма да стане — каза спокойно тя. Сякаш си говореха за покупки. — По много причини, които ти не знаеш. Но за да задоволя любопитството ти, ще ти кажа някои от тях. Първо и най-важно, аз имам своя кариера, а той няма, освен това…

— Той е безработен? — учуди се сестра й. — Как може да не работи? Искам да кажа, този квартал е скъп. Не ми ли спомена, че апартаментът му е почти два пъти по-голям от твоя. Не може да си позволи да живее в него ако не работи!

— Нямам представа.

Сузана забрави Нейт за миг, тъй като погледът й се спря на Мишел. Малко се учуди на себе си — бебето й бе липсвало.

— Обикновено кафе ли е това? — попита Емили.

— Да.

— Тогава не си прави труд да ми сипваш. От години вече пия само кафе без кофеин.

— Добре — Сузана трябваше да се сети.

Мишел пресече кухнята с лазене, добра се до Сузана, хвана я за халата и, като се държеше за нея, се изправи. Усмихна се щастливо на постижението си.

— Слушай — каза импулсивно Сузана, докато се навеждаше да вземе племенницата си. — Защо не оставиш Мишел при мен тази сутрин? Ще се опознаем още по-добре. Можеш да пазаруваш, без да се притесняваш за нея.

За миг настъпи мълчание.

— Сузана — каза Емили след малко, — добре ли чух? Стори ми се, че ти току-що доброволно пожела да гледаш Мишел!