Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toll the Hounds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 42 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дан на Хрътките

Серия Малазанска книга на мъртвите, №8

 

Steven Erikson

Toll the Hounds, 2008

A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8

 

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-011-8

История

  1. — Добавяне

Втора книга
Хладнокръвни добродетели

От нейните ребра и от косата на жените

заплували по топлите реки на лятото във зрака

от ведрите чела и от очите, ясни и изпити

загледани от кулата, докато пада мрака

 

от шепи, сбрали алабастъра, изваян в чашка на лула,

съблазните когато се таят, като цветчета в здрача

за танц девичи изкуси любов порозовяла, зажадняла

макар да виждаш загрубяла, все още неповехнала жена

 

и костите високи на краката под закръглени съсъди

полюшват се лъстиво като топъл вихър в бели пясъци

където търсех всички тези насъбрани спомени

за да извая любовта наново от калта, омекнала в ръцете ми,

 

и в пърхащите венчелистчета, над ложе сплетени,

лице надвисва ново на жена, познато и неведомо,

защото самотата никой не приема,

отишлата си трябва да бъде заменена.

 

А в нейните очи и аз изваян съм така

от камък, клони и омесената тиня,

изгубени любими и всичкото, което е могло;

не бива да роптаем и да трупаме негодувание,

 

защото всичките реки на този свят

наистина текат в една посока.

Любовта на прекършените

Бренет

7.

Мога да разбера основанията ти, любов моя. Но няма ли да зажаднееш?

Надпис, намерен под зида на домашен кладенец,

Крайезерния квартал, Даруджистан

С цялата бързина, на която бяха способни стъпалцата му, момченцето се втурна през портата Двата вола и излезе на каменния път, който, ако решеше просто да продължи бързо напред и все напред, щеше да го отведе до самия край на света, където можеше да застане на брега и да зяпне безбрежния океан, толкова огромен, че поглъщаше слънцето всяка нощ. Уви, той не отиваше чак толкова далече. Само до хълмовете отвъд бедняшкото предградие, за да събере торба тор, толкова, колкото можеше да носи закрепена на главата си.

От мъдри и прочувствени поети е казано, че очите на едно дете виждат по-надалече от очите на възрастен, а кой би могъл — дори без да се замисли — да твърди противното? Отвъд хребета те чака гледка, изпълнена с възможности, всяка от тях смятана за по-невероятна от предишната от скърцащи със зъби старчета, готови да изредят литания на лични провали, стига някой да е готов да ги слуша, но никой не иска, а ако това не е доказателство, че светът скоро ще рухне, тогава какво? Но невероятното е дума, която малко деца знаят, а дори и да я знаят, какво пък, ще пропъдят мисълта с едно небрежно махване с ръка, докато танцуват чак до хоризонта. Защото няма да е добре боязливо да се промъкват към бъдещето, не, трябва да скочиш, да се зарееш с песен из въздуха и кой може да каже къде краката ти най-сетне ще стъпят на тази здрава непозната земя?

Момчето бързаше, проследено от мътните погледи на прокажени пред копторите им, присвити самотни и забравени, всеки сред гнездо от мухи, докато мухите със забележителна язвителност изпитваха студенокракото им безразличие. Мършавите полудиви псета се промъкваха да го проследят, преценяваха с животинския си глад дали може да бъде омаломощен този, че да го свалят. Но момченцето взимаше камъни и ги хвърляше, щом някое псе се доближеше повече. Те подвиваха опашки, скимтяха и се скриваха като призраци под схлупените колиби и по тесните криви улички встрани от главния път.

Слънцето отгоре гледаше всичко това с немигащото си всемогъщество и продължаваше да краде влага от всяка повърхност, за да утолява неутолимата си жажда. И имаше дългокраки птици, които газеха из калните плитчини точно зад залива Кафяв поток, клюновете се стрелваха надолу да хванат бълхи и какви ли още не гадинки, а гущери-гмурци гнездяха на плаващи островчета лайна малко по-натам и със съсък си възвестяваха един на друг всяка камбана в съвършен синхрон с градските водни часовници, и този звучен ек се носеше над езерото, макар че защо гущерите-гмурци бяха толкова обсебени от такова изкуствено накъсване на времето беше въпрос, все още неполучил отговор от проучващите го схолари — не че противно миришещите твари даваха пукната пара за кариерите, процъфтели заради тях, много по-загрижени бяха да примамват от мътната вода змиорки, които да нагълтат яйцата им, само за да открият, че черупките са неподатливи на всякакви форми храносмилане, докато люспестите чудовища вътре се подготвят да се измъкнат с кълване и след това да пируват лакомо с вътрешностите на змиорките.

Какво важно имаше, впрочем, във всички тези подробности от естествения свят, след като момчето просто продължаваше да върви по пътя си, с избеляла от слънцето дълга коса, развята като грива от свежия бриз? Ами, нищо друго освен безценното безразличие, под което едно дете може да мине незабелязано, може да отмине волно като пухкаво семе, понесено от топлите течения на летния въздух. Само с един смътен спомен за своя сън от предната нощ (и да, и другия, от по-предната също), за онова лице, толкова зло и очите тъй парещи, все едно го изгаряха с мрачната си закана, лицето, което навярно щеше да го преследва всеки ден с пълната противоположност на безразличието и да види колко гибелна може да е тази небрежност за детето, което вече бързаше по черния път, лъкатушещ между ниските хълмчета, по които опасни рогати кози се бяха скупчили тук-там под някое дърво.

Защото блаженството на безразличието може да се обърне, да предложи за миг мрачната си, обратна страна на проклятие. Защото дарът за едно дете като нищо може да се окаже проклятие за друго. Тъй че отдели един миг и на подплашеното зверче на име Снел и на всичките жестоки подтици, които го карат да замахва, да измъчва брата, който никога не е искал. Той също вирее в безразличието, този трътлест, със закръглени рамене, крачещ наперено тиран, пред когото подивелите псета в бедняшкото предградие се свиваха от страх, разпознали инстинктивно, че е един от тях, най-злият от цялата пасмина при това. А момчето, с издути от сила гърди, продължаваше напред по дирята на белязаната си жертва с нещо в душата си, нещо, което този път отиваше далече отвъд обичайния побой, о, да. Това нещо отвътре разгръщаше черните си космати крака като паяк, дланите му се преобразяваха там, в края на китките, о, паяци, да, кривокраки, ноктести и с очи като оникс, и можеха да се стегнат в кокалести юмруци, ако поискат, или можеха да захапят с отрова — а защо не и двете?

Той също носеше камъни. За да замерва прокажените, докато ги подминаваше, после да се смее, щом те се разтреперят или завият от болка, и се носеше на крилете на безпомощните им проклятия по целия път.

В същото време по целия склон слънцето си беше свършило работата и момчето пълнеше торбата си с изсъхнала на прахан тор за огъня тази вечер. Луташе се насам-натам превито на две като старец. Торбата щеше да зарадва „жената, която не беше майка му“, която се грижеше за него досущ като майка — макар че, трябва да се каже, липсваше й някакъв верен и непогрешим майчин инстинкт, който да пробуди у нея съзнанието, че осиновеното й дете живее в смъртна опасност — и докато торбата се издуваше в ръцете му, си мислеше да поспре и да си отдъхне за малко, ей там, на билото на хълма. Тъй че да може да погледа над езерото, да погледа красивите платна на фелуките и рибарските лодки.

Да освободи ума си да се зарее на воля… о, спомените са съставени от мигове като този.

И, уви, като този, който тепърва предстои.

Но дайте му тези мигове свобода, толкова скъпи със своята рядкост. Не го корете за този дар на безразличието.

Би могло, в края на краищата, да се окаже последният му ден на такава свобода.

Долу на пътеката, в подножието на хълма, Снел бе забелязал плячката си. Паяците в края на китките му разтваряха и затваряха ужасните си черни крака. И като чудовище, което прекършва кози вратове само заради удоволствието от това, той се закатери нагоре, впил очи в онова малко черно гръбче и рошава главичка там, на билото.

 

 

В един бавно загиващ храм седеше трелл, целият покрит със засъхваща черна кръв. В душата му имаше достатъчно състрадание, за да обгърне с него целия свят, ала при все това седеше с каменни очи. След като единственото, което можеше да стори, бе просто да се държи, то да страда означаваше да отприщи порой, който никой бог не може да облекчи.

Смътни нишки татуировка на паяжина бяха нашарили тъмнокафявата му козина под кръвта. Жилеха като нажежена тел, увита около тялото и крайниците му; увити навсякъде — и сякаш се стягаха с всяко ново потръпване.

Вече три пъти го бяха боядисали в кръвта на Бърн, Спящата богиня. Паяжината доказваше силата си на кълбо от съпротива, мрежа, която го държеше в плен вътре и задържаше навън блажения дар на богинята.

Щеше да премине през Портата на Бърн, да влезе в разтопените пламъци на долния свят и жреците се бяха подготвили за това, и все пак изглеждаше, че ще се провалят в сътворяването на съсъд, който да защити смъртната му плът. А какво можеше да направи той тогава?

Е, можеше да се махне от този храм и неговите шушукащи си горестни жреци. Да намери друг път, по който да прекоси цял континент, а след това — цял океан. Можеше навярно да намери друг храм, да се опита да се спазари с друг бог или богиня. Можеше да…

— Провалихме те, Маппо Рънт.

Вдигна глава и срещна измъчения поглед на Върховния жрец.

— Съжалявам — продължи старецът. — Паяжината, която някога те е изцерила, се оказа крайно… себична. Държи те само за себе си — Ардата никога не пуска плячката си. Впримчила те е за цели, неведоми за никого, освен за самата нея. Изпълнена е с безгранична омраза според мен.

— Тогава ще го измия това. — Маппо се изправи, засъхналата кръв се беше спекла, скубеше косми от кожата му. Паяжината кънтеше болезнено през тялото му. — Онази, която ме изцери в името на Ардата, е тук в града — мисля, че ще е най-добре да я издиря. Сигурно ще мога да поразбера нещо от нея за намеренията на богинята — какво иска тя от мен.

— Не бих препоръчал това — рече Върховният жрец. — Всъщност, Маппо, на твое място бих избягал. Колкото може по-скоро. Засега поне паяжината на Ардата не се опитва да те отклонява от пътя, който си избрал. Защо да рискуваш сблъсък с нея? Не, трябва да намериш друг път, и то бързо.

Маппо помисли над този съвет. Изпъшка и отвърна:

— Виждам мъдростта в думите ти. Благодаря. Имаш ли някакви съвети?

Лицето на жреца посърна.

— За съжаление, да. — Махна с ръка и трима млади послушници пристъпиха боязливо напред. — Тези ще ти помогнат да изтъркаш кръвта от себе си. Междувременно ще пратя бегач и, надявам се, ще може да се уреди нещо. Кажи ми, Маппо, богат ли си?

 

 

Суитист Сафърънс[1], наречена така от майка или твърде примирена от бремето на майчинството, или пък обратно — отровена от ирония, примига рязко, както имаше навик да прави, щом се върнеше към реалността. Огледа се объркано, видя насядалите с нея оцелели приятели с масата между тях, хаотична гмеж от чаши, бокали, блюда, прибори и остатъци от поне три ястия. Меките й кафяви очи пробягаха от един предмет на друг, после бавно се вдигнаха над приятелските лица с празни погледи и обхванаха кръчмата на Куип.

Куип-младши едва се виждаше на тезгяха, отпуснал глава на едната си ръка. Спеше със зяпнала и олигавена уста. Почти на ръка разстояние от него на тезгяха клечеше плъх, вдигаше от време на време едната си лапичка и като че ли оглеждаше съсредоточено зяпналата тъмна дупка на устата на Младши.

Един пиян лежеше на пода пред вратата, изпаднал в несвяст или умрял, единственият друг гост толкова рано сутринта (без да смятаме плъха).

Когато най-сетне вниманието й отново се върна на приятелите й, видя, че Фейнт я гледа, вдигнал вежда.

Суитист Сафърънс потърка кръглото си лице, бузите много странно й напомниха за тестото, което майка й обикновено месеше малко преди празника на жътвата, цялото лъснало от напръскания мед, в който се хващаха мравки и нейната задача беше да ги вади, но нищо лошо нямаше в това — вкусът им беше чудесен.

— Пак огладняхме, а?

— Винаги отгатваш — отвърна тя.

— Когато си потъркаш бузките, в очите ти пламва един такъв поглед, Суити…

Срещу Фейнт майстор Квел изхърка шумно — звук, който би издал алигатор, ако стъпиш много близо до него — и се събуди. Огледа се сърдито за миг, успокои се и се отпусна отново.

— Сънувах, че…

— Да — прекъсна го Фейнт. — Ти винаги сънуваш, а ако не сънуваш, правиш нещо, и само ако тия две неща се различаваха едно от друго поне веднъж, щеше да си починеш, майсторе. Нещо, което всички бихме искали да видим.

— Преведох ви, нали?

— Изгубихме петима акционери междувременно.

— Е, това са рисковете, които поемате. — Квел погледна намръщено масата. — Ей, кой плаща за всичко това?

— Май вече веднъж попита. Ти, разбира се.

— От колко време сме тук? Богове, мехурът ми ще се пръсне. — Потръпна, изправи се и се затътри към клозета зад тезгяха.

Плъхът го изгледа подозрително, докато минаваше, след което се промъкна още няколко стъпчици към устата на Куип-младши.

Глано Тарп се размърда в стола си.

— Никакви сделки повече! — изръмжа, огледа ги сънено и отново се смъкна в стола. — Някой е спрял да носи бира — може ли така? Суитист, скъпа, сънувах, че правим любов…

— И аз — отвърна му тя. — Само че не беше сън.

Глано опули очи.

— Наистина?

— Не. Беше кошмар. Ако искаш още по едно, ще трябва да събудиш Младши.

Глано примижа към тезгяха.

— Ще се събуди, когато не може да диша. Плъхът ще се погрижи. Сребърен консул, че ще го глътне, вместо да го изплюе.

С обявяването на залога воднистосините очи на Реканто Илк се присвиха и той рече:

— Тоя ще го приема. Само че ако направи и двете? Гълта го, задавя се и го изплюва? Като казваш „гълта“, уточняваш, че го сдъвква, ако трябва.

— Ето, че пак дърдориш глупости както винаги, Илк. Безсмислено е да казваш, че искаш да се обзаложиш, като все поправяш разни неща.

— Работата е, че ти винаги си много неясен, Глано, с тия твои басове. Трябва ти точност…

— Трябва ми… добре, не знам какво ми трябва, но каквото и да е, няма да го вземеш.

— Аз го взех, но не го давам — рече Суитист Сафърънс. — На никой от вас поне. Един мъж има там, о, да. Ще го намеря аз някой ден, ще го сложа в пранги, ще го заключа в стаята си и ще го направя на жалка отрепка. После ще се оженим.

— Първо върви жененето, после правенето на отрепка — каза Глано. — Та да мога да те сънувам, скъпа, че до по-далече май няма да се стигне. На това му викат самвръткане.

— Сигурен ли си? — попита Фейнт и се обърна, понеже вратата изскърца и се отвори. Един младок с широк кафяв халат пристъпи плахо вътре, очите му бяха като прясно снесени костенурчи яйца. Надигна халата си, прекрачи предпазливо пияния и заситни към масата им. Ако имаше опашка, каза си Фейнт, щеше наполовина да се поклаща, наполовина да се свива между краката му.

— Ммм. Мммм.

— Това „майсторът“ ли трябваше да е? — попита Фейнт.

Младокът кимна, пое си дъх и понечи отново.

— Преговори за доставка, да?

— Майстор Квел е определено неразположен — каза Глано Тарп.

— Благоразположен, иска да каже — обясни Фейнт. — Какво трябва да се достави и къде?

— Не какво. Кой. Не знам къде.

— Знаеш ли какво — рече Фейнт, — я го вземи този „кой“, доведи го тук и ще го превозим оттук — там, става ли? Хайде, и внимавай къде стъпваш на излизане.

Момчето закима и напусна припряно.

— Откога ти водиш преговорите? — попита я примижал Реканто.

— Знаеш ли, всеки що-годе читав лечител Денъл може да ти оправи болните очи, Илк — отбеляза Фейнт.

— Тебе какво те бърка?

— Бърка ме това, че за малко щеше да ми откъснеш главата, проклет сляп идиот — приличам ли ти на озъбен труп?

— Понякога. Все едно, съобразих в последния момент…

— След като се наведох и те сритах между краката.

— Е, да, труповете не са толкова умни, тъй че всичко е наред. Зададох ти въпрос.

— Зададе, да — звънна гласецът на Глано Тарп. — Виж ни, по-малко сме с колко… шестима, може би седмина. Скоро никъде няма да можем да идем.

— Може би, но може пък това да е нещо бързо и лесно.

Другите я зяпнаха.

Фейнт отстъпи.

— Добре де. Освен това просто заместих Квел, който може изобщо да не напусне онзи клозет.

— Може да е умрял — допусна Суитист Сафърънс.

— Вътрешно експлодицирал — подхвърли Глано Тарп. — Не мисля, че ми се ходи да видя.

— Плъхът тръгна! — изсъска Реканто Илк.

Всички зяпнаха, без да дишат.

Пауза, нослето помръдна, после животинчето заситни още напред. По-близо вече, толкова близо, че се дръпна назад от зловонния дъх.

— Два консула, че ще падне умрял.

— Бъди по-точен — ще падне умрял някой ден, нали?

— Богове на бездната!

Плъхът обаче се задържа, приближи се още мъничко. После се стегна, изпъна вратлето си и започна да лочи локвата слуз на малки накъсани глътки с тънкото си езиче.

— Точно това си мислех, че ще направи — заяви Суитист Сафърънс.

— Лъжкиня.

— Значи вече изобщо няма да се събуди — въздъхна Реканто. — А аз тука ще умра от жажда.

Вратата на клозета се открехна и майстор Квел залитна навън, беше все така начумерен.

— Не ще бе… Трябва ми лечител…

— Ще се оправиш — каза Фейнт. — Слушай, какво ще кажеш за нов контракт?

Очите на Квел леко се оцъклиха, той се завъртя рязко и залитна обратно към клозета.

 

 

Толкова рано сутринта улиците на Даруджистан, освен пазарните, бяха призрачни, осеяни със смет и в същото време — някак вълшебни. Златната слънчева светлина галеше всяка повърхност с нежната длан на художник. Смътната мъгла, понесла се от езерото през нощта, вече отново се отдръпваше и оставяше въздуха свеж и прохладен. В по-бедните квартали кепенците по горните етажи се отваряха и малко след това съдържанието на нощни гърнета излиташе навън и пляскаше по улиците и нещастниците, които все още лежаха пияни; мигове по-късно плъхове и други твари изпълзяваха, за да вкусят от свежите дарове.

Скръбният Върховен жрец поведе Маппо Рънт от квартала с храма и надолу в Крайезерния, заобиколи около Втора околовръстна стена, след което поеха към квартал Джадроуби — по същество по същия път, по който бе дошъл треллът предната нощ. Градът около тях се разбуждаше, триеше сънени очи и зяпваше тътрещия се жрец и огромния му спътник.

По някое време излязоха на тясна стръмна улица, насред която беше заседнала огромна пищно украсена карета, каквато Маппо беше виждал някъде, но в момента не можеше да си спомни къде. Шест отегчени коня стояха в хамутите си. Някой беше насипал храна около тях и наоколо имаше достатъчно пресен тор, за да предположи човек, че животните киснат тук от доста време.

Жрецът насочи трелла към една близка кръчма.

— Там, вътре — каза му. — Търговска гилдия Тригали са превърнали в своя специалност пътувания като това, което ти е нужно. Скъпи са, разбира се, но това едва ли е изненадващо, нали?

— И човек просто търси такъв впряг? Не изглежда много ефективно.

— Не, имат си кантори. Някъде. Подробност, която ми е неизвестна, боя се. Знам за този впряг само защото при пристигането си разруши предницата на дюкяна на братовчед ми. — Посочи развалината наблизо и се усмихна като човек, забравил какво означава усмивка. После сви рамене. — Всички тези обрати на съдбата. Благословени със своята случайност и прочие. Ако тук се провалиш, Маппо Рънт, ще те чака дълъг и уморителен път. Тъй че не се проваляй. — Поклони се, обърна се и бавно се отдалечи.

Маппо погледна накриво фасадата на кръчмата. И си спомни къде за последен път беше видял такъв впряг.

„Тремолор.“

 

 

Акционер Фейнт тъкмо беше станала и разкършваше гръб да отпусне всички неприятни схващания и усуквания по него, когато вратата на кръчмата се отвори широко и през нея се провря чудовищно грамадна фигура, изви рамене да мине през рамката и наведе глава. Безформен чувал се смъкна от едното рамо, от колана грозно стърчеше грамаден нож. Проклет трелл.

— Глано, я бързо да доведеш майстор Квел.

Навъсен, последният останал жив от екипажа им се надигна и закуцука навън.

Гигантският варварин прекрачи пияния и тръгна към тезгяха. Плъхът вдигна глава към него, после заситни припряно по тезгяха и се свря в ъгъла. Треллът сръга с пръст главата на Куип-младши. Кръчмарят закашля и бавно се изправи, отри устата си. Примига късогледо, щом вдигна погледа си, за да обхване надвисналата над него фигура.

Изкрещя и се дръпна.

— Остави го него — подвикна Фейнт. — Нас търсиш, насам.

— Това, което търся, е закуска — отвърна треллът на поносим дару.

Куип закима припряно и драсна към кухнята, където го посрещнаха женски крясъци. Разкъсващата ушите тирада заглъхна, щом вратата се тръшна след него.

Фейнт издърпа една пейка от близката стена — никой стол нямаше да издържи огромния трелл — и каза:

— Ела тук де. Седни. Обаче трябва да знаеш, Седемте града ги отбягваме. Имаше ужасен мор там; не се знае дали е свършил.

— Не — изръмжа треллът и се приближи до масата. — Нямам желание да се връщам в Седемте града, нито в Немил.

Пейката простена, щом се настани на нея. Суитист Сафърънс поглеждаше новодошлия със странно жаден и напрегнат поглед. Реканто Илк просто беше зяпнал.

Фейнт продължи:

— Истината е, че всъщност не сме във форма за нищо… амбициозно. Майстор Квел трябва да набере още акционери, а това може да ни задържи с дни, ако не и със седмица.

— О, това е неприятно. Казаха, че гилдията ви има кантора тук, в Даруджистан…

— Има, но случайно знам, че ние сме единственият наличен впряг, поне за известно време. Къде се надяваш да отидеш и колко бързо?

— Къде е майсторът ви? Или ти правиш договарянето?

В този момент Глано най-сетне успя да издърпа Квел от клозета. Майсторът беше пребледнял, а краката му като че ли не работеха много добре. Фейнт срещна леко подивелия му поглед.

— По-добре ли е?

— По-добре — изпъшка той, след като Глано общо взето го домъкна до стола му. — Беше проклет бъбречен камък, м-да. Голям колкото ашик — не бях си и помислял, че… все едно. Богове, този пък кой е?

Треллът се надигна и се поклони.

— Моля за извинение. Името ми е Маппо Рънт. — И отново си седна.

Фейнт видя как Квел облиза пресъхналите си устни и с разтреперана ръка заопипва за халба. Намръщи се, като видя, че е празна, и се отпусна отново в стола си.

— Най-омразният трелл от всички. Загубил си го, нали?

Тъмните очи на варварина се присвиха.

— Аха, разбирам.

— Къде? — Гласът на Квел прозвуча почти приглушено.

— Трябва да стигна до един континент, наречен Ледер. До една империя, управлявана от Тайст Едур и един прокълнат император. И да, мога да си платя за неприятностите.

Фейнт никога не беше виждала майстора си толкова объркан. Беше възхитително. Явно Квел знаеше името на трелла, което означаваше… хм, нещо.

— И, ъъъ, той изправи ли се срещу оня император, Маппо? В ритуален двубой?

— Не мисля.

— Защо?

— Вярвам, че щях да… усетя такова нещо…

— Края на света, искаш да кажеш.

— Може би. Не, случи се нещо друго. Не мога да кажа какво, майстор Квел. Трябва да разбера. Ще ме заведете ли там?

— Персоналът ни е намалял — каза Квел. — Но мога да прескоча до кантората да видя дали има списък с чакащи кандидати. Да речем, до утре по това време може да имам отговор.

Грамадният воин въздъхна и се огледа.

— Нямам къде другаде да ида, тъй че ще остана тук дотогава.

— Звучи разумно — рече Квел. — Фейнт, ти си с мен. Останалите, хванете се да почистите, нагледайте конете, впряга и всичко там. После стойте тук, правете компания на Маппо — може да има гадни бивни, но не хапе.

— Но аз хапя — подхвърли Суитист Сафърънс и хвърли на трелла лъстива усмивка.

Маппо я зяпна за миг, после потърка лицето си и се надигна.

— Добре де, къде е закуската все пак?

— Да тръгваме, Фейнт — подкани я Квел, надигна се и потръпна отново.

— Ще се справиш ли?

Той кимна.

— Харадас държи кантората напоследък — може да ме изцери много бързо.

 

 

Не съществува, както добре знаят легион скръбни поети, нищо маловажно в любовта. Не говорим за всички онези странности на свързаните апетити, често пъти обърквани с любовта, например похот, притежание, обожание, ужасни идеи за жалко поражение, където личната воля бива изцедена в саможертвен дар, обсебености от фетишисткия тип, които биха могли да включват мекото на ушенца или ноктите на краченца, или повърнати залченца, а най-вече за онова младежко съперничество, което у възрастните — възрастни, които, разбира се, би трябвало да са по-благоразумни, ала не са — се проявява в ревност безумна.

Такава липса на сдържаност е отпращала и несъмнено потапяла еднакъв брой кораби, стига човек да погледне мащабно на тези неща, което, ако помислим, е не само препоръчително, но при всичките въздишки на суетния вятър е навярно най-същественият белег на оцеляването от всички — но моля, нека това добре закръглено его да не затъва в изреждане на безчет зловещи истории за злочестина, загуба и други такива, нито да оплаква настоящата си самота като нещо друго, нежели доброволно състояние на битието!

Хвърлете поглед, прочие (с осезаемо облекчение), на тези трима, за които любовта се надига всеки миг като вулкан, готов да изригне сред стон на континенти, гърч на долини и браздене на бразди — но не, искреността повелява определена ревизия на онова, що ври и кипи под повърхността. Само двама от тримата се мятат и гърчат в сладостната агония на онова, което би могло да е любов, а субектът на тяхното фиксирано внимание е не кой да е, а третият в чудатото им трио, който, бидейки от женско естество, тепърва предстои да реши и след като вече се грее в сиянието на това необикновено внимание, може всъщност никога да не реши. А в случай, че двамата вечно съперничещи си за нейното сърце решат да се принесат в жертва в някой бъдещ момент, е, добре, много змиорки има в тинята, нали?

А тези тримата, прочие, обвързани във война и още по-здраво обвързани в бедствието на страстта, след като с войната се е свършило, сега се намират в прелестния град Даруджистан, като двама преследват единия и където отиде единият, там ще отидат и те, но тя се чуди, да, докъде точно може да ги отведе, тъй че нека да видим, нали?

Бидейки безграмотна, тя е надраскала името си на един списък, приела е, че името й може пиктографски да се предаде като спазъм на пилешко сърце в мига преди смъртта и — о, я вижте, не последваха ли примера й нейните двама, съперничейки си дори и тук в своя израз на безграмотна екстравагантност, като първият изобретява изключително сложен знак за себе си, знак, който би могъл да накара човек да си въобрази, че името му е Петно или Охлюв в екстаз, докато другият, като вижда това, се залавя с четка, писарска прах и нокти да сътвори драскулка, наподобяваща влечуго, което се опитва да пропълзи по танцувален под, докато наоколо цяло племе настойчиво се моли на капризните богове на дъжда.

Двамата мъже след това застанаха, засияли от гордост, и се озъбиха един на друг, докато тяхната любов тръгна бавно, поклащайки ханш, към една сергия, където старица с водорасли по главата печеше полевки на мангал.

Двамата мъже забързаха след нея, и двамата отчаяно готови да платят закуската й или да пребият старицата до смърт, което от двете предпочете любимата им.

Ето така Висш маршал Юла Боул и Висш маршал Емби Боул, заедно с блатната вещица Прешъс Тимбъл, и тримата бивши от Нередовните на Мот, се оказаха подръка и всъщност готови и изпълнени с желание нови акционери, когато майстор Квел и Фейнт пристигнаха в кантората на Търговска гилдия Тригали. И макар трима да не беше точно бройката, която Квел искаше да попълни, все пак щяха да свършат работа, предвид ужасната нужда на Маппо Рънт.

Тъй че нямаше да се наложи да чакат до заранта в края на краищата.

Изключително важно, наистина!

Щастливи дни!

 

 

Конспирациите са обичайни за цивилизования свят, както реални, така и въображаеми, и във всички огледи на ходове и контраходове доколко такива схеми са основателни е несъществен въпрос. В една подземна, тайна и най-дискретна стая в имението на съветник Горлас Видикас седяха колегите членове на Съвета Шардан Лин и Ханут Орр в компанията на своя достоен домакин, а виното бе текло като извора на Кралицата на сънищата — ако не сънища, то поне безотговорни аспирации — през цялата тази дълга, току-що отминала нощ.

Все още опиянени и може би изтощени до пренасищане от самодоволство, тримата бяха потънали в уютно мълчание. Всеки от тях се чувстваше по-мъдър от годините си, всеки усещаше онзи извор на бликаща сила, срещу който благоразумието беше безпомощно. В премрежените им очи нещо беше набъбнало и не съществуваше нищо на света, което да е недостижимо. Не и за тях тримата.

— Кол ще е проблем — отрони Ханут.

— Нищо ново — промърмори Шардан, а другите двама му отвърнаха с тих приглушен смях. — Макар че — добави той, играеше си със сребърните щипци за гасене на свещи, — освен ако не му дадем повод за подозрение, той не би могъл да направи никакво легитимно възражение. Предложеният от нас кандидат е високо уважаван, да не говорим, че е безвреден — поне физически.

Ханут поклати глава.

— Кол ще стане подозрителен само по силата на това, че ние издигаме кандидатурата.

— Значи играем така, както го обсъдихме — отвърна Шардан, докато изтезаваше до смърт пламъка на най-близката свещ. — Блеснали очи, изпълнени със самочувствие и безочливо непохватни, нетърпеливи да изразим новопридобитата си привилегия да предлагаме нови членове на Съвета. Едва ли ще сме първите толкова тромави и глупави, нали?

Горлас Видикас усети, че вниманието му се е разсеяло — вече бяха обсъдили това, доколкото помнеше. Многократно всъщност, през цялата нощ, новият ден вече бе настъпил, а те все още предъвкваха същото безвкусно меню. О, тези негови двама съмишленици твърде много обичаха звука на собствените си гласове. Превръщаха диалога в спор дори когато бяха в съгласие помежду си и единственото, което ги различаваше един от друг, бе изборът на думите, скалъпени във всяко повторение.

Какво пък, все пак имаше полза от тях. И постигнатото тук от него беше достатъчно доказателство за това.

А сега, разбира се, Ханут отново прикова поглед в него и за пореден път зададе същия въпрос:

— А заслужава ли си този глупак, Горлас? Защо точно той? Не като да не ни е търсил почти всяка седмица по някой нов кандидат да купи гласовете ни на Съвета. Естествено, за нас е по-добре да дърпаме конците на глупаците, да печелим благоразположение след благоразположение и може би един ден да решим, че вече ги владеем толкова, че ще си струва да ги изкараме напред. Междувременно, разбира се, просто ставаме по-богати и по-влиятелни извън Съвета. Боговете знаят, можем предостатъчно да забогатеем и с този.

— Той не е типът, който ще играе курвата за нашия сводник, Ханут.

Ханут се намръщи отвратено.

— Аналогията едва ли е подходяща, Горлас. Забравяш, че си по-младшият от нас тук.

„Този, който случайно притежава жената, която и двамата искате в леглата си. Не ме кори за курви и сводници, след като знаеш какво ще платиш за нея.“ Тези мисли останаха добре прикрити зад смиреното му за миг изражение.

— Той няма да играе играта обаче. Иска да спечели Съвета, а в замяна ще ни бъде гарантирана неговата поддръжка, когато направим своя ход, избутаме по-старите управници с техните закостенели порядки и вземем реалната власт.

— Договорката изглежда разумна, Ханут — изсумтя Шардан. — Уморен съм, трябва да поспя. — Угаси свещта пред себе си и стана. — Ханут, знам едно ново място за закуска. — Усмихна се на Горлас. — Не проявявам грубост с това, че не те каня, приятелю. По-скоро допускам, че съпругата ти ще иска да се срещне с теб тази сутрин, със закуска, която можете да споделите. Съветът се събира чак следобед, в края на краищата. Отдъхни си, Горлас, докато можеш.

— Ще изляза с вас — отвърна той със сдържана усмивка.

 

 

Повечето магия, с която мадам Чалис Видикас бе запозната, беше от безполезния вид. Като дете беше слушала истории за велико и ужасно чародейство, разбира се, а и не беше ли видяла сама Лунния къс? В нощта, когато той се спусна толкова ниско, че раздраната му долна страна едва не забърса най-високите покриви, и тогава в небето бе имало дракони, и буря на изток, за която говореха, че била свирепа магия, породена от някаква демонична война по хълмовете Джадроуби, а после и обърканата лудост зад имението на лейди Симтал. Но нищо от това всъщност не я беше засегнало пряко. Животът й до този момент се беше шмугвал през света като живота на повечето хора, рядко докосван от нещо повече от грижите на лечител понякога. Единственото, което притежаваше, бяха няколко омагьосани предмета, предназначени само да будят възхищение и да забавляват.

Един такъв предмет сега стоеше пред нея на тоалетката й, полукълбо от почти съвършено прозрачно стъкло, в което се рееше подобие на луната и светеше толкова ярко, колкото щеше да свети в нощното небе. Детайлите по лика й бяха съвсем точни, поне от времето, когато образът на истинската луна все още се виждаше, вместо да е тъй замъглен и неясен като сега.

Сватбен дар, спомняше си тя, макар да беше забравила от кого е. От човек по-малко склонен на противни жестове, както подозираше, човек с око за романтичното в старомодния смисъл навярно. Мечтател, искрен в добрите си пожелания. Нощем, пожелаеше ли тъмнина в стаята си, се налагаше да покрива полусферата, тъй като сиянието бе толкова ярко, че можеше да се чете на него. Въпреки това неудобство Чалис пазеше подаръка. При това го пазеше ревностно.

Дали защото Горлас го презираше? Дали защото, макар някога то да й предлагаше един вид обещание, с времето се бе превърнало в символ на нещо съвсем различно? Мъничка луна, да, която грееше толкова ярко, но си оставаше там, пленена, без да може да отиде никъде. Светеше с оптимизъм, който никога не гаснеше, с надежда, която никога не умираше.

Сега, докато гледаше предмета, тя усети, че изпитва страх към затвореното пространство все едно, че по някакъв начин споделя съдбата му. Защото тя нямаше да блести вечно, нали? Не, блясъкът й щеше да заглъхне, даже вече заглъхваше. И затова, макар да притежаваше този символ на онова, което можеше да бъде, чувството й за него бе някакъв вид очаровано негодувание и дори когато го гледаше, както правеше сега, означаваше да усеща изгарящия му допир, който пронизваше ума й с болка, която бе почти възхитителна.

Само защото този вълшебен предмет бе започнал да подхранва желание, а може би това бе много по-могъщо чародейство, отколкото си беше представяла в началото; всъщност вълшебство, стъпващо на ръба на проклятието. Лъскавата светлина дишаше в нея, изпълваше ума й със странни мисли и жажди, които все по-отчаяно настояваха да бъдат утолени. Привличаше я със съблазънта си един по-тъмен свят, място на хедонистични наслади, място равнодушно за бъдещето и безразлично към миналото.

Този свят я зовеше, обещаваше й блаженството на вечното настояще и беше, знаеше тя, някъде там, навън.

Чу съпруга си по стъпалата. Най-сетне беше благоволил да я удостои с компанията си, макар че след цяла нощ пиене и цялото онова мъжко взаимно ежене, словесно перчене и надуване щеше да е непоносим. Не беше спала добре и, честно казано, не беше в настроение за него (но пък тя не беше в настроение за него вече от доста време… ужас!). Затова бързо стана и отиде в личната си стая за преобличане. Една разходка из града щеше да облекчи безпокойството й. Да, да повърви безцелно, да погледа утайката от нощните празненства, да я поразвеселят мътните погледи, небръснатите лица и недоволното ръмжене от вече изчерпани спорове.

А след това щеше да закуси на някоя тераса в един от по-изящните ресторанти, може би „Катада“ или „Овалната перла“, предлагащ й гледка към площада и парка Бортън, където слуги разхождат кучета пазачи и гувернантки бутат бебешки двуколки, в които се е сгушило ново поколение на привилегированите, грижливо повито и загърнато във фин памук и коприна.

Там, с пресни плодове и гарафа деликатно бяло вино, а може би и с пълна лула, щеше да съзерцава пъплещия под нея живот, да задели мисъл (само веднъж и край) за кучетата, които не обичаше, и децата, каквито нямаше и вероятно никога нямаше да има, предвид предпочитанията на Горлас. Да поразмишлява за неговите родители и неприязънта им към нея — убедени, че е ялова, несъмнено, но никоя жена не забременява от онова място, нали? — както и за своя баща, вече вдовец, с неговите тъжни очи и усмивката, която се мъчеше да изкара всеки път, щом я погледнеше. Да поразсъждава за пореден път над идеята да дръпне баща си настрана и да го предупреди… за какво? Ами, за съпруга си, първо, както и за Ханут Орр и Шардан Лим, впрочем. Как си мечтаят за своя велик триумвират на тирания и несъмнено кроят как да го наложат. Но пък той щеше да се изсмее, нали? И да й каже как младите членове на Съвета винаги са едни и същи, пламнали от амбиция и самоувереност, и че тяхното издигане е само въпрос на време, неизбежно като океански прилив, и че скоро те ще осъзнаят това и ще прекратят безкрайните си кроежи за узурпация. Търпението, щеше да й каже, е последната добродетел, която се научава. „Да, но често се оказва твърде късно, за да има някаква стойност, скъпи татко. Виж себе си, цял живот преживян с жена, която никога не си обичал, а сега, най-после свободен, се оказваш побелял, с изгърбени рамене и спиш по десет камбани всяка нощ…“

Такива и други мисли витаеха в ума й, докато се измиваше и започна да избира облеклото си за деня. А в спалнята оттатък чу как Горлас седна на леглото, несъмнено развързваше ботушите си, след като знаеше добре, че тя е тук, в малката стая, но това явно не го интересуваше.

А какво тогава щеше да й предложи Даруджистан в този ясен ден? Е, щеше да види, нали?

 

 

Тя престана да гледа учениците си в двора, извърна очи към него и се намръщи.

— О, ти ли си бил?

— Новата реколта, а? Сладката целувка на Апсалар, Стони.

Погледна го кисело, подмина го в сянката на колонадата, седна на пейката до сводестия вход и протегна крака.

— Няма да го отрека, Грънтъл. Но е нещо, което забелязвам — всички деца на благородници идват тук мързеливи, претоварени и незаинтересовани. Боравенето с меч е нещо, което бащите им искат за тях, и им е толкова омразно, колкото уроците на лира или смятането. Повечето от тях не могат дори да държат учебния меч повече от петдесетина мига, а от мен се очаква за осем месеца да направя от тях нещо повече от лекета. Сладката целувка на Апсалар? Да, приемам го. Наистина си е кражба, добре.

— Но я караш добре с нея, виждам.

Ръката й в металната ръкавица мина по бедрото.

— Новият клин? Страхотен е, нали?

— Зашеметяващ.

— Черно кадифе никак не отива на стари крака, знаеш ли.

— Не на моите поне.

— Какво искаш, Грънтъл? Виждам, че мустаците ти са клюмнали. Новината беше, че целият си сияел, когато се върна.

— Беда. Трябва ми нова работа.

— Не ставай глупав. Това е единственото нещо, за което що-годе те бива. Тъпаци като теб трябва да бъдат вън оттук, да кълцат дебелите глави на разбойници и разни такива. Почнеш ли да се заседяваш, този град е обречен, а на мен случайно ми харесва да живея тук, тъй че колкото по-скоро се върнеш по пътищата, толкова по-добре.

— И на мен ми липсваше, Стони.

Тя изсумтя.

— Бедек и Мирла са добре, между другото.

— Спри дотам.

Той въздъхна, потърка се по челото.

— Сериозно ти казвам, Грънтъл.

— Виж, моля те само за едно гостуване и…

— Изпращам пари.

— Нима? За пръв път чувам това. Бедек изобщо не ми го е споменавал, а като гледам как се оправят, хм, едва ли им пращаш много, нито много често.

Тя го изгледа ядосано.

— Снел ме посреща на вратата и му давам пари — грижа се, Грънтъл. Все едно — как смееш? Осиновяването го направих законно, тъй че нищо не им дължа, проклет да си!

— Снел. Е, това поне го обяснява. Следващия път пробвай с Мирла или Бедек. Всеки друг, но не и Снел.

— Искаш да кажеш, че това малко лайно ги краде?

— Стони, те едва свързват двата края. Достатъчно добре те познавам, за да знам, че осиновяване или не, няма да допуснеш да умрат от глад, особено собствения ти син.

— Не го наричай така.

— Стони…

— Рожбата на изнасилване — мога да видя неговото лице, там, в лицето на Харло, как ме гледа отдолу. Виждам го съвсем ясно, Грънтъл.

Поклати глава. Отказваше да го погледне в очите. Сви крака и обгърна коленете си с ръце. Цялата й дързост си бе отишла и Грънтъл отново усети, че сърцето му ще се скъса и че нищо не може да направи, нищо не може да каже, за да стане по-добре — само по-зле.

— По-добре си върви — каза тя приглушено. — Върни се, когато светът умре, Грънтъл.

— Мислех си за Търговска гилдия Тригали.

Тя се обърна рязко.

— Луд ли си? Проклетата смърт ли си търсиш?

— Може би.

— Махай ми се от очите тогава. Върви, тичай да се убиеш по-скоро.

— Учениците ти ще изпопадат — подхвърли Грънтъл. — Повтарящите се напади не са лесни за никого — съмнявам се, че някой от тях ще може да се държи на крака утре.

— Тях ги остави. Ако наистина мислиш да подпишеш с Тригали, кажи го ясно.

— Мислех, че ще ме разубедиш.

— Защо? Ти си имаш твоя живот, аз — своя. Не сме женени. Не сме дори любовници…

— Никакъв успех ли в тази област, Стони? Някой би могъл да…

— Стига. Престани. Винаги ставаш такъв, когато се върнеш от нещо лошо. Целият изпълнен със съжаление и само дето не капе святост от теб, докато се опитваш и опитваш да ме убедиш.

— В какво да те убедя?

— Да бъда човек. Но съм сложила черта на това. Стони Менакис умря преди години. Това, което виждаш сега, е една крадла, която върти школа, без да учи тия пикльовци на нищо. Тук съм само за да им изстискам парите на тия глупаци. Тук съм само за да ги лъжа какъв шампион дуелист ще стане синчето или дъщеричката им.

— Значи няма да ме разубедиш да подпиша с Тригали. — Грънтъл се накани да тръгва. — Виждам, че с нищо не мога да помогна тук. Съжалявам.

Но тя се пресегна и го хвана за ръката.

— Недей.

— Недей какво?

— Запомни го от мен, Грънтъл. Нищо хубаво няма в желанието да умреш.

— Добре — отвърна той и си тръгна.

Пак беше объркал всичко. Нищо ново тук, уви. „Трябва да спипам Снел, да го поразтърся малко. Да му се стегне лайното от страх. Да го накарам да изръси къде си е скрил имането. Нищо чудно, че обича да седи на прага. Държи го под око, предполагам.“

Все пак Грънтъл непрекъснато се връщаше към всички тези неприятни истини: към живота, който така енергично пропиляваше, към безсмислието на всички неща, на които държеше… е, не съвсем всички. Момчето например. Но пък ролята на „чичо“ от време на време едва ли можеше да е толкова значима, нали? Каква поука можеше да извлече от съсипания си живот, ако погледнеше назад? Много малко. Приятели, мъртви или изгубени, съратници, гниещи в земята, купищата пепел от минали битки и десетилетия, преживени в риск за живота, за да опази притежанията на някой друг, някой забогатял, без да е заложил нищо ценно. О, Грънтъл можеше да взима висока цена за услугите си. Можеше дори да пуска кръв на работодателите си понякога, а и защо не?

Точно затова, като си помислиш, цялата работа с Търговска гилдия Тригали започваше да му изглежда логична. Акционерът беше точно това: човек, залагащ в начинанието, печелещ от личните си усилия, без тлъстия глупак, който чака с потни от алчност длани.

Копнеж към смъртта ли беше това? Едва ли. Много акционери оцеляваха, а по-разумните гледаха да излязат от играта, преди да е станало много късно, да излязат с достатъчно богатство, за да си купят имение, да се оттеглят в живот на блажен лукс. О, това бе точно за него, нали? „Така де. Когато си добър само в едно и престанеш да го правиш, какво ти остава, освен да не правиш нищо?“

И някой сополив послушник на Трийч да дращи всяка нощ на вратата ти. „Тигърът на есента ще зареве, Избранико. А ти се излежаваш тук в копринени завивки. А битката? А кръвта и предсмъртните викове? А хаосът и вонята на плиснати изпражнения, а гърчът в смъртните рани сред слуз и кал? А страховитият сблъсък, от който излизаш така невероятно жив?“

О, всичко това, да. „Остави ме да си лежа тук и да мъркам доволно. Докато войната не ме намери сама. А ако не ме намери — е, толкова по-добре.“

Ба! Никого не можеше да заблуди, особено себе си. Вярно, не беше войник, но въпреки това белята като че ли винаги го намираше. Проклятието на тигъра беше това: дори когато си гледа своята работа, идва в джунглата тълпа глупаци с блеснали очи, пеят и тупат по земята. Вярно ли беше това? Сигурно не, след като нямаше причина да се ловят тигри, нали? Сигурно си беше измислил сцената или беше зърнал някой от сънищата на самия Трийч. Но пък не нападаха ли ловците какви ли не зверове в техните бърлоги, пещери и дупки? Измислят някакъв нелеп повод колко бил застрашен добитъкът и тръгва тълпата, зажадняла за кръв.

„Ще ме нападнете, така ли? О, да, нападнете ме, моля!“ И изведнъж усети как се промени настроението му — предизвикателно и кипнало от безпричинен гняв.

Вървеше по улица вече близо до жилището си, но минувачите наоколо бяха изгубили лицата си, бяха се превърнали в безлични късове плът и той искаше да ги избие до един.

Погледна дланите си, видя лъсналите черни жилки на тигъра по тях и разбра, че очите му са пламнали, че е оголил лъсналите кучешки зъби. И разбра също защо безликите фигури наоколо се присвиват и се отдръпват от пътя му. Само да се доближеше някой до него и щеше да замахне, да разпори гърло и да вкуси стипчиво солената кръв на езика си. Но глупаците бягаха настрани, свиваха се по входове или драсваха в страничните улички.

Безразличен, разочарован, намери вратата на жилището си.

Тя не го беше разбрала. Или го беше разбрала твърде добре. Тъй или иначе беше права, че мястото му не е в този град, нито в който и да е град. Всички градове бяха клетки, а номерът, който така и не бе научил в живота си, бе да живее в мир в клетка.

Във всеки случай мирът май бе нещо надценено — виж само Стони в края на краищата. „Взимам си дяла, спечеленото си богатство, и им купувам нов живот — живот със слуги и прочие, къща с градина, където могат да го изнасят и да седи на слънцето. Децата — възпитани добре; да, някой по-злобен възпитател, който да хване Снел за гърлото и да го научи на малко уважение. Или ако не на уважение — на здравословен страх. А за Харло — шанс за едно добро бъдеще.“

„Една мисия би трябвало да е достатъчна, а една мога да преживея, нали? Това е най-малкото, което мога да направя за тях. Междувременно Стони ще се погрижи за нещата — ще се постарае парите да стигат до Мирла.“

„Къде все пак видях онзи проклет впряг?“

Беше излязъл отново на входа, този път — с лице към улицата. Натоварен с пътните си вещи, с оръжията и наметалото против дъжд — новото, още миришеше на овца. И беше ясно, че е изтекло някакво време, но от онова, несъщественото време, в което просто правиш каквото трябва, без да мислиш. Без никакви колебания или претегляне на възможности, без пъшкането и краченето напред-назад, което някои биха могли да нарекат „благоразумно обмисляне“.

И вече крачеше, което също не бе съществено. Всъщност нищо не беше съществено до мига, в който ноктите не се покажат и въздухът не залюти от миризмата на кръв. А този миг го чакаше някъде напред и той се приближаваше към него, стъпка по стъпка. Защото реши ли тигърът, че е време за лов, значи е време за лов.

 

 

Снел доближи жертвата си изотзад, доволен от ловкото си прокрадване, от умелото дебнене на съществото, което седеше сред високата трева, без да разбира нищо: доказателство, че Харло не беше пригоден за реалния свят, света, в който всичко е заплаха и трябва да се справяш с нея, иначе тя ще се справи с теб. Беше най-добрият урок, който Снел можеше да му даде тук, сред пустошта.

В едната си ръка държеше торбата със сребърните консули, донесени от леля Стони, с двойна подплата и добре завързана горе, за да може да я държи здраво. Звукът от монетите, когато удари Харло в слепоочието, бе презадоволителен и го прониза тръпка на възбуда. А начинът, по който омразната глава се килна настрани и момченцето тупна на земята — е, тази гледка щеше да го радва дълго.

Порита малко застиналото на земята тяло, но без пъшканията и хленченето не беше особено забавно, тъй че го остави. После взе тежката торба с тор и тръгна към дома. Майка му щеше да е доволна от донесеното, щеше да лепне целувка на челото му и той щеше да засияе от радост. А когато някой попиташе къде ли се е дянал Харло, какво пък, щеше да им каже, че го е видял долу при кейовете да говори с някакъв моряк. След като момчето не се върнеше вечерта, Мирла щеше да прати Грънтъл да провери на пристанището и той щеше да разбере, че два-три кораба са отплавали този ден, а дали е имало нов юнга на някой от тях? Може би да, може би не — кой ти обръща внимание на такива неща?

Щяха да последват смут, тревоги, скръб, но тези неща не траят дълго. Снел щеше да стане любимецът им, този, който все още е с тях, за когото трябва да се грижат, да го пазят и да го глезят. Както си беше по-рано. Както трябваше да бъде.

Засмян под яркото утринно слънце, Снел погледна дългокраките птици, които кълвяха из калта по езерото вляво, и закрачи безгрижно към къщи. Хубав ден, ден, в който се чувстваш толкова жив, толкова волен. Беше поправил света. Целият свят.

 

 

Пастирът, който намери момченцето сред тревите на билото над пътя за Майтън и портата Двата вола, беше старец с болни от артрит колене. Знаеше, че скоро ще е негоден за нищо и всъщност ще остане без работа, както го гледаше собственикът на стадото, докато куцукаше и се подпираше тежко на гегата си. Огледа момчето, изненада се, че е все още живо, а това го наведе на мисли какво може да направи с едно такова хлапе под опеката си.

Струваше ли си усилието? Можеше да доведе жена си тук, с колата, да го качат и да го откарат до колибата им край езерния бряг. Да се погрижат за него и да видят ще живее ли, или не. Да го хранят, ако потрябва. А после?

Е, хрумваха му някои неща, доста при това. Нито едно не беше приятно, но кой пък е казал, че светът е приятно място? Намереничетата си бяха честна плячка и той беше сигурен, че някъде това е правилно, точно както ако намериш отломки от разбит съд по брега. Каквото намериш, си е твое, а и парите щяха да им свършат добра работа.

Той също заключи, че денят е хубав.

 

 

Помнеше детството си, как тичаше пощурял по улици и улички, катереше се нощем на покривите и зяпваше с възхита покрития с позорна слава Път на крадците. Колко изкусително бе това романтично приключение под затаената лунна светлина, докато тъпаците и възможните жертви спяха долу в тъмните стаи.

Тичаше пощурял, а за детето един път е толкова хубав, колкото всеки друг, а може би и по-хубав, стига на всяка стъпка да те дебнат загадки и опасности. Дори по-късно, когато опасностите станаха твърде реални, за Кътър това бе един разгръщащ се живот, който откриваше наситената си с чудеса същина.

Романтиката беше за глупците, вече го знаеше. Никой не цени отдаденото сърце, никой не гледа на тази жертва като на драгоценен дар. Не, просто нещо, което да сграбчиш, да го извият равнодушни ръце, да го изцедят и после — да го захвърлят. Или стока и нищо повече, никога толкова желано, колкото следващото, онова, което чака своя ред или пък е спечелено от някой друг. Или — още по-лошо — твърде скъп дар, за да бъде приет.

Същността на отхвърлянето бе маловажна, каза си. Болката и скръбта, които идваха с отхвърлянето, бяха с изключителен вкус, горчив и безжизнен; прекалиш ли с него, душата ти ще загние. Можеше да хване по други пътища. Трябваше. Може би да тръгне по пътя на Мурильо: нова любов всяка нощ, обожаването на отчаяни жени, елегантните обеди на балкони и дискретните срещи под шепнещите листа в някоя частна градина.

Или пък да вземем Круппе? Изключително ловък майстор, при когото можеше да почиракува повече във висшето изкуство на кражбата, в пласирането на откраднати вещи, в събирането на ценна информация за онзи, който е готов да плати за нея, и да плати добре. В точния подбор на вина, сладкиши и нелепо облекло. Цял живот в херувимски възторг, но имаше ли всъщност място на света за повече от един Круппе?

Със сигурност не!

Беше ли в такъв случай за предпочитане този път на камите, този танц на сенките и отнемането на живот за пари, без дори да имаш правото на войника (сякаш това е важно)? Ралик нямаше да се съгласи. А Мурильо щеше да поклати глава, а Круппе — да вдигне вежди, а Мийзи сигурно щеше да се ухили и пак да го стисне за чатала, докато Ирилта гледа с майчинско умиление. И щеше да го има онзи блясък в очите на Сълти, обагрен вече с горчивата истина, че тя вече не е достатъчна за такъв като него, че може само да си мечтае, че по някакъв начин това, че е наемен убиец, го поставя толкова високо, че жалкото й съществуване като слугинче е съвсем незабележимо. Когато дори усилията му да останат приятели се приемаха като жал и снизхождение, достатъчно, за да я кара да избухва в сълзи при всяка неуместна дума, при всеки неуловен поглед.

Как незабелязано се бе изплъзнало времето за мечти по бъдещето. Докато си ги спомня, човек стъписан осъзнава, че тази привилегия вече не му се полага, че тя е за онези по-млади, които вижда около себе си да се смеят в кръчмата и по улиците и да тичат като пощурели.

— Променил си се — каза Мурильо, изтегнат на отрупаното с възглавници легло, невързаната му немита коса беше провиснала. — И не съм сигурен дали към по-добро.

Кътър изгледа за миг стария си приятел и попита:

— Какво е „по-добро“?

— Каквото е по-добро. Последния път, когато те видях, нямаше да зададеш този въпрос. Във всеки случай — не с този тон. Някоя ти е разбила сърцето, Крокъс… не е Чалис Д’Арл, надявам се!

Кътър поклати глава с усмивка.

— Не. Даже бях забравил името й. Лицето й със сигурност… а и вече се казвам Кътър, Мурильо.

— Щом казваш.

Казал го беше току-що. Но Мурильо явно се беше скапал, не беше на обичайното си ниво на водене на разговор. А ако нарочно подхвърляше това, е, може би Крокъс щеше да се хване на въдицата. „От мрака в душата ми е… все едно.“

— Седемте града, а? Не си бързал много да се върнеш у дома.

— Дълго пътуване беше. По северния маршрут, покрай архипелазите, в едно затънтено пристанище за цели два сезона — първо зимните бури, после пролетта с опасните ледени блокове…

— Трябвало е да си купиш превоз на морантски търговски кораб.

Кътър извърна очи.

— Нямах избор. Нито за кораба, нито за компанията на него.

— Значи си прекарал неприятно на борда?

Той въздъхна.

— Не беше по тяхна вина. Никой няма вина. Всъщност намерих добри приятели…

— И къде са те сега?

Кътър сви рамене.

— Пръснали са се, предполагам.

— Ще се срещнеш ли с тях?

Кътър се замисли над тази насока на въпросите. Усети, че изпитва странно раздразнение от явния интерес на Мурильо към хората, с които се беше върнал.

— С някои може би. Някои слязоха на брега само за да тръгнат отново, кой както може. Тъй че с тях — не. За другите… ще видим.

— М-м, просто ми е интересно.

— Кое?

— Ами, коя от твоите групи приятели смяташе за по-смущаваща, примерно.

— Никоя!

— Извинявай, не исках да те обидя… Кътър. Просто изглеждаш малко… притеснен, сякаш ти се иска да не си тук.

„Не е толкова лесно.“

— Всичко ми е някак… различно. Това е. Малко се стреснах, като те заварих тук почти умрял.

— Е, да надвиеш Ралик в бой с ножове също е доста стряскащо.

Кътър не искаше да мисли за това.

— Изобщо не бих допуснал, че ти ще загубиш в дуел, Мурильо.

— Лесно е, когато си пиян и без гащи.

— О!

— Всъщност за сегашното ми състояние тези неща са маловажни. Бях невнимателен. Защо бях невнимателен ли? Защото остарявам. Защото всичко започва да се забавя. Аз се забавям. Виж ме, погледни ме: изцерен, но целият с болежки и стари рани, само изстинала пепел в душата ми. Даден ми беше втори шанс и съм решил твърдо да го приема.

— В смисъл?

Мурильо го изгледа рязко. Понечи сякаш да каже нещо важно, но премисли и го смени с:

— Ще се оттегля. Вярно, не съм спестил много, но пък сигурно ще мога да живея и по-скромничко, нали? В Дару има една нова школа за дуелиране. Чух, че се развивала доста добре, дълги списъци кандидати и прочие. Бих могъл да помагам, по два дни седмично.

— Никакви вдовици повече? Никакви тайни срещи?

— Точно така.

— От теб ще стане добър инструктор.

— Едва ли. Но пък и нямам претенции да съм добър инструктор. Това си е просто работа. Работа с краката, баланс и синхрон — по-сериозните неща може да ги получат от някой друг.

— Ако идеш там и говориш така, изобщо няма да те наемат.

— Да не би да съм загубил дарбата си да очаровам?

Кътър въздъхна и стана.

— Съмнявам се.

— Какво те върна? — попита Мурильо.

Въпросът го спря.

— Самонадеяност… може би.

— Каква самонадеяност?

„Градът е в опасност. Нужен съм му.“

Обърна се към вратата и отвърна през рамо:

— Детинска. Всичко добро, Мурильо… Мисля, че идеята ти е добра, между другото. Ако Ралик се отбие да ме търси, кажи му, че ще се върна по-късно.

Слезе по задното стълбище, мина през усойната тясна кухня и излезе в задната уличка. Трябваше да поговори с Ралик Ном, но не точно сега. Чувстваше се леко замаян. От шока от завръщането, предполагаше, вътрешния сблъсък между онова, което беше някога, и това, което бе сега. Трябваше да се успокои, да махне объркването от ума си. Ако можеше да започне отново да вижда нещата ясно, щеше да разбере какво да прави.

Тъй че: навън, из града, да поскита. Без много бягане като пощурял, нали?

Без. Онези дни отдавна бяха отминали.

 

 

Раната беше заздравяла бързо, което му напомни, че има някои промени — праха отатарал, който беше натъркал в кожата си само преди няколко дни, или така поне изглеждаше. За да започне нощ на убиец след толкова години. Другите промени обаче се оказваха много по-смущаващи. Толкова много време беше загубил. Изчезнал от света, а светът просто си продължаваше без него. Все едно че Ралик Ном беше мъртъв, да. Не по-различно от това. Само че той се беше върнал, а не трябваше да е така. „Издърпаш пръчка от калта и калта се заваря наоколо, за да запълни дупката, докато не остане никаква следа, че пръчката изобщо е съществувала.“

Беше ли все още убиец на Гилдията? Не и в този момент, а тази истина му откриваше толкова много възможности, че умът му се луташе и все се връщаше към по-простичката идея да слезе в катакомбите, да застане пред Себа Крафар и да заяви, че се е върнал. Че подновява стария си живот, да.

А ако Себа се окажеше като стария Тало, щеше да се усмихне и да рече: „Добре си се върнал, Ралик Ном.“ От този момент шансовете Ралик да излезе жив оттам буквално не съществуваха. Себа веднага щеше да види заплахата, застанала срещу него. Воркан беше покровителствала Ралик, а това само по себе си бе достатъчно основание да се отърве от него. Себа не искаше да има съперници — достатъчно си беше имал, ако разказът на Крут за разкола бе точен.

Колкото до Гилдията, имаше и друг избор. Ралик можеше да влезе и да убие Себа Крафар, след което да се обяви за временен Майстор, докато се върне Воркан. Или да продължи да се крие колкото може по-дълго и да чака Воркан да направи своя ход. Тогава, след като тя отново наложеше властта си над гнездото, можеше да излезе от скривалището и всичките тези липсващи години щяха да са нищо, да са без значение. Това поне го сближаваше с Воркан и заради това тя нямаше да се довери на никой друг, освен на него. Щеше да й стане заместникът, а можеше ли да не е доволен от такъв развой?

О, това бе стара криза — вече от години. Мисълта му, че Търбан Орр е последният човек, когото би убил, бе толкова глупава тогава, колкото и сега.

Седеше на ръба на леглото в стаята си. От гостилницата долу се чуваха безкрайните разсъждения на Круппе за великолепната закуска, накъсвани от по някой приглушен и несъмнено дивашки коментар от страна на Мийзи, а при тези двамата наистина като че ли нищо не беше се променило. Същото не можеше да се твърди за Мурильо, уви. Нито за Крокъс, който вече се наричаше Кътър — име, определено подходящо за убиец, твърде подходящо за мъжа, в който Крокъс се беше превърнал. „Кой ли все пак го е научил да се бие така с ножове? Нещо от малазанския стил — Нокътят всъщност.“

Бе очаквал Кътър да го посети, да го засипе с въпроси. Щеше да иска да обясни, нали? Да се опита да оправдае решенията си пред Ралик, дори когато не съществуваше оправдание. „Не ме послуша той, нали? Пренебрегна предупрежденията ми. Само глупаците си мислят, че предупрежденията им могат да имат значение.“ Та къде беше той? „С Мурильо, предполагам. Да отложи неизбежното.“

На вратата се почука и влезе Ирилта. Личеше, че живее трудно напоследък, а такива неща като че ли засягат жените по-бързо, отколкото мъжете — макар че когато мъжете си отиват, си отиват бързо.

— Донесох ти закуска — каза тя и постави подноса на масата. — Виждаш ли? Спомних си всичко, чак до фурмите, натопени в мед.

„Фурми, натопени в мед?“

— Благодаря, Ирилта. Кажи, моля те, на Кро… м-м, на Кътър, че бих искал да се видим веднага.

— Той излезе.

— Излезе? Кога?

Тя сви рамене.

— Преди малко, поне според Мурильо. — Закашля сухо и широкото й лице почервеня от пристъпа.

— Намери си лечител — каза Ралик, след като тя спря да кашля.

— Слушай — отвърна тя, докато отваряше вратата, — за нищо не съжалявам, Ралик. Хич не очаквам да ме целуне някой бог оттатък, а и никой няма да каже, че Ирилта не се е позабавлявала, докато беше жива.

Добави и още нещо, но тъй като беше в коридора и вече затваряше вратата, Ралик не можа да го схване съвсем. Можеше да е нещо като „Пробвай да поразмислиш малко над този урок…“ Но пък тя изобщо не беше язвителна, нали?

Погледна подноса, намръщи се, вдигна го и стана.

В коридора го задържа на едната си ръка, докато натискаше бравата на съседната врата. Влезе в стаята на Мурильо.

— Това е твое — каза Ралик. — Фурми в мед, любимите ти.

Мурильо изпъшка.

— Обяснява този друсан кебап с люто. Човек е това, което яде, нали.

— Не си толкова сладък, колкото си мислиш — отвърна Ралик и остави подноса на масата. — Горката Ирилта.

— „Горката“ е нищо. На тази жена годините са й натежали повече, отколкото на всички нас взети заедно, тъй че тя вече умира. Но няма да си направи труда да потърси лечител, защото според мен е готова да си ходи. — Поклати глава и се пресегна за първата глазирана фурма. — Ако разбере, че я съжаляваш, сигурно ще те убие, Ралик.

— Липсвах ти, а?

Мурильо замълча, погледа го и захапа фурмата.

Ралик седна на един от двата стола до леглото.

— Говори ли с Кътър?

— Малко.

— Мислех, че ще дойде да ме види.

— Виж ти.

— Това, че не дойде, не би трябвало да ме кара да мисля, че се е уплашил, нали?

Мурильо бавно поклати глава.

Ралик въздъхна.

— Видях Кол снощи. Тъй че планът ни е сработил. Върнал си е имението, името и самоуважението. Знаеш ли, Мурильо, не мислех, че нещо би могло да сработи толкова добре. Толкова… съвършено. Как, в името на Гуглата, изобщо успяхме?

— Е, онази нощ беше нощ на чудеса.

— Чувствам се… объркан.

— Нищо чудно — отвърна Мурильо и се пресегна за нова фурма. — Изяж го тоя друсан кебап — прилошава ми от вонята.

— На дъха ми по-добре ли ще е?

— Е, не мисля, че ще се целуваме скоро.

— Не съм гладен — каза Ралик. — Мисля, че бях, когато се събудих… там де… но това мина.

— Къде „там“?… Спал си през цялото време в дома на Финнест? В легло?

— На камъка до вратата. И Воркан лежеше до мен май. Нямаше я, когато се свестих. Само един немрящ Джагът.

Мурильо като че ли се замисли.

— Е, а сега какво, Ралик Ном?

— Де да знаех.

— На Барук сигурно ще му трябва да се свършат някои неща, като преди.

— В смисъл, да се пази гърба на Кътър? Да се държи Кол под око? А колко ми остава, докато Гилдията разбере, че съм се върнал? Докато ме премахнат?

— Уф, Гилдията. Мислех, че просто ще нахълташ там, ще разхвърляш няколко безжизнени трупа и ще си заемеш полагащото ти се място. С връщането на Воркан… според мен е очевидно какво трябва да се направи.

— Не е в стила ми, Мурильо.

— Знам. Но обстоятелствата се променят.

— И още как.

— Той ще се върне — каза Мурильо. — Когато е готов да говори с теб. Имай предвид, натрупал е нови рани, дълбоки при това. Някои все още кървят, струва ми се. — Помълча и добави: — Ако Мамът не беше умрял, кой знае какво можеше да се случи. Но той тръгна с малазанците, за да върне Апсалар… о, виждам, че нямаш представа за какво говоря. Добре, нека да ти разкажа как приключи онази нощ — след като замина. Обаче изяж тоя проклет друсан кебап, моля те!

— Тежка сделка ми предлагаш, приятелю.

И за първи път тази сутрин Мурильо се усмихна.

 

 

Мирисът й се бе задържал в постелята — толкова сладък, че му се искаше да заплаче. Дори от топлината й беше останало малко, а може би това беше просто слънцето, златистата му светлина, която струеше от прозореца и носеше със себе си леко смущаващия зов на птича любовна игра в дървото в задния двор. „Не е нужно да сте толкова обезумели от страст, мъничките ми. Цялото време на света е пред вас.“ Е, редно беше да чувства точно това сега, нали?

Тя въртеше грънчарското колело във външната стая — звук, който някога бе изпълвал живота му, за да изчезне един ден, а сега най-сетне се беше върнал. Все едно че не ги беше имало гадните престъпления и робството, дошло като заслужено наказание, нито прогнилия ров, в който лежи окован сред варварите теблор. Нито грамадния воин, увиснал на кръста насред кораба, и Торвалд, от чиито шепи капе солена вода между напуканите устни на глупака. Никакви магически бури, нито акули, нито изкривени светове, през които се провираш и измъкваш. Никакви сънища как се давиш… не, всичко това беше нечий друг живот, история, изпята от полупиян бард, а публиката е толкова недоверчива, че всеки момент ще кипне от яд, готова да разкъса на парчета идиота затова, че описва поредния невероятен подвиг. Нечий друг живот, да. Колелото се въртеше както винаги и тя се трудеше над глината, придаваше й форма, симетрия и красота. Разбира се, тя никога не правеше най-хубавите си неща в деня след любовна нощ, сякаш бе изцедена от нещо много съществено, нещо, което подклажда дарбата й да твори, и понякога той се чувстваше гузен от това. А тя само се усмихваше, поклащаше пренебрежително глава на грижите му и завърташе колелото още по-бързо.

Беше видял по рафтовете във външната стая десетки посредствени грънци. Трябваше ли да го притесни това? Сигурно щеше — някога, но вече не. Той бе изчезнал от живота й. Нямаше причина обаче тя да се похаби в някакво самотно бдение или пък в безкрайно дълъг траур. Хората свикват с нещата — и така трябва. Намирала си беше любовници, разбира се. Може би все още си имаше всъщност, и беше донякъде чудо, че я завари сама, когато се появи — почти беше очаквал в отговор на чукането на вратата да се покаже някое мускулесто богче със златни къдрици и челюст, която просто те моли да я фраснеш с юмрук.

— Може да е прескочил да види майка си — изломоти Торвалд.

Седна в леглото, смъкна крака на пода и стъпи на тъканото килимче. Забеляза, че по него са пришити плоски възглавнички, пълни с лавандула — изпука под ходилата му.

„Нищо чудно, че стъпалата й миришат хубаво.“

Каквито и да ги беше вършила, беше му все едно. Все едно, дори и сега да си имаше това-онова, макар че това-онова можеше да пообърка нещата.

Нещата, да.

Денят бе започнал и единственото, което трябваше да направи, бе да намести нещата, а след това можеше да започне отново живота си като гражданин на Даруджистан. Може би да навести някои стари приятели, някои близки от отчуждената фамилия (поне онези, които биха пожелали да говорят с него), да види гледки, които бяха събуждали най-много носталгия, и да поразмисли какво да прави с остатъка от живота си.

Но — едно по едно. Торвалд Ном навлече чуждоземните си дрехи (чистия комплект, омачкани при сушенето, уви) и тръгна към външната стая. Тя беше с гръб към него, изгърбена над колелото, краката й натискаха педалите. Видя голямата купа с чиста вода, където си стоеше винаги, отиде до нея и наплиска лицето си. Трябваше да се избръсне — но сега вече можеше да плати на някой друг да го направи. Ловкостта винаги се възнаграждава. Все някой някога го беше казал това, със сигурност.

— Сладката ми!

Тя извърна глава към него и му се усмихна.

— Виж колко лошо се получи това, Тор. Видя ли какво направи?

— От глината е…

— От уморените бедра е.

— Обичайно оплакване? — Тръгна покрай рафтовете и заоглежда разкривените съдове по тях.

— Доста рядко всъщност. Не е това, което си мислиш, че виждаш, съпруже. Новата мода е, която всеки търси напоследък. Симетрията е мъртва, да живее тромавото и кривото. Всяка благородна дама иска да си има бедна братовчедка в провинцията, някоя леля или баба със схванати пръсти, която прави грънци за роднините си между извиването на пилешки вратлета и белене на кратуни.

— Засукана лъжа.

— О, не го казват открито, Тор, само се загатва.

— Никога не е добре да подсказваш загатнатото. Освен ако подсказаното не се подразбира.

— Имах само двама любовници, Тор, и никой не се задържа повече от няколко месеца. Искаш ли имената им?

— Познавам ли ги?

След като тя не отвърна, той се обърна и видя, че го гледа.

— Аха. — Кимна благоразумно.

— Е, стига да не започнеш да се втренчваш във всеки, който намине тук или ми каже „здрасти“ на улицата — ако ще е така, Тор, по-добре да ти ги кажа…

— Не, скъпа. Всъщност загадката е… интригуваща. Все едно, няма да оцелее дълго. Все ще ги науча.

— Така е. Точно затова няма да те разпитвам за нищо. Къде си бил, какво си правил.

— Но това е друго!

Тя вдигна вежди учудено.

— Наистина. — Торвалд пристъпи към нея. — Това, което ти казах вчера. Не беше преувеличение.

— Щом казваш.

Личеше, че не му вярва.

— Уязвен съм. Съкрушен.

— Май е време да тръгваш. — Тисера отново се зае с буцата глина на колелото. — Дълг имаш да уреждаш.

— Има ли проблем с плячката?

— Всичко е от чисто по-чисто, проверих. Освен ако Гареб не е надраскал тайни знаци на всяка монета. Все едно, няма да разбере. Може да заподозре обаче.

— Имам си добра история да го обясня, ако се наложи — отвърна Торвалд. — Чуждестранни вложения, неочаквана печалба, триумфално завръщане.

— Е, няма да е зле да поразкрасиш малко новата си версия.

Изгледа я, доловил насмешката й, но си замълча. Имаше ли смисъл? „Онзи великан, чийто живот спасих неведнъж — Карса Орлонг. Смяташ ли, че бих могъл да измисля такова име, Тис? А тези белези от пранги? О, това е новата мода сред благородните, самоналожено смирение и т.н.“

Все едно беше, наистина.

— Не смятам да се срещам лично с Гареб — каза той и тръгна към вратата. — Ще действам чрез Скорч и Леф.

Буцата глина се изхлъзна от колелото, плесна в стената, задържа се там за миг, след което бавно се смъкна и пльокна на пода.

Изненадан, Торвалд се обърна към жена си и видя физиономията, която не беше виждал от… от… е, от доста време.

— Чакай! — викна й. — С онова партньорство е свършено, заклевам ти се! Скъпа, те действат само като мои посредници, нищо повече…

— Само да си започнал пак игри с тия двамата, Торвалд Ном, лично ще сключа контракт срещу теб.

— Те винаги са те харесвали, знаеш ли.

— Знам, скъпи, знам. Не се притеснявай. Но никакви игри повече със Скорч и Леф. Обещаваш. Вече сме богати, нали?

 

 

— Проблемът със списъците са всички тези имена в тях — каза Скорч.

Леф кимна.

— Това е проблемът, точно. Улучи право в десетката, Скорч. Всичките тия имена. Трябва да е имало среща някаква, не мислиш ли? Всички лихварски акули в някоя задръстена опушена стая, излегнати, и млади жени пускат зърна грозде в устите им, а някакъв писар с оцапани с мастило устни драска. Имена, хора, извадили лош късмет, хора, които са били толкова глупави, че да подпишат каквото и да било, да сграбчат парите, колкото и безумна да е лихвата. Имената, прав си, Скорч, списък на глупци. Жалки, тъпи, отчаяни глупци.

— А после — рече Скорч, — като се напълни списъкът, хайде навън — да действат по него други жалки тъпи отчаяни глупци.

— Чакай малко. Ние не сме бедни.

— Бедни сме. Бедни сме, откакто Торвалд Ном духна. Той беше мозъкът — признай го, Леф. Сега ти се опитваш да си мозъкът и виж докъде ни докара: до тоя проклет списък с всичките тия имена.

Леф вдигна пръст.

— Имаме си Круппе обаче. А той вече ни даде шестима от тях.

— А ние ги предадохме и знаеш ли какво значи това? Значи катили, които ритат по вратата ти посред нощ, заплашват и още по-лошо. Хора пострадаха заради нас, Леф. Лошо.

— Пострадаха, щото не са могли да платят. Освен ако решиш да бягаш, ама казвам — да бягаш извън града примерно, или примерно на сто левги, в някое селце или град, с който няма връзки дотук, но хората не го правят това. И защо не го правят? Защото всички са вързани, заплетени са в мрежите и не виждат ясно изхода, защото си имат жени и деца и може да е трудно, ама поне е познато, разбираш ли ме?

— Не.

Леф примига.

— Казвах само…

— А те какво са мислели, че правят, да се оставят да ги хванат в мрежи — че плуват в езерото ли? Освен това не всичко са заеми, нали? И изнудване има, а това ме кара да се замисля за едно-друго…

— Няма начин, Скорч. Не искам да се забърквам в нищо такова.

— Само намеквах да поговорим с Тор за това, нищо повече. Да видим той какви ще ги извърти, като планове и разни такива.

— Стига Тор изобщо да се появи.

— Ще се появи той, ще видиш, Леф. Беше ни партньор, нали? И се върна.

Разговорът изведнъж секна, без никаква видима причина и за двамата. Стояха един срещу друг и се гледаха десетина мига. Намираха се срещу входа на хана „Феникс“. Беше сутрин, времето, когато мислеха най-добре, но това бързо щеше да замре, тъй че в късния следобед щяха да се намерят седнали някъде, мудни като костенурки в лапавица, спорещи, без да знаят за какво, едносричково и все по-ядосани с всеки изтекъл миг.

Без повече приказки двамата тръгнаха към хана.

Шмугнаха се вътре, огледаха се — за по-сигурно — и се запътиха към масата, където седеше Круппе, вдигнал двете си пълни длани, надвиснали като качулати змии, след което и двете удариха рязко надолу към един от сладкишите, струпани на няколкото плата пред него. Ноктести пръсти пронизаха и разкъсаха нещастния сладкиш, после се метнаха като мълнии нагоре към устата му сред облак трохи.

Само след няколко мига половината жертвоприношения вече ги нямаше. С издути бузи и зацапани с конфитюр уста, които се мъчеха да се затворят, докато дъвчеше и гълташе бясно, Круппе току се спираше, за да вдиша шумно през нос. Видя приближаващите се Скорч и Леф и им махна мълчаливо да сядат.

— Ще се пръснеш някой ден, Круппе — каза Леф.

Скорч само го зяпна, с обичайната физиономия на прехласнато неверие.

Круппе най-после успя да глътне всичко, вдигна отново ръце и ги остави да висят във въздуха, докато оглеждаше двамата си гости.

— Благословени партньори, не е ли възхитителна тази сутрин?

— Още не сме решили — отвърна Леф. — Още чакаме Торвалд — прати човек да ни намери на пристанището и каза, че ще се срещнем тук. Извърта ги вече нещата, сякаш не ни вярва. Духнал е, казвам ти, Круппе. Направо е духнал.

— Пожарът от подозрения, възвисил се в туй синьо небе, е съвсем ненужен, о, приятели на мъдрия Круппе с шавливи очи. Ами че скандалната и почти позната нам рожба на рода Ном е верен на думата си и Круппе твърди — с най-голяма убеденост, — че първото име скоро ще бъде зачеркнато от злокобния списък!

— Първото? А другите шест…

— Не чухте ли? Олеле. Всеки се е изнизал, мигове преди да ги обкръжат жестоките нощни биячи. Крайно необичаен лош късмет.

Скорч се почеса по бузата.

— Богове, върнахме се там, откъдето започнахме!

— Това е невъзможно, Круппе! Някой трябва да им е подшушнал!

Рунтавите вежди на Круппе се вдигнаха и затрепкаха.

— Истинността на вашите открития е несъмнена, вярвам, че се радвате да го чуете. Прочие, вие успяхте в задачата си с ижеспоменатите шест, докато съставителите на списъка, уви, не могат да се похвалят със степента на вашия успех. И тъй, колко остават? Дванайсет, да? Без да се брои сплутият от спане Торвалд Ном, естествено.

— Хич не е сплут от спане той — каза Скорч. — Всъщност вчера изглеждаше съвсем добре.

— Може би прекрасното събиране с любимата съпруга е изцедило силите му. Всъщност Круппе допусна сплуване от спане предвид злочестото и неефективно оглеждане на лицето в това помещение… а, ето, че лицето ни видя!

Скорч и Леф се завъртяха в столовете си и видяха приближаващия се невъзмутимо към масата им Торвалд Ном. Щом забелязаха широката му усмивка, и двамата въздъхнаха облекчено, а след това, също толкова бързо, настръхнаха.

— Моля за извинение, че закъснях — рече Торвалд и седна. — Отбих се да ме обръснат, а старицата се хвана да ми лакира и ноктите без пари — каза, че съм бил изненадващо чаровен под всички тези косми, а това ако не е хубаво начало на деня, какво друго? Вярно, беше на почти хиляда години, но пък тези, които ти правят комплименти, не са длъжни да бъдат и хубави, нали? А ти си Круппе. Трябва да си — кой друг в този град се опитва да яде с носа си, когато устата му е пълна? Аз съм Торвалд Ном.

— Сядай, мой нови любезни приятелю. Круппе е достатъчно щедър тази сутрин, за да пренебрегне спорното наблюдение досежно хранителните си навици и навиците на отверстията си. Круппе по-нататък отбелязва, че ти, макар и беден, и бедстващ доскоро човек, внезапно си придобил неимоверно богатство, тъй чудесно нагизден и натимарен си, и че с огромно облекчение на приятелите тук Скорч и Леф скоро им предстои благонамерена визита на някой си Гареб Лихваря. И точно в този ден от всички дни човек подозира, че Гареб ще е най-благосклонен да му бъде изплатен въпросният дълг, нали?

Торвалд зяпна Круппе, явно загубил дар слово от удивление.

Лявата ръка на Круппе се стрелна надолу, докопа пухкавия сладкиш, който едва ли не се опитваше да избяга, и го натика целия в устата му. Той го задъвка, лъчезарно усмихнат.

— Намери ли парите? — попита изнервен Леф.

— Какво? О. Ето. — Торвалд извади пълна кесия. — До последния петак. Круппе, ти си свидетел, тъй че никакви номера, Леф. Скорч, ти също. Отивате право при Гареб. И взимате разписка, че всичко е изчистено. После се връщате право тук и ви плащам обяда.

Скорч местеше поглед ту към Торвалд, ту към Круппе. Накрая се спря на втория и попита:

— Какво беше онова, дето го казваше за Гареб?

Круппе преглътна, облиза устни и отвърна:

— Ами, само това, че някакъв подъл крадец нахълтал нощес в имението му и обрал цялото му имане. Горкият човек! А разправят, че крадецът откраднал много повече от това — и достойнството на съпругата му също, или поне нейната невинност досежно извънбрачни сношения…

— Задръж малко — прекъсна го Леф. — Крадецът е спал с жената на Гареб? Къде е бил Гареб?

— На среща на лихвари, доколкото разбира Круппе, да обсъжда важни неща, докато се тъпче с грозде и какво ли не още.

— Е, добре, значи ще се зарадва тогава, че му връщам дълга си — каза Торвалд Ном.

— И още как! — отвърна Круппе и засия отново.

Леф взе кесията с монети и надникна вътре.

— Всичко е тук, така ли?

— Всичко — отвърна Торвалд.

— Да вървим да приключим с това, Скорч — каза Леф и се надигна.

След като двамата излязоха, Торвалд Ном се отпусна в стола и се усмихна на Круппе.

Който също му отвърна с усмивка.

След като и това приключи, Круппе взе нов сладкиш и го задържа пред устата си, за да може да се наслади по-отблизо на прелестта му, а може би и за да го измъчи за миг, преди устата му да се разтвори като меча паст. Застинал така, хвърли поглед към Торвалд Ном.

— На горния етаж, драги господине, ще намерите, стига да пожелаете, един свой прочут братовчед. Също като вас, внезапно завърнал се в прелестния Даруджистан. Не кой да е, а Ралик, когото сред Номовците от дома Ном човек би могъл да приеме за по-черна овца и от вас. Всъщност черното на самия… хм, надир на Бездната, докато вие бихте могли да минете за по-малко черен, като въглен примерно. Две овци, прочие, в същия този хан, с най-тъмния оттенък… ех, да можеше Круппе да види тази среща! — И вече бе време да вдигне предупредително пръст. — Но чуйте, скъпи приятелю Торвалд Ном, завръщането на Ралик си остава съвсем тайно, нали? Запечатайте устните си, моля ви!

— Той се крие? От кого?

Дебелите пръсти изпърхаха като червеи в скална плитчина.

— Побързайте, прочие, преди да е излязъл на някоя тъмна мисия. Круппе ще ви запази мястото тук за вашето завръщане — с такова нетърпение очаква разкошния обяд, който Торвалд ще плати, и ще плати с охота!

Торвалд изведнъж се изпоти и помръдна нервно на стола си.

— Срещата, ъъъ, може да почака. Наистина, защо да го безпокоя точно сега? Не, честно, Круппе, а колкото до тайната, е, добре, ще я опазя, стига и ти, м-м, да направиш същото. Нищо не казвай на Ралик, имам предвид. Нека да го… изненадам!

— Ралик не обича много изненадите, Торвалд Ном, както би трябвало да знаеш, естествено. Ами че той снощи просто…

— Просто не казвай нищо, става ли?

— О, не са ли великолепни конспирациите? Круппе нищичко няма да каже на никого, не се безпокой, в никакъв случай. Това е най-тържествено обещание, обещано… най-тържествено! А сега, стари нови друже, бъди така добър да се обърнеш към Мийзи ей там — малко винце да овлажни гърлата преди пищния обяд, да? Устата на Круппе се пълни със слюнка и носът му навярно подсмърча… в сладко предчувствие, да?

 

 

— Ако това е, което искам, значи не го искам.

— О, това е съвсем ясно, Анци. Ако си нисък, кривокрак, червен като рак тип, ами, ще искаш да си нисък, кривокрак и червен като рак…

— Ти си идиот, Блупърл, и това не се променя, каквото и да искаш. Това, което казвам, е съвсем просто, нали? Дори ти би трябвало да схванеш смисъла. Един войник се пенсионира, нали? И търси живот, който да е съвсем прост и мирен, но такъв ли е?

— Какъв такъв?

— Какво?

— Прост ли, или мирен?

— Не е, и точно това имах предвид.

— Нямаше предвид това. Имаше предвид, че не го искаш, а ако е така, върви тогава в Малазанското посолство, предай се на милостта на който е там и ако не те обесят, подписвай отново.

Имах предвид, че бих искал да съм пенсиониран, стига само да можех!

— Ще ида в мазето да видя провизиите.

Анци го изгледа, докато излизаше, изсумтя и поклати глава.

— На тоя му трябва помощ.

— Ами иди му помогни — каза Бленд от съседната маса.

Анци я погледна ядосано.

— Престани да го правиш това! Все едно, нямах предвид такава помощ. О, богове, главата ме боли.

— Понякога се опитвам да съм колкото може по-тиха, защото така военният оркестър в черепа ми може да не ме намери — каза Бленд.

— Ъъ. — Анци сбърчи вежди. — Не знаех, че свириш на инструменти, Бленд. На какви?

— Гайди, барабани, флейта, кречетало, рог…

— Сериозно? Всичко наведнъж?

— Разбира се. Знаеш ли, мисля, че ще се вбеся, ако се кача горе и хвана Пикър да се измъква от стаята на Сцилара точно в този момент.

— Тогава си седи тук.

— Е, просто въображението ми измисли сценката.

— Сигурна ли си?

Тя издържа няколко мига, преди да изругае под нос и да стане.

Анци изгледа гърба й, подсмихна и промърмори на себе си:

— По-добре е, когато нямаш въображение. Като мен. — Замълча и се намръщи. — Няма да е зле обаче да използвам малко въображение точно сега. Да мога да разбера как и кога ония убийци ще се опитат пак. Отрова. Магия. Ножове. Стрели на арбалет вън в тъмното, през прозореца, съвършен изстрел. И Анци тупва на пода, „героят от Леса на Мот“. И някое копие отдолу през пода, само за да го довърши, щото са ровили вече от седмици и са чакали, знаели са, че ще падна точно там и точно тогава, м-да.

Остана да седи опулен, подръпваше нервно рижия си мустак.

Седнал в сенките на отсрещния ъгъл и отпуснал гръб на стената, Дюйкър следеше всичко това с кисела усмивка. Удивително как някои хора оцеляваха, а други — не. Лицето на един войник винаги беше едно и също, щом паднеше маската — объркване, смътна изненада, че се е оказал жив, след като знае прекалено добре, че няма никакво сериозно основание за това, нищичко освен дръпването на късмета, празната случайност и обстоятелствата. И цялата нечестност на света е изпълнила очите с горчивина и злост.

От задната стая се разнесе шум, след миг тясната врата се отвори и бардът излезе, сивата му коса бе разчорлена от спането, очите — обградени от червени кръгове. Обърна се към Анци и изръмжа:

— В дюшека има въшки.

— Съмнявам се, че са имали нещо против компанията ти — отвърна бившият сержант, надигна се и тръгна към стълбището.

Бардът зяпна след него. После тръгна към тезгяха, наля си халба от лютивата тъмна бира на ривите и отиде при Дюйкър.

— Историци и бардове — въздъхна и седна до стареца.

Дюйкър кимна мълчаливо. Разбираше го напълно.

— Но това, което наблюдаваш ти, и това, което наблюдавам аз, може да се окажат доста различни неща. Въпреки че разликата може да е само повърхностна. Колкото по̀ остарявам, толкова повече подозирам точно това. Ти описваш събития, виждаш нещата в големия им размах. Аз се вглеждам в лицата, хвърчат толкова бързо покрай мен, че може да се размият, ако не внимавам. Да ги видя истински, да ги запомня всичките.

— Откъде си? — попита Дюйкър.

Бардът отпи глътка и внимателно постави халбата пред себе си.

— От Корел, първоначално. Но това беше много отдавна.

— Малазанското нашествие ли?

Бардът загледа халбата със странна усмивка. Но ръцете му си останаха в скута.

— Ако имаш предвид Сивата грива, да.

— Та кои от безбройните противоречиви истории са верни? За него, искам да кажа.

Бардът сви рамене.

— Никога не питай за това един бард. Пея ги всичките. Лъжи, истини, думите не се различават в това, което казват, нито в реда, по който идват. Правим с тях каквото ни хрумне.

— Слушах те последните няколко нощи — рече Дюйкър.

— А, публика от един. Благодаря.

— Пя стихове от „Аномандарис“, които никога не бях чувал.

— Недовършените ли? — Бардът кимна и посегна за халбата. — „При Черен Корал, където се възправя Тайст Андий…“ — Отпи нова глътка.

— Оттам си дошъл значи?

— Знаещ ли, че няма нито един бог или богиня в целия пантеон, който да претендира, че е патрон — или матрона — на бардовете? Все едно сме забравени, оставени сме да се оправяме сами. Това ме притесняваше някога, не знам защо, но вече виждам истинската чест, която представлява. Създадени сме уникални в своята свобода, в своята отговорност. Има ли патрон на историците?

— Не, доколкото зная. Това прави ли ме и мен свободен?

— Разправят, че си разказал историята на Кучешката верига веднъж. Тук, в същата тази стая.

— Веднъж.

— И че оттогава все се опитваш да я запишеш.

— И не успявам. Какво от това?

— Може би описателната проза не е подходяща за разказване на такава история, Дюйкър.

— О?

Бардът остави халбата, бавно се наведе напред и прикова историка със сивите си очи.

— Защото виждаш лицата им.

В душата на Дюйкър се надигна болка. Извърна очи и се помъчи да скрие треперенето си.

— Не ме познаваш достатъчно добре за такива неща — изхриптя.

— Глупости. Това тук не е лична тема, историко. Тук сме двама професионалисти, които обсъждат занаята си. Аз, смирен бард, предлагам уменията си, за да отключим душата ти и всичко, което е побрала — всичко, което я убива, миг след миг. Не можеш да намериш собствения си глас за това. Използвай моя.

— Ти затова ли си тук? — попита Дюйкър. — Като някой лешояд, жаден да лочи от сълзите ми?

Веждите на барда се вдигнаха.

— Ти си случайност. Причините да съм тук са… други. Дори да можех да ти обясня повече, не бих го направил. Не мога. Междувременно, Дюйкър, дай да сътворим един епос и да разбием сърцата на хиляда поколения.

И този път, да, сълзите потекоха по набразденото лице на историка. И му беше нужен целият кураж, който все още имаше, за да кимне.

Бардът се отпусна и взе отново халбата.

— Започва с теб и свършва с теб. Твоите очи свидетелстват и мислите са само твои. Не ми казвай какво е мислил някой друг, не разсъждавай как те са могли да гледат на делата си. Ти и аз, двамата, не разказваме нищо. Само показваме.

— Да. — Дюйкър вдигна глава и отново се взря в тези сиви очи, които сякаш бяха побрали — и здраво държаха в себе си — цялата скръб на света. — Как ти е името, бард?

— Наричай ме Фишер.

 

 

Чаур лежеше свит на кълбо до леглото, хъркаше и потръпваше като сънуващо псе. Пикър го изгледа замислено и отново се отпусна на дюшека. Как се беше озовала тук? Ожуленото между краката й същото ли беше, каквото си мислеше, и ако беше така, и Баратол ли помнеше толкова малко, колкото тя? О, твърде сложно беше да го разбере. Не бе готова да мисли за всички тези неща, не бе готова да мисли за нищо.

Чу нечии стъпки в коридора. След това — приглушен разговор, накъсан от гърлен смях, който определено не беше на Бленд, нито на някой друг от познатите й, което означаваше, че сигурно бе онази жена, Сцилара. Пикър ахна при внезапно събудилия се спомен как я е хванала за гърдите и чува същия смях, но по-отблизо и много по-триумфален.

„Богове, с всички тях ли съм спала? Проклетото кворлско мляко!“

Чаур на пода изхърка и тя се сепна гузно… но не, не можеше да е легнала с невинно същество като него. Имаше си граници… трябваше да има граници.

Тихо почукване на вратата.

— О, влизай, Бленд.

И тя влезе, с леки котешки стъпки, гледаше така, сякаш е на ръба да избухне…

„Не, само не сълзи, моля те!“

— Нищо не помня, Бленд, тъй че не започвай.

Бленд се удържа още миг и избухна…

В неистов смях, и се преви на две от неудържимия пристъп.

Чаур се сепна и се надигна. Примига, усмихна се, след което и той избухна в смях.

Пикър изгледа Бленд с яд. Искаше й се да я убие.

— Какво ти е толкова смешно?

Бленд най-сетне успя да се овладее.

— Те едва ни довлякоха дотук. Но после се събудихме и на всички в ума ни се въртеше едно нещо и само едно. Нямаха никакъв шанс!

— Богове на бездната. — Пикър се вцепени. — Само не и Чаур…

— Той не, Сцилара първа го вкара тук.

Чаур продължаваше да се смее, на очите му бяха избили сълзи. Като че ли губеше контрол и Пикър се уплаши.

— Спри веднага, Чаур! Престани!

Опулените му очи се спряха върху нея и смехът секна.

— Съжалявам. Няма нищо. Слез долу в кухнята и донеси нещо за ядене, Чаур, има едно момче там.

Той стана, почеса се и излезе. Изсмя се още веднъж някъде при стълбището.

Пикър се потърка по лицето.

— Не и с Анци, нали? Не ми казвай, че…

Бленд сви рамене.

— Похотта е сляпа, поне така съм чувала. И да се надяваме, че и спомените ще си останат слепи. Боя се, че всичките му фантазии се сбъднаха нощес… само дето не си спомня нищо!

— Призлява ми.

— О, успокой се де. Нали всичките ония части са ни за това в края на краищата.

— Къде е Баратол?

— Излезе рано. С Малът. Да търсят Гилдията на ковачите. Няма начин да не помниш големите му, ъъъ, ръце.

— Котето ми ги помни добре.

— Мяу — отвърна Бленд.

 

 

Сивият сумрак на мазето оставаше сякаш неподвластен на светлината на фенера, но Блупърл бе свикнал с това. И почти не се изненада, когато призракът се измуши от стената в другия край, със струпаните пред нея няколко бурета, запечатани с печата на монасите. Затънал до колене в пода, призракът спря, озърна се и най-сетне забеляза малазанеца, застанал до стръмното каменно стълбище. Тръгна безшумно към него.

— Ти ли си, Фелурканат?

— Кой? Монах, ти си мъртъв, и си мъртъв от доста време, бас слагам. Кой носи днес триъгълни шапки?

— Ооо — простена призракът и задращи лицето си с нокти. — К’рул ме е избълвал. Защо? Защо сега? Нищо полезно нямам да ти кажа, особено на някакъв чужденец. Но той се раздвижва долу, нали? Затова ли е? Аз ли трябва да съм гласът на злокобно предупреждение? Какво те интересува теб? Бездруго вече е много късно.

— Някой се опитва да ни убие.

— Разбира се, че ще се опитват. Клечите тук, а те не искат компания. Трябва да продупчиш бъчонка, една от ония. Това ще ти каже всичко, което трябва да знаеш.

— О, я виж ти. Махай се.

— Кой издигна пода и защо? И виж това. — Призракът изметна глава назад и показа гърлото си, разпрано чак до гръбнака. Съсирени, обезкървена плът и срязани вени и артерии, сребристи на смътната светлина. — Това ли беше сетното жертвоприношение? Малко знаеш ти.

— Некромант ли трябва да доведа? — попита ядосано Блупърл. — Изчезвай!

— Живите нивга не слушат мъртвите — измърмори призракът, наведе глава, обърна се и закрачи обратно към отсрещната стена. — И правилно. Ако не бяхме толкова умни, щяхме все още да сме живи. Помисли над това, ако смееш.

Шмугна се в тежките камъни и изчезна.

Блупърл въздъхна и се огледа за бутилката, която търсеше.

— Ха, знаех си, че имаме още една. Кворлско мляко. Защо само те да се забавляват?

 

 

Двамата мъже подтичваха зад жената. Следваха я плътно по петите, увлечени в страстната си борба за някакво въображаемо надмощие. Фейнт никога не беше виждала нещо толкова жалко. А и начинът, по който вещицата се правеше на самата невинност, докато в същото време си играеше с двамата си ухажори само за да подклажда напрежението, беше неоправдано жесток — всичко уж случайно, разбира се, но не беше случайно, защото Прешъс Тимбъл прекрасно знаеше какви ги върши, ако питаха Фейнт.

С нищо не облекчаваше положението и това, че двамата — явно братя — толкова си приличаха. Една и съща походка, една и съща физиономия, едни и същи гласове. След като нямаше никаква разлика помежду им, защо тогава не вземеше да хване единия и да се свърши?

Все едно, тя бездруго не очакваше някой от тях да оцелее задълго. За повечето акционери първото пътуване бе най-смъртоносното. Свързано бе с това, че не знаеха какво да очакват, не реагираха достатъчно бързо и по най-подходящия начин. Първото пътуване в лабиринтите убиваше над половината от новите. А това означаваше, че Прешъс Тимбъл (която според Фейнт изглеждаше жена, способна да оцелява) скоро щеше да бъде лишена от избора, след като някой от двамата — Юла или Емби Боул — паднеше някъде по пътя.

Щом завиха на ъгъла и каретата изникна пред очите им, Фейнт видя, че Глано Тарп вече се е настанил горе. Задействани бяха всевъзможни ритуали за ремонтирането на огромния впряг. Конете изглеждаха неспокойни и нетърпеливи да се махат оттук — луди като всички тях. Отстрани и загледани към Фейнт и идващите нови акционери, стояха Реканто Илк, Суитист Сафърънс и трети мъж — грамаден, с яки рамене и татуиран с шарки на…

— Уф — измърмори майстор Квел.

„Същият е, нали? Керванният охранник, оцелелият при обсадата на Капустан. Как му беше името?“

— Това не е за теб, Грънтъл — рече майстор Квел.

— Че защо не?

— Имам адски сериозни основания да ти откажа и ако ми оставиш един миг само, ще ти ги кажа.

Дивашката усмивка на мъжа оголи дълги кучешки зъби.

— Треллът е вътре — напомни Реканто. — Да го доведа ли, Квел? Трябва вече да тръгваме, нали?

— Грънтъл…

— Искам да подпиша — настоя охранникът. — Като акционер. Също като другите нови зад теб. Същите залози. Същите правила.

— Кога си изпълнявал заповед, Грънтъл? Ти командваш пазачи от години. Наистина ли мислиш, че ще приема някой да ми оспорва всичко, което кажа?

— Никакви спорове. Не искам да оспорвам нищо. Ще съм акционер. Просто още един акционер.

Вратата на пивницата се отвори и Маппо Рънт излезе. Погледът му се плъзна покрай Грънтъл, върна се на него и треллът присви очи. После се обърна към майстор Квел.

— Този придружава ли ни?

— Ами…

Треллът пристъпи към каретата, изкатери се с голямо скърцане на пружините и се настани зад Глано Тарп. Погледна надолу.

— Може би ще ни потрябва някой като него.

— Като какво? — попита вещицата, Прешъс Тимбъл.

— Соултейкън — отвърна Маппо и сви рамене.

— Не е точно така — измърмори Грънтъл и се качи при Маппо.

Майстор Квел го зяпна. После тръсна глава.

— Всички на борда тогава. Вие, двамата Боул, гледате назад. Вещице, ти с мен вътре, да можем да си говорим. И ти също, Маппо. Не слагаме пътници горе. Твърде рисковано е.

Фейнт се метна горе и седна до Глано Тарп.

Освободиха спирачките. Глано се озърна през рамо, огледа тълпата по покрива, вкопчени за разните ръкохватки. Ухили се и плесна с юздите.

Конете изцвилиха и се хвърлиха напред.

Светът около тях се взриви.

 

 

Грей, блажено слънце, над този град на чудеса, където всичко е съществено. Мятай огнено око над тълпите, над множествата, щъкащи напред и назад по своите житейски дела. Хвърляй топлина в издигащата се миазма от блянове, надежди, страхове и любови, която все кипи и кипи към небесата, изригва в издишвания дъх, в отронените въздишки, отразена в неспокойни погледи, в поглеждания накриво, отеква вечно в гласове и шум.

Виж, прочие, тази улица, по която крачи мъж, който е бил млад последния път, когато е вървял по нея. Но вече не е млад, о, не. А ето там, на следващата улица, покрай сергиите, отрупани с икони, фигурки и фетиши от хиляди култове — повечето отдавна изчезнали, — върви жена, чиято пътека някога, преди години, се е кръстосала с тази на мъжа. Тя също вече не се чувства млада, а ако страстта притежава пипала, които могат да преминават през камък и тухла, които могат да се извиват между тълпите безчувствени хора, то дали няма да се срещнат те на някое съдбовно място и там да се сплетат, и да изтъкат нещо ново и драгоценно като смъртоносно цвете?

В друг квартал на града крачи един чужденец, впечатляващо същество, висок и с издути мускули, почти скулптиран, да, с кожа със съвършения тен на лъскав оникс и очи, в които проблясват прашинки лешниково и златно, и много са погледите, които се плъзват по него, докато минава. Но той не забелязва тези неща, защото търси нов живот и като нищо може да го намери тук, в този блестящ и екзотичен град.

В една бедняшка част на квартал Джадроуби сбръчкана грубовата жена, висока и мършава, коленичи в тясната ивица на градинката си и започва да реди плоски камъни във фигура в тъмната пръст. Онова, което почвата може да даде, първо трябва да се подготви, а тези ритуали са най-тайнствени и загадъчни и тя работи като в сън, докато в къщичката зад нея все още спи съпругът й, чудовище с осакатени пръсти, изпълнено със страх и омраза, а сънищата му са от тъмни по-тъмни, защото слънцето не може да стигне до дълбините на душата му.

Една жена обикаля по палубата на привързан за кея кораб. Доловила е злокобното присъствие на свои родственици някъде в този град и обезпокоена размисля какво би могла да направи по този въпрос. Ако изобщо може да направи нещо. Нещо предстои обаче — и проклета да е, ако не я човърка любопитството.

Един търговец на желязо разговаря с последния си вложител, който не е кой да е, а благородник от Съвета и най-прочутият дуелист в Даруджистан. И младият и крайно амбициозен Горлас Видикас решава да поеме ръководството на железните мини на шест левги западно от града.

Разнебитен фургон трополи по пътя далеч отвъд Майтън, все още заобикаля езерото. А на долницата му, сред мръсни постелки, лежи малкото пребито телце на едно дете. Все още е в безсъзнание, но са преценили, съвсем основателно, че ще живее. Горкото същество.

Този път, виждате ли, води само към едно място, към една съдба. Старият овчар се е справил добре и вече е заровил кесията с монети под навеса зад колибата, където живее с болнавата си жена, похабена от няколко несполучливи забременявания, и ако има горчива жлъч в очите, с които се взира в света, то чудно ли е? Но той ще е добър с нея в тези сетни непосилни години, да, а и е заделил една медна монета, за да я хвърли по здрач на езерните духове — древна, зацапана с черно монета, с всечена на нея глава на мъж, когото пастирът не познава — не че би могъл, тъй като лицето е на последния тиран на Даруджистан.

А фургонът трополи по своя път към мините.

Харло, който толкова е обичал слънцето, е обречен да се събуди в мрак и може би никога вече няма да види благословената дневна светлина.

По езерото водата проблясва със златни сълзи.

Сякаш слънцето може да остави жестокия си блясък и поне сега, за миг, да поплаче за съдбата на едно дете.

Бележки

[1] Най-сладкото страдание (англ.). — Бел.прев.