Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toll the Hounds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дан на Хрътките

Серия Малазанска книга на мъртвите, №8

 

Steven Erikson

Toll the Hounds, 2008

A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8

 

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-011-8

История

  1. — Добавяне

6.

Чудното в преценката постфактум е как тя превръща великите военни гении от миналото в некомпетентни идиоти, а некомпетентните идиоти от настоящето — във велики военни гении. Ей там е вратата и се постарай да вземеш всичките си помпозни постфактум заблуди със себе си…

Император Келанвед

По повод завземането на Фаларийския Велик съвет (Съда на Кръст)

Имало беше земетресение. Скален гръбнак, дълъг близо левга, просто беше пропаднал и бе отворил клисура към морето. Нямаше кипнал талог от този катаклизъм, защото гръбнакът представляваше безжизнена конгломерация от обсидиан и пемза, наследство от предишни изригвания. Към сушата клисурата се стесняваше между стръмни скали. Към морето се уширяваше, с две скални издатини при устието, на четвърт левга една от друга.

Водата долу беше дълбока не повече от петнадесет разтега, кристалночиста, и на дъното се виждаше гмеж от четвъртити камъни и бели кости — останки от свещени гробници и К’Чаин Че’Малле, погребани там.

От двете страни на разлома се виждаха руини, сред тях и почти срутена джагътска кула. В небето над изтерзаното пространство от хълмове на север се рееше петно на портал, цветна рана в самия въздух. Единственото, което кървеше от нея сега, беше болка, противна упорита воня, суха като раздрания пейзаж, изпънал се на всички страни.

Пътника постоя дълго, взрян нагоре към портала. Вече бе на два дни път от мястото, където го бяха изхвърлили вълните, а все още не беше намерил прясна вода. Кръвта на мечката, която го бе нападнала, го бе подкрепила за известно време, но беше солена все пак и сега той страдаше.

В живота му бе имало предостатъчно заговори, целящи да му донесат смъртта. Пред тях един по-нищожен човек отдавна щеше да се отчае, да изпадне в лудост или сам да посегне на живота си в сетно поражение пред глада на богове и смъртни. Щеше, навярно, да е съвсем справедливо да рухне сега от липса на най-основните неща, нужни, за да се опази жив.

Но той нямаше да се предаде. Защото чуваше смеха на един бог, насмешлив като любовен шепот в ухото му. Сигурен беше, че някъде там, навътре в сушата, тази гола пустош ще отстъпи пред ивици прашна земя, а след това — на треви, пометена от ветровете прерия и степи. Стига да можеше да удържи достатъчно дълго, за да стигне до тях.

Беше одрал мечката и сега носеше кожата й на стегнат вързоп на рамото си. Макар и не особено привлекателна, миризмата й прикриваше неговата и щеше да прогони повечето месоядни зверове. За сметка на това щеше да му се наложи да дебне дивеча — ако изобщо намереше дивеч — срещу вятъра, но това щеше да е така и без кожата.

Намираше се на крайбрежието на Морн. Далече от мястото, където бе възнамерявал да се появи тук, на Дженабакъзкия континент. Чакаше го дълъг път, но в тази перспектива нямаше нищо ново. Нито в заплахата от провал, длъжен бе да признае.

Закрачи, ботушите му заскърцаха по черното мехуресто стъкло. Утринното слънце се отразяваше от многоцветната повърхност на ослепителни петна и зноят се завихри около него; целият плувна в пот. Можеше да види отсрещния край, на няколко хиляди крачки — или поне си мислеше, че може, след като добре знаеше как очите се лъжат — по-тъмна резка, очертана на хоризонта, с нищо видимо отвъд нея.

Малко по-късно се увери, че хребетът не е оптична илюзия. Обрулена от вятъра вълниста грамада от натрошен обсидиан с диамантен блясък, който се врязваше в очите. Когато се приближи, му се стори, че чува смътен стон, като от все още неусетен вятър. И вече успя да види зад него нова огромна равнина, без видим край зад треперещата знойна мараня.

Когато се изкачи на билото, с ботуши, затънали дълбоко в пясъка, Пътника отново чу стенещия вятър, погледна нагоре и видя, че нещо се е появило сред равнината точно напред. Трон с висок гръб, а седящата на него фигура бе загърната в сенки. На десетина крачки вдясно стоеше втора фигура, загърната в тъмносиво наметало, със свалена качулка — обрулен от вятъра профил, черна късо подстригана коса.

И иззад трона се появиха Хрътки, застъпваха бавно напред, лапите им изригваха облачета прах, които се размиваха във въздуха зад тях. Барън, Джиър, Блайнд. Шан и Руд, и други две, които Пътника никога не бе виждал. Костенобели и двете, с очи като оникс. По-слаби от другите, с по-издължени вратове и покрити с белези, оголили смайващо тъмносиня кожа под бялата козина. Другите Хрътки тръгнаха право към Пътника.

Той заслиза надолу да ги посрещне.

Шан дойде първа. Отърка се в бедрото му, след това се хлъзна като котка, мина зад него и се отърка и в другия му крак. Той отпусна лявата си ръка на гладката й черна шия. Древният Барън беше следващият и Пътника се пресегна и го почеса с другата си ръка по бузата, опипа многобройните белези от столетия жестоки битки, долови намека за трошащите кътници под раздраната, но мека кожа. Вгледа се в светлокафявите очи на звяра и откри, че не би могъл да удържи дълго на този поглед — твърде много скръб, твърде много копнеж за мир, на който не можеше да предложи утешение. Барън наведе глава в тази милувка и дебелият му език застърга ръката му под лакътя.

Вече обкръжен от огромните зверове — без двата бели, — Пътника продължи към трона. Когато се приближи, Котильон най-сетне се извърна към него.

— Изглеждаш ужасно, приятелю.

Пътника се усмихна, без да си прави труд да отвърне. Лицето на Котильон издаваше умора, изтощение по-голямо от всичко, което бе виждал у него, докато беше жив, когато го наричаха Танцьора и когато делеше властта над една империя. Къде тогава бяха даровете на божествеността? Каква бе стойността им, щом да се вкопчиш в тях означаваше да тръпнеш от болка и кръв да тече от дланите ти?

— Вие двамата — заговори Пътника, извърнал вече очи към Сенкотрон, — осъждате всяко мое съжаление.

— Няма да трае дълго, убеден съм — изсъска богът на своя трон. — Къде е армията ти, Първи меч? Виждам само прах по дирите ти.

— Докато вие си седите тук и властвате над пустош.

— Достатъчно с взаимните оценки. Затормозен си, стари приятелю… хи-хи, колко често използвам тези думи, а? Стари приятели, о, къде са те сега? Колко дълбоко са пропаднали? Разпръснати от ветровете, залитащи безпомощно, неводени от никого и слепи…

— Ти никога не си имал чак толкова много приятели, Келанвед.

— Затормозен, казах. До стъмване ще си умрял от обезводняване — до първия извор на равнината Ламатат са най-малко четири дни път.

— Разбирам.

— Разбира се, каквото и да стане с теб, когато най-сетне умреш, твоят стар приятел непременно ще дойде да те намери.

— Да, сигурен съм, че ще ме намери.

— За да злорадства в победата си.

— Качулатия не злорадства.

— Е, този възглед е разочароващ. Значи ще дойде, за да не злорадства. Все едно. Въпросът е, че ти ще си загубил.

— А моят успех или неуспех важен ли е за вас, Келанвед?

— Изненадващо, но да — отвърна Котильон.

— Защо?

Грубият въпрос сякаш стъписа за миг двете божества. След това Сенкотрон изсумтя.

— Дали е важен? Едва ли. Ни най-малко всъщност. Тук сме, за да ти помогнем, тъпак проклет. Упорит твърдоглав войнствен глупак. Защо изобщо те смятах за приятел? Ти си прекалено тъп, за да си ми бил приятел! Виж, дори Котильон е вбесен от малоумието ти.

— Най-вече развеселен всъщност — поправи го Котильон и се усмихна широко на Пътника. — Тъкмо си спомнях за едно, хм, обсъждане в командната шатра при една кампания. Може би най-красноречивата истина за старите приятелства е в това как динамиката им никога не се променя.

— Включително твоите подмазвачески твърдения — вметна кисело Сенкотрон. — Слушай, ти, Пътника или както там се наричаш сега. Моите Хрътки ще те отведат към спасението ти — ха, колко често сме го казвали това? Междувременно ще ти дадем мехове с вода, сушени плодове и прочие — хилядите дразнещи нужди на тленността, доколкото си спомням. Смътно. Все едно.

— И какво ще поискате в замяна срещу този дар?

Изтекоха десетина мига — без отговор.

Лицето на Пътника бавно помръкна, заканително намръщено.

— Няма да ме отклоните от задачата ми. Нито ще ме забавите…

— Няма, разбира се. — Сенкотрон махна с призрачната си ръка. — Тъкмо напротив всъщност. Ние те подканяме. Призоваваме те. Побързай, тръгни по верния си път, стигни до съдбоносния си сблъсък. Нека нищо и никой да не се изпречи на пътя ти.

Пътника се намръщи още повече.

Котильон се изсмя тихо.

— Той говори истината, Първи меч. За нас е удоволствие да те подкрепим точно по този въпрос.

— Няма да се пазаря с него.

— Знаем.

— Не съм сигурен дали разбирате…

— Разбираме.

— Решен съм да убия Гуглата. Решен съм да убия Бога на смъртта.

— Желаем ти късмет от все сърце! — рече Сенкотрон.

Ново мълчание.

След това Котильон пристъпи напред, носеше припаси, които ги нямаше допреди миг. Постави ги на земята.

— Шан ще води — рече тихо и отстъпи назад.

Пътника погледна двете нови Хрътки.

— А тези?

Котильон проследи погледа му, за миг като че ли се притесни, после сви рамене.

— Трудно е да се каже. Те просто се… появиха…

— Аз ги призовах, разбира се! — заяви Сенкотрон. — Бялата се казва Палид. Още по-бялата е Лок. Седем е желаният брой, необходимият брой.

— Сенкотрон… ти не си ги призовавал — каза Котильон.

— Трябва да съм! Иначе защо ще са тук? Сигурен съм, че съм го направил в някой момент. Желание, навярно, докато съм се взирал към звездите. Или страстен копнеж, да, толкова силен, че дори Бездната не е могла да ми откаже!

— Другите като че ли ги приеха — подхвърли Котильон и отново сви рамене.

— А хрумвало ли ви е — каза тихо Пътника към бога, застанал пред него, — че е възможно да са прочутите Хрътки на Светлината?

— Нима? И защо мислиш така? — Ив този момент, когато Котильон срещна очите му и намигна, цялата умора — самата безсмъртност на асцендентството — изчезна и Пътника видя отново — сякаш след цяла вечност — мъжа, когото някога бе наричал свой приятел.

Ала не можеше да се насили да се усмихне, да откликне по какъвто и да било начин на този жест и вложената в него покана. Не можеше да си позволи такава… слабост. Не сега и може би никога вече. Определено не и пред това, в което се бяха превърнали тези двама стари приятели. „Те са богове, а на богове не може да вярваш.“

Наведе се и взе меховете и пътната торба.

— Коя подгони мечката към брега?

— Джиър. Трябваше ти храна, иначе нямаше да можеш да стигнеш дотук.

— За малко аз щях да се окажа вечерята й, Котильон.

— Винаги сме разчитали на тебе, Първи меч.

Следващият и може би последен въпрос, който Пътника имаше към бога, бе може би най-трудният за изричане.

— А кой от вас разби кораба ми и изби екипажа ми?

Веждите на Котильон се вдигнаха.

— Не ние. Дасем, това не бихме го направили. Никога.

Пътника се взря в божиите очи — винаги по-меки, отколкото човек можеше да очаква, но той отдавна бе свикнал с това — и се обърна.

— Добре.

 

 

Палид и Лок се задържаха назад в неохотен ариергард, доста зад другите Хрътки, които тръгнаха с Пътника навътре в сушата. Сенкотрон бе обърнал трона си, за да може да гледа Първия меч и свитата му. Вече се стопяваха на североизток.

Застанал до него, Котильон вдигна дланите си, огледа ги и видя рукналата по тях пот.

— За малко беше.

— А? Кое?

— Ако беше решил, че ние стоим зад корабокрушението, хм, не искам да мисля какво щеше да стане.

— Просто е, Котильон. Щеше да му се наложи да ни убие.

— А Хрътките нямаше да се намесят.

— Освен може би най-новите ни любимци. Никаква преданост не остана! Хи-хи!

— За малко — повтори Котильон.

— Можеше просто да му кажеш истината. Че Маел го искаше, и го искаше ужасно. Че трябваше да се пресегнем и да го извлечем — щеше да е много по-благодарен.

— Благодарността е безполезен лукс в този случай, Сенкотрон. Никакви разсейвания, забрави ли? Нищо и никой не може да отклони Пътника от предопределената му съдба. Маел го остави за друг път.

— М-да, много добре. Подробност, която можем да предложим на Пътника, когато нуждата ни от него е спешна и, ъъъ, неотложна. Разровили сме, след предположенията, които той ни подхвърли в този ден, тук, и ето! Ами да, не кой да е, а самият Древен бог на морето е бил виновен! Я ела сега тук, извади го проклетия си меч и насечи враговете на късчета!

— Не точно това ровене ни трябва сега — каза Котильон.

— Е, да, разбира се. Ние вече знаем! Защо да ровим?

Котильон се извърна към Сенкотрон.

— Маел можеше да го убие съвсем лесно, не мислиш ли? Но реши да го забави. За това трябва да помислим. Трябва да разберем защо.

— Да, започвам да схващам. Разбудени подозрения… бях се разсеял за миг, не мислех. Забавяне, да. Защо? Каква полза?

— Току-що осъзнах нещо.

— Какво? Казвай бързо!

— Няма значение какво си е наумил Маел. То няма да подейства.

— Обясни!

— Маел допуска, че става въпрос за отмъщение и…

— Да. Би трябвало, разбира се. Няма друга възможност. Маел не го получава! Идиот! Хи-хи! Я да се махаме вече от тази купчина пепел, гърлото ми се раздра.

— Разчетът на времето, Сенкотрон…

— Съвършенство.

— Дотук.

— Няма да се провалим.

— Дано.

— Кой сред новите съюзници е слабата брънка според теб?

Котильон го погледна през рамо.

— Ами ти, разбира се.

— Освен мен имах предвид.

Котильон зяпна. Сенкотрон зачака.

 

 

Нощта в самотната пивница на Морско даде на Нимандър спомени, които никога нямаше да забрави. Селяни с помръкнали погледи и черни уста залитаха, блъскаха се в него и в другите. Тикаха мръсни бутилки в лицата им. Очи, зацапани с нещо мътно и жълтеникаво. Питието бе достатъчно силно, за да ти изтръпне езикът, стига подканващите стонове наистина да бяха покана за пиене.

Дори и без предупреждението на Клип Нимандър не беше склонен да приеме такова гостоприемство. Нито някой друг от близките му, забеляза той с известно облекчение. Душният въздух в залата с нисък таван беше сладникав, натежал от вкиснала пот и воня като от гниеща жива плът.

Скинтик се доближи до Нимандър и двамата загледаха как Клип — и Десра до него, разбира се — тръгва към тезгяха.

— Вино? Тук? Едва ли.

Нимандър подозираше, че Скинтик е прав. Единственото, което можеше да види на всяка маса, във всяка ръка, бяха стъклениците с дълги почернели гърла.

Стоновете се усилиха, хаотични като мученето на добитък в кланица. Нимандър видя как един мъж — старо превито съсухрено същество — се катурна по очи върху дъсчения под и носът му изхрущя. Някой до него отстъпи назад и премаза с пета пръстите му.

— Ей, а къде е жрецът? — попита Ненанда иззад Нимандър и Скинтик. — Поканата беше негова в края на краищата.

— Поне този път, Ненанда — отвърна Скинтик, без да се обръща, — се радвам, че си до нас с ръка на меча. Това тук не ми харесва.

— Никой тук не може да ни навреди — заяви Ненанда, но тонът му издаде, че е доволен от думите на Скинтик. — Чуйте ме… докато Клип не е край нас — той изпитва презрение към всички ни.

Нимандър бавно се извърна, докато Скинтик отвръщаше:

— Забелязали сме. Ти как си обясняваш това, братко?

— Той вижда това, което реши да вижда.

Кедевис и Аранта бяха до тях и слушаха. Плахото като на кошута изражение на Аранта изведнъж изчезна, заменено от смразяваща празнота, която Нимандър познаваше добре.

— Не е важно — каза той, внезапно усетил потта под дрехите си. — Остави, Ненанда. Не е важно.

— Важно е — отвърна Ненанда. — Той трябва да го знае. Защо оцеляхме в битките си, след като всички други паднаха. Трябва да го разбере.

— С това вече е свършило — настоя Нимандър.

— Не е — заяви Скинтик. — Ненанда този път е прав, Нимандър. Прав е. Клип иска да ни заведе при този умиращ бог. Но каквото и да замисля, той ни пренебрегва, все едно не съществуваме. Безгласни…

— Безполезни — прекъсна го Ненанда.

Нимандър извърна очи. Рухваха още селяци, а вече нападалите по дървения под бяха започнали да се гърчат в локви бълвоч. Незрящи очи се въртяха в екстаз в хлътналите очни кухини.

— Ако аз съм ни направил… безгласни, съжалявам.

— Стига с тези глупости — подхвърли небрежно Скинтик.

— Съгласен съм — каза Ненанда. — Преди не бях… бях ти ядосан, Нимандър, за това, че не казваш на тъй наречения Смъртен меч на Тъмата. Че не му казваш за нас. Кои бяхме. Какво преживяхме. Тъй че се опитах да го направя сам, но полза няма. Клип не слуша. Никого. Слуша само себе си.

— А Десра? — попита Нимандър.

— Тя обожава да е загадъчна — изсумтя Ненанда.

Това проницателно наблюдение изненада Нимандър. Но не беше отговорът, който бе потърсил с въпроса си.

Скинтик обаче го разбра.

— Тя си остава една от нас, Нимандър. Когато дойде нуждата, не е нужно да се съмняваш във верността й.

Кедевис заговори със сухо презрение:

— Верността не е от добродетелите на Десра, братя. Не залагайте на това.

Скинтик попита с насмешка:

— А на коя от добродетелите на Десра трябва да залагаме тогава, Кедевис?

— Стигне ли се до самосъхранението — отвърна тя, — преценката на Десра е точна. Никога погрешна всъщност. При нея оцеляването е резултат от дълбока яснота — Десра вижда по-добре и по-проницателно от всички нас. Това е нейната добродетел.

Клип се връщаше. Десра се беше вкопчила в рамото му, както би го направила жена, мъчеща се да надмогне ужаса си.

— Умиращия бог скоро ще се появи — заяви Клип. Беше прибрал верижката си и пръстените, а от осезаемата му тревога се надигаше като тъмен облак заканата за зло. — Всички трябва да напуснете. Не искам да се налага да ви прикривам, ако стане лошо. Няма да имам време, нито ще приема вината, ако започнете да умирате. Тъй че, заради вас самите, веднага излезте оттук.

Беше мигът, както по-късно щеше да си спомни Нимандър, в който той можеше да пристъпи напред, можеше да погледне Клип в очите, без да трепне, да покаже непокорството си и заканата зад него. Но вместо това се обърна към другите.

— Да се махаме.

Очите на Ненанда се разшириха, един мускул затрепка под скулата му. Той се обърна и излезе от пивницата.

С изражение, което можеше да е срам, Скинтик се пресегна, дръпна Десра и я поведе навън. Аранта срещна погледа на Нимандър и кимна — но смисълът на кимването му убягна поради пустотата в очите й, — после с Кедевис напуснаха гостилницата.

Останаха само Нимандър и Клип.

— Доволен съм, че приемаш заповеди толкова добре, колкото ги отдаваш, Нимандър — каза Клип. — И че другите все още предпочитат да те слушат. — И добави: — Не че мисля, че това ще продължи много дълго.

— Не се опълчвай на този умиращ бог — каза Нимандър. — Не тук. Не сега.

— Великолепен съвет. Нямам намерение да го правя. Искам просто да го видя.

— А ако той не остане доволен от това, че го вижда такъв като теб, Клип?

Клип се усмихна широко.

— Защо мислиш, че ви пращам извън опасността? Хайде, върви, Нимандър. Върнете се в стаите ни. Утеши своите наплашени зайци.

Отвън, под блесналите ярки звезди, Нимандър намери братята и сестрите си, скупчени насред улицата. „Зайци? Да, би могло и така да изглежда.“ Чуха откъм пивницата как стоновете се извисиха в пламенен зов… звукът отекваше, връщаше се сякаш на вълни от хълмовете и нивите около селото.

— Чувате ли? — възкликна Скинтик. — Нимандър? Чуваш ли? Плашилата… пеят.

— Майчице Тъма! — изпъшка ужасено Кедевис.

— Искам да видя тия ниви — заяви изведнъж Скинтик. — Веднага. Кой идва с мен?

След като никой не отвърна, Нимандър рече:

— Аз идвам, Скинтик. Другите веднага в стаите. Ненанда, остани на пост, докато се върнем.

И двамата тръгнаха по една от страничните улички. Нов глас се беше присъединил към всички останали, извисяваше се от храма: вик, изпълнен с усилваща се болка, вик на такова страдание, че Нимандър се олюля, краката му сякаш станаха на вода. Скинтик залитна, падна на колене, после се изправи.

Продължиха. От очите на Нимандър бликнаха сълзи.

Стари градини от двете страни, пълни с изоставени хомоти, плугове и други сечива, браздите обрасли с бурени като избеляла коса на звездната светлина. „Богове, те вече не ядат. Само пият. Всичко е в пиенето. То ги подхранва и в същото време ги убива.“

Погребалният вой вече заглъхваше, но той знаеше, че ще се извиси отново. Беше среднощ, мръсният нектар вече беше изпит и богът с ужасната болка бе призован — порталът към изтерзаната му душа бе разтворен. Захранени с безсмъртна болка, просналите се поклонници се гърчеха в екстаз — виждаше пред очите си почернелите им уста, сгърчените черни езици, помръкналите очи. Виждаше стареца със счупения нос и премазаните пръсти…

А Клип бе останал вътре. Свидетел на това безумие.

Стигнаха нивите.

И спряха.

Пред тях, в хладната сребърна нощ, редиците плашила се движеха. Крайници се гърчеха като загърнати в мъгла влечуги или слепи червеи. Стичаше се на вади черна кръв. Цветовете на ужасяващите растения се бяха разтворили, изригваха облаци полен, който блещукаше като прашинки фосфор, понесен от теченията на нощния въздух.

И на Нимандър му се дощя да се затича през това поле, сред всички тези разпънати жертви. Дощя му се да вкуси полена на езика си, да го усети в гърлото си. Дощя му се да затанцува сред божията болка!

Скинтик, разплакан, го дърпаше назад… макар че сякаш и той водеше своята битка, тъй стегнати бяха мускулите му, тъй противоречиви бяха усилията му, че двамата паднаха на земята.

Запълзяха назад по черния път.

Поленът — „Поленът е във въздуха. Вдишали сме го и сега — о, богове! — сега жадуваме за още.“

Разнесе се ужасяващ писък. Бе като живо същество, опитваше се да се изкатери по небето — но нямаше в какво да се вкопчи, нищо нямаше, и затова изригна във всички посоки, стисна гърлата им в ледения си юмрук. И се чу глас, крещеше в лицата им:

„Танцувате! Пиете от агонията ми! Що за напаст сте вие? Престанете! Оставете ме! Пуснете ме!“

Хиляди стъпки се втурнаха през мозъка на Нимандър, безброй танцуващи, без да могат да спрат, дори да искаха, а те не искаха, не, продължаваха още и още… богове, вечно!

Там, в капана на своя ум, той видя стареца и зацапаното му с кръв и нектар лице, видя радостта в очите му, видя здравината на ръцете и краката му, изправения му гръб — всеки възел и издутина по тялото бяха изчезнали. Нямаше ги туморите. Старецът танцуваше сред тълпата ведно с всички други, възбуден и изгубен в тази възбуда.

Осъзна, че със Скинтик са стигнали до главната улица. Докато божият вик замираше, трошица съзнание се върна в ума му. Той повлече Скинтик със себе си. Затичаха заедно, залитаха стремглаво към хана — спасение ли ги зовеше? Или Ненанда и другите също бяха паднали? Дали не танцуваха сред нивите, откъснати от себе си, запокитени в онази черна мръсна река?

Още един вик: още по-силен, още по-настойчив.

Нимандър падна, повлечен от тежестта на Скинтик. Твърде късно — щяха да се обърнат, да се изправят, да се отправят към нивата — болката го държеше в гибелната си омайна прегръдка — твърде късно беше…

Чу как вратата на хана с трясък се отвори зад тях.

И Аранта — с помръкнали очи, черната й кожа беше почти посиняла — ги сграбчи за наметалата. Силата, която беше крила, изведнъж се разбули и ги повлече към вратата… още ръце ги награбиха, задърпаха ги навътре…

И изведнъж импулсът изчезна.

Нимандър изохка. Лежеше по гръб, зяпнал нагоре в лицето на Кедевис и учуден от пресметливото й, замислено изражение.

Скинтик се покашля до него.

— Майчицата Тъма да ни спаси дано!

— Не тя — каза Кедевис. — Аранта беше.

„Аранта, която трепери от сенки, която се свива от писъка на излетял на лов сокол. Крие другата си същност зад стена, която никаква сила не може да надвие. Крие я. Докато не потрябва.“

Да. Вече можеше да я усети. Излъчване на воля, която изпълваше цялата зала. Подложена на натиск, но удържаща. Както подобаваше.

„Както трябва.“

— О, богове… — изпъшка Скинтик.

И Нимандър разбра. Клип беше там, навън. Клип, лице в лице с Умиращия бог. Незащитен.

„Смъртният меч на Тъмата. Не е ли достатъчна защита това?“

Но се боеше, че не е. Боеше се, защото не вярваше, че Клип е Смъртният меч на каквото и да било. Обърна се към Скинтик.

— Какво ще правим?

— Не знам. Той може би вече е… загубил.

Нимандър се обърна към Аранта.

— Не можем ли да се доберем до пивницата?

Тя поклати глава.

— Не трябваше изобщо да го оставяме — каза Ненанда.

— Не ставай идиот — сряза го Кедевис.

Скинтик още седеше на пода, дереше лицето си с нокти и трепереше.

— Що за магия е поразила това място? Как може кръвта на един бог да причини това?

Нимандър поклати глава.

— Никога не бях чувал за това, което става тук, Скинтик. Умиращия бог. От него кърви отрова.

Помъчи се да не заплаче. Всичко изглеждаше толкова… изпънато, на миг преди да се разкъса, реалност, която изведнъж ще се разпадне на дрипи, ответи от безумни ветрове.

Скинтик въздъхна хрипливо.

— Отрова. Защо жадуваме за още тогава?

Нямаше отговор на това. „Дали това не е разкрила се истина? Дали всички ние не се храним с болката на другите? Дали не се смеем и танцуваме пред страданието просто защото не е наше? Може ли да се пристрастиш към такова нещо? Неутолима потребност?“

И изведнъж далечният стон се извиси, преля в писъци. Ужасни, отчаяни — звуците на касапница. Ненанда се озова до вратата, с изваден меч.

— Чакай! — извика Кедевис. — Чуйте! Това не е той! Това са те! Той ги избива всички! Искаш ли да помагаш, Ненанда? Искаш ли?

Ненанда сякаш рухна. Отстъпи назад, потресен и смутен.

Писъците не продължиха дълго. А когато заглъхна и последният, се възцари тишина, дори виковете на Умиращия бог бяха затихнали. Отвъд вратата на хана нямаше нищо, все едно че селото — все едно че целият външен свят бе откъснат.

Всеки се бе отдръпнал от другите, подмамен от собствените си мисли, вслушан единствено в тъй познатия глас на душата, мълвяща на себе си. На лицата на ближните му, видя Нимандър, се бе изписал потрес, пустош имаше в зяпналите, невиждащи очи. Усети как се предаде волята на Аранта, силата й, след като заплахата бе отминала, и тя отново се отдръпна толкова дълбоко в себе си, че лицето й стана унило, почти безжизнено, а погледът свенлив и боязлив, и едва ли щеше да се оживи скоро.

Десра стоеше до прозореца, взираше се към пустата главна улица. И Нимандър се зачуди за естеството на вътрешния й диалог — стига изобщо да съществуваше такова нещо, стига тя да не беше просто едно същество, изтъкано от чувства, яхнало теченията на инстинкта, всеки избор — предопределен от простата настойчивост на нуждата.

„Жестокост има в мислите ти.“

Фаед.

„Остави ме на мира, призрако.“

„Не ме разбирай погрешно. Одобрявам. Десра е кучка. Тя има мозъка на кучка, от тези, които бъркат даване с взимане, дар със загуба, покана с поражение. Властна курва е тя, Нимандър, затова стои там, чака да го види, очаква да види този наперен убиец, когото ще вземе в леглото си. Обърквания, да. Смърт с живот. Отчаяние с празненство. Страх с нужда и похот с любов.“

„Иди си.“

„Но ти всъщност не искаш това, защото би те оставило уязвим пред онзи, другия глас в главата ти. Сладкото женско мърморене, всички онези гальовни светове — дали си спомням изобщо да съм го чувала, докато тя бе жива?“

„Престани!“

„В клетката на твоето въображение, блажено неуязвимо за всичко, което беше реално — жестоките безразличия, да — толкова много правиш от толкова малко, Нимандър. Случайна усмивка. Поглед. В твоята клетка тя лежи в прегръдката ти и това е най-чистата любов, нали? Неопетнена, вечна…“

„Престани, Фаед. Нищо не знаеш. Ти беше твърде млада, твърде обсебена, за да видиш каквото и да било от някой друг, освен ако не те заплашва.“

„А тя не беше ли заплаха?“

„Ти никога не си ме искала така — не ставай нелеп, призрако. Не си измисляй…“

„Нищо не измислям! Ти просто бе твърде заслепен, за да видиш това, което е пред очите ти! А умря ли тя от копието на Тайст Едур? Наистина ли? Къде бях аз в този момент, Нимандър? Спомняш ли си да си ме виждал изобщо?“

Не. Това беше прекалено.

Но тя нямаше да отстъпи. „Защо според тебе идеята да убия Сандалат бе толкова лесна за мен? Ръцете ми вече бяха зацапани…“

„Стига!“

Смях, който прокънтя в главата му.

Наложи си да не отвърне нищо, изчака вледеняващия смях да заглъхне, да се стопи съвсем.

Когато тя отново заговори в ума му, в гласа й нямаше и капка хумор. „Ненанда иска да те замести. Иска властта, която имаш, уважението, което другите изпитват към теб. И ще я вземе, когато види шанса си. Не му се доверявай, Нимандър. Удари пръв. Нож в гърба — точно както постъпи, за да ме спреш, така трябва да направиш отново и този път не може да се провалиш. Няма да има никакъв Уидал, за да довърши задачата. Ще трябва да го направиш сам.“

Нимандър вдигна очи. Погледна Ненанда. Изправения гръб, ръката на дръжката на меча. „Не. Лъжеш.“

„Заблуждавай се, ако трябва — но не задълго. Луксът трябва да е краткотраен. Ще трябва да покажеш своята… решителност, и то скоро.“

„И колко още от близките ми искаш да видиш мъртви, Фаед?“

„Игрите ми приключиха. Ти ги довърши веднъж и завинаги. Ти и ковачът на мечове. Мрази ме, ако искаш, но аз имам дарби и ти ги дарявам, Нимандър — ти беше единственият, който изобщо ме слушаше, единственият, за когото отворих сърцето си…“

„Сърце? Онази отровна локва злъч, в която така обичаше да плуваш — това ли бе сърцето ти?“

„Аз съм ти нужна. Давам ти сила там, където си най-слаб. О, накарай я тая кучка да мърмори за любов, запълни устата й с всички най-добри думи. Стига да помогне. Но тя не може да ти помогне с трудния избор, който трябва да направи всеки водач. Ненанда вярва, че може да се справи по-добре — виж го в очите му, така готови за предизвикателство.“

— Става светло — каза Десра от прозореца. И се обърна. — Мисля да изляза навън. До пивницата. Той може да е ранен. Може би се нуждае от помощта ни.

— Не помня да е молил за нея — изръмжа Ненанда.

— Той не е всемогъщ — каза Десра. — Макар и да се прави на такъв. Присъщо е на младите.

Нимандър се взря в нея. Откъде идваше това прозрение?

— Клип е уязвим? — попита с насмешка Кедевис. — Побързай да се възползваш от това, Десра.

— Безкрайната ти завист става все по-досадна, Кедевис.

Кедевис пребледня, но не отвърна нищо.

„Ох, каква злобна пасмина сме, нали?“ Нимандър се потърка по челото и каза:

— Да идем тогава и да видим какво е станало с него.

Десра излезе първа.

Навън се беше ширнало светлосиньо безоблачно небе, напръскано сякаш с искрящи зрънца. Пожънатите растения бяха клюмнали в дървените си рамки, прогизнали от роса, луковиците им като издути глави се нижеха в редици по решетките. Нимандър спря насред улицата и видя, че вратите на храма са зейнали.

Клип лежеше на дъсчения пасаж пред пивницата, свит на кълбо и толкова покрит със засъхнала кръв, че приличаше на буца черна кал.

Приближиха се.

Очите му бяха отворени, изцъклени. Нимандър се зачуди дали не е мъртъв, но видя бавното повдигане и спадане на гърдите му. Не личеше да осъзнава обаче каквото и да било, дори когато се струпаха около него, дори когато Нимандър коленичи до него.

Скинтик отиде до вратите на пивницата, бутна ги и пристъпи вътре. Миг след това излезе, затиснал устата си с ръце. Олюля се насред улицата и спря, с гръб към тях.

„Касапница. Избил е всички.“ Мечът на Клип лежеше до него, покрит със съсирена кръв.

— Взели са нещо от него — промълви Аранта. — Отишъл си е. Няма го.

Ненанда затича към храма отсреща.

— Завинаги ли? — попита Нимандър.

— Не знам.

— Колко дълго може да живее така?

Тя поклати глава.

— Даваме му храна и вода, чистим раните…

Дълго никой не проговори. Като че ли не можеше да се намери и един-едничък въпрос, който да се изрече в името на нормалността.

Ненанда се върна и каза:

— Избягали са. Жреците, всички са избягали. Къде трябваше да е Умиращия бог?

— В някакво място, наречено Бастион — отвърна Кедевис. — На запад оттук, мисля.

— Трябва да идем там — заяви Нимандър, изправи се и ги огледа един по един.

— За да отмъстим за него — каза Ненанда.

— За да го върнем. Да му върнем онова, което са му взели.

Аранта въздъхна.

— Нимандър…

— Не. Отиваме в Бастион. Ненанда, виж дали има някакви коне или още по-добре — вол и кола. Зад хана има конюшня. — Погледна Клип. — Не можем да го носим.

Ненанда тръгна. Жените отидоха за багажа. Нимандър се обърна към пивницата. Видя я през вратата, проснати по пода тела, преобърнати столове; от сумрака вътре вече се носеше бръмчене на мухи.

— Недей — каза Скинтик зад него. — Нимандър. Недей.

— Виждал съм мъртъвци.

— Не и като тези.

— Защо?

— Всички се усмихват.

Нимандър се обърна към най-близкия си приятел. Взря се в измъченото му лице и кимна. След това попита:

— Какво е накарало жреците да избягат?

— Аранта, мисля — отвърна Скинтик.

Нимандър кимна, беше убеден в същото. Бяха взели Клип — въпреки всичките мъртви селяни жреците бяха взели Клип, може би самата му душа, като дар за Умиращия бог. Но нищо не биха могли да направят на тях — не и при съпротивата на Аранта. Уплашени от възмездието, бяха избягали в нощта… далече, вероятно към Бастион, за да потърсят закрилата на своя бог.

— Нимандър — проговори Скинтик тихо, с глух глас. — Принудени сме.

— Да.

— Събудени сме отново.

— Да.

— Бях се надявал… никога повече.

„Зная, Скинтик. Би искал да се усмихваш и шегуваш, както подобава на благословения ти нрав. Но лицето, което ще обърнеш към онова, което предстои… няма да е по-различно от нашите, а не сме ли се гледали един друг в онези времена? Не сме ли виждали огледалата, в които се бяхме превърнали един за друг? Не сме ли се присвивали от ужас?“

Събудени.

Това в пивницата бе само началото. Само Клип и неговата мигновена, безсилна ярост.

„От този миг насетне, каквото предстои, е наше.“

Пред това дори Фаед остана безмълвна. Макар че някъде в мъглите на ума му, тъй смътно, че почти недоловимо, плачеше жена.

 

 

Приумица на сляп оптимизъм бе да се твърди, че някой сломен може да се изцери с времето. Би могъл да сглоби отново всички разпилени късове и да възкръсне цял, може би дори по-силен за изпитанието. Определено по-мъдър, защото иначе каква друга би могла да е отплатата за страданието? Възгледът, който не допада на никого, е, че едно толкова пречупено същество може да си остане така — нито умиращо (с което да премахне колосалния пример за провал от очите на всички тленни), нито възстановяващо се. Една съсипана душа не би трябвало да е упорита, не би трябвало да се вкопчи в нещо, което явно представлява жалко съществуване.

Приятели се отдръпват. Познанства изтляват. И онзи, който е паднал, открива един самотен свят, място, където не може да се намери никакво убежище от самотата, когато самотата е същинската придобивка от оцеляването на осакатения завинаги, завинаги пречупения. И все пак кой не би избрал тази съдба, след като алтернативата е съжаление.

Разбира се, съжалението беше буквално изчезнало чувство сред Тайст Андий и Ендест Силан гледаше на това като на много рядък и благословен дар сред своята раса. Самият той нямаше да може да понесе такова отношение задълго. Колкото до терзаещите го спомени, какво пък, наистина беше необичайно колко дълго може да устоиш на такъв натиск. И все пак той знаеше, че не е единственият в това отношение — в края на краищата това беше бремето на целия му народ. Дали бе достатъчно, за да облекчи самотата му? Може би.

Мракът мълчеше от толкова дълго; сънищата му, че чува шепота на своя свят — родния си свят, — бяха изтлели на пепел. Нищо чудно, нали, че сега седеше в сумрака на стаята си плувнал в пот и всяка вадичка сякаш изпиваше всичката топлина от плътта му. Да, бяха разкрили Куралд Галайн тук, в този град — акт на колективна воля. И все пак това беше безлика сила — Майката Тъма ги бе изоставила и никакъв копнеж от тяхна страна не можеше да промени това.

Какво е това тогава?

Кой говори така властно?

Не шепот, а вик, крясък, настръхнал от… какво? От обида. Възмущение. Гняв. Кой е това?

Знаеше, че не е единственият, който усеща този натиск — други също трябваше да го изпитват, из целия Черен Корал. Всички Тайст Андий навярно седяха или стояха вцепенени в този момент, с разтуптени сърца, с широко отворени очи, изпълнени със страх и изумление. И — може би — с надежда.

Възможно ли беше?

Помисли си да иде в храма, да чуе от самата Върховна жрица… нещо, някакво проглашение, изречено прозрение. Вместо това излезе от стаята си, усети се, че се е забързал по коридора, а след това се изкачваше по стъпалата, нагоре и нагоре, понесен сякаш от вихъра на треска. Пристъпи в гледащото на юг владение на Господаря… залитна и видя Аномандър Рейк: седеше в стола с високата облегалка, извърнат към прозореца, и гледаше кипналите далече долу морски води, изрисувани с черно и сребърно под напора на дълбоки неведоми течения.

— Господарю — промълви задъхан Ендест.

— Имах ли избор? — запита Аномандър Рейк, все така зареял поглед в далечната буря.

— Господарю?

— Карканас. Ти съгласи ли се с нейната… оценка? Ендест Силан? Нима не провидях вярно това, което предстои? Преди идването на Светлината бяхме в гражданска война. Уязвими пред силите, които скоро щяха да се родят. Без кръвта на Тиам не можех изобщо да наложа… мир. Единение.

— Господарю… — промълви Ендест Силан и усети, че не може да продължи.

Рейк като че ли разбра, защото въздъхна и отвърна:

— Да, крайно несигурен мир. За толкова много се оказа мирът на смъртта. Колкото до единението, то се оказа ужасно краткотрайно, нали? Все пак, чудя се, ако бях успял — наистина успял, — дали това щеше да я вразуми?

— Господарю… нещо става.

— Да.

— Какво трябва да направим?

— Ах, приятелю. С право питаш за това. Не обръщай внимание на Върховната жрица и нейния отговор — при нея той винаги е един и същ, нали? Кой надава бойния вик на Куралд Галайн? Нека потърсим отговора между краката й. Дори това с времето може да стане досадно. Но не повтаряй думите ми пред Спинок Дурав — не бих искал да разстроя малкото му удоволствие.

Ендест Силан искаше да закрещи, искаше да се хвърли върху своя Господар, да го стисне за врата и да изтръгне… да изтръгне какво? Не знаеше. Синът на Тъмата беше за него най-умното същество — смъртно, безсмъртно, все едно — което познаваше. Мислите му странстваха в хиляди посоки едновременно и нито един разговор с него не можеше да бъде предречен, нито един път не можеше да се сметне за сигурен.

— Не мога да дам отговор този път — продължи Аномандър Рейк. — Нито Спинок, опасявам се. Той ще е нужен… другаде. — И ето, че главата му се извърна и очите му се приковаха в Ендест Силан. — Ще трябва да се падне на теб, отново. Още веднъж.

Ендест усети как душата му се отдръпна в ужас, сви се в онази пещера, която бе изровила за себе си дълбоко някъде в ямата на сърцето му.

— Ваше величество… не мога.

Аномандър като че ли размисли над това. Десет хиляди нишки се сплетоха и се събраха в нова и смътна изненада се изписа на лицето му. И той се усмихна.

— Разбирам. Няма да моля повече тогава.

— Но… тогава… кой? Ваше величество… аз не…

Огорчението в тона на Аномандър Рейк бе в ужасно противоречие с думите му:

— Преродени в гняв. О, да можех да видя това.

Гласът му отрезвя:

— Ти беше прав — не можеш да застанеш вместо мен. Не се намесвай по никакъв начин, Ендест Силан. Не заставай между две сили, никоя от които не можеш да разбереш. Сигурно ще изпиташ нужда, но я потисни с цялата си воля. Не трябва да те загубим.

— Не разбирам, ваше величество.

Но Аномандър Рейк вдигна ръка.

И да, излъчването си бе отишло. Мракът отново се смълча. Онова, което бе дошло в техния свят, беше изчезнало.

Ендест усети, че се е разтреперил.

— Дали… дали ще се върне, господарю?

Синът на Тъмата го изгледа със странно забулени очи, след това се надигна и закрачи към прозореца.

— Виж, моретата стихнаха отново. Полезен урок според мен. Нищо не трае вечно. Нито насилието, нито мирът. Нито скръбта, приятелю, нито гневът. Хубаво гледай това черно море, Ендест Силан, в идващите нощи. Да успокои страховете ти. Да ти даде посока.

И с това той разбра, че са го освободили.

Объркан, уплашен от бъдеще, за което съзнаваше, че не е достатъчно умен, за да го разбере, той се поклони и напусна. Коридори и стъпала, а дори и ехото не бе останало. Спомни си една стара молитва, която се шепнеше преди битка:

Нека Тъмата приеме всеки мой дъх

със своя.

С живота си нека никога не отвръщаме на смъртта

сами.

Но сега, в този момент, едва ли можеше да се чувства по-сам. Воините вече не изричаха тази молитва. Тъмата не чакаше да приеме дъх, дори и сетния дъх на моста между живот и смърт. Воинът Тайст Андий се сражаваше в мълчание, а когато паднеше, падаше самотен. По-самотен от всеки, който не е Тайст Андий.

И тогава в главата му се появи ново видение. Стъписа го и го накара да спре по средата на стълбището. Върховната жрица, извила гръб в дъга на пода, крещи в екстаз — или в отчаяние, имаше ли разлика всъщност?

Нейното търсене. Нейният отговор, който не беше никакъв отговор.

„Да, тя говори от наше име, нали?“

 

 

— Разтревожен е — промълви Салинд, най-после отърсила се от жестокия студ, който я беше обзел. — Избавителя се е пробудил по някаква неведома и непонятна за нас причина. Но аз го усетих. Много е разтревожен…

Неколцината поклонници край огъня закимаха, макар никой от тях да не притежаваше възприемчивостта й за такива неща. Все още бяха твърде обвързани с упоритите и непрестанни нужди на тленността. А налице вече бе и ужасът, който ги дебнеше всеки миг, откакто Помръкващия ги бе изоставил. Изоставяне, което те приемаха като обръщане на гръб и го смятаха за напълно справедливо, защото никой от тях не се беше оказал достоен за сиърдомина и закрилата, която предлагаше той. Да, отказваше им с пълно право. Бяха го провалили, макар и по непонятен все още начин.

Салинд разбираше всички тези възгледи и дори до известна степен — а това само по себе си бе изненадващо за крехката й възраст — осъзнаваше естеството на това самоотричане, което може би щеше да избуи у тях. Хората, изпаднали в голяма беда, са склонни бързо да намират вината в себе си, бързо да приемат бремето на вината за неща, над които всъщност нямат никаква власт и които не биха могли да променят. Започнала бе да разбира, че това е съществена, неотделима част от самото вярване, от вярата. Потребността, на която не можеш да отвърнеш сам, се прехвърля на някого или на нещо по-голямо от теб самия и тази форма на пораженство смъква огромна, непосилна тежест.

Във вярата можеше да се намери облекчение. Освобождение.

„И тук се оголва едно огромно противоречие. Вярващите предават всичко в ръцете на Избавителя — който по самото си естество не може да освободи нищо, не може да намери никакво облекчение и поради това не може да се предаде.“

„Къде тогава е възнаграждението за Избавителя?“

Подобни въпроси не бяха за нея. Може би всъщност изобщо нямаха отговор. Засега я чакаше много по-земна грижа, от най-неприятния вид. Десетина бивши войници, навярно от тенебриите на Панион, тероризираха лагера на поклонниците. Ограбваха новодошлите, преди да са успели да поставят съкровищата си върху могилата. Имало беше побоища, а вече и едно изнасилване.

Неофициалното събрание, уж представители на лагера, я бяха потърсили с молба за помощ, но какво можеше да им каже тя? „Сгрешихме, като повярвахме в Помръкващия. Съжалявам. Не се оказа това, което мислехме, че е. Гледаше ме в очите и отказа. Съжалявам. Не мога да ви помогна.“

— Казваш, че Избавителя е разтревожен, жрице — каза говорителят им, жилав мъж на средна възраст, бивш търговец в Капустан — избягал на запад преди обсадата, бежанец в Салтоан, който бе видял със собствените си очи Прогонването, когато предните агенти на Панион Домин бяха изтласкани от града. Беше един от първите поклонници, дошли при Голямата могила, и вече изглеждаше, че се кани да остане тук може би до края на живота си. Каквото и богатство да бе притежавал някога, то вече бе част от могилата, дар към един бог, някога смъртен човек, мъж, когото той бе видял със собствените си очи. — Това със сигурност трябва да е заради Градитан и неговите бандити. Избавителя беше войник приживе. Няма ли да се пресегне и да помете онези, които мъчат следовниците му?

Салинд протегна ръце, с дланите нагоре.

— Приятелю, ние не обсъждаме. Моята единствена дарба е… усетът. Но не вярвам, че източникът за безпокойството на Избавителя е в делата на Градитан и неговите кохорти. Нещо… напъпваше. Не наблизо, но с такава сила, че накара етера да затрепери. — Поколеба се и добави: — Имаше вкуса на Куралд Галайн, лабиринта на Тайст Андий. И… — Тя се намръщи. — Още нещо, което съм усещала и преди. Много пъти всъщност. Сякаш някаква буря е забушувала далече на юг, буря, която се връща отново и отново.

Зяпнаха я озадачени лица.

Салинд въздъхна.

— Виждате ли облаците, прииждащи откъм морето? Можем ли ние — който и да е от нас — да прогоним ветровете и дъжда, градушката? Не. Такива сили са далече над нас, далече извън обсега ни, и бушуват, когато пожелаят, водят войни в небесата. Това чувствам, мои приятели — когато нещо развълнува етера, когато на юг се разбуди буря, когато Избавителя помръдва неспокойно и е разтревожен.

— Значи сме нищо за него — рече търговецът и жал замрежи очите му. — Дадох всичко, цялото си богатство, заради поредния безразличен бог. Ако той не може да ни защити, какъв е смисълът?

Тя съжаляваше, че няма отговори на тези въпроси. А не беше ли това същината на жреческата длъжност? Да сготвиш апетитни отговори, да намекнеш за обещаващи пътища към истинско спасение? Да покажеш благост, озарена от дадена от бог мъдрост, засияла сякаш обгърната от свят дъх?

— Моето чувство — заговори тя колебливо — е, че една вяра, която предлага съвършени отговори на всеки въпрос, не е истинска вяра, защото единствената й цел е да задоволи, да облекчи ума и той да престане да търси. — Вдигна ръка, за да усмири възраженията, които виждаше, че се пробуждат сред тези шестима искрени, сериозни вярващи. — Нима вярата трябва да донесе мир, след като несправедливостта процъфтява отвсякъде? Защото тя наистина ще процъфтява, докато блажените подминават блажено слепи, примирени в собствената си морална чистота, в мира, изпълващ душите им. О, бихте могли да протегнете ръка към окаяните край пътя, да им предложите да тръгнат по стъпките ви и може би ще видите как четта на благословените избуява, расте на брой, докато не станете армия. Но ще има, винаги ще има такива, които ще се отвръщат от подадената от вас ръка. Такива, които търсят, защото в естеството им е да търсят, които се боят от съблазънта на самоудовлетворението, които не се доверяват на лесни отговори. Те ли ще са вашият враг? Разгневи ли се вече армията? Удари ли по неверниците? Премаза ли ги под нозете си?

— Мои приятели, не описва ли това ужаса, който тази земя преживя наскоро? — Очите й се приковаха в търговеца. — Не унищожи ли точно това Капустан? Не е ли това, което управниците на Салтоан така яростно отхвърлиха, когато прогониха монасите на Панион? Не умря ли Избавителя, сражавайки се точно срещу това?

— Всичко това не облекчава болката на дъщеря ми — изръмжа една от жените. — Тя беше изнасилена и сега нищо не може да се види в очите й. Избягала е от себе си и може би никога няма да се върне. Градитан я взе и я унищожи. Нима ще избегне всякакво наказание заради това? Той ми се изсмя, когато вдигнах дъщеря си. Когато стоях пред него с нея, отпусната в прегръдката ми, той ми се изсмя!

— Помръкващия трябва да се върне — заяви търговецът. — Трябва да ни защити. Трябва да ни обясни с какво го провалихме.

Салинд огледа лицата пред себе си. Видя страха и гнева, болката и усилващото се отчаяние. Не искаше да им откаже, но какво можеше да направи? Не беше искала да става жрица — не й беше ясно как изобщо бе станало това. А собствената й болка? Собственият й прекършен живот? А плътта, която някога бе поемала в устата си? Не кървясало месо на непознат, о, не. Първородните тенесковри, Чедата на Мъртвото семе, ах, те трябваше да са особени, да, толкова особени — готови да ядат ближните си, а това не беше ли доказателство колко особени са? А какво да кажем тогава за ужасната нужда, която беше довела нея тук?

— Трябва да отидеш при него — каза търговецът. — Знаем къде да го намерим — в Черен Корал. Аз мога да те заведа при него, жрице. Заедно ще поискаме помощта му — той беше сиърдомин, избран меч на тирана. Той ни го дължи! Дължи го на всички нас!

— Опитах се…

— Аз ще ти помогна — настоя търговецът. — Ще му покажа желанието ни да се поправим. Да зачетем Помръкващия с подобаващата почит.

Другите закимаха, а търговецът събра кураж от това и продължи:

— Ние ще помогнем. Всички ние тук ще застанем с теб, жрице. Веднъж да го накараме да разбере какво става, веднъж да се изправим пред него — там, в онази проклета пивница с проклетия Тайст Андий, с когото играе — как ще може отново да ни обърне гръб тогава?

„А честността? А самият сиърдомин и неговите собствени рани? Виж ревността в своите приятели — виж я в себе си, и тогава се запитай: къде е моето състрадание, когато застана пред него и му закрещя какво искам?“

„Защо никой от вас не се защити сам?“

— Жрице!

— Добре. — И тя стана, придърпа вълнения си халат около себе си. — Води тогава, търговецо. Там, където можем да го намерим.

 

 

Един мъж на тезгяха закиха толкова свирепо, че се разхвърчаха слюнки, и докато този бараж продължаваше, никой около масата не понечи да заговори. Ръце посягаха за халбите, келик лъсваше по устни и очи грееха размътени и приковани напрегнато в бойното поле.

Спинок Дурав чакаше сиърдомина да направи хода си, да опита нещо неочаквано, за да укрепи огъващата се защита — винаги го биваше за някоя и друга изненада, проблясък на тактически гений, който като нищо можеше да накара Спинок да спре настъплението си, да го накара дори да отстъпи. А не беше ли тъкмо в това сърцевината на надпреварата, намекът за яркия й блясък?

Пристъпът на кихавица свърши — нещо, което явно идваше от многото келик. Изригване от ноздрите, последвано от смущаващо тъмен поток — беше започнал да вижда петна по стените, подовете и уличната настилка вече из целия град. Това чуждестранно питие се продаваше повече от ейла и виното. А сред пиещите го вече започваха да се появяват пристрастени, залитаха с оцъклени очи и зяпнали уста, с езици като черни червеи. Засега Спинок не бе забелязал такива сред Тайст Андий, но може би беше само въпрос на време.

Той отпи от чашата си с вино и остана доволен, като забеляза, че треперенето на пръстите му най-сетне е спряло. Изригването на сила от Куралд Галайн, заварило го така неподготвен, беше изчезнало и бе оставило след себе си не повече от смътно безпокойство, което съвсем леко вгорчаваше вкуса на виното. Странни бяха тези вълнения през последните нощи. И никой не можеше да каже какво предвещават.

Върховната жрица може би имаше някоя и друга идея, въпреки че ударението в твърденията й никога не се променяше, нали? Усмихна се и пак отпи глътка.

Сиърдоминът се намръщи, отпусна се назад и заяви:

— При тази атака не мога да оцелея. Хитрината на Шегаджията беше изиграна добре, Спинок. Нямаше как да се предвиди това.

— Нима? — попита Спинок. — С тези съюзници тук?

Сиърдоминът погледна с гримаса другите двама играчи, след което се изсмя кисело.

— А, да, разбирам намека ти. Келикът им мъти умовете, мисля.

— Изостря ги, да знаеш — рече Гарстен и облиза зацапаните си устни. — Макар че, готов съм да се закълна, някои нощи е по-силен от други, нали така, Фулдит?

— А? М-да, май да. Е, кога ще играеш, сиърдомин? А? Ресто, донеси още една бутилка!

— Може пък моят ум да не е остър — измърмори сиърдоминът. — Май трябва да се предам.

Спинок си замълча, макар да беше разочарован… не, по-скоро стъписан. Виждаше един съвсем приличен контраход и бе очаквал противникът му да го види моментално, но той явно се беше залисал в търсене на нещо по-добро, по-безумно. В други нощи дарбата на сиърдомина щеше да изригне в мигове като този — безстрашен гамбит, който сякаш преобръщаше света на същата тази маса.

„Може би ако изчакам още малко…“

— Предавам се — каза сиърдоминът.

Изречени думи, призната криза.

— Ресто, донеси една кана, ако оби… — Сиърдоминът спря и подскочи сякаш в стола, все едно невидима ръка го бе ударила в гърдите. Погледът му се бе приковал във вратата на пивницата.

Спинок се извърна в стола си и видя странниците, влезли в Ожулената. Млада жена, облечена в груба тъкан, ръждивочервен халат, с късо подрязана коса — по-късо дори от тази на Върховната жрица, но също толкова черна. Бледо лице, едновременно нежно и сурово, тъмнокафяви очи, които търсеха в сумрака и най-сетне намериха онзи, когото търсеше: сиърдомина. Зад нея се стълпиха други, всички облечени в дрипи, посърналите им лица — изопнати от нещо като паника.

Жената, която ги водеше, пристъпи вътре.

Сиърдоминът седеше като закован на стола си. Целият цвят се бе отцедил от лицето му преди миг, но сега то потъмняваше, очите му блестяха от гняв.

— Помръкващ…

— Това е убежището ми — каза той. — Напусни. Веднага.

— Ние…

— „Ние“? Виж следовниците си, жрице.

Тя се обърна тъкмо когато последният от тях побягна от вратата на кръчмата.

Сиърдоминът изсумтя.

Впечатляващо, но младата жена остана твърдо на мястото си. Халатът й се разтвори — нямаше колан — и Спинок Дурав прецени, че едва е навършила пълнолетие. Жрица? „Ах, да, Голямата могила, Избавителя.“

— Помръкващ — започна отново тя с глас, който малцина щяха да намерят за тягостен за слушане. — Не съм тук заради себе си. Тези, които бяха с мен, настояваха, а дори куражът им да изневери накрая, това не прави потребността им по-нищожна.

— Дойдоха с искания — каза сиърдоминът. — Нямат никакво право и разбраха истината за това веднага щом ме видяха. Трябва и ти да направиш същото и да напуснеш като тях.

— Трябва да се опитам…

Сиърдоминът се изправи, толкова рязко, че стресна Гарстен и Фулдит въпреки замъглените им сетива и двамата го зяпнаха ококорени и изплашени.

Жрицата дори не трепна.

— Трябва да се опитам — повтори тя. — Заради тях и заради себе си. Измъчват ни в лагера…

— Не — прекъсна я сиърдоминът. — Нямаш никакво право.

— Защо просто не изслушаш какво имам да ти кажа?

Остротата на думите й явно изненада сиърдомина. Гарстен и Фулдит взеха халбите и бутилките и бързо напуснаха масата.

Спинок Дурав стана, поклони се леко на двамата и тръгна към изхода. Докато минаваше покрай Ресто — замръзнал на мястото си с кана в ръка, — му каза тихо:

— На масата ми, моля — цялата тази нощ. Сиърдоминът няма и да се сети за теб, когато си тръгне.

Ресто примигна и кимна.

 

 

В тъмното срещу входа на Ожулената кръчма Спинок Дурав изчака. На излизане беше почти сигурен, че ще види поклонниците да чакат отвън, но улицата беше празна — наистина бяха избягали, на бегом при това, сигурно чак до лагера си. Нямаше много храброст у вярващите в Избавителя.

С поне едно изключение, поправи се той, когато жрицата излезе.

Изглеждаше отпаднала — все едно краката й изведнъж са омекнали. Придърпа халата около себе си и тръгна. Направи три, четири крачки, после забави, спря и се обърна към Спинок Дурав.

Той пристъпи напред.

— Извинете, жрице.

— Вашият приятел взе каната и поръча още една — рече тя. — Ако ви е грижа, можете да го приберете след няколко камбани — бих предпочела да не изкара нощта в безсъзнание на мръсния под.

— Бих помислил, че тази възможност би ви удовлетворила.

Тя се намръщи.

— Не. Той е Помръкващия.

— А това какво означава?

Жената се поколеба.

— Всеки ден, доскоро, идваше при Голямата могила и коленичеше пред нея. Не за да се моли, нито за да поднесе дрънкулка.

Объркан, Спинок Дурав попита:

— Какво тогава?

— Той би предпочел това да остане в тайна, подозирам.

— Жрице, той е мой приятел. Добре виждам отчаянието му…

— А това защо толкова ви безпокои? Повече, отколкото би изпитал един приятел — усещам го. Повечето приятели може да предложат съчувствие, дори и повече, но у тях остава каменната мисъл, че са благодарни, че не споделят бедата на приятеля си. Но това го няма у вас, не и спрямо сиърдомина. Не. — Тя се приближи още стъпка към него, очите й затърсиха. — Той отвръща на нужда, а от болката, която изпитва, вашето сърце започва да кърви.

— Майко Тъма, жено!

Тя се отдръпна и извърна очи.

— Извинете. Помръкващия коленичи пред Голямата могила и поднася на Избавителя най-скъпия дар от всички. Приятелство. Без да моли за нищо. Идва, за да облекчи самотата на Избавителя. — Приглади с ръка късата си коса. — Опитах се да му кажа нещо, но той не иска да ме чуе.

— Мога ли да…

— Съмнявам се. Опитах се да му кажа какво усещам от Избавителя. Господине, вашият приятел му липсва. — Въздъхна и му обърна гръб. — Ако всички, които го почитат, правеха това без нужда. Ако всички идваха при своя спасител, без да мислят за титлата и нейното бреме, ако идваха като приятели… — Погледна го през рамо. — Какво щеше да се случи според вас? Чудя се…

Гледаше я, докато се отдалечи, твърде унизен, твърде потресен, за да я догони, да изтръгне отговорите — подробностите, — които най-много му бяха нужни. Да разбере какво би могъл да направи. За сиърдомина. За нея.

За нея?

„Виж ти. Защо трябва да ме интересува тя? В името на Бездната, какво ми направи тя?“

„И как, в името на Майката, сиърдоминът може да й устои?“

 

 

Колко жени бе имало? Изгубил им беше броя. Щеше да е по-добре, навярно, поне веднъж да бе предпочел да сподели своя дар на дълголетието. По-добре, да, отколкото да гледа малкото, оставали с него за някакъв по-дълъг отрязък от време, как губят цялата си красота, отдават младостта си, докато за Каллор не останеше никакъв избор, освен да ги махне, да ги заключи далече от себе си в някоя кула или на някой брулен от вятъра хълм. Какво друго можеше да направи? Те кретаха, затъваха в окаяния си живот, а тази окаяност бе оскърбление за сетивата му. Твърде много горчивина, твърде много злост имаше в нажежените състарени очи, впити в него. Нима не остаряваше и той? Вярно, година за тях бе едно изтупване на сърцето за Каллор, но виж тези бръчки на лицето му, виж бавно похабяващия се мускул, стоманеносивия цвят на косата му…

Не беше просто въпрос на избор на най-бавно изгарящото дърво в края на краищата, нали? При тази мисъл той срита жаравата и загледа как искрите закръжиха нагоре в нощта. Понякога най-мимолетните пламъци на бързото и краткотрайното носеха своя особена топлина. Твърдо дърво и бавно горене, меко дърво и неохотно димене, преди да рухне пепелта. Смолисто дърво — и ох, как пламваше тя! Ослепително, да, блясък, от който никой мъж не би могъл да се отвърне.

Колко лошо, че трябваше да убива всяко дете, което посееше. Несъмнено това отчуждаваше донякъде някои от съпругите и любовниците му. Но той не бе проявявал чак такава жестокост, та да се колебае, нали? Не. Та той бе изтръгвал онези отвратителни бебета от майчината им прегръдка едва ли не още щом се изхлузеха от утробата, а не беше ли това проява на милост? Никой не се привързва към мъртви неща, дори майките.

Привързаностите, да. Те наистина бяха загуба на време и по-важно, проява на слабост. За да владееш империя — да владееш сто империи, ти е нужна известна обективност. Всичко трябва да се използва, да го пресътвориш така, както ти харесва. Та той бе предприемал грандиозни строителни проекти, които да възвеличат управлението му, но малцина разбираха, че не довършването им е важно, а самата работа и всичко, което тя предполага — неговата власт над живота им, тяхната вярност, техният труд. Та той можеше да ги принуди на този труд десетилетия наред, да гледа как поколения от тези глупци си отиват едно по едно; всички се трудеха ден подир ден за живота си и все още не разбираха какво означава да дадат на него — на Каллор — толкова години от тленното си съществуване, толкова от него всъщност, че всяка рационална душа трябваше да нададе вой пред жестоката несправедливост на един такъв живот.

Това, ако питаха него, бе най-дълбоката мистерия на цивилизацията — и колкото и да го експлоатираше, в края на краищата така и не можеше да го разбере. Готовността на други интелигентни (е, умерено интелигентни) хора да заделят, да опаковат и да продадат изумителни проценти от своя ограничен живот, всичко това — в служба на някой друг. И срещу каква отплата? А, някаква сигурност може би. Циментът на стабилността. Здрав покрив, нещо в чинията, обичните деца, всяко от които е обречено да повтори същия тежък труд. И беше ли това изобщо размяна?

Нямаше да е така за него. Знаеше го, беше го знаел още в самото начало. Той самият нямаше да изтъргува нищо от своя живот. Нямаше да служи на никого, нищо от труда си нямаше да даде за строежите и вечно разрастващото се богатство на някой глупак, който си въобразява, че неговата част от сделката е изключително щедра, че всъщност е най-драгоценният дар. Че да работиш за него или за нея е привилегия — богове! Каква заблуда! Каква лъжа, така наежена и заредена със собствената си безсрамна наглост!

Колко точно правила на гражданското поведение бяха изобретени, за да увековечат тези колосални схеми на власт и контрол на малцината над многото? Правила, защитавани до смърт (обикновено смъртта на многото, рядко на малцината) със закони и войни, със заплахи и брутално насилие — ах, какви времена бяха, нали? Как се бе възвисявал в онези безчинства!

Нямаше да е един от множеството. И той го беше доказал, отново и отново, всеки път. И щеше да продължи да го доказва.

Една корона имаше, на ръка разстояние. Кралство, чакащо да бъде завзето. Господство не над нещо толкова банално като империя — онази игра отдавна бе станала безинтересна, — а над селение. Цялост, състояща се от всички възможни сили на съществуванието. Силата на земната плът, всеки елемент несвързан, искрящата воля на вярата, кълбото от политика, религия, обществена хармония, усещания, изтъкани от обичайните трагични корени на отминали векове, златни и лишени от болка, и нови векове, ярки в своето нелепо обещание. Докато през всичко това падаха дъждовете на забравата, пороят от падения и смърт, страдание и мизерия, прекършен бог, завинаги обречен да остане така — о, Каллор знаеше, че може да наложи властта си над такова същество, да го направи безсилно като най-презрения си поданик.

Всичко — всичко това — на ръка разстояние.

Изрита отново жаравата, съчките, разпалили този мимолетен огън, видя ги как западаха на бяла пепел. Няколко бели кости се виждаха сред въглените, единственото, останало от жалкото същество, което бе изгълтал вечерта.

Петно облаци проряза ивица през звездния простор. Забулената в прах луна все още не бе изгряла. Някъде в равнината койоти се караха с нощта. Предния ден бе намерил следи от търговски керван, подкарал косо от северозапад на югоизток. Добре изровени бразди от фургони, стъпки на впрегнати волове. Смет, разхвърляна от двете страни. Доста разочароващо, общо взето. Беше навикнал на самота, в която единственият признак за човешка дейност бяха запалените треви понякога далече на хоризонта на запад — степните номади с техните странни порядки — нещо свързано със стадата бедерини и нуждата от различни треви, подозираше той. Преминаването му през разни места безпокоеше древни духове, детайл, който някога го дразнеше дотолкова, че ги гонеше и избиваше, но вече не. Нека да вият и тръпнат, да се тресат и да стенат, обзети от страховити кошмари. Нека смъртните им чеда се свиват от страх сред високите треви, докато всичко отмине и свърши.

Върховният крал си имаше други грижи. И други проблеми, с които можеше да ангажира ума си.

Изведнъж трепна, с всички сетива нащрек от изригналата някъде на север сила. Бавно се изправи и се взря в тъмното. Да, нещо кипеше разбудено… Какво ли можеше да е? И… да, друга сила, а нея той разпозна: Тайст Андий.

Дъхът изсъска през разядените му зъби. Разбира се, ако продължеше по този път, щеше да направи пълен кръг, обратно до онова ужасно място — как му беше името? Да, Корал. Цялата бъркотия с Панион Домин, ох, каква глупост! Жалката, противна идиотщина на онзи ден!

Възможно ли бе това да са онези прокълнати ловци? Дали не го бяха обкръжили по някакъв начин? Дали сега удряха право на юг, за да се изправят срещу него? Какво пък, можеше да посрещне това. Избил беше своя дял от дракони, чисти, както и соултейкън. „Един по един, разбира се. Два наведнъж… това би могло да се окаже предизвикателство.“

През цялото това време гонитбата им беше тромава, безмозъчна. Толкова лесно ги надиграваше, отклоняваше ги — можеше да ги засече в засада безброй пъти и навярно трябваше да направи точно това. Най-малкото можеше да е разбрал източника на тяхната настойчива — патологична, да — неумолимост. Наистина ли бе разгневил чак толкова Рейк? Изглеждаше нелепо. Синът на Тъмата не беше от тези, които ще са толкова обсебени; всъщност никой от Тайст Андий не беше податлив на обсебеност, а дали това не беше основната им слабост? Това отпадане на волята.

И как бе разгневил толкова Корлат и Орфантал? Дали бе защото не остана, не избра да се бие редом до всички обречени глупци в онзи ден? „Нека малазанците страдат! Те бяха нашите врагове! Нека Т’лан Имасс предадат Силвърфокс — тя го заслужи!“

„Не беше наша онази война, Бруд. Не беше наша войната, Рейк. Защо не ме послушахте?“

„Ба, елате и се изправете срещу мен тогава. Корлат. Орфантал. Хайде, да приключим с този боклук.“

Двете лумнали сили внезапно угаснаха.

Някъде далече на изток койотите отново подхванаха безумния си крясък.

Погледна към небето и видя просвета на изгряващата луна, раздраното й навъсено лице от отразена слънчева светлина и ръждивата прах от разбудената й дрямка. „Виж се. Твоето лице е моето лице, нека бъдем искрени. Пребито и обезобразено от удари, но все пак продължаваме да се катерим нагоре отново и отново, за да продължим своя път.“

„Небето не се интересува изобщо от теб, скъпа. Звездите не те виждат дори.“

„Но ти ще продължиш по пътя си, защото това е, което правиш.“

Последно изритване във въглените. Нека тревите пламнат като рана по дирята му, беше му все едно. Не, нямаше да направи пълен кръг — никога не го правеше и точно това го бе опазило жив толкова дълго. Никакъв смисъл нямаше да променя каквото и да било, нали?

Тръгна. На север. Там, ако помнеше добре, имаше села и пътища, и главен търговски път, възвиващ на северозапад, през Канелените пустини и чак до Даруджистан.

Уговорка трябваше да спази. Съдба да потърси, с правото на меча и несломимата воля.

Лунната светлина улови сянката му и я разми. Каллор продължи напред, равнодушен за такива подробности.

 

 

Три мършави коня, занемарен вол и фургон с огъната ос и счупено дървено запирало: събраното наследено богатство от село Морско включваше само това. На пода на пивницата останаха да гният трупове — трябваше да я запалят, помисли Нимандър. Вече бе твърде късно. Твърде късно бе и да изтласка от ума си онази ужасна сцена. А жертвите на техните кръстове, увити с парцали и изтичащи на черна сукървица в калната пръст? И тях бяха оставили.

Вцепенен под едно одеяло, Клип беше зяпнал към страницата с невиждащи очи. Капки от кашата, които бяха тикали в гърлото му сутринта, бяха полепнали по брадичката му. Мухи пълзяха и бръмчаха около устата му. От време на време тялото му потръпваше.

„Ограбен.“

Пладне, вече трети ден по този застлан с чакъл и с разровени коловози път. Току-що бяха подминали село Хийт, което трябваше да е било голямо селище някога, може би град, и като нищо можеше да се върне отново към миналото си величие в това време на изобилие от келик, разредено питие от саеманкелик — Кръвта на Умиращия бог. Тези подробности, а и други, бяха научили от търговските кервани, които трополяха по този път, десетки фургони, тръгнали буквално празни към селата и градчетата на изток от Бастион — самия Аутлук — и след това се връщаха натоварени с амфори от мръсното питие, фургони, които стенеха под тежестта обратно към някаква форма на главен разпределителен център в Бастион.

Самият път минаваше южно от тези сгушени по крайбрежието на Езерото на пилигримите селища. Когато стигнеше срещу някое село, имаше кръстопът, с пътека или черен път, водещ на север. Към възраждащите се градове като Хийт, Кел Тор и, някъде все още напред, Сарн, водеха по-хубави пътища.

Нимандър и групата му не пътуваха под прикритие, не се преструваха, че са нещо друго, а не това, което бяха, и беше ясно, че жреците, бягащи пред тях, бяха отнесли вестта на всички свои ближни по пътя, а оттам — вероятно и в градчетата и селата. По кръстовищата, в разнебитените пътни заслони и складови навеси ги очакваше храна, вода и фураж.

Жреците на Умиращия бог явно ги бяха благословили и сега чакаха да благоволят да стигнат в Бастион. Онзи, който бе пожертвал душата си на Умиращия бог, беше двойно благословен и се очакваше някакво окончателно поглъщане, водещо навярно до това душата на Клип да бъде погълната напълно от сила, прокълната да страда вечно. Щом бе прокълнато така, не бе особено чудно, че съществото жадуваше за компания.

Общо взето беше добре, че пътуването им бе облекчено и осигурено. Нимандър подозираше, че групата му щеше да е много по-доволна да проправя пътя си с бой през ордите обезумели фанатици. Стига да можеха да постигнат такова нещо.

След като се убеди, че Клип все така си остава в несвяст, той слезе от фургона и се върна на крантавата кобила, която яздеше от Морско. Ребрата на горкото животно убиваха като железни пръти на клетка под опърпания чул, очите му бяха помръкнали и посърнали. За три дни обаче, въпреки постоянната езда, животното донякъде се бе оживило под грижите на Нимандър. Като цяло той не обичаше много конете, но знаеше, че никое същество не заслужава да страда.

Скинтик се бе изправил на капрата на фургона и заслонил очи, гледаше на юг над пустата равнина.

— Какво има?

— Човек… Върви пеш.

Откъм юг?

— Но там няма нищо.

Кедевис и Аранта се надигнаха на стремената.

— Давайте да продължаваме — обади се Десра от фургона. — Много е горещо просто да седим тук.

Нимандър вече виждаше фигурата, висока като за човешко същество. Сивата чорлава коса се развяваше около главата като аура. Като че ли беше облечен с дълга плетена ризница до средата на пищялите, раздвоена отпред. Дългата длан и половина дръжка на голям меч стърчеше над лявото му рамо.

— Леле! — измърмори Скинтик. — Да върви пеш!

— Може да е изгубил коня си — каза равнодушно Ненанда. — Десра е права — да тръгваме.

Закрачил като изпаднал в треска под слънцето, странникът се приближи още. Нещо в него задържа вниманието на Нимандър, някакво мрачно обаяние… не можеше да му даде име. Водопад от образи се изсипа в ума му. Все едно виждаше привидение, изскочило от някаква древна легенда, от време, когато са се борили богове, хванали се за гърлата, когато кръв е падала като дъжд и самото небе е връхлитало на вълни и се е разбивало в бреговете на Бездната. Всичко това се носеше в празния въздух между тях, докато старецът се приближаваше по пътя. Всичко това, изписано в дълбоките бръчки по мършавото му лице, в голата пустош на сивите му очи.

— Той е като зима — промърмори Скинтик.

Да, и нещо… още по-студено.

— Кой град е нататък? — попита мъжът.

Последва миг на стъписване, докато Нимандър осъзна, че странникът бе проговорил на Тайст Андий.

— Хийт.

Мъжът се обърна на запад.

— Нататък тогава ще да е Бастион и Пътят на канелата.

Нимандър сви рамене.

— От Корал ли сте? — попит странникът, като огледа групата им. — Той още е там на стан значи? Но не, никого от вас не познавам, а това не е възможно. Все пак, кажете ми защо да не ви избия всичките?

Това привлече вниманието на Ненанда и той се изви в седлото и изгледа презрително стареца.

Но кръвта на Нимандър се беше вледенила.

— Защото не ни познавате, господине.

Светлите очи се спряха на него.

— Прав си всъщност. Добре, значи ще пътувам с вас. Ще се возя, да, във фургона ви — изтърках си ботушите, докато прекося тази окаяна равнина. Кажете ми, имате ли вода, свястна храна?

Ненанда се извъртя още и погледна Нимандър с яд.

— Изгони го тоя глупак. Може да пие прахта ни.

Старецът го изгледа за миг, след това отново се обърна към Нимандър.

— На тоя да му вържеш каишка и всичко ще ни е наред. — Пристъпи към фургона, стъпи на една от спиците на задното колело и се покатери. Спря и погледна намръщено изпруженото тяло на Клип. — Болен ли е? — обърна се към Десра. — Мор ли ви е тръшнал? Не, не е това — вашата раса рядко се поддава на такива неща. Стига си ме зяпала, чедо, а ми кажи какво му е на тоя.

— Не е твоя работа — сопна се тя, точно както бе очаквал Нимандър. — Като ще се тъпчеш, сядай там да му правиш сянка.

Тънките вежди се вдигнаха и по сбръчканите му напукани устни пробяга лека усмивка. Без повече думи той се премести където му бе посочила Десра, седна и протегна крака.

— Малко вода, скъпа, ако обичаш.

Тя го изгледа за миг, после взе един мях и го бутна към него.

— Това не е вода — каза му с мила усмивка. — Наричат го келик. Местно питие. Много популярно.

Нимандър седеше неподвижно и наблюдаваше всичко това. Видя, че Скинтик и Ненанда правят същото.

При думите на Десра старецът изкриви лице.

— Бих предпочел вода — промърмори, но все пак взе меха. Издърпа запушалката и подуши.

След което се намръщи с погнуса и изръмжа:

— Имперска прах! — Запуши меха и го хвърли на дъното на фургона. — Щом ти се свиди водата, така да бъде, кучко. За негостоприемството ти може да си поговорим и по-късно.

— Десра — каза Нимандър и дръпна юздите, — дай вода на човека.

— След като ме нарече кучка?

— След като се опита да го отровиш с келик, да.

Потеглиха на запад. Още два дни, беше казал последният търговец, когото бяха подминали заранта. Покрай Сарн и по-малкото езеро. До Бастион, града край вътрешното море, море толкова пълно със сол, че никой моряк или рибар не можеше да се удави в него и където не можеше да се намери никаква риба освен огромни змиорки с челюсти като на вълк. Сол, която я нямаше преди поколение, но светът се променя, да.

Окаяният храм на саеманкелик ги очакваше в Бастион.

Два дни още значи до срещата им с Умиращия бог. И по един или друг начин — да изтръгнат от него душата на Клип. Нимандър не мислеше, че жреците просто ще се отдръпнат от пътя им.

Подкара до фургона и заговори стареца.

— Ако отивате към Бастион, господине, може би ще е добре да премислите дали държите да останете с нас.

— И защо. — Никакъв въпрос нямаше в тона му.

— Не мисля, че мога да ви го обясня достатъчно ясно — отвърна Нимандър. — Просто трябва да приемете думите ми на вяра.

Но старецът смъкна оръжието си и го постави между себе си и Клип. След това сплете длани зад главата си, отпусна се на гръб и затвори очи.

— Събудете ме, като стане време за ядене.

Изтърканата дръжка и очуканият ефес на големия меч, широкият предпазител и напуканата дървена ножница, всичко това привлече вниманието на Нимандър. „Все още може да използва проклетото оръжие, колкото и да е стар.“

Мрачни легенди, грохот на битка между богове, да. Този мършав воин беше свързан с такива неща.

— Твоя воля, странниче.

Подкара кобилата в тръс, обърна се и погледна през рамо Скинтик, докато го подминаваше. И не видя в погледа му обичайната доволна насмешка. Вместо нея в очите му имаше нещо унило, смутено.

Вярно, нямаше много за смях тук, нали?

„Моите нещастни събратя.“

И тъй — напред, към Бастион.

 

 

Низ от хребети се спускаше към дъното на долината, всеки белязал време, когато реката е била по-широка, студените й разпенени води са се изливали от умиращи ледници и езера разтопена вода. Сега покрай далечното дъно се виеше тясна клисура, обрасла с тополи. Застанал на най-високия хребет, Пътника се взираше надолу към следващото ниво, където се издигаха няколко юрти, без да накъсват линията на хоризонта. Около тях се движеха фигури, облечени в щавени кожи, псета бяха излезли в края на лагера, изпънали уши и с вдигнати муцуни, усетили присъствието му, но без да лаят.

Малко по-надолу пасеше стадо коне, дребна стегната степна порода, каквато Пътника не беше виждал досега. Хълбоци с цвят на охра, цветът ставаше по-тъмнокафяв по бедрата и задниците, с почти черни гриви и опашки.

Долу по коритото на долината и далече вдясно лешоядни птици бяха накацали по острови от мъртва плът под тополите. Там обикаляха още коне, по-позната порода този път, юздите им се влачеха, докато скубеха високата трева.

От подножието на склона излязоха двама мъже. Пътника се отправи към тях. Ескортът му от Хрътки го бе изоставил тази сутрин — или бяха тръгнали на лов, или си бяха отишли завинаги, нямаше как да го разбере.

Загорелите от слънце лица го наблюдаваха мълчаливо, докато слизаше. Очи като цепки на обрулените от вятъра лица. Черна коса, стегната на дълги гриви, в които — колко мило — бяха втъкнати бели цветя. Дълги извити ножове с тесни остриета в обсипаните с мъниста пояси, желязото — черно, освен по наточените ръбове. Дрехите им бяха красиво обшити с нишка от боядисано в червено сухо черво и обковани тук-там с бронзови пъпки.

По-старият, отдясно, вдигна ръце с дланите навън и заговори на архаичен дару:

— Господарю на Вълчите коне, добре си дошъл. Не ни убивай. Не насилвай жените ни. Не кради децата ни. Остави ни без болести. Остави ни скалните коне г’атенд, немите ни псета, храната и колибите ни, оръжията и сечивата ни. Яж каквото ти дадем. Пий каквото ти дадем. Пуши каквото ти дадем. Благодари ни за всичките три. Дай семето си, ако жена дойде при теб нощем, избий гадините, що намериш. Целувай със страст, милувай с нежност, дари ни с мъдростта на годините си, но не и с тяхната горчивина. Не съди и няма да бъдеш съден. Не мрази, не се бой и никой няма да те мрази или да се бои от теб. Не кани своите вълчи коне в нашия лагер, та да не погълнат те всички нас и всичките ни животни. Добре дошъл, прочие, скитнико, и ние ще ти кажем за неща и ще ти покажем други неща. Ние сме Киндару, пазители на скалните коне, последният клан, останал в цялата Лама Тет Андат — тревите, които сме направили тъй, че дърветата да не стигат високо и да крадат небето. Добре си дошъл. Трябва ти баня.

При такъв поздрав Пътника можеше само да замръзне на място, смълчан, объркан, разкъсан между смях и плач.

По-младият от двамата — може би двайсет и няколко годишен — се усмихна кисело и рече:

— Колкото повече странници срещаме, толкова повече добавяме към думите си за добре дошъл. Породено е от опит, повечето тъжен, неприятен. Ако ни мислиш лошо, молим те да се вслушаш в думите, които ти бяха дадени, и да си идеш. Разбира се, ако си решил да ни измамиш, нищо не можем да направим. Измамата не ни е присъща.

Пътника отвърна с гримаса:

— Измамата е присъща на всички.

Изражението на тревога и смут на двете лица бе толкова еднакво, че беше ясно — бяха баща и син.

— Да — рече синът. — Вярно е. Видим ли, че искаш да влезеш в стана ни и да си с нас, но замисляш измяна… е, ние ще замислим същото и ще гледаме да ти причиним първи това, което се каниш да причиниш на нас.

— Наистина ли сте последният оцелял стан?

— Да. И очакваме да умрем. Обичаите ни, спомените ни. А г’атенд отново ще тичат на воля, докато и те не изчезнат — защото конете, които гледаме, също са последни от тази порода.

— Яздите ли ги?

— Не. Почитаме ги.

Все пак говореха на езика на дару — що за странна история бе изкривила и изолирала тези хора от всички останали? Какво ги беше отвърнало от ферми и села, от градове и богатства?

— Киндару, смирено приемам вашето гостоприемство и ще се постарая да бъда достоен гост.

Двамата мъже този път се усмихнаха. А по-младият махна с ръка.

Смътен звук зад гърба му накара Пътника да се обърне и видя четирима номади, изникнали сякаш отникъде на склона, с копия в ръцете.

Пътника отново погледна бащата и сина.

— Наистина добре посрещате странниците.

Заслизаха надолу към лагера. Пресрещна ги малка група деца, всички накичени с бели цветя, и струпаните пред тях неми кучета. Ярки усмивки засвяткаха към Пътника, малки ръчички стиснаха неговите и го поведоха към огнищата, покрай които жени вече приготвяха обедната храна. Железни котли, пълни с някакво млечно вещество, димяха над огньовете; миризмата беше лютива, сладникава и смътно опияняваща.

Нагласиха ниска скамейка, четирикрака и с меки възглавнички, завивката отгоре — изтъкана като дъга от цветни нишки на виещи се на зигзаг шарки. Дървените крачета бяха резбовани на конски глави, носовете почти се допираха по средата, гривите се вееха на волни къдрици, всичко боядисано в пищна охра и тъмнокафяво. Майсторството бе изключително, главите — изваяни толкова детайлно, че Пътника можеше да види жилите по скулите, резките на клепачите и запрашените очи, мътни и в същото време — бездънни. Имаше само една такава пейка и той разбра, че ще е за него, докато трае престоят му.

Баща и синът и още трима от племето, две жени и много стар мъж, насядаха кръстато в полукръг срещу него, от другата страна на огъня. Децата най-сетне пуснаха ръцете му, а една жена му поднесе кратуна, пълна със сгорещеното мляко, в което плуваха късове месо.

— Скатанди — заговори бащата. — Спрели бяха на стан долу при реката. Да ни дебнат и да крадат конете ни, защото месото на г’атенд се цени високо от хората в градовете. Бяха трийсет всичко, разбойници и убийци — ще им изядем конете, но може да вземеш един за езда, ако искаш.

Пътника отпи от млякото и щом парата блъвна в лицето му, очите му се разшириха. Огън в гърлото, последван от блажено изтръпване. Примига да махне сълзите от очите си и се помъчи да съсредоточи погледа си върху стареца, който беше говорил.

— Изпреварили сте ги със засадата значи? Трийсет? Трябва да сте страхотни воини.

— Това беше вторият такъв бивак, който намерихме. Всички са избити. Не от нас, приятелю. Някой, изглежда, мрази скатандите повече и от нас.

Бащата се поколеба, а в паузата синът каза:

— Помислихме, че ти преследваш този някой.

— Аха. — Пътника се намръщи. — Някой? Има само един? Един, който напада биваците на скатандите и ги избива всички?

Отвърнаха му с кимания.

— Демон според нас, който върви като буря, тъмен и изпълнен с ужасен гняв. И прикрива добре дирите си. — Синът направи някакъв странен жест с ръка, пръстите му заиграха на вълни. — Като призрак.

— Преди колко време мина оттук този демон?

— Три дни.

— А тези скатанди, съперничещо племе ли са?

— Не. Разбойници. Нападат керваните и всичко, което обитава равнината. Казват, че са заклети на един много зъл мъж, знаят го само като Капитана. Ако видиш фургон с осем колелета, толкова висок, че има горен кат и тераса със златно перило — хиляда роби го влачели, казват — ще знаеш, че си намерил палата на този Капитан. Той праща разбойниците и дебелее от търговията с плячката си.

— Не преследвам този демон — каза Пътника. — Нищо не знам за него.

— Това може би е добре.

— На север ли отива?

— Да.

Пътника се замисли за това, докато отпиваше нова глътка от ужасно противното питие. На кон щеше да започне да гони добро време, но това можеше да го отведе право при демона, а никак не го радваше идеята да се бие със същество, което може да посече трийсет разбойници и да не остави диря след себе си.

Едно дете, което бе коленичило до него и белеше шепи кал от върха на ботуша му, се качи на коляното му, бръкна в кратуната, извади късче месо и го размаха пред устата на Пътника.

— Яж — каза синът. — Месото е от костенурка, която рови тунели в земята, много е крехко. Млякото от миска го омекотява и маха отровата. Миската обикновено не се пие, може да прати ума ти да отпътува толкова далече, че изобщо да не се върне. Прекалиш ли с него, ще изрови дупки в стомаха ти и ще умреш в големи мъки.

— Аха. Можеше да го споменеш по-рано. — Пътника взе месото от детето, понечи да го лапне, но спря. — Още нещо, което трябва да знам, преди да го сдъвча?

— Не. През нощта ще сънуваш, че ровиш в земята. Съвсем безвредно е. Всяка храна има памет, доказва го миската — всичко готвим в нея, инак ще вкусим горчивината на смъртта.

Пътника въздъхна.

— Тази миска кобилешко мляко ли е?

Избухна смях.

— Не, не! — извика бащата. — Растение. Луковица. Кобилешкото мляко е за жребчетата, разбира се. Хората си имат своето мляко, нали, а и то не е за пиене от възрастни, само за бебета. Странен е твоят свят, пътниче! — И се засмя отново.

Пътника сдъвка резенчето месо.

Съвсем крехко — и вкусно, наистина. Същата нощ, докато спеше под кожите в една юрта, сънува, че рови в каменистата пръст, доволен от обгърналата го топлина и безопасния мрак.

Малко преди разсъмване го събуди млада жена, мека и влажна от страст, притисна го плътно до себе си. Той се стъписа, когато отвори устата му със своята и я напълни със слюнка, силно подлютена с нещо, и не се отдръпна, докато той не изгълта всичко. Докато тя и дрогата, която му даде, свършиха, в тялото му не бе останала и капка семе.

На заранта Пътника и бащата слязоха при изоставените коне на скатандите. С помощта на немите кучета успяха да хванат един висок пъстър кон с дяволити очи.

Мъртвите ездачи, забеляза Пътника, докато бащата обикаляше да потърси по-добро седло, наистина бяха насечени на парчета. Макар работата на лешоядите да беше свела повечето трупове до туфи коса, разкъсани сухожилия и натрошени кости, имаше достатъчно доказателства за отсечени крайници и отрязани глави, за да си представи човек грамадно оръжие в действие. Там, където костите бяха посечени, нямаше и следа от трошене.

Бащата донесе най-добрата сбруя и Пътника с изненада видя, че седлото е от Седемте града, с малазански военни знаци по кожата.

Докато привършваше със затягането на каишите — конят бързо се отказа да задържа дъха си, — чу викове откъм стана и двамата с бащата се обърнаха.

На същия хребет, от който Пътника бе дошъл предния ден, се беше появил ездач. Спря за миг, преди да заслиза към стана.

Пътника се метна на седлото.

— Виж я какъв звяр язди! — ахна мъжът до него. — Това е джаг’тенд! Ние сме благословени! Благословени сме! — И се втурна към стана.

Пътника подкара след него.

Ездачът наистина се оказа жена и Пътника почти моментално разбра, че е от Седемте града. Изглеждаше измъчена, опърпана и изтощена, но в очите й лумна свиреп пламък, когато се спряха на Пътника.

— Има ли място някъде на света, където да не налетя на проклети малазанци? — попита тя намръщено.

Пътника сви рамене.

— И аз не бях очаквал да се натъкна на угарийка, яхнала джагски жребец насред равнината Ламатат.

Тя се навъси още повече.

— Казаха ми, че демон е минал оттук, тръгнал на север. Избива всички по пътя си и явно много му харесва.

— Така изглежда.

— Добре — отсече жената.

— Защо да е добре? — попита Пътника.

Тя свъси вежди.

— За да мога да му върна проклетия кон, затова!