Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toll the Hounds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дан на Хрътките

Серия Малазанска книга на мъртвите, №8

 

Steven Erikson

Toll the Hounds, 2008

A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8

 

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-011-8

История

  1. — Добавяне

16.

Най-съкровените неща това са,

виж птицата във клетката, как тя мълви

с гласа на смъртник; и издъхне ли,

гласът остава жив, да дава

празни обещания,

изричани с безцелна острота.

 

Не знам дали ще мога да се примиря,

дали ще мога в броня да се защитя, докато

клюнът се отваря в спомени за мъртвия

и връща сякаш призрака, представил си,

че го очаква

безчувствие и пустота.

 

Затворена е клетката и пада черният саван

да заглуши гласа непоносим на вестоносци,

на духове и божества, и необятна бездна,

непроницаем облак между живото и мъртво,

между сега и прежно,

където няма гладък мост за горестта.

 

Най-съкровените неща това са,

да слушаш ти как птицата мълви, мълви,

мълви и онзи, който е угаснал,

бащата, който си отиде да познае

неведомото, и мълви, мълви, мълви

с гласа на моя татко.

Птица в клетка

Фишер кел Тат

Нямаше почти никакъв въздух. По-скоро онова, което го събуди, бе миризмата на смърт, сух дъх на разложено, което можеше да е от трупа на някой звяр, останал сред високите треви, отдавна изсъхнал, но все още съхранил вонята около себе си, плътна и задушаваща като наметало. Каллор отвори очи и зяпна надвисналата над него огромна изгнила глава на дракон, могъщите зъби и раздраните венци — почти на ръка разстояние.

Утринната светлина беше затулена и хвърляната от дракона сянка сякаш бе размътена от забравения му от столетия дъх.

Щом бесният тътен в гърдите на Каллор затихна, той бавно се извърна настрани — змийската глава на дракона се кривна и проследи движението му — и се надигна предпазливо, без да посяга към прибрания в ножницата меч до постелята си.

— Не съм молил за компания — рече навъсено.

С пращене на изсъхнали люспи по дългия змийски врат, драконът отдръпна главата си и я отпусна върху двете си сгънати прекършени криле.

Виждаха се бразди, протекли от гънките и ставите по тялото на чудовището. По единия съсухрен преден крак личеше плетеница от тънки корени в жалко подобие на кръвоносни съдове. От тъмните дупки под възлестия челен ръб прозираха съсухрени очи, пъстро сиво и черно, в което не се издаваше никакво желание или воля; при все това Каллор усети погледа, грапав и груб като кожа на акула срещу неговия.

— Дошъл си отдалече, подозирам — каза Каллор. — Но аз не съм за теб. Не мога нищо да ти дам, дори да исках, а нямам такава охота. И не си въобразявай, че ще се пазаря с теб.

Огледа набързо стъкмения си бивак, видя скромното огнище с шепата все още димящи въглени.

— Гладен съм и съм жаден. Можеш да си тръгнеш, когато благоволиш.

Шипящият глас на дракона заговори в черепа му:

„Не можеш да знаеш болката ми.“

Каллор изсумтя презрително:

— Ти не можеш да изпитваш болка. Ти си мъртъв, а както изглежда, не си и погребан. От много време.

„Душата се гърчи. Има болка.“

Каллор хвърли няколко буци сух тор от бедерин върху въглените и каза:

— Нищо не мога да направя за това.

„Сънувах трон.“

Вниманието на Каллор се изостри.

— Господар ли искаш да си избереш? — Поклати глава. — Неприсъщо е за расата ти. Трудно мога да го повярвам.

„Защото не разбираш. Никой от вас не разбира. Толкова неща ви убягват. Мислиш да станеш Кралят във Вериги. Не се присмивай на това, че си търся господар, Върховен крал Каллор.“

— Дните на Сакатия бог са преброени, Елейнт — отвърна Каллор. — Но тронът все пак ще остане дълго след като веригите ръждясат и се разсипят на прах.

След тези думи между двамата се възцари мълчание. Утринното небе беше ясно, смътно обагрено в червено от полена и прахта, които сякаш извираха от тази земя. Каллор се загледа в огъня: пламъците вече се надигаха като змийчета. Той взе малкото очукано и почерняло от сажди котле, наля в него последната останала му вода и го сложи на триногата над огъня. Рояци самоубийствени насекоми запърхаха в пламъците, лумваха на искри и Каллор се зачуди над тази склонност да се търси смъртта, сякаш съблазънта за край бе неустоима. Склонност, която той обаче изобщо не споделяше.

„Помня смъртта си“ — каза драконът.

— А струва ли си да се помни?

„Джагът бяха упорит народ. Толкова много от тях виждаха само студенината в сърцата си…“

— Неразбрани останаха, а?

„Те се надсмиваха над твоята империя, Върховни кралю. Отвърнаха ти с презрение. Изглежда, раните не са изцерени.“

— Отскорошен спомен, нищо повече — отвърна Каллор, загледан в бавно съживяващата се в котлето вода. Хвърли в нея шепа билки. — Добре, разкажи ми историята си. Тъкмо ще ме поразвесели.

Драконът вдигна глава и се загледа сякаш към хоризонта на изток.

— Неразумно е да се взираш в слънцето — отбеляза Каллор. — Може да си изгориш очите.

„Беше по-ярко тогава. Помниш ли?“

— Орбитални смущения. Или поне така вярваха К’Чаин Че’Малле.

„Също и Джагът, които бяха най-усърдни в наблюденията си на света. Кажи ми, Върховни кралю, знаеше ли, че те нарушиха мира само веднъж? В цялото си съществуване… не, не с Т’лан Имасс — онази война беше на диваците и Джагът им се опълчиха с крайна неохота.“

— Трябваше да тръгнат срещу Имасс — каза Каллор. — Трябваше да унищожат онази напаст.

„Може би. Но аз говорех за една по-ранна война — войната, която унищожи Джагът много преди да дойдат Т’лан Имасс. Войната, която разби единството им, която превърна живота им в изтощително бягство от един неумолим враг — да, много преди и много след Т’лан Имасс.“

Каллор се замисли за миг над това, после изсумтя и призна:

— Не съм добре запознат с историята на Джагът. Що за война е било това? С К’Чаин Че’Малле? С Форкрул Ассаил? — Примижа към дракона. — Или може би с вас, Елейнт?

В гласа на дракона имаше тъга:

„Не. Сред нас имаше някои, които избрахме да се включим в тази война, да се сражаваме редом с армиите на Джагът…“

— Армии? Армии на Джагът?

„Да. Цял народ събран, войнство с несъкрушима воля. Безчет легиони. Знамето им беше ярост, бойният им вик — неправда. Когато тръгнаха в марш и мечове удряха в щитове, самото време получи своята мяра, сто милиона сърца наточено желязо. Дори ти, Върховни кралю, не би могъл да си представиш такава гледка — твоята империя не беше нищо повече от мимолетен вихър пред тази страховита буря.“

Този път Каллор нямаше какво да отвърне. Никакъв язвителен коментар, никаква презрителна насмешка. Видя в ума си сцената, описана от дракона, и онемя. Да можеше да е свидетел на такова нещо!

Драконът сякаш усети възхитата му.

„Да, Върховни кралю. Когато ти сътвори своята империя, беше върху прахта на онова време, на онзи величав двубой, онзи най-дързък щурм. Сражавахме се. Отказахме да отстъпим. Провалихме се. Паднахме. Толкова много паднаха от нас — трябваше ли да повярваме, че ще е друго? Трябваше ли да държим на вярата си в праведността на нашата кауза, макар и да бяхме убедени, че сме обречени?“

Каллор се взря безмълвно в дракона. Чаят в котлето бавно изстиваше. Можеше почти да чуе ехото от десетки, от стотици милиони, умиращи на една равнина, толкова необятна, че дори хоризонтите не можеха да я обхванат. Виждаше пламъци, реки от кръв, небе, изпълнено с пепел. В сътворението на този образ трябваше само да извлече от собствената си пламенна страст към разрушение и да го умножи хилядократно. Представата отне дъха му, изтръгна го от дробовете му и изпълни гърдите му с болка.

— Какво… — промълви той. — Кой? Кой враг е могъл да помете такава сила?

„Плачи за Джагът, Върховни кралю, когато най-сетне седнеш на онзи трон. Скърби за веригите, които оковават целия живот, които никога не ще можеш да разкъсаш. Плачи за мен и за моите паднали събратя — които не се поколебахме да се съюзим с тях във война, която не можеше да бъде спечелена. Знай вечно в душата си, Каллор Ейдеран, че Джагът се биха във война, която никой друг не би се осмелил да поведе.“

— Елейнт…

„Мисли за тях. Мисли за тях, Върховни кралю. За жертвата, която те направиха заради всички нас. Мисли за Джагът и за една невъзможна победа, спечелена в сърцевината на поражението. Мисли, и тогава ще разбереш всичко, което предстои. Може би тогава единствено ти ще знаеш достатъчно, за да почиташ паметта им, жертвата, която направиха за всички нас.“

„Върховни кралю, единствената война на Джагът, тяхната най-велика война, беше срещу самата Смърт.“

И драконът се обърна и изпъна прекършените си криле. Магия избуя около огромното създание и то се издигна във въздуха.

А Каллор стоеше загледан в Елейнт, докато той се извисяваше в жълто-кафявото небе. Един безименен мъртъв дракон, който бе паднал в царството на Смъртта, паднал беше и в своята смърт просто беше… сменил страните. Не, не можеше да има победа в такава война.

— Проклет глупак — прошепна той към бързо смаляващия се дракон. — Всички вие, проклети глупци. — „Благословени да сте. Благословени да сте всички.“

„Готос, когато се срещнем следващия път, Върховният крал ти дължи извинение.“

По сбръчканите бузи, които сякаш бяха прокълнати да останат навеки сухи, се стичаха сълзи. Щеше да мисли дълго и да мисли упорито, и щеше да стигне до чувства, които не бе изпитвал от дълго време, толкова дълго, че вече изглеждаха чужди, опасни да ги таи в душата си.

И щеше да се чуди, с усилваща се тревога, на този мъртъв Елейнт, избягал от селението на Смъртта и избрал Сакатия бог за свой нов господар.

„Един трон — казал бе веднъж император Келанвед — е направен от много части. — А след това бе добавил: — И всяка от тях може да се счупи, за вечно неудобство на краля.“ Не, никаква полза нямаше да седиш на трон и да се залъгваш с вечната му здравина. Беше го научил много преди Келанвед да хвърли алчно око към една империя. Но не си падаше по гръмките фрази.

Какво пък, всеки си има по някой недостатък.

 

 

В тъмно езеро, над непроницаемата и привидно безжизнена повърхност се издигат двадесетина балвани. Приличат на острови, без никаква явна връзка между тях, нищо, което да подсказва за потънала верига от планински ридове, никаква извивка, която да намекне за наводнен кратер. Всеки от тях се издига самотен в дръзкия си проглас.

Така ли е било самото начало? Безчет учени се бореха да го проумеят, да придадат смисъл на отделните разграничими съществувания, да наложат ред в десетките хиляди разбирания. Чертаеха се граници, флагове се обагряха с цветове, лица се сливаха в чудати философии, възгледи и аспекти. Онова там е Мрак, това тук е Живот. Светлина, Земя, Огън, Сянка, Въздух, Вода. И Смърт. Сякаш тези аспекти бяха възникнали като чисти същности, незацапани от съприкосновение с някои от другите. И сякаш времето беше врагът, наложил неизбежните влияния от една към друга.

Всеки път, когато се замислеше за тези неща, Ендест Силан се улавяше, че е обладан от дразнещо, тревожно подозрение. В личния му опит чистотата беше неприятно понятие и представата за светове, определени от това понятие, го изпълваше със страх. Едно съществуване, поддържано, за да е чисто, бе само физическото следствие от гледна точка, подчинена на увереността. Жестокостта можеше да процъфтява, освободена от оковите на състраданието. Чистото не можеше да види нищо ценно в нечистото в края на краищата. Дори не беше необходимо да се оправдава унищожението му, след като нищожността беше самоочевидна.

Както и да беше започнало сътворението, вярваше вече той, онези чисти форми съществуваха единствено като суров материал за по-ценни усложнявания. Както знае всеки алхимик, превръщането е възможно само в резултат на примесване. За да процъфтява творението, е необходим безкраен низ от катализатори.

Господарят му разбираше това. Всъщност той бе подтикван да прави всичко, което бе правил, от същото това разбиране. А за толкова много промяната бе плашеща. През толкова дългото си съществуване Аномандър Рейк се беше борил буквално сам. Дори братята му просто бяха паднали, обвързани от кръвни връзки в последвалия хаос.

Беше ли Карканас наистина първият град? Първата, най-горда почест, отдадена на реда в мирозданието? Беше ли всъщност вярно дори, че Тъмата е предхождала всичко останало? А другите светове, съперничещите селения? И ако човек помислеше внимателно за онзи първоначален век на сътворението, не беше ли примесването вече започнало? Не беше ли вече Смърт в селенията на Мрак, Светлина, Огън и всички останали? Всъщност как Живот и Смърт можеше да съществуват в каквато и да било форма на разграничимост едно без друго?

Не, той вече вярваше, че Векът на чистотата е само едно митично изобретение, удобно отделяне на всички сили, необходими за цялостното съществуване. И все пак не беше ли видял със собствените си очи Идването на Светлината? Не беше ли свидетел на съзнателното отхвърляне на вечния покой от Майката Тъма? Не беше ли видял с очите си раждането на слънце над благословения му, драгоценен град? Как можеше да не е разбрал в онзи момент как ще последва всичко останало, неизбежно и неумолимо? Че ще се разпали огън, че бесни ветрове ще завият, че водите ще се надигнат и земята ще се разтвори? Че смъртта ще нахлуе в техния свят в жесток потоп от насилие? Че Сянката ще се хлъзне между всичко и ще зашепне лукаво за поквара на всички онези девствено чисти абсолюти?

Седеше сам в стаята си като всички стари хора, когато и последният свидетел си е отишъл, когато си останал обкръжен единствено от каменни стени и бездушни мебели, които да се надсмиват над сетните ти стремежи, над последните гаснещи основания да си жив. В ума си отново съзираше, във все още ясно, все така мъчително видение залитащия пред погледа му Андарист. Кръв по дланите му. Кръв, в образа на поразено от мълния дърво на изкривеното му от скръб лице… о, ужасът в очите му все още можеше да накара Ендест Силан да се свие от страх, да не иска да има нищо общо с това, това проклятие да видиш…

Не. По-добре каменни стени и бездушни мебели. Всички грешки в живота на Андарист, ломотещи с несвързано безумство в онези широко отворени, зяпнали очи.

Да, присвил се беше от страх, когато онзи поглед се впи в неговия. Някои неща не бива никога да се споделят, не бива да се хвърлят, за да разсекат тежките завеси, които спускаш, за да задържиш онова, което е отвън, от това, което е вътре, да ги разсекат и да се врежат дълбоко в душата на един беззащитен свидетел. „Задръж болката за себе си, Андарист! Той те остави в това — остави те да мислиш, че си по-мъдър, отколкото беше. Не гледай все едно, че си предаден, проклет да си! Той не е виновен!“

„Аз не съм виновен.“

Да пречупиш Сянката означава да я пропуснеш във всеки друг свят. Дори в раждането си тя по необходимост е ефимерна, илюзия, спирала от безкрайни себепозоваващи се тавтологии. Сянката представлява аргумент и аргументът сам по себе си е достатъчен, за да утвърди съществуването й. Да се стои в нея беше мечта за един солипсист, който гледа на всичко друго като на призрачна, измамна заблуда, в най-добрия случай сурова материя, придаваща форма на Сянката, в най-лошия — нищо повече от вътрешна необходимост на Сянката да се самоопредели… „Богове, какъв е смисълът да се опитваш да осмислиш такова нещо? Сянката е, Сянката не е, и да обитаваш в нея означава нито да си едно, нито да си каквото и да е друго.“

„А твоите деца, скъпа Сянка, поеха върху себе си силата на куража на Андий и благочестието на Лиосан и направиха от тази сплав нещо дивашко, невероятно брутално. Толкова с обещанията за слава.“

 

 

Седеше, отпуснал глава в ръцете си. Историята щурмуваше, разбиваше отслабналата му защита. От образа на Андарист след това видя вещата полуусмивка на Силхас Руин, в утрото, когато отиде и застана до Скабандари, сякаш знаеше какво предстои, сякаш се бе примирил да приеме онова, което щеше да последва, и с това да опази съратниците си от по-скорошна смърт — докато легионите на Лиосан обкръжаваха хоризонта, войници, запели онази ужасяваща, обсебваща песен, сътворяващи музика с разбиваща сърцето красота, за да възвестят своя гибелен марш — да спести на народа си по-скорошна смърт, да му дари още няколко дни, може би седмици съществуване, преди Едур да се обърнат срещу уязвените си съюзници на някой друг свят.

Сянката разкъсана, раздрана на парчета, разпиляла се в хиляди посоки. „Като издухан семенник на цвят, полетял във въздуха!“

Андарист — сломен. Силхас Руин — загинал.

Аномандър Рейк, останал сам.

„Толкова дълго. Толкова дълго…“

Алхимикът знае: погрешен катализатор, погрешно примесване, зле обмислени съотношения — и цялата претенция за контрол изчезва, превръщането убягва, освободено, изригва в катаклизъм. „Объркване и страх, подозрение и след това война, а войната ражда хаос. Прави го и ще го прави, и ще го прави винаги.“

„Виж ни как бягаме, как бленуваме за изгубен мир, за века на чистота и неподвижност, когато прегръщахме развалата като любима и любовта ни държеше слепи и бяхме доволни. Докато ни приемаха с обич, бяхме доволни.“

„Виж ме.“

„Това е да си доволен.“

Ендест Силан си пое дълбоко дъх, вдигна глава и примига, за да проясни погледа си. Господарят му вярваше, че може да направи това, тъй че той вярваше на господаря си. Толкова.

Някъде в цитаделата жриците пееха.

 

 

Една ръка се протегна и стисна здраво. Рязко, силно дръпване откъсна захвата на Апсал’ара. Тя изръмжа, завъртя се и тупна тежко върху подгизналата земя.

Лицето, което я зяпна отгоре, й беше познато, искаше й се да не го е познавала никога.

— Полудял ли си, Драконъс?

Вместо отговор той сграбчи веригата й и я извлече изпод фургона.

Вбесена, възмутена, тя запълзя из калта и затърси опора — каквото и да е, само да може да се изправи, да окаже съпротива дори, ако може. Камъни задраха ноктите на пръстите й, кал застърга мазна и лепкава под лактите, коленете и стъпалата. А той продължаваше да дърпа грубо и безцеремонно, все едно тя не беше нищо повече от малка разциврена улична джебчийка… каква наглост!

Измъкна се изпод блажения сумрак под фургона и залитна по осеяната с остри камъни пръст… от всички страни плющяха вериги, вдигаха се нагоре и падаха, оставяха криви бразди, вдигаха се отново, щом някой или нещо там, отпред, се напрегнеше за нова единствена, отчаяна крачка. Звукът беше влудяващ, безсмислен, вбесяващ.

Най-сетне Апсал’ара се изправи, издърпа в ръцете си няколко брънки от веригата и го изгледа с гняв.

— Ела по-близо — изсъска му, — за да мога да размажа хубавото ти лице.

Отвърна й с мрачна усмивка.

— Защо да го правиш, Крадло?

— За да ми стане по-приятно, разбира се. Поне това заслужавам от теб — след като ме измъкна тук.

— О. Аз заслужавам много неща, Апсал’ара. Но засега ще се задоволя с вниманието ти.

— Какво искаш? Нищо не можем да направим, за да спрем това. Ако съм избрала да посрещна края си, излежавайки се на оста, защо не?

Бяха принудени да започнат да вървят, по една тежка стъпка на всеки няколко мига. Толкова бавно, че този окаян вървеж я пронизваше в сърцето.

— На веригата ли се предаде? — попита Драконъс все едно, че начинът, по който я беше извлякъл навън, беше маловажен, вече пренебрежим.

След миг тя реши, че е прав. Най-малкото беше имало някаква… драма.

— Няколко века още — отвърна тя и сви рамене. — Които аз нямам. Проклет да си, Драконъс, тук няма нищо за гледане… пусни ме да се върна…

— Трябва да знам — прекъсна я той. — Когато дойде времето за бой, Апсал’ара — ще дойдеш ли на моята страна?

Тя го изгледа мълчаливо. Мъж с хубаво лице под гъстата черна брада. Очи, които бяха познавали злобата дълго преди да се свият на цепки, зад които бе останала една странна озадаченост, нещо почти съжаляващо, почти… мъдро. О, този меч носеше смирение, и още как.

— Защо?

Гъстите му вежди се вдигнаха, все едно въпросът й го изненада.

— Виждал съм много — заговори задъхано. — Толкова много, появяват се изведнъж, пищят от ужас, болка и отчаяние. Други… вече изтръпнали, безнадеждни. Лудостта спохожда толкова много, Апсал’ара…

Тя изръмжа. Да, беше ги чувала. Над местата, където се криеше. Отвън, от двете страни зад непрестанния дъжд, където веригите се въртяха и усукваха, падаха отпуснати и отново се вдигаха, където се кръстосваха, някоя кривваше все по-далече на едната страна, пресичаше верига след верига, докато съществото в края й продължаваше да залита заслепено и без да знае накъде върви, и скоро след това падаше, без да се вдигне отново. Останалите просто газеха през тази неподвижна верига, докато тя не се изпънеше след фургона и не започнеше да ги дърпа назад.

— Апсал’ара, ти пристигна тук разярена като котка. Но много скоро след това се залови да търсиш изход. И не се предаваше. — Замълча и избърса лицето си с длан. — Толкова малко има тук, на които се… възхищавам. — Усмивката, с която я дари, бе смайващо беззащитна. — Ако трябва да паднем, аз ще избера ония до себе си — самолюбие съм до края, да. И съжалявам, че те извлякох оттам така безцеремонно.

Тя закрачи мълчаливо до него. Мислеше. Накрая въздъхна.

— Казват, че можеш да се бориш с хаоса само с волята си, че никакви оръжия не са възможни.

— Така казват.

Тя го погледна.

— Ти ме познаваш, Драконъс. Знаеш… Имам сила. На волята.

— Ти ще се бориш дълго — съгласи се той. — Много дълго.

— Хаосът ще поиска душата ми. Ще поиска да я откъсне, да погълне съзнанието ми. Ще бушува около мен.

— Да.

— Някои от нас са по-силни от други.

— Да, Апсал’ара. Някои от нас са по-силни от други.

— И тях ти искаш да събереш около себе си, за да се стегнем в ядро. На съпротива, на упорита воля.

— Така мислех.

— За да стигнем с победа до другата страна? Има ли друга страна, Драконъс?

— Не зная.

— Не знаеш — повтори тя с ръмжене. — През целия си живот избирах да бъда сама. В своите битки, в своите победи и сражения. Драконъс, ще се изправя срещу забвението по същия начин. Длъжна съм. Всички сме длъжни. Няма полза да стоим заедно, защото всеки от нас ще падне сам.

— Разбирам. Съжалявам за всички нас тогава.

— Няма никаква друга страна, Драконъс.

— Няма, вероятно.

Тя събра още от веригата, намести на раменете си смазващата тежест, отдръпна се от него и закрачи обратно към фургона. Не, нищо не можеше да му даде, не и когато самата надежда бе невъзможна. Грешеше с възхищението си към нея. Да се бори бе нейното лично безумие, съпротива срещу нещо, на което не можеш да се съпротивляваш, борба срещу нещо, което не може да бъде надвито.

Врагът щеше да отнеме ума й, самата нея, да ги откъсне парче по парче — и тя може би щеше да усети нещо от тези загуби, поне в началото, като огромни празнини в паметта си, навярно, или като низ от прости въпроси, на които вече не може да отговори. Но скоро и това разбиране щеше да изчезне и всеки понесъл се къс ще се завихря сам, необвързан, без да съзнава, че доскоро е бил част от нещо по-голямо, от нещо цяло. Животът й, цялото й самосъзнание разпръснато на ято наплашени сирачета, скимтящи при всеки странен звук, при всеки невидим допир от обкръжаващия мрак. От жена до дете и до безпомощно бебе.

Знаеше какво предстои. Знаеше също, че в края му всъщност има някакъв вид милост в това сляпо неведение, в невинността на късчетата. Без да знаят и да съзнават нищо, сирачетата щяха да се разсипят и след тях да не остане нищо.

Кой ум можеше да не се страхува от такава съдба?

— Драконъс — зашепна тя, макар вече да беше далече от него, все по-близо до фургона, — няма друга страна на хаоса. Виж ни. Всеки от нас окован. Заедно, и все пак сами. Виж как вървим през времето и ще вървим така до края. Ти направи този меч, ала мечът е само една форма, придадена на нещо, което е далече извън теб, далече извън всяко отделно същество, всеки отделен ум. Ти само го направи временно податливо.

Промуши се в сумрака зад близкото колело. В гъстия мръсен дъжд.

— Аномандър Рейк разбира — изсъска тя. — Той разбира, Драконъс. Повече, отколкото ти си разбирал изобщо. Отколкото изобщо ще разбереш. Светът в Драгнипур трябва да умре. Това е най-големият въобразим акт на милост. Кажи ми, Драконъс, би ли отстъпил своята сила? Би ли съкрушил своето самолюбие, за да избереш тази… тази кастрация? Този меч, твоята хладна, желязна усмивка на мъст — би ли избрал да го видиш безжизнен в ръцете си? Мъртъв като всяка друга изкована пръчка желязо?

Наведе се под предната ос, надигна веригата от раменете си и я постави върху дървената греда. После се качи след нея.

— Не, Драконъс, не би могъл да направиш това, нали?

Имало беше жал в очите на Рейк, когато я уби. Имало беше тъга. Но тя беше видяла, дори тогава, в онзи сетен миг на сключени погледи, как закалени бяха тези чувства.

От едно бъдеще, което настъпваше бързо. Едва сега, едва тук го осъзна истински.

„Ти ни даваш хаоса. Даваш ни край на това.“

И разбра, че ако беше на мястото на Аномандър Рейк, ако тя владееше Драгнипур, щеше да се провали в тази саможертва. Мощта на оръжието щеше да я съблазни изцяло, невъзвратимо.

„Никой друг. Никой друг освен ти, Аномандър Рейк.“

„Благодаря на боговете.“

 

 

Събуди се, ужилен от игла в крайчеца на едното око. Потръпна, изохка и изпълзя назад върху топлите тела. Слепият художник, лудият Тайст Андий Кадаспала, с изкривено от отчаяние лице, отдръпна костения стилос.

— Почакай! Върни се! Чакай, и чакай, стой и стой, почти го довърших! Почти довърших и трябва да довърша, преди да е станало късно, преди да е станало твърде късно, късно!

Дич видя, че половината му изтерзано тяло е татуирано, надолу чак по единия хълбок — там, където кожата беше оголена, докато бе лежал в безсъзнание върху купчината паднали. Колко дълго беше лежал безчувствен, докато безумното същество го беше дупчило?

— Казах ти — изръмжа той. — Не мен. Не мен!

— Необходимо. Върхът и центърът, опорната точка и ядрото. Той избра теб. Аз избрах теб. Необходимо! Иначе всички сме изгубени, изгубени сме, изгубени. Върни се. Там, където беше и където беше, легнал ето така, с ръката отгоре, китката — самото потръпване на окото…

— Казах, не! Дойдеш ли пак при мен, Кадаспала, ще те удуша! Ще ти счупя врата. Или ще ти откъсна проклетите пръсти, един по един!

Празните очни кухини на Кадаспала сякаш блеснаха от гняв. Той дръпна рязко ръце и ги скри под гърдите си.

— Не трябва да правиш това и не трябва да правиш това. Почти привърших с тебе. Видях как умът ти си отиде и ми остави плътта ти — да направя каквото трябва, каквото трябва още, не можеш ли да разбереш?

Дич изпълзя още назад, далече от ръцете на Тайст Андий, превъртя се и се смъкна надолу между две демонски тела, които помръднаха гадно под тежестта му.

— Не се приближавай — изсъска той!

— Трябва да те убедя. Призовах Драконъс. Той е призован. Ще има заплахи, те идат с Драконъс, те винаги идат с Драконъс. Призовах го.

Дич бавно пое дъх. Това нямаше да свърши, знаеше го. Всеки път щом умът му пропаднеше, щом избягаше в забравата, този луд художник щеше да допълзи до него и — сляп или не — щеше да започне отново. „Какво от това? Трябва ли изобщо да ме е грижа повече? Това тяло бездруго вече е почти унищожено. Щом Кадаспала го иска… не, проклет да е, това е всичко, което все още ми е останало.“

— Толкова много са доволни — зашепна Тайст Андий — да си мислят, че са станали нещо по-голямо, отколкото са били. Въпрос на жертви, за които знам всичко, което има да се знае, да, знам всичко, което има да се знае. А — добави той почти без дъх — има, разбира се, и нещо повече тук, повече тук. Спасение…

— Не говориш сериозно.

— Не е съвсем лъжа, не съвсем лъжа, приятелю. Не съвсем лъжа. А истината… е, истината никога не е толкова истинна, колкото си мислиш, че е, а и да е, то не задълго, не задълго, не задълго.

Дич зяпна противното мръсно небе, отблясъците сребро, всмукващи се в мътните облаци прах. Всичко изглеждаше някак застрашително надвиснало на ръба на полезрението му. Нещо странно ставаше в ума му, сякаш всеки момент предстоеше да чуе някоя съсипваща новина, фатална болест, която никой лечител не може да изцери; знаеше, че тя идва, знаеше, че е неизбежна, но не знаеше подробностите и единственото, което му оставаше, бе да чака. Да продължава да живее в безкрайното очакване на жестоката равнодушна присъда.

Щом съществуването имаше толкова много страни, защо скръбта и болката надделяваха над всичко друго? Защо бяха тези мрачни сили толкова много по-могъщи от радостта или любовта, дори от съпричастието? И пред лицето на това предлагаше ли наистина доблестта достоен отговор? Беше само един вдигнат щит, показност пред другите, докато душата страхливо се свиваше зад нея, съвсем неготова да стои непоклатима пред катастрофата, особено личната катастрофа.

Изведнъж изпита омраза към безполезността на всичко.

Задъханото дишане на Кадаспала издаваше крадливото му пълзене към Дич; усилията му да се приближи незабелязано бяха жалки, комични почти.

„Кръв и мастило, мастило и кръв, нали, Кадаспала? Физическото и духовното, всяко от двете рисува истината за другото.“

„Ще ти извия врата, заклевам се.“

Долови движение, чу тихи стонове и изведнъж нечия фигура се наведе до него. Дич отвори очи и изръмжа:

— Повикаха те, да.

— Колко точно битки си готов да изгубиш, магьоснико?

Въпросът го подразни, но това бе и целта му.

— Все едно, малко са ми останали, нали?

Драконъс се пресегна, издърпа Дич между двата демона и грубо го просна по корем. Не беше лесно, тъй като Дич съвсем не беше дребен, но мускулите, стегнали се зад това усилие, накараха магьосника да се почувства като дете.

— Какво правиш? — изхриптя Дич сърдито, докато Драконъс хващаше главата му в дланите си; пръстите се сплетоха под брадичката му.

Дич понечи да издърпа главата си от стягащата се хватка, но напразно.

Внезапно извиване. Нещо във врата му се прекърши и хрущенето отекна дълбоко в черепа му, мигновен блясък на болка и после… нищо.

„Какво направи?“

— Не това решение предпочитах — отвърна Драконъс над него. — Но беше явно, че само аргументът няма да те убеди да сътрудничиш.

Дич не можеше да усети тялото си. Нищо, нищичко под врата му, „Прекършил го е… врата ми, прекъснал е гръбначния мозък. Той е… богове! Богове!“

— Злочестината да те вземе, Древен бог. Мъката да вземе душата ти. Вечна агония. Смърт на всичките ти сънища, скръб безкрайна сред ближните ти — дано и те познаят страданието ти, отчаянието… цялото ти…

— О, млъкни, Дич. Нямам време за това.

Гледката пред очите на Дич се завъртя, закръжи и се завихри бясно, щом Драконъс го повлече натам, където лежеше преди, където Кадаспала го искаше. „Върхът, опорната точка, ядрото, каквото е там. Вече ме имаш, Тайст Андий.“

„И да, не се вслушах в заплахата ти, и ето ме сега. Истина е и е истина, би казал ти, Дич не се учи никога. Не и за заплахите. Не и за рисковете. И нищо — нищо — за същества като Драконъс. Или Аномандър Рейк. Или за който и да е от тях, които правят каквото трябва да се направи, когато трябва.“

— Дръж лицето си неподвижно — зашепна до ухото му Кадаспала. Не искам да те ослепя, не искам да те ослепя. Не трябва да си сляп, повярвай ми, не трябва да си сляп. Никакво трепване, това е много, много, много важно, и е важно и важно, много.

Бодването на стилоса, смътното жегване и ето, сякаш бе единственото останало му усещане: болката затрептя като благослов, милостивата ласка на бог, за да му напомни за собствената му плът — че все още съществува, че кръвта все още тече под кожата му.

„Лечителят, Дич, има убийствена вест.“

„Но ти все още имаш своята доблест. Все още я имаш.“

„О, да, все още я имаш. Вижте кроткото примирение в тези неподвижни очи, стоманеното изражение, куража на това да нямаш избор.“

„Впечатляващо е, нали?“

 

 

Южните склонове на планината Пътеката на бога бяха осеяни с руини. Рухнали куполи, повечето с елипсовидна форма, се нижеха по стъпаловидни тераси като счупени зъби. Свързваха ги ниски стени, макар че и те бяха порутени на места, където пороите от заснежените върхове бяха прорязали ровове и дерета като жлебове по планинското лице, сякаш самата планина бързаше да заличи последните остатъци от отдавна загинала цивилизация.

Вода и пръст ще изцерят онова, което трябва да се изцери. Вода и пръст, слънце и вятър — те ще отнемат всякакъв знак за волево утвърждаване, за неопровержимо налагане. Тухлата се разсипва, вятърът отнася хоросана като песъчинки. Тези планини, знаеше Кедевис, ще отмият всичко.

Тази мисъл й доставяше удоволствие и в това чувство тя не се отличаваше много от повечето Тайст Андий — поне от тези, които познаваше и беше познавала. Непостоянството будеше някаква тайнствена наслада — в това да виждаш как рухва арогантността, било у едно лице, било у цяла дръзка и горда цивилизация. Мракът винаги беше последното, което остава, в сетното склапяне на очите, в неосветените недра на запустели сгради, в останали без богове храмове. Изчезне ли един народ, всеки дом, от схлупената бедняшка колиба до дворците на крале и кралици, се превръщаше просто в гробница, обитавана от спомени, а дори и те бързо изтляваха.

Подозираше, че обитателите на селото там, в подножието на най-близкия планински рид, в края на главоломно отдръпващо се езеро, не знаят нищо за някогашния огромен град, чиито развалини бяха надвиснали над тях. Удобен източник на дялан камък и странно гледжосана тухла, и нищо повече. И, разбира се, малкото знание, което бяха имали, го бяха предали напълно на саеманкелик, защото щом групата се приближи до селото, стана ясно, че то е безжизнено и запуснато.

На фона на планините фигурата на Клип — който крачеше далече пред другите — изглеждаше като мравка, пъплеща по склона. Въпреки това Кедевис се улавяше, че той непрекъснато притегля погледа й. „Не съм сигурна. Не съм сигурна за него.“ Недоверието я обземаше бързо и дори Клип да беше целият усмивки и щедра добронамереност, тя все пак щеше да има своите подозрения. Не бяха се справяли добре с чуждите в края на краищата.

— Не бях виждал град като този — каза Нимандър, който вървеше до нея.

— Падали са си по куполите, явно — подхвърли Скинтик зад тях. — Дано поне в тези дерета все още да тече вода. Чувствам се осолен като бекон.

Преминаването през мъртвото езеро се бе оказало истински урок за човешкия провал. Отдавна изгубени мрежи, заплетени върху празни съдове, харпуни, котви, гафели и повече корабни отломки, отколкото изглеждаше приемливо. Смъртта на езерото бе оголила неговото коварство с грубите рифове и плитчини, в десетките вкаменени дървесни стволове, които все още стояха прави от деня, в който някой яз високо в планините се бе скъсал, за да запрати потоп в гористата долина. Рибарски лодки и търговски гемии, баржи и няколко стройни галери, свидетелство за отминали военни спорове, ръждясали коруби на брони и други, по-трудно определими неща — дъното на езерото приличаше на сбит урок за водите и за глупците, които дръзват да плават по тях. Кедевис допускаше, че ако някое море или океан изведнъж се пресуши напълно, ще види същия изписан с едър шрифт текст, същия безпорядък след такава огромна загуба, че да ти отнеме дъха. Каква поука можеше да извлече човек от провалената амбиция? „Избягвай морето. Избягвай рисковете. Не рискувай. Не мечтай за нищо, искай по-малко.“ Андийска реакция, несъмнено. Човешките същества безспорно щяха да потънат в дълбокомислено мълчание, да мислят как да подобрят шансовете, да обърнат битката и с това да спечелят войната. За тях в края на краищата поражението беше временно, както се полагаше за един мимолетно живеещ вид, който не би могъл да се поучи.

— Предполагам, че няма да лагеруваме в селото — каза Скинтик. Видяха как Клип продължи през разпръснатите в подножието схлупени колиби и започна да щурмува склона.

— Може да върви цяла нощ, ако иска — каза Нимандър. — Ние спираме. Трябва да отдъхнем. Вода, проклета баня. Трябва да преразпределим запасите си, след като няма как да минем с колата през планините. Дано местните просто да са изоставили всичко, като другите.

„Баня. Да. Но няма да помогне. Не можем да изчистим ръцете си, не и този път.“

Подминаха пропадналите кейове по стария бряг, дългата рампа за връзване на лодки с вторично използвани камъни, по много от които бяха вдълбани странни символи. Колибите стъпваха върху здрави каменни основи и контрастът между древното майсторство и съвременната западналост бе толкова жалък, че граничеше с комичното. Кедевис чу презрителното сумтене на Скинтик, докато се провираха между първите постройки.

В централния кръг на селото се издигаше четвъртит кладенец с по-съвършено издялани камъни, набити непохватно в земята, за да оформят нещо като груб площад. Наоколо се въргаляха захвърлени дрехи и постелки, избелели от солта и слънцето като съсухрени останки от човешки тела.

— Май си спомням — заговори Скинтик — една детска приказка за крадци на плът. Намериш ли дрехи, лежащи край пътя или по горски поляни, то е защото крадците са дошли и са откраднали човека, който ги е носил. Никога не съм вярвал на тази история обаче, защото кой би тръгнал облечен само по риза? Или с една обувка? Не, моето обяснение е много по-правдоподобно.

Нимандър, винаги благодушен по сърце, захапа въдицата.

— И какво е то?

— Ами, злият вятър, разбира се. Винаги копнее отчаяно да се облече в нещо топло, но нищо никога не му става, затова захвърля дрехите в пристъп на гняв.

— Беше дете — каза Кедевис, — готово да обясни всичко, нали? Всъщност не помня, защото престанах да те слушам много отдавна.

— Дълбоко жили тази жена, Нимандър.

Ненанда беше спрял колата; слезе и разкърши схванатия си гръб.

— Радвам се, че най-после приключих с това.

Малко по-късно дойдоха и Аранта и Десра.

„Да, ето ни пак всички. С малко късмет, Клип ще пропадне в някоя цепнатина и няма да се върне.“

Нимандър изглеждаше състарен, сякаш някой беше избил цялата младост от тялото му.

— Е — въздъхна той. — Трябва да претърсим тези колиби и да видим какво може да се намери из тях.

Другите се пръснаха, за да огледат, но Кедевис се задържа. Нимандър я погледна питащо.

— Той крие нещо.

Нямаше нужда да я пита какво има предвид, затова само кимна.

— Не съм сигурна защо изпитва нужда от нас, Мандър. За поклонници ли му трябваме? За слуги? Трябва ли да сме неговият кадър в някаква предстояща политическа борба?

Нимандър отвърна с бегла усмивка:

— Значи не мислиш, че ни събра заради приятелство. Чувство на отговорност — да ни върне… при нашия Чернокрил господар?

— Знаеш ли — рече тя, — той единствен от всички ни никога не е срещал Аномандър Рейк. В известен смисъл не той ни води при Аномандър Рейк. Ние го водим.

— Внимавай, Кедевис. Ако те чуе, ще оскърбиш чувството му за самозначимост.

— Може и с нещо повече да го обидя.

Нимандър я изгледа с присвити очи.

— Смятам да му се противопоставя — каза тя. — Смятам да настоя за няколко отговора.

— Може би всички трябва да…

— Не. Само ако аз се проваля. — Надяваше се да не я пита за причините и като видя киселата му усмивка, реши, че я е разбрал. Едно предизвикателство от страна на всички тях, с Нимандър начело, щеше да изкара на светло борбата за власт между него и Клип, която засега се разиграваше в жестове на безразличие и дори презрение — от страна на Клип поне, тъй като Нимандър повече или по-малко поддържаше учтиво, макар и малко мрачно равнодушие, отбиваше не толкова деликатните атаки на Клип като човек, свикнал да бъде под обсада. Изблиците може да дойдат от всяка посока, в края на краищата. „Затова вдигни големия щит и продължавай да се усмихваш.“

Чудеше се дали Нимандър изобщо съзнава силата в себе си. От него можеше да стане мъж, какъвто бе Андарист някога — в края на краищата Андарист бе повече баща за него, отколкото Аномандър Рейк някога — и все пак Нимандър беше израснал като истински наследник на Рейк. Единствената му слабост беше, че не го съзнаваше. И може би толкова по-добре, поне засега.

— Кога? — попита той.

Тя сви рамене.

— Скоро.

 

 

На хиляда крачки над селото Клип спря до една от ниските стени и погледна надолу към странното окаяно село. Видя около площада жалката си армия, влизаха и излизаха от изоставените колиби.

Реши, че са негодни почти за нищо. Ако не беше грижата му за тях, изобщо нямаше да предизвика Умиращия бог. Те, естествено, бяха толкова невежи, че не можеха да проумеят тази подробност. Дори си бяха втълпили, че са спасили живота му. Какво пък, от такива заблуди можеше да се извлече полза, макар че непрекъснатите погледи към него — изпълнени с толкова обнадеждено очакване — започваха да дразнят.

Завъртя пръстените. Щрак-щрак… щрак-щрак.

„Усещам силата ти, о, Чернокрили господарю. Задържаш ме далеч от себе си. Кажи ми, от какво се боиш? Защо ме тласкаш в това нескончаемо вървене?“

Старите Лиосан имаха право. Справедливостта бе нещо недвусмислено. Обясненията издаваха страха в душата на всеки престъпник, изхленчените уверения, поредицата маски, която всеки от тях опитваше и захвърляше в отчаяна последователност. Маската „вината не е моя“. Маската „това беше грешка“. „Ти не разбираш“, „виж колко съм безпомощен“ и „съжали ме, слаб съм“ — можеше да види в ума си всяко едно изражение, наместено съвършено около очи, еднакво съвършени в своята дълбока яма на самосъжалението (влез, тук има място за всеки). Милостта беше слабост, внезапен миг на съмнение, подронващ могъщото и неумолимо здание на истинската справедливост. Маските целяха да разбудят това съмнение, последния шанс на виновния да се измъкне от справедливото възмездие.

Съжалението не интересуваше Клип. Не можеше да отстъпи пред никакви слабости в своя усет за справедливост. Престъпникът зависи от състраданието на праведния и иска да използва това състрадание, за да избегне всичко, което е заслужил. Защо трябва да попада в този капан един здравомислещ праведник? Той позволяваше на престъпниците да виреят (след като те самите играеха по други правила и нямаше да проявят никаква жал или състрадание към онези, които можеше да онеправдаят тях). Не, правосъдието трябваше да е чисто. Наказанието трябваше да остане свято, неуязвимо за компромис.

Щеше да го направи точно такова. За своята скромна армия, за много по-голямата армия, която щеше да се събере. Неговият народ. Тайст Андий на Черен Корал. „Повече няма да гнием. Никакви изтляващи огньове повече, никаква разсипваща се пепел, похабен живот, век след век — чуваш ли ме, о, Господарю? Ще взема твоя народ и ще наложа правосъдие.“

„Над този свят.“

„Над всеки бог и асцендент, който ни е онеправдал, който ни е предал, който ни е презрял.“

„Виж как се свиват от страх, с окървавени лица, с разкривени маски, с разпадащото се в очите им самосъжаление — и с ужаса на осъзнаването на негово място. Осъзнаването, че този път спасение няма. Че краят е дошъл за всеки от тях.“

Клип беше чел достатъчно история. Знаеше за Лиосан, за Едур, знаеше всички грешки, които бяха правили, грешките в преценките, слабостта на състраданието. Знаеше също така истинската величина на измяната на Чернокрилия господар. Към Майката Тъма, към всички Тайст Андий. „Към онези, които остави в Андара. Към Нимандър и неговите братя и сестри.“

„Твоята измяна, Аномандър Рейк, към мен.“

Слънцето залязваше. Пръстените щракаха и щракаха, и щракаха. Солената котловина бе окъпана в златиста светлина, схлупените покрай близкия бряг селски къщурки изглеждаха прелестно живописни от разстоянието, заличило детайлите. От средата им се издигаше дим от лагерен огън. Признак на живот. Пламъци, които да отблъснат идващия мрак. Но не задълго. Никога не траеше дълго.

 

 

Върховната жрица избута блюдото настрани.

— Стига толкова. Още малко и ще се пръсна.

Послушница от първо ниво притича да вземе блюдото и заситни навън толкова припряно, че едва не разсипа купчината натрошени рачешки черупки.

Върховната жрица се отпусна в стола и избърса стопеното масло от пръстите си.

— Типично — въздъхна тя към няколкото сестри, седящи около масата. — Мрежите вадят обилна и неочаквана плячка — и какво правим ние? Бързаме да изгълтаме всичко наведнъж.

— Куралд Галайн продължава да поднася изненади — каза Третата сестра. — Защо да не очакваме още?

— Защото, скъпа, нищо не трае вечно. Около Карканас някога се издигаха гори. Докато не ги изсякохме.

— Бяхме млади…

— И това щеше да е добра защита — прекъсна я Върховната жрица, — ако не повтаряхме същата глупост тук, в старостта си. Виж ни само. До утре всичките дрехи няма да ни стават. Ще открием, за свой ужас, тлъстини, които не ги е имало досега. Гледаме на удоволствието като на извинение за всевъзможни крайности, но тази черта е крайно осъдителна. Е, лекцията свърши. Някоя да налее чай.

Притичаха още низши послушници.

Тих звън откъм вратата за коридора предизвести влизането на една от храмовата стража. Облечена в люспеста броня над коженото облекло, тя прекоси залата и спря до Върховната жрица: Вдигна решетестото забрало на шлема, наведе се и прошепна кратко съобщение — нечуто и неразгадаемо за останалите.

Върховната жрица кимна и я освободи с махване на ръка.

— Втора и Трета сестра, останете на местата си. Другите, вземете си чая в Неосветената градина. Шеста сестра, би ли могла поне веднъж да престанеш да криеш тази бутилка и да изведеш останалите?

Малко по-късно в залата вече бяха останали само три жени.

Вратата отново се отвори и стражата се върна, този път с една старица, от човешката раса. Жената едва креташе с помощта на две тояги, които се огъваха под огромното й тегло. Пот беше избила по широкото й облекло под мишниците, под гърдите и огромните бедра. На лицето й бе изписана загриженост и тревога.

Без някой да е наредил, Третата сестра бързо стана, издърпа една пейка от стената и я постави на пътя на жената.

— Седнете, моля — каза Върховната жрица и си помисли, уви, за двете дузини слепи речни раци, които току-що беше изяла, всеки голям колкото омар и поднесени с топено масло. „Удоволствие до болка, а после негодуваме от нещастието си.“

Жената измърмори благодарно и се настани на пейката.

— Моля да ви се представя — заговори задъхано. — Аз съм Вещицата…

— Зная — прекъсна я Върховната жрица, — и тази титла тук ще е достатъчна, също като моята. Тежко ви е било да стигнете дотук, тъй че мога само да предположа, че идвате с кризисна новина.

Жената кимна бързо.

— Култът на Избавителя, Върховна жрице, е станал… покварен.

— А какво е естеството на тази поквара?

— Е, това ще е сложно, видите ли. Имаше една Върховна жрица… о, тя приемаше с неохота тази титла и всички задължения, които идваха с нея. Но никой не можеше да отрече вродения й авторитет…

— „Вродения авторитет“ — повтори Върховната жрица. — Харесва ми тази фраза. Извинявам се. Моля, продължете.

— Престъпници са узурпирали лагера на поклонниците. Има някаква концентрирана форма на питието, наречено келик — не знам дали сте запознати с него?

— Запознати сме, да.

Жената отново кимна.

— Саеманкелик. Думата идва от един диалект южно от планината Пътеката на бога. „Саеман“ означава „Умиращия бог“, а „келик“ означава…

— Кръв.

— М-да — въздъхна жената.

Втората сестра се покашля.

— Разбира се, не намеквате, че значението е буквално?

Вещицата облиза устни — жест по-скоро инстинктивен, отколкото ироничен — и отвърна:

— Приложих някои… ъъъ, изкуства, за да проуча този саеманкелик. Има неестествени свойства, това поне е сигурно. Във всеки случай под натиска на престъпниците поклонниците са се пристрастили. Включително Салинд, Върховната жрица на Избавителя.

Третата сестра се намеси:

— Ако това мръсно питие по някакъв начин е благословено от божество, то лесно би могло отровното му влияние да се приеме като покваряване на поклонниците на Избавителя. Щом някой коленичи пред саеманкелик… ами, не може да коленичи пред двама господари, нали?

„Не и без физически да се раздвои, не.“

— Вещице, с какво искане идвате при нас?

— Тази поквара, Върховна жрице. Би могла да се… разпространи.

Възцари се тишина.

За Върховната жрица вече бе ясно, че вещицата дълго е обмисляла тази среща и е стигнала до единствения намек, за който е сметнала, че най-вероятно ще предизвика тревога. „Все едно, че ние, Тайст Андий, сме просто една по-висока чернокожа разновидност на човешките същества. Все едно, че лесно можем да бъдем… подмамени.“

Окуражена, вещицата продължи:

— Върховна жрице, Салинд… има нужда от помощ. Ние се нуждаем от помощ. Имаше един воин, от вашите, но той е изчезнал. След като сиърдоминът вече е мъртъв, се опитах да го намеря. Спинок Дурав.

Върховната жрица стана.

— Елате с мен, вещице. Само ние двете. Елате, близо е.

Старата жена се надигна с усилие. В очите й се четеше объркване.

Поеха по един от страничните проходи, след това по тесен коридор от двадесетина крачки и надолу по късо стълбище, където въздухът все още миришеше на прясно издялан базалт. Влязоха в голяма, но с нисък свод осмоъгълна камера без никаква мебелировка. Подът бе облицован с тесери от оникс с неправилна форма и големина. Път, който щеше да трае едва няколко мига за повечето хора; но за вещицата си беше усилие и Върховната жрица бе поразена от горчивото отчаяние, подтикнало тази жена да се подложи на тези усилия. Пътят от дома й през града до цитаделата трябваше да е бил епично начинание.

Тези мисли се бореха с нетърпението й и тя понесе забавянето, без да проговори нищо и с невъзмутимо изражение на гладкото си кръгло лице.

Най-сетне вещицата докрета в камерата и ахна.

— Да, явно сте сведуща — отбеляза Върховната жрица. — В този храм има възли на сила. Куралд Галайн, пречистващият мрак. — Виждаше, че вещицата диша тежко, на плувналото й в пот лице се бе изписало удивление. — Не се безпокойте за това, което усещате отвътре — продължи тя. — С влизането си тук вие поехте в тялото си Куралд Галайн, с дъха си, през всяка пора на кожата си. Магията вече е във вас.

— Н-но… защо? Защо ми причинихте това?

— Усещам как се мъчи сърцето ви, вещице. Пътят ви до моя храм можеше да е последният…

— О, знаех това! — сопна се старицата.

Внезапното й раздразнение стъписа за миг Върховната жрица и тя промени оценката си за тази жена.

— Разбирам. Тогава…

— Тогава, да, молех се жертвата ми да се окаже заслужена. Салинд е толкова… скъпоценна — онова, което направиха с нея, е отвратително. Зло.

— Значи не сте дошли в името на Избавителя, така ли?

— Не. Дойдох за приятел.

„Приятел.“

— Вещице, Спинок Дурав вече не е в Черен Корал. С прискърбие чувам за смъртта на сиърдомина. Още повече ме наскърбява съдбата на Салинд. Кажете, какво още чувствате?

Вещицата се беше изгърбила, пронизана сякаш от вътрешна болка.

— Добре — изсъска тя с неохота. — Разбирам, че няма никакъв риск отровата да се разпространи. Признавам, не съм си и помисляла, че има.

— Знам това — отвърна спокойно Върховната жрица.

— Но трябваше да се спазаря за помощта ви.

— Вечната арогантност при вас, хората. Знаете ли, когато дойдоха делегатите от Свободните градове, за да преговарят с нас, когато при нас дойдоха ривите и мъжът, който претендираше, че е принц К’азз Д’Авори от Пурпурната гвардия — всички те мислеха да се пазарят. Да купят мечовете ни, силата ни. Да откупят нашия съюз. Лорд Аномандър Рейк само вдигна ръка — преди някой от тях още да е отворил уста, за да настоява за нещо. И каза следното: „Ние сме Тайст Андий. Не се опитвайте да се пазарите с нас. Ако желаете нашата помощ, ще помолите за нея. Ние ще кажем «да» или «не». Преговори няма да има.“

Вещицата я гледаше зяпнала.

Върховната жрица въздъхна.

— Не е лесно за един горд мъж или жена просто да помоли.

— Да — прошепна вещицата. — Не е.

Двете помълчаха няколко мига, после вещицата бавно се изправи.

— Какво ми направихте?

— Допускам, че Куралд Галайн е направил преценката си. Болките ви преминаха, нали? Дишането ви се облекчи. Разните заболявания ще изчезнат в следващите няколко дни. Възможно е да откриете, че апетитът ви е… намалял. Куралд Галайн предпочита силите да са в баланс.

Очите на вещицата се бяха разширили.

Върховната жрица изчака.

— Не съм молила за такива неща.

— Не сте. Но не исках да науча, че идването ви до моя храм се е оказало фатално.

— О! Тогава благодаря.

Върховната жрица се намръщи.

— Все още ли не съм разбрана?

— Разбрах ви — отвърна вещицата, отново с нотка на раздразнение. — Но аз си имам своите правила и ще изкажа благодарността си, все едно дали ви харесва, или не.

Думите събудиха лека усмивка и Върховната жрица кимна одобрително.

— В такъв случай — каза вещицата след ново кратко мълчание — ще помоля да помогнете на Салинд.

— Не.

Лицето на старицата помръкна.

— Вие дойдохте тук — каза Върховната жрица, — защото сте изгубили собствената си вяра. Да, бихте искали храмът да действа в полза на Салинд. Но нашата преценка е, че Салинд все още не се нуждае от помощ. Нито Избавителя всъщност.

— Вашата… преценка?

— Много по-запознати сме с положението, отколкото може би допускате — каза Върховната жрица. — Ако се наложи да действаме, ще действаме, макар и само за да задържим Силана — макар да признавам, не е лесно да се опитваш да оцениш степените на сдържаност у един Елейнт. Тя би могла да се раздвижи във всеки момент и тогава ще се окаже твърде късно.

— Твърде късно?

— Да. За Салинд, за узурпаторите, за лагера на поклонниците и всички негови обитатели.

— Върховна жрице, кой е Силана? И какво е Елейнт?

— О, извинявам се. Колко небрежно от моя страна. Силана властва горе на кулата на тази цитадела — доста трудно е да не я забележи човек, макар и във вечерния сумрак. На връщане за дома трябва само да се обърнете и да хвърлите поглед назад и нагоре, разбира се, и ще я видите. — Помълча, след което добави: — Елейнт означава дракон.

— О!

— Хайде да се върнем при другите. Ще пийнем чай и ще си починете.

Вещицата като че ли бе останала без думи. Последва покорно Върховната жрица.

Пътят обратно не продължи толкова дълго.

 

 

Сеймар Дев едва ли трябваше да се изненадва толкова, когато Карса Орлонг се върна в бивака им привечер в края на третия ден, откакто ги беше напуснал. Дойде и спря при тях, смълчан и някак странно умислен.

Непокътнат. Все едно да предизвикаш Хрътките на Сянката не беше по-голям риск от, да речем, да подкараш овце или да изгледаш отвисоко някоя коза (което, разбира се, бе невъзможно, но подобна подробност трудно можеше да спре тоблакая, нали? И той щеше да спечели облога при това). Не, ясно беше, че срещата е минала мирно — предшествана, може би, от паническото бягство на Хрътките, подвили опашки.

Карса се смъкна от гърба на Хавок и се доближи до Сеймар Дев, която седеше до огъня от суха тор. Пътника се беше отдалечил на трийсетина крачки, според навика си да посреща падането на вечерта в относителна самота.

Тоблакаят седна до нея.

— Къде е чаят?

— Няма. Свършихме го.

Карса кимна към Пътника.

— Този град, дето го търси. Колко е далече?

Сеймар Дев сви рамене.

— Може би седмица, след като вървим доста бавно.

— Да. Принудих се да продължа назад по дирите си, докато ви намеря. — Помълча малко, загледан в пламъците. — Май не е от тия, дето се примиряват.

— Да, не е. Прав си.

— Гладен съм.

— Сготви нещо.

— Ще сготвя.

Тя се потърка по бузата. Мазолите по дланите й я одраскаха. Сеймар разроши с пръсти сплъстената си коса.

— Откакто те срещнах, почти съм забравила какво е да си чиста… о, Ледерас си беше добре, но там бяхме почти като в затвор, тъй че всъщност не се брои. Не, с тебе е само пусти земи, просмукани с кръв пясъци и по някоя касапница от време на време.

— Ти ме потърси, вещице — напомни й той.

— Доведох ти коня — изсумтя тя. — След като двамата сте така очевидно идеални един за друг, беше въпрос на изправяне на космическия баланс. Нямах избор.

— Ти просто ме искаш — рече той. — Но когато сме заедно, не правиш нищо, освен да премисляш всичко отново. Предай се, жено, и ще спреш да спориш със себе си. Отдавна не съм изливал семето си в жена, сигурно толкова от дълго, колкото и ти не си усещала мъжка топлина.

Можеше да му го върне, да изстреля в отговор залп от словесни стрели, които неизбежно щяха само да рикошират от непроницаемото му варварство.

— Ще си нежен като пустинна мечка, не се съмнявам. Сигурно изобщо не бих се съвзела повече.

— У мен има страни, които още не си виждала, вещице.

Тя изсумтя.

— Подозрителна си, когато те изненадат, нали?

Любопитен въпрос. Всъщност — адски оплетен въпрос. Не й хареса. Не искаше да се доближи до него.

— Бях цивилизована някога. Доволна, в един приличен град, град с подземна канализация, с малазански акведукти и гореща вода от тръби. Просторни зали, градини и прозорци, които да пропускат хладен въздух из къщата. Хубав сапун, та дрехите да са чисти. Пойни птици в клетки. Охладено вино и сочни сладкиши.

— Птиците пеят за плен, Сеймар Дев. Сапуна го варят ратаи с ожулени изприщени длани и накъсана кашлица. Извън прохладната ти къща с хубавата й градина има деца, оставени да се скитат по улиците. Прокажените ги влачат в края на града и всяка тяхна стъпка е изпратена с викове и дъжд от камъни. Хора крадат, за да ядат, а когато ги хванат, им секат ръцете. Твоят град взима вода от стопанствата, съхнат растения и умират животни.

Тя го изгледа с яд.

— Добър начин да обърнеш настроението, Карса Орлонг.

— Имаше ли настроение?

— Много деликатно беше, нали?

Той махна пренебрежително с ръка.

— Кажи си желанията ясно.

— Точно това правех, безмозъчен бедерин такъв. Просто малко… удобство. Нищо повече. Дори илюзията щеше да свърши работа.

Пътника дойде при огъня и каза:

— Скоро ще имаме гост.

Сеймар Дев стана и се огледа, но вечерният мрак бързо поглъщаше равнината. Обърна се, готова да попита, и видя, че Карса се е изправил и гледа към небето на североизток. А там, в помръкващата синева, към тях се спускаше дракон.

— По-лош от нощни пеперуди — промърмори Пътника.

— Ще ни напада ли?

Той само сви рамене.

— Не трябва ли поне да се разпръснем?

Никой от двамата воини не й отвърна. Сеймар Дев разпери безпомощно ръце и седна до огъня. Не, нямаше да изпада в паника. Не и за тези изчадия с нея, нито заради проклетия дракон. Какво пък — добре, нека да е един удар вместо три — тя какво, да не би да беше мравка? „Пеперуди. А, разбирам. Ние сме маяк, нали, упорито отричане на тази дива и пуста земя. Все едно. Пляскай, зверче, пляскай там горе, само не очаквай искряща беседа.“

Огромните криле на съществото изтътнаха, щом драконът забави стремглавото си спускане на стотина разтега от тях. Кацна почти безшумно. Загледана в него, Сеймар Див присви очи.

— Това нещо дори не е живо.

— Не е — отвърнаха Карса и Пътника едновременно.

— Което означава, че не би трябвало да е тук.

— Вярно е — отвърна Пътника.

Драконът като че ли ги огледа за миг, след което се разми, после тъмното петно се сля отново и видяха пред себе си висока мършава фигура с неопределен пол. Сива като паяжина и прах рехава коса, дълга и сплъстена, облечена в останки от дълга ризница, без колан. Празна натрошена ножница висеше от ремъка под дясната ръка. Гамаши от някаква дебела козина, люспеста и с цвета на горска пръст, се спускаха върху сивите кожени ботуши.

Никаква светлина не се отразяваше от дупките на мястото на очите му. Съществото се приближи със странна боязливост, като див звяр, и спря в самия край на светлината от огъня. Вдигна ръце, събра ги пред лицето си и се поклони.

След което проговори на местната угарийска реч:

— Поздравявам те, вещице.

Сеймар Дев се изправи, стъписана и онемяла. Някаква особена форма на учтивост ли беше това, да се обърне най-напред към нея? Да не би това същество да имаше навик да не обръща внимание на асценденти — все едно, че не бяха нищо повече от нейни телохранители? А от страна на двамата й страховити спътници — нито звук.

— И аз на свой ред те поздравявам — успя да промълви след миг.

— Аз съм Тулас Шорн — каза съществото. — Почти не помня кога за последен път съм вървял по този свят, ако изобщо съм бил тук. Самото естество на кончината ми ми се губи, което, можете да предположите, е доста притеснително.

— Предполагам, Тулас Шорн. Аз съм Сеймар Дев…

— Да, онази, която преговаря с духове, със спящите същности на потоци и скали, кръстопътища и святи пътеки. Жрица на Бърн…

— Титлата е погрешна, Тулас Шорн…

— Нима? Вещица си, нали?

— Да, но…

— Не бъркаш в лабиринти, тъй че не въвличаш чужда сила в този свят. Общуваш със земята, с небето, с вода и камък. Жрица си на Бърн, избрана между онези, които тя сънува, както са избрани и други, но теб, Сеймар Дев, тя сънува често.

— Откъде би могъл да знаеш това?

Тулас Шорн се поколеба, после отвърна:

— В сънищата има смърт.

— Ти си Тайст Едур — изръмжа Карса Орлонг и посегна за меча си.

— Не само това — рече Пътника. — Поданик на Гуглата.

Сеймар Дев се обърна рязко към спътниците си.

— О, нима! Вижте се двамата! Нищо не сте убивали от седмици — как може да го понесете? Каните се да го насечете на късчета, нали? Е, защо не се сбиете първо двамата за привилегията?

При изблика й очите на Пътника леко се разшириха.

Мрачната усмивка на Карса се разшири.

— Питай го какво иска тогава, вещице.

— В деня, в който започна да приемам заповеди от тебе, Карса Орлонг, ще направя точно това.

Тулас Шорн беше отстъпил назад.

— Май не съм добре дошъл тука, тъй че ще си ида.

Но Сеймар Дев отново се беше обърнала към него и рече:

— За мен си добре дошъл, Тулас Шорн, макар и да не си за тези двамата. Ако решат да те нападнат, ще застана на пътя им. Предлагам ти правата на гост — това си е моят проклет огън в края на краищата, а ако на тези двама идиоти не им харесва, могат да си направят свой — за предпочитане на левга-две оттук.

— Права си — каза Пътника. — Извинявам се. Е, добре си дошъл, Тулас Шорн.

Карса сви рамене.

— Е, аз съм избил достатъчно едури. Освен това този вече е умрял. Все пак искам да знам какво иска.

Тулас Шорн пристъпи предпазливо — боязън, която изглеждаше някак не на място за труп, особено след като можеше всеки момент да се превъплъти в дракон.

— Никакви спешни мотиви нямам, Тартено Тоблакай. Твърде дълго познавах самотата и ми се искаше да облекча бремето да съм компания сам на себе си.

— Остани с нас тогава — рече Карса и седна до огъня. — В края на краищата сигурно и на мен един ден ще ми омръзне да съм единствената си компания.

— Едва ли ще е скоро, обзалагам се — отвърна Тайст Едур.

Пътника се изсмя късо и май се изненада сам от себе си.

Сеймар Дев също седна, замислена над думите на Шорн. „В сънищата има смърт.“ Какво пък, би могло. Тогава защо се чувстваше така… смутена? „Какво ми казваш, Тулас Шорн?“

— Гуглата те е пуснал на свобода ли? — попита Пътника. — Или беше невнимателен?

— Невнимателен ли? — Тайст Едур сякаш се замисли над думата. — Не, не мисля, че беше това. По-скоро ми се предостави възможност. Реших да не я изпускам.

Пътника впи очи в сбръчканото лице, съживено единствено от светлината на огъня.

— И сега се скиташ и търсиш… какво?

— Инстинктът може да отпрати някого на път, без да мисли за цел — отвърна Тулас Шорн. Вдигна дланите си и ги заоглежда. — Помислих си да потърся отново живота, пробуден в мен. Не знам дали такова нещо изобщо е възможно. Сеймар Дев, възможно ли е такова нещо? Може ли тя отново да ме засънува жив?

— Може ли тя… какво? Не знам. Наричай ме жрица, ако искаш, но аз не почитам Бърн, което не ме прави много добра жрица, нали? Но ако тя сънува смърт, значи сънува и живот.

— От едното до другото обикновено има само една посока — отбеляза Пътника. — Гуглата ще дойде за теб, Тулас Шорн; рано или късно ще дойде, за да те прибере отново.

За първи път тя долови увъртане в думите на Тайст Едур, щом каза:

— Все още имам време, мисля. Сеймар Дев, Спящата богиня е поразена от болест…

Тя трепна.

— Знам.

— Трябва да бъде премахната, за да не умре.

— Предполагам.

— Ще се бориш ли за нея?

— Не съм проклета жрица! — Видя изненадата на лицата на Карса и Пътника и с усилие овладя гнева си. — И изобщо не знам откъде трябва да се започне, Тулас Шорн.

— Според мен отровата идва от болката на чужденец.

— Сакатия бог.

— Да, Сеймар Дев.

— Наистина ли мислиш, че може да се изцери?

— Не знам. Има физическо увреждане, има и духовно увреждане. Първото може да се оправи по-лесно от второто. Подозирам, че той се подхранва от гняв. Гневът е последният му извор на сила, може би единственият извор на сила, докато е окован в това селение.

— Едва ли е в настроение за преговори — каза Сеймар Дев. — А дори и да беше, той е анатема за такива като мен.

— Да опознаеш болката на един чужд е акт на необикновен кураж — каза Тулас Шорн. — Дори да си помислиш за такова нещо изисква дълбока отдаденост, готовност да понесеш веригите на друг, да вкусиш от страданието му, да видиш със собствените си очи окраската, което хвърля то върху всички неща — ужасното петно, каквото е отчаянието. — Тайст Едур поклати замислено глава. — Аз нямам такъв кураж. Без съмнение това е една от най-редките дарби.

Дълго никой не проговори. Огънят се самоизяждаше, безразличен към свидетелите си, и в глада си поглъщаше всичко, което му се поднесе — отново и отново, докато нощта и равнодушието на гостите му не го оставиха да умре от глад; вятърът разнесе сухата пепел.

Ако Тулас Шорн бе търсил приветлива компания, трябваше да заговори за времето.

На сутринта соултейкънът си бе отишъл. Отишли си бяха и конете на Пътника и Сеймар Дев.

— Много небрежно от наша страна — измърмори Пътника.

— Той беше гост — отвърна Сеймар Дев, малко смутена от горчивината на измяната. Хавок стоеше изнервен малко по-надалече, сякаш изпитваше неохота да се върне при тях след нощния си лов, сякаш бе станал свидетел на нещо неприятно.

— Искал е да ни забави — рече Пътника. — Слуга на Гуглата е в края на краищата.

— Е, добре. — Сеймар Дев погледна ядосано мълчаливия Карса Орлонг. — Вината е изцяло моя. Трябваше да ви оставя да го накълцате на парчета. Съжалявам.

Но Карса поклати глава.

— Вещице, добронамереността не е нещо, за което трябва да се извиняваш. Ти беше измамена. Злоупотребиха с доверието ти. Ако има чужди, които виреят от такива неща, то те завинаги ще си останат чужди — защото нямат друг избор. Жалко за Тулас Шорн и такива като него. Дори смъртта не го е научила на нищо.

Пътника гледаше тоблакая с любопитство.

Хавок вече тичаше към тях.

— Аз ще пояздя — каза Карса. — Да потърся нови коне — или може би едурът просто е отвел някъде животните ви.

— Съмнявам се — отвърна Пътника.

А Карса кимна, давайки възможност на Сеймар Дев да осъзнае, че е предложил тази възможност заради нея, сякаш се бе опитал по някакъв непохватен начин да й помогне да престане да се укорява. Малко по-късно тя разбра, че изобщо не е непохватно. Беше говорил не за самообвиненията й; по-скоро отдаваше на Тулас Шорн правото на съмнение, макар самият Карса да не хранеше никакво съмнение. Както и Пътника, явно.

„Е добре, аз съм вечната глупачка тук. Тъй да бъде.“

— Да тръгваме пеш тогава.

Тръгнаха. Зад себе си оставиха изстинало огнище, оградено с камъни и две седла.

 

 

На около две левги от тях, високо в яркото синьо небе, Тулас Шорн се носеше в свежия ветрец и разкъсаните му криле плющяха с палавия танц на въздуха.

Както беше подозирал, тримата не се опитаха да издирят и заловят конете. Бяха предположили, както се очакваше, че драконът просто ги е унищожил. И че дори ги е изял.

Тулас Шорн беше познал твърде много смърт обаче, за да убие така небрежно две невинни същества. Не, той ги беше отнесъл, по едно във всеки ноктест крак, на десет левги на юг, недалече от малко диво стадо от същия вид — едно от последните такива стада в равнината.

Твърде много животни бяха принудени да робуват на поредица от по-умни и по-жестоки господари (и да, тези две черти вървяха заедно). Поетите вечно ридаеха за бойни поля, с армии войници и воини, замръзнали в смъртта, но Тулас Шорн — който беше вървял през безчет такива сцени на клане — пазеше своята скръб, чувството си за трагизъм, за хилядите мъртви и издъхващи коне, за бойните псета, за воловете, заклещени в хамутите на обсадните фургони, за животните, които страдаха без право на никакъв избор, които умираха в мъглата на невежеството, изгубили всякаква вяра в господарите си.

Конят познава вярата в постоянната грижа от страна на господаря си — че храната и водата ще са сигурни, че раните ще бъдат изцерени, че коравата четка ще заглади козината му в края на всеки ден. И в замяна дава всичко от себе си във вярна служба, или толкова, колкото избере. Кучето разбира, че двукраките членове на глутницата му не бива да се нападат, и вярва, че всеки лов ще завърши с успех. Това са си истини.

Един господар на животни трябва да е като родител на орда буйни, но доверчиви деца. Стабилен, сдържан, никога подвластен на жестокостта, никога да не забравя за доверието, с което е дарен. О, Тулас Шорн знаеше колко странно звучат често тези убеждения и неведнъж бе ставал обект на подигравки дори сред своите ближни Тайст Едур.

Макар че тези подигравки неизменно бяха заглъхвали, след като видеха постигнатото от този странен кротък воин с очи с цвета на Елейнт.

Зареян високо над равнината Ламатат, вече на десетки левги на юг от вещицата и спътниците й, Тулас Шорн успя да долови нещо във въздуха — толкова древно, толкова познато, че ако драконът все още имаше действащи сърца, те щяха да се разтуптят. От удоволствие, навярно дори в очакване.

Колко време беше изтекло?

Много.

По какви пътеки вече вървяха те?

Чужди, със сигурност.

Дали щяха да помнят Тулас Шорн? Своя първи господар, онзи, който ги беше взел груби и полудиви, и ги беше научил на безбрежната сила на една вяра, която никога нямаше да познае измяната?

„Те са близо, да.“

„Моите Хрътки на Сянката.“

 

 

Ако Грънтъл разполагаше с един-единствен самотен миг на необуздан ужас, навярно щеше да сътвори в ума си сцена, която можеше да се види от някой минаващ отстрани кораб — някой екипаж извън бушуващата буря, в самия край на това нелепо безумие. Длани, вкопчени в предпазните въжета, палубата бясно подскача сред кипналото море, а там, да… нещо невероятно!

Огромен впряг, който се тресе по коловози от надигаща се пяна, обезумелите коне порят през връхлитащите вълни. И човешки фигури, вкопчени тук-там като кърлежи, и друга, кацнала високо на капрата на водача зад полуделите животни, от които напред изригва несекващо цвилене, разкъсва грохота и тътена на бурята. А щормът продължава да бушува, обзет сякаш от възмутен гняв, дъждът сече въздуха под набъбващите раздрани облаци; а морето се надига с оглушителен шум и мята раздрани парцали вода на бесен порой.

Да, зрителят щеше да зяпне изумен. Слисан и втрещен.

Но Грънтъл нямаше възможност да се отдаде на подобен размисъл, никакъв шанс да си позволи сладкия лукс да отдели вътрешния си взор от това подгизнало, изтощено и пребито тяло, вързано здраво за покрива на каляската, този клатушкащ си шестколесен остров, който сякаш вечно залиташе към ръба на пълното унищожение. Да си поеме още веднъж дъх беше единствената цел, единственият смисъл на съществуването му. Нищо друго нямаше значение.

Не знаеше дали е последният останал — не си беше отварял очите като че ли от цяла вечност, — а дори и да беше, какво пък, знаеше, че няма да се задържи много дълго. Присви се отново, но в стомаха му не беше останало нищо — богове, никога през целия живот не му се беше гадило толкова.

Вятърът дереше косата му — отдавна беше изгубил шлема си — див като ноктести пръсти и той се наведе още по-ниско. Невидимите пръсти се свиха в шепа и дръпнаха главата му нагоре.

Грънтъл отвори очи и видя пред себе си обезумяло лице. Чертите бяха толкова изкривени, че не можеше и за миг да разпознае кой го заговаря — някой изгубен моряк от потънал кораб? Хвърлен на борда на каляската, докато боговете се превиват безпомощно от смях? — но не, беше Фейнт и това не беше изражение на отчаян, унизителен ужас. Беше дивашко веселие, от което вътрешностите му се свиха на кълбо.

Тя дръпна халките, занитени в железните перила, и се издърпа още по-близо, достатъчно, за да наведе глава до неговата, и в заслонената кухина, оформена между шепите му, гласът й сякаш дойде от собствения му череп.

— Мислех, че си умрял! Толкова си пребледнял, като проклет труп!

И това я беше накарало да се гърчи от смях?!

— Адски ми се ще да бях! — изрева той в отговор.

— Виждали сме и по-лошо!

Виж, това го беше чувал поне десетина пъти, откакто започна това приключение, и вече бе започнал да подозира, че е една от онези съвършени лъжи, които хората изричат, за да запазят разсъдъка си в каквото и безумие да се озоват.

— Квел правил ли е нещо като това преди?

— Като кое? Това е Търговска гилдия Тригали, акционер! Ние правим точно това, човече!

И се разсмя отново, а той я хвана за главата и я избута от себе си. Фейнт се върна покрай перилото и Грънтъл отново остана сам.

Колко време продължаваше това? Дни? Седмици? Месец? Умираше от жажда — дъждът по лицето му беше солен като морето. Усещаше, че отслабва — дори да можеше да намери нещо за ядене, изобщо нямаше да може да го задържи. Възмутителна бе мисълта, че може да умре тук, тялото му да се тръска вързано за каишите и бурята бавно да го разкъсва. Не с оръжие в ръка, не с непокорния рев, изтръгващ се от гърлото му. Не плувнал в гореща кръв, не взрян в очите на противника си.

Това беше по-лоша смърт от всичко, което можеше да си представи. Лошо като някоя невидима болест — чистата безпомощност да откриеш как тялото ти се предава само. Не можеше дори да изреве към небесата с последния си дъх — само щеше да си напълни устата с вода, да се задави, да му отвърнат със същата ярост и да му я натикат в собственото му гърло.

Още писъци… или смях? Не, това беше писък.

„Сега какво?“

Успя да си поеме дъх и погледна нагоре.

Водни стени от всички страни — Грънтъл потръпна, — а след това към небето се надигна огромна водна издутина, впрягът изви на една страна и залитна. Халките остро изскърцаха, щом тласъкът го изхвърли нагоре, но рязкото, дивашко дръпване на каишите го върна на покрива.

Но беше успял да види — да — всички свои спътници — ококорените им очи, зяпналите уста — и беше видял също така от какво са ужасени.

Носеха се по-бързо от всяка вълна, право към извисила се скална фасада.

— Суша! — изкрещя Глано Тарп.

Взривове пяна в основата на стръмната скала изригваха с всяко надигане на вълните. Назъбени черни канари, плитчини — убийци на хора и кораби. Всичко извисено право пред тях, на една трета левга, и се приближаваше с бясна бързина.

„Могат ли тези коне да се изкатерят отвесно по скалата? Това е нелепо… но не бих го изключил. Вече не.“

„И все пак защо всички пищят?“

Миг след това Грънтъл получи отговора. Ново подскачане нагоре и този път той се извъртя и погледна назад, макар гледката, разбира се, да не можеше да е по-ужасяваща от онова, което лежеше напред.

И видя нова водна стена, висока колкото цяла проклета планина.

Противно зеленият й хълбок помете нагоре първо каляската, а след нея и конете, и ги понесе в небето. Нагоре и нагоре, чак в недрата на облаците.

Грънтъл си помисли, че ако посмее да отвори очи, ще види звезди, кипнала пяна отгоре, а и отдолу… но нервите му измениха. Остана вкопчен в дъските, затворил плътно очи, трепереше от жестокия студ на вятъра.

Шумът беше по-силен, отколкото можеше да понесе смъртен мозък — грохот отдолу, цвилене и човешки писъци, напорът на кръвта във всяка вена и всяка артерия, глухият вой на вятър в зяпналата му уста.

По-високо и все по-високо…

А право напред нямаше ли надвиснала скала?

Не можеше да погледне.

 

 

Всички си мислеха, че Реканто Илк е тоя с болните очи, а това беше крайно радващо заблуждение, ако питаха Глано Тарп. Освен това той чудесно се оправяше с неща на, ммм, да речем, до около трийсетина крачки околовръст. Извън това предметите придобиваха загладена разплутост, превръщаха се в блокове със смътна форма и предизвикателството беше човек да прецени скоростта, с която се приближават, и съответно разстоянието до тях и относителната им големина. Водачът на впряга беше превърнал това в изкуство и всъщност никой не можеше да се мери с него.

Което, поне в този случай, изобщо не помагаше.

Чуваше крясъците на онези отзад, а и той самият добавяше към тях предостатъчно от себе си, въпреки че в ума му просветна мисълта, че Реканто Илк най-вероятно врещеше от невежество — просто защото го правеха всички останали, — но издигащата се скална грамада отпред си беше безнеоспоримо внушителна и, ох, мале, колко голяма ставаше с всеки миг!

Конете не можеха да направят нищо друго, освен да бягат, което сигурно трябваше да изглежда по нанадолнище за нещастните животни, докато напорът на вълната се издигаше все по-нагоре — всички видове напънерция действаха тука, знаеше Глано, и никакво шикалкавене при това.

Въпреки цялото подскачане, накланяне и сгромолясване Глано успя да зърне вече върха на скалата — осеяна с птичи тор уста, изкривена в зла гримаса. Нелепо отвесни ивици, провиснали надолу от ръба… какво беше това? Възможно ли беше? Стълби? Хм, странно.

Още по-нависоко гледката се разшири: равно плато и клъбца мигаща светлина като разтопени капки мътен восък. Нещо кулесто, шпилесто, кула… да, кулеста кула с прозорци като разядени зъби високо горе, мигат… вече точно отпред, почти право срещу…

Нещо удари, удари го право в костите, разтресе до корен равнодушната му — или дали не беше радушната му — усмивка… нещо, което разсече вълната и изригна пяна нагоре, свят, окъпан в бяла мъгла, която погълна конете, впряга и самия Глано.

Устата му изведнъж се напълни с морска вода. Очите му се бяха облещили в щипещата сол. Ушите му изпльокаха като боровинки между палец и показалец — пльок, пльок. И ужасна болка!

Водата се втурна напред и встрани, изми света… и там, пред него… сгради ли бяха това?

Конете бяха умни. Конете не бяха съвсем кьорави. Можеха да намерят нещо, улица, път между тях, разбира се! Умни кончета!

— Дий! — изрева Глано и шибна с камшика.

Цвилене.

Колелетата се натресоха в нещо твърдо за първи път от четири дни.

И с последните жалки остатъци катран по осите въпросните колелета зацепиха, задържаха за миг, след което каляската подскочи във въздуха, а главата на Глано се люшна първо надясно, после наляво.

Приземяването съвсем не беше гладко.

Затрещяха разни неща. Глано и капрата, за която беше вързан, продължиха след конете по широка, застлана с камъни улица. Макар да не го разбра в този момент, каляската предпочете да вземе рязък завой в една от страничните улици точно зад внушителната кула, след което заора по корем, продължи още шейсетина крачки и спря с гръм и трясък във фронтона на четвъртита сграда с дървена табела, която се люлееше бясно точно над входната врата.

Юздите се врязаха в пръстите и китките му. Конете стигнаха края на доста късата уличка и прескочиха дръзко, в плавна последователност нисък каменен зид, с който, уви, Глано не можа да се справи много добре и капрата застърга по камъните, разхвърчаха се разни парчета. Конете го дръпнаха рязко на една страна, наляво, вместо да прескочат следващия зид — а и защо да го правят? Бяха си намерили конюшня.

Глано цопна в дълбоката кал, повечето конски тор и пикня, което може би спаси двата му вече счупени крака да не се откъснат съвсем. Конете най-сетне спряха под мръсния дъжд в сумрака на привечерта, ужасната болка в изкълчените му рамене понамаля и той успя общо взето да се превърти на гръб и да остане да лежи неподвижно в рядката кал, стиснал очи. От ушите му капеше кръв.

Подплашените гости на кръчмата бяха изхвърчали навън и сега стояха под стрехите и зяпаха мълчаливо останалата без колелета каляска, от чийто покрив като че ли от всички страни падаха хора, след което се надигаха с мъка, блещеха размътени очи към вратата и тръгваха замаяни към нея, за да влязат. А след няколко мига едната врата на каляската се отвори със скърцане, избълва разпенена морска вода и навън със залитане излязоха пътниците, воглаве с гигантско покрито с татуировки страшилище.

Гостите на кръчмата, от първия до последния, наистина нямаха какво да кажат и зяпнаха още повече.

 

 

В най-високата стая на кулата един изключително висок мъж със синкава кожа, с изпъкнали бивни, извити като овнешки рогове от двете страни на костеливото му лице, бавно се извърна от прозореца и сякаш без да забелязва десетината слуги, впили погледи в него — в нито един от тях нямаше нищо човешко — въздъхна и рече:

— Не пак.

Слугите — змийските им очи се разшириха в разбиране — заридаха в хор и скръбната им песен се понесе из кулата, от стая в стая и надолу по виещото се стълбище, чак до криптата, кухия корен на кулата. Където три жени, лежащи неподвижно върху каменните плочи, отвориха очи. И щом ги отвориха, една потънала в мрак крипта престана да е тъмна.

От широките боядисани уста на жените заизлиза пърхащ звук като от арахниди, блъскащи се зад пълните устни. Шепот навярно — за глад. За нужда. За ужасяващо нетърпение.

А след това жените запищяха.

Високо горе, в най-горната стая на кулата, мъжът потръпна, щом чу тези писъци, които ставаха все по-силни. Дори заглъхващата ярост на бурята беше изтласкана под морските вълни, за да се удави там в срам.

 

 

В кръчмата в градчето на брега, наречен Злочестата ивица, Грънтъл седеше с другите, смълчани на масата и окаяни като самата смърт, но все пак обзети от плахо облекчение. Твърда земя под краката, сух покрив над главите. Делва с греяно вино по средата.

На масата до тях Юла и Емби Боул седяха с Прешъс Тимбъл — макар че тя беше там само телесно, тъй като всичко друго беше в пълен шемет — и двамата братя Боул си говореха.

— Бурята доби нов глас. Чуваш ли го, Юла?

— Чувам го и чувам теб, Емби. Чувам го в това ухо и чувам тебе в това ухо, а в средата се събират и от това главата ме боли, тъй че ако млъкнеш, едното ухо ще се отвори и звукът от другото може да излезе през него и да затъне ей в оная стена там и стената ако иска да си го държи, защото аз не ща.

— Ти не… Ей, къде отидоха всички?

— Долу в онова мазе — да си виждал някога такава здрава врата за мазе, Емби? Бе тя е дебела колкото ония, дето ги слагахме на дупките, в които натиквахме магьосници, знаеш ли, ония, дето никой не може да ги отвори.

— Ти си ги уплашил, Юла, но виж, сега можем да си пием и без да плащаме.

— Докато се върнат. Тогава ще видиш, че ще плащаш много.

— Няма. Това си е служебен разход.

— Дали?

— Бас слагам. Трябва да питаме майстор Квел, като се събуди.

— Той е буден, мисля.

— Не ми прилича на буден.

— Никой не прилича, освен нас.

— А бе какво правят всички в онова мазе? Да няма веселба или нещо такова?

— Май крещят ядосани жени, да ти кажа.

— Като мама, само че повече от една.

— Това ще е лошо.

— Лошо, че и оттатък. Да не си счупил нещо?

— Не съм бе. А ти?

— И аз не съм. Някой е счупил нещо и тия майки идват насам. Така звучи.

— Така звучи, да.

— И идват бързо.

— Каквото си счупил, гледай да го оправиш бързо.

— Ще кажа, че ти си го счупил… да, счупил си го. Ще кажа, че си ти.

— Нищо не съм…

Но писъкът на бурята вече бе твърде силен и в почти заглъхналите уши на Грънтъл наистина звучеше като гласове. Ужасни, нечовешки гласове, изпълнени с гняв и жажда. Беше си помислил, че бурята заглъхва; всъщност беше сигурен в това. Но после всички побягнаха към мазето и…

Грънтъл вдигна глава.

В същия момент и Маппо вдигна глава.

Погледите им се сплетоха. И да, двамата разбраха. „Това не е буря.“