Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toll the Hounds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дан на Хрътките

Серия Малазанска книга на мъртвите, №8

 

Steven Erikson

Toll the Hounds, 2008

A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8

 

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-011-8

История

  1. — Добавяне

4.

Ний давехме се в цветовете и листата

на равнината Сетангар

и сънища се будеха като войски по равнината

а да възпеем красотата на всичките цветя

бе да забравим за кръвта, просмукана във всеки корен

на равнината Сетангар

и завет търсехме с ридания от щорма избуял

връхлиташе вълната от живот понесена от бесен вятър

гласът й беше сух като на жрец окаян

на равнината Сетангар

и нямаше слова на мъдрост в този вой

на смеещите се цветя достигнали до хоризонта

замайваше ни лютият им дъх

на равнината Сетангар.

Нима сме длъжни да умрем във щедростта на своето безпътство

подвластни всеки път на хладната и черна пръст

за да разцъфнем волни в раждане невинно

на равнината Сетангар?

Кой бог закрачил е в това поле с коса в ръката

да покоси шегата нагла с рязката присъда

душите ни да събере на снопове

на равнината Сетангар

и да нахрани всички угнетени зверове?

 

Цветя под дървесата величаят капризния им дар на светлина

гори посягат жадно към сладостта на небесата

потоци към морето стичат се за поклонение

и слива се дъждът със плът и кръв

застават хълмове на стража пред всяка равнина дори и Сетангар

бленуваме за края на това неравенство

залъгваме се че е в нашта власт

пред ясния ни поглед там

тъй жалко сляп за красотата…

Декламация (фрагмент)

(?) Кеневис Брот

Първо столетие от Съня на Бърн

Със стон като на звяр в предсмъртна агония, корабът сякаш се покатери на черните скали, преди килът да изпращи и корпусът да се разцепи с трясък. Посечени обезкървени трупове се затъркаляха и се хлъзнаха от палубата, западаха сред кипналата пяна, ръце и крака се замятаха във въртопа, преди отдръпващата се вълна да ги повлече по неравното дъно навътре към дълбините. Единственият жив, който се беше овързал за румпела, се беше заплел в разръфаните въжета и в паника опипваше за ножа си, преди следващата огромна вълна да изригне върху отломките. Побеляла от сол ръка — кожата по дланта висеше на разкъсани ивици — се вкопчи в ножа с широкото острие и го издърпа. Мъжът замахна да пререже въжетата, които го държаха за щръкналия нагоре кормилен лост, и в този момент корпусът изтътна от удара на поредната вълна и белите пръски се изсипаха отгоре му.

Щом преряза и последното въже, мъжът падна на една страна и се хлъзна към натрошеното перило; ударът изкара въздуха от дробовете му, когато се блъсна в обраслата с кора скала, и той се смъкна, отпуснат като труп, в кипналата вода.

Нова вълна се стовари върху отломките като огромен юмрук, натроши палубата с безумната си мощ, след това повлече целия корпус назад към по-дълбоките води, като остави след себе си парчета дърво, въжета и раздрано платно.

Там, където бе изчезнал мъжът, връхлитащата вода кръжеше около черната скала. Нищо не се показваше от кипналия въртоп.

Горе в небето с грохот се сблъскваха тъмни облаци, протягаха пипала в прегръдка и макар на този бряг да не се издигаха никакви дървета, а само пометени от вятъра треви, от нараненото небе като дъжд се сипеха сухи есенни листа.

По-нататък към брега водата бе заслонена от побеснялото море от рифа. Дъното беше коралов пясък, раздвижен достатъчно, за да замъгли плитчината.

Мъжът се изправи, разкърши рамене, изплю пясък и кръв и загази към брега. Вече не носеше ножа, но в лявата му ръка имаше меч в ножница, направена от две дълги ивици светло дърво и укрепена с черно желязо. Беше напукана и от десетките цепнатини капеше вода.

Под дъжда от листа мъжът се изкачи над линията на прилива и се смъкна върху купчина натрошени раковини, с ръце на коленете, отпуснал глава. Странният дъжд се усили на вихрушка от гнила растителност, като черна лапавица.

Грамадният звяр, който го връхлетя, щеше да е три пъти по-тежък от него, ако не беше прегладнял. А и изобщо нямаше да го нападне, понеже винаги боязливо беше отбягвал хората. Но се беше изгубил в прашната буря и тя го беше прогонила от степите навътре в сушата до този гол безжизнен бряг. Ако някой от труповете бе стигнал до брега, степната мечка щеше да предпочете да се засити с мърша. Уви, напастта от беди нямаше край за него.

Огромните челюсти захапаха тила на мъжа, кучешките зъби раздраха кожата и се забиха в черепа, но мъжът вече се навеждаше, извиваше се, мократа му коса и внезапно швирналата кръв се оказаха достатъчно хлъзгави, за да може да се изтръгне от мечата захапка.

Мечът, все още в ножницата, лежеше на две крачки встрани и докато се хвърляше към него, огромната тежест на мечката го затисна. Ноктите задращиха в металната ризница, разхвърчаха се разкъсани брънки. Мъжът се извъртя и удари с лакът главата на мечката достатъчно силно, за да осуети новия й опит да го захапе за тила. От сцепената устна на звяра шурна кръв.

Мъжът отново удари с лакът, този път в дясното око на мечката. Болезнен рев — и животното залитна наляво. Мъжът продължи извъртането си, вдигна крака и изрита с пети звяра в ребрата. Изпращяха кости.

Нов болезнен рев. От муцуната на мечката блъвна разпенена кръв.

Мъжът се оттласна назад и посегна към меча си. С мълниеносно движение го извади и посече врата на мечката. Древното острие се хлъзна през здравия мускул, заби се в кокала, мина през него и излезе от другата страна. Обезглавената мечка се смъкна на задница цялата в кръв, катурна се на една страна и зарита.

Мъжът се изправи. Олюляваше се. Болката в тила бе нажежена до бяло, ушите му бяха изпълнени със странно бръмчене, от черната му къдрава коса капеха гъсти вади кървава слуз.

По острието на меча кръвта закипя, почерня и се посипа на прах.

От небето все така валяха мъртви листа.

Мъжът се заклатушка към морето, падна на колене в плитчината и натопи главата си във водата.

Надигна се и видя кръвта във водата. Ужасно много беше. Усети и че още се стича по гърба му.

Смъкна ризницата, а след нея и мръсната, спечена от сол риза. Отпра левия ръкав на ризата, сгъна го и го овърза около главата си, намести го над раната, доколкото можа, опипом.

Бръмченето заглъхваше. Ужасна болка изпълни мускулите на врата и раменете му, а в главата му вече биеше тъпан, всеки удар пулсираше, костите на черепа му кънтяха. Опита се да повърне, но раздраното му гърло не изхвърли нищо — вече три дни не беше пил вода. Земята все едно се тресеше под краката му. Затътри се нагоре по брега, като пътьом взе меча.

Смъкна се на колене до обезглавения труп. Разпра гърдите на мечката с меча, бръкна и сграбчи топлото още сърце. Изтръгна го и го вдигна над устата си, стисна го като сюнгер. В устата му швирна кръв.

Той загълта, после впи устни в артерията и изсмука и последната капка.

А след това захапа сърцето и заръфа.

Погледът му бавно се избистри и той едва сега забеляза валящите листа. Бурята започваше да стихва, тежките сражаващи се облаци се отдръпваха над морето.

Мъжът дояде сърцето и облиза пръсти. Одра звяра, след това стана, вдигна ножницата и прибра меча. Ударите на тъпана заглъхваха, макар болката все още да мъчеше врата, раменете и гърба му — мускули и жили, които едва сега започваха да страдат от жестокото насилие, което бе понесъл. Изплакна ризата с единия ръкав и я изцеди, но внимателно, защото бе толкова протрита, че при по-грубо отношение щеше да се разпадне. Навлече я, след това изми ризницата, нави я и я метна на рамо.

После тръгна навътре в сушата.

Щом излезе над брега, пред него се разстла пустош. Камъни, храсти, ивици ясен, а в далечината — клисури и голи скали, хаотично нагънат пейзаж, издигащ се към сурови нащърбени хълмове.

Далече вляво — на север — песъчлива мъгла бе зацапала небето над още хълмове.

Примижал, той я погледа трийсетина мига.

В небето вече се появяваха синкави кръпки: бурята се отнасяше на запад над морето, дъждът от листа се нижеше като дири от нокти във въздуха, зацапал белите гребени отвъд рифа. Вятърът отслаби ледената си захапка, щом слънцето най-сетне проби.

Кожата на мъжа беше тъмна. Фигурата му беше на воин, мускулите — издължени и рязко очертани по тялото. Беше среден на ръст, макар че нещо в стойката му го правеше да изглежда по-висок. Гладкото му лице беше посърнало, изпито от страдания, но сочното мечешко сърце вече бе започнало да го изпълва със здрава, несломима сила.

И все пак раните пареха ужасно и той разбра, че треската ще дойде скоро. Не виждаше наблизо място, където да се подслони, да се скрие от жестокото слънце. Сред клисурите — там може би имаше дупки и пещери. Но все пак… хиляда и петстотин крачки, ако не и повече.

Щеше ли да издържи дотам?

Трябваше.

Умирането бе немислимо — това не беше преувеличение. Когато човек е отрекъл Гуглата, сетната порта е затворена. Забрава или изтезанието на едно пътуване безкрай — нямаше как да се отгатне каква съдба чака такъв човек.

Все едно, Пътника изобщо не бързаше да открива отговор. Щеше да остави Качулатия да си го открие сам.

Това бе най-малкото, което можеше да направи.

Метна въжения колан с ножницата на лявото си рамо, увери се, че мечът с името Мъст е прибран добре в нея, а простата дръжка — удобно нагласена да му е подръка, и пое през голата равнина.

 

 

Под високите до кръста блатни треви ясно личаха бразди от рала, всяка задържаше ходилата им под дебелите стръкове. От храстите стърчаха развалини от зърнен навес, покривът беше рухнал под напора на израснало от пода младо дърво, гладко и гордо като завоевател. Но дотук поне тези следи бяха единственото, останало от племето, обитавало някога тази местност. Останки от съзнателна воля разяждаха дивата пустош, но волята се бе провалила. След още сто години, знаеше Нимандър, всяко доказателство щеше да бъде напълно заличено. Беше ли ефимерният лик на цивилизацията повод за страх? Или може би за облекчение? Това, че всички победи в крайна сметка са преходни пред лицето на търпеливата природа, можеше като нищо да се окаже повод за оптимизъм. Никоя рана не бе толкова дълбока, че да не може да се изцери. Никое насилие не бе толкова ужасяващо, че един ден да не се окаже безсилно и безсмислено.

Нимандър се чудеше дали не е открил лицето на единствения истински бог. Нищо друго освен времето, този вечно променящ и в същото време непроменим тиран, срещу когото никое същество не можеше да спечели. Пред когото дори дървета, камък и въздух един ден трябва да се преклонят. Щеше да има сетен изгрев, сетен залез — и всеки да коленичи в сетното си поражение. Да, времето всъщност беше бог, играеше едни и същи игри както с низшите твари, така и с планините, и с глупците, които всичаха твърдините си в тях. Бог в мир с дребно и голямо, доволен от бързото тупкане на плъшето сърце и от бавната въздишка на камъка. Доволен и от лумналата звездна светлина, и от бързата смърт на дъждовна капка в пустинен пясък.

— Какво спечели усмивката ти, братовчеде?

Той се обърна към Скинтик.

— Дарен съм с божествено откровение, мисля.

— Чудо значи. Да се посветя и аз във вярата ти?

— Сигурно ще се откажеш — не вярвам новооткритият ми бог да се интересува от каквито и да било молитви, колкото и страстни да са.

— Какво толкова му е уникалното пък на това?

— Заслужих си го — изсумтя Нимандър.

— О, много бързо скачаш на пътя на нещо, което може да нарани — дори когато намерението не е било това. Все още съм готов да си поиграем с почитта ти към твоя новооткрит бог, Нимандър. Защо не?

— Аз ще ви кажа и на двамата какво да почитате — обади се Десра зад тях. — Властта. Когато е толкова голяма, че да ви освободи да правите каквото си искате.

— Такава свобода винаги е самозаблуда, сестро — каза Скинтик.

— Това е единствената свобода, която не е самозаблуда, глупако.

Нимандър й отвърна с гримаса:

— Не си спомням Андарист да е бил много свободен.

— Защото брат му е по-могъщ, Нимандър. Аномандър се е почувствал свободен да ни остави, нали? Чий живот би избрал ти?

— Какво ще кажеш за никой от двата? — подхвърли Скинтик.

Макар тя да вървеше зад тях, Нимандър можеше да си представи презрението, изписано на лицето й; несъмнено се присмиваше на Скинтик.

Клип вървеше някъде напред, виждаше се само от време на време. Всеки път, щом излезеха на поредната поляна, го виждаха да чака в другия край, изнервен сякаш от бавещите се капризни деца.

Зад Нимандър, Скинтик и Десра вървяха другите. Ненанда бе избрал да пази гърба, сякаш това бе нещо като набег във вража територия. Обкръжен от подозрителни пойни птици, нервни гризачи и раздразнени насекоми, Ненанда вървеше с ръка, отпусната на меча, и поглеждаше навъсено към всяка сянка. Такъв щеше да е през целия ден, знаеше Нимандър, да трупа отвращение и гняв за когато всички насядат край вечерния огън, огън, който Ненанда смяташе за опасна проява на нехайство и бе готов да го търпи само защото Клип не казваше нищо, Клип с неговата полуусмивка и въртящите се пръстени, Клип, който подхвърляше на Ненанда залъчета одобрение, а младият воин явно се пристрастяваше към тях и с отчаяно нетърпение очакваше всяко следващо нищожно залче.

Без тази храна той можеше да рухне, да се свие като празен мях. Или да посегне, да, на всеки от ближните си. На Десра, която му бе предишна любовница. На Кедевис и Аранта, които бяха безполезни. На Скинтик, който се подиграваше, за да скрие страхливостта си. И на Нимандър, който беше виновен за… е, нямаше нужда да се връща към това, нали?

Не се тормози, скъпи мой. Аз те чакам. Вечно. Бъди силен и знай това: ти си по-силен, отколкото знаеш. Мисли за…

И изведнъж друг глас заотеква в ума му, по-твърд и пропит с жлъч: Тя нищо не знае. Лъже те.

Фаед.

Да, не можеш да се отървеш от мен, братко. Не и след като дланите ти още парят. Още усещат топлината на гърлото ми. Не и след като оцъклените ми очи остават приковани в теб като гвоздеи, нали? Железните върхове бавно пронизват очите ти, така студени, такава болка, а ти не можеш да се изтръгнеш, не можеш да избягаш.

„Отричам ли вината си? Бягам ли изобщо от такива истини?“

Това не е кураж, братко. Това е отчаяние. Жалко поражение. Помниш ли Уидал? Как пое върху себе си онова, което трябваше да се направи? Вдигна ме като парцалена кукла — впечатляваща сила, да! Споменът ме стопля, Нимандър! Би ли облизал устните ми? — И тя се изсмя. — Уидал, да, той знаеше какво да прави, защото ти не му остави никакъв избор. Защото ти се провали. Толкова слаб, че не можеше да убиеш сестра си. Видях го в очите ти; в онзи последен миг, видях го!

Някакъв звук трябваше да се е изтръгнал от гърлото му, защото Скинтик го погледна намръщено.

— Какво има?

Нимандър поклати мълчаливо глава.

Вървяха покрай белокори дървета, по мека глинеста пръст и между сплетени криви корени. Пъстра слънчева светлина и тревожното цвърчене на крилата катерица горе на сухия клон. Говорещи листа… да, само това беше, шепнещи листа и възбуденото му въображение.

Фаед изсумтя.

„Понякога да ти е зле е хубаво. Понякога тъмна похот лумва като сухо дърво. Понякога, любими, будиш страст в болката на някой друг.“ Помниш ли я тази поетеса, Нимандър? Онази от Карканас? Андарист с неохота говореше за нея, но аз намерих в Старите свитъци всичките й писания. „И можеш да научиш всичко това с върховете на пръстите си.“ Ха! Тя е знаела! А всички се страхуват от нея и вече не искат да изричат името й, името й е забранено, но аз го знам… искаш ли да…

Не!

И ръцете на Нимандър стиснаха, сякаш отново прекършваха гърлото на Фаед. И той видя очите й, да, кръгли и издути, и готови да изскочат от орбитите. В ума си, да, отново изтръгна живота от нея.

А от листата повя шепотът за тъмна наслада.

Изведнъж изстинал, изведнъж ужасен, той чу вещия смях на Фаед.

— Изглеждаш зле — каза Скинтик. — Дали да не спрем за почивка?

Нимандър поклати глава.

— Не, нека нетърпението на Клип да ни тегли все напред, Скинтик. Колкото по-скоро приключим… — Но не можа да продължи, не можа да довърши тази мисъл.

— Вижте — каза Десра. — Клип е стигнал края на гората!

Нямаше причина за нетърпението й, само едно изкривено, смътно отражение на самия Клип. Така съблазняваше тя мъжете — като им връщаше вариантите на самите тях, обещаваше променливата си същност като скъп дар, който да утоли нарцистичната им страст. Изглеждаше способна да краде сърца почти без усилие, но Нимандър подозираше, че самообсебеността на Клип ще се окаже твърде силна, с твърде здрава броня срещу всякакви нахлувания. Нямаше да я допусне до своите слаби места. Не, той щеше просто да я използва, както тя тъй често бе използвала мъже, а от това щеше да се роди най-гибелна отрова.

Нимандър не мислеше да предупреждава Клип. Смяташе да ги остави на техните игри и на всички рани, които им предстояха.

Да, остави ги на това, братко. Ние си имаме своите в края на краищата.

„Трябва ли отново да те удуша, за да замълчиш, Фаед?“

Ако ти харесва.

Поляна пред тях, под нея някаква река или поток. Нивите на отсрещния бряг бяха засети с редове от някаква странно червеникава култура с широки листа. Плашила висяха по кръстове в такова изобилие, че приличаха на строена войнишка кохорта. Неподвижни облечени в дрипи фигури във всеки ред, само на по пет крачки една от друга. Въздействието беше смразяващо.

Клип присви очи към далечното поле и опърпаните му стражи. Верижката се завъртя, пръстените заописваха бляскав кръг.

— Има пътека, мисля — каза Скинтик. — Нагоре и до отсрещната страна.

— Що за растения са това? — попита Аранта.

Никой нямаше отговор.

— Защо има толкова много плашила?

Отново не последваха предположения.

Поеха отново, Клип пак водеше.

Водата на потока бе тъмнозелена, почти черна, толкова противна на вид, че никой не спря да пие и всеки затърси камъни, по които да стъпи, вместо просто да нагази в плиткото корито. Заизкачваха се нагоре към полето, рояци насекоми кръжаха около централния стрък на всяко растение, пърхаха като светлозелени цветя, преди да се извисят на облак и да се понесат към следващото.

Когато се приближиха още, стъпките им се забавиха. Дори Клип най-сетне спря.

Плашилата се оказаха живи някога хора. Дрипите бяха увити стегнато, покриваха целите тела; ръце, крака, вратове, лица, всичко загърнато в груб плат, от който сякаш капеше черна течност и се просмукваше в земята. Главите бяха увиснали, вадички гъст тъмен секрет се стичаха изпод марлята, покриваща носовете на жертвите.

— Подхранва растенията според мен — каза тихо Скинтик.

— Кръв? — попита Нимандър.

— Не прилича на кръв, макар че и кръв може да има в него.

— Тоест все още са живи?

Но едва ли беше така. Никое от телата не се раздвижи, никое не вдигна овързаната си глава, чуло гласовете им. Самият въздух вонеше на смърт.

— Не са — заяви Клип. Беше спрял да върти верижката.

— Тогава какво тече от тях?

Клип стъпи на тясната пътека, минаваща през нивата. Нимандър го последва с усилие и чу как другите тръгнаха зад него. Щом навлязоха в нивата, обкръжени от трупове и високи един човешки бой растения, лютивият въздух изведнъж се изпълни с малки насекоми със сбръчкани крилца, започнаха да полепват, мокри и хладни, по лицата им.

Забързаха напред, закашляха задавени.

Браздите под краката им бяха прогизнали, черна кал се лепеше по мокасините им, караше ги да залитат и да се хлъзгат. Най-сетне излязоха на билото и видяха долу дере и някакъв път. Отвъд се редяха още и още ниви, а сред тях — армия от мъртъвци. Хиляди увиснали глави, несекващ поток от черни сълзи.

— Майката да ни благослови — прошепна Кедевис, — кой би могъл да направи такова нещо?

— Всички възможни жестокости са неизбежни — отвърна Нимандър. — Всяко въобразимо престъпление вече е било извършено. — За кой ли път цитираше Андарист.

— Опитвай се да мислиш със собствени мисли поне понякога — сухо рече Десра.

— Видял го е вярно…

— Андарист е предал душата си… и си е въобразил… че това му е спечелило мъдрост — прекъсна го Клип, накъсваше фразата с тракването на пръстените. — В този случай обаче вероятно е улучил истината. Все пак тук намирисва на… необходимост.

— Необходимост — изсумтя Скинтик. Виж, тази думичка може да придаде благост на всяко злодеяние.

Отвъд грозната армия и отвратителните червенолисти растения се беше скътало селце, прелестно и идилично на фона на ниски, обрасли с дървета хълмове. Над сламените покриви се виеше дим.

— Мисля, че трябва да избягваме всякакви срещи — каза Нимандър. — Не ме блазни идеята да свърша набучен в тия ниви.

— Това няма да се случи — заяви Клип. — Трябват ни провизии и можем да платим за тях. Все едно, вече ни видяха. Хайде, ако имаме късмет, може да намерим някоя гостилница или хан.

По пътеката към тях вече се приближаваше някакъв мъж с тъмночервен халат. Краката му под опърпаните пешове на халата бяха голи и бели, но стъпалата му бяха зацапани с черно. Дългата му сива коса бе чорлава. Дланите му изгледаха смешно големи и също бяха боядисани в черно.

Светлосините му очи обходиха групата Тайст Андий и той замаха с ръце и завика на някакъв език, който Нимандър никога не беше чувал. След малко явно изруга, а после заговори на завален андийски.

— Търговци Черен Корал винаги добре дошли! Село Морско радва на гости и близки Син на Тъмата! Елате!

Клип подкани с ръка групата си да го последва.

Мъжът в халата, усмихнат все така широко като побъркан глупак, се обърна и забърза надолу по пътеката.

Хора от селото вече бяха излезли на главната улица и ги наблюдаваха мълчаливо. Нимандър видя на лицата им мрачна безжизненост, в очите им — пустините на изпепелени души, така оголени, тъй уязвими, че трябваше да извърне очи.

Ръцете и стъпалата им бяха зацапани, някои дори бяха почернени около устата.

Мъжът в халата говореше.

— Нов век, търговци. Богатство! Бастион. Здраве. Въздигане от пепел и кости. Саеманкелик, слава на Умиращия бог. Много са жертвоприношенията. На жертвоготовните, о, да, жертвоготовните. И такава жажда!

Излязоха на широк площад с тухлен кладенец на платформа. От всички страни се издигаха рамки, от които висяха обърнати с корените нагоре сушащи се растения, кълбата на корените им, големи колкото черепи, приличаха на детски главички със съсухрени от слънцето лица. При кладенеца имаше старици, вадеха вода на верига, която се извиваше между рамките към нисък тумбест храм. Празните ведра се връщаха по нея.

Мъжът с халата посочи храма — навярно единствената каменна постройка в селото — и каза:

— Осветен някога в името на Панион. Вече не! Вече е Умиращия бог, чието тяло, да, лежи в Бастиона. Гледал съм го. В очите. Ще вкусите ли от сълзите на Умиращия бог, приятели? Такова търсене!

— Що за ужасен кошмар цари тук? — попита шепнешком Скинтик.

Нимандър поклати глава.

— Кажи ми, приличаме ли на търговци?

— Откъде да знам?

— Черен Корал, Нимандър. Синът на Тъмата. Нашите близки са станали търговци!

— Да, но търговци на какво?

Мъжът с халата — жрец някакъв сигурно — вече ги водеше към един занемарен хан вляво от храма.

— Малко търговци стигат толкова далече на изток, видите ли. Но покривът здрав. Ще пратя за слугини и готвач. Има пивница. Отваря в полунощ.

Долният етаж на хана беше затънал в прах, дъските под краката им скърцаха, бяха осеяни с купчинки мишина. Жрецът спря на вратата, сплете пръсти и закима, все така широко усмихнат.

— Става — каза му Клип. — Нямаме нужда от слугини, но пратете готвач.

— Да, готвач. А полунощ в пивницата!

— Добре.

Жрецът ги остави.

Ненанда закрачи напред-назад, подритвайки парчета изпопадала мазилка.

— Не ми харесва това, Вестител. Няма достатъчно хора в това село, не може да не си го видял.

— Достатъчно са за сеене и жънене — измърмори Скинтик и остави торбата си на една от прашните маси.

— Саеманкелик — рече Нимандър. — Това ли е името на умиращия им бог?

— Бих искал да го видя — каза Клип и завъртя отново верижката, гледаше през зацапания прозорец. — Този умиращ бог.

— Това място, Бастион, по пътя за Черен Корал ли е?

Клип се обърна към Нимандър, в очите му се четеше надменно презрение.

— Казах, че искам да видя този умиращ бог. Това е достатъчно.

— Мислех, че… — почна Ненанда, но Клип го отряза:

— Това ти е грешката, воин. Мислене. Има време. Винаги има време.

Нимандър погледна Скинтик. Братовчед му сви рамене, после присви очи и изведнъж се усмихна.

— Твоят бог ли, Нимандър?

— Да.

— Няма да умре скоро значи.

— Да, няма.

— За какво говорите? — попита намръщено Клип, после махна пренебрежително, без да изчака за отговор, и отново се обърна към прозореца. — Всеки умиращ бог все някога ще умре.

— Това милост ли е, о, велики? — попита Скинтик.

— Не, доколкото засяга теб.

— Толкова по-добре, след като не бих могъл изобщо да понеса благодарността ти.

Десра пристъпи напред и застана до Клип. Стояха и гледаха навън през оловното стъкло, като мъж и жена, като съюзници срещу света. Лявата й ръка почти го докосна над лакътя — но не се доближи повече. Въртящите се пръстени предотвратиха това, като завихриха метална преграда.

— Довечера — заяви Клип — никой да не пие.

Нимандър си спомни зацапаните с черно уста и опустошението в очите на селяните и потръпна.

 

 

От горичката до Голямата могила се стелеше мъгла, сливаше се с дима на огньовете на поклонниците, спрели на стан като армия. Небето изсветля, зората сякаш изтласкваше неестествения мрак на юг, ала това бе война, която слънцето не можеше да спечели.

Излизащият от градската порта чакълест път лъкатушеше между по-малки могили, където бяха приютени телата на стотици мъртъвци след завоеванието. Малазанци, Сиви мечове, Риви, Тайст Андий и К’Чаин Че’Малле. По на запад се издигаха по-дълги могили, сетен дом на падналите граждани и войници на града.

Сиърдоминът вървеше по пътя в сумрака. Път през призраци — твърде много, за да може да ги обхване умът, — но му се струваше, че чува ехото на предсмъртните им викове, изпълнените им с болка гласове, зова им към майки и любими. Подминеше ли това място, кой щеше да е тук, за да чува техния ек? Никой, и това бе най-тежката истина. Щяха да се сливат единствено помежду си и нечути щяха да падат по натежалата от роса трева.

Излезе на утринната светлина, все едно че премина през завеса, топлината внезапно го лъхна и той продължи нагоре по склона към огромния лагер. Бе облякъл старата си униформа — нещо като наказание, като самобичуване. Изпитваше нужда да понесе вината си открито, дръзко, да е беззащитен и незащитим. Така виждаше ежедневното си поклонничество до Голямата могила, макар да знаеше много добре, че някои неща не могат никога да бъдат пречистени и че изкуплението е блян на заблудените.

От биваците от двете страни в него се впиха очи, но той продължи спокойно към грамадата съкровища — толкова неизмеримо богатство, че можеше да бъде притежание само на мъртвец, който не може да хвърля алчен поглед към имането си, няма да усеща огромното му бреме нощ и ден, няма да страда от ужасното му проклятие. Следяха го погледи, изпълнени с омраза, презрение, навярно дори с желание за убийство. Все едно. Разбираше тези чувства, чистотата на порива им.

Вървеше. Ръждясалите брънки на дългата му ризница подрънкваха.

Огромното богатство вече лежеше заровено под по-нищожните дрънкулки, но тъкмо тези жалки приношения бяха много по-значими в очите на сиърдомина. В края на краищата сравнителната им стойност бе много по-голяма. Жертвоприношенията трябва да се преценяват според болката при поднасянето и това само по себе си е истинската мяра за цената на добродетелността.

Вече виждаше отблясъка на слънчевата светлина от капките роса по медни монети, лъскавите мъждукащи огладени от морето камъчета във всевъзможни приглушени цветове и форми. Парчетата гледжосана керамика от някой отминал златен век на висока култура. Раздърпани възлести ивици кожа, от които висяха муски, кречетала от кратунки, дарявани на новородени бебета и болни деца. И вече, тук-там, почистените черепи на наскоро умрелите — подкулт, както бе чул, кръжащ около Т’лан Имасс, които коленичеха пред Избавителя и с това ставаха негови безсмъртни слуги. Сиърдоминът знаеше, че истината е по-дълбока от това, по-стъписваща, и че служенето не е клетва, каквато Т’лан Имасс можеха да дадат на когото и да било освен на жената, известна под името Силвърфокс. Не, те бяха коленичили в благодарност.

Тази представа все още го смразяваше и будеше почуда в сърцето му.

И все пак тези зяпнали скелети изглеждаха почти скверно.

Навлезе в разровената уличка и се приближи още. Други поклонници напред оставяха даровете си, обръщаха се и тръгваха обратно покрай него, като го поглеждаха крадешком. Сиърдоминът чуваше още зад себе си, ромон на нашепвани молитви и тихо монотонно пеене.

Щом стигна до гробната могила, той отстъпи встрани от главния поток, смъкна се на колене пред олтара, сведе глава и затвори очи.

Чу как някой пристъпи до него, чу тихия му дъх, но нищо повече.

Сиърдоминът се молеше в мълчание. Редеше същата молитва, ден след ден, всеки път, винаги същата.

„Избавителю. Не търся твоя благослов. Избавлението никога няма да ме достигне, нито трябва, нито от твоето докосване, нито от чието и да било друго. Избавителю, не ти нося никакъв дар, който да положа на могилата ти. Нищо не ти нося освен себе си. Поклонници и пилигрими нищо не ще чуят за твоята самота. Те те бронират срещу всичко, което е човешко, защото така те превръщат в бог. Но ти някога беше смъртна душа. И затова дойдох, единственият ми дар е моята близост. Жалък е, знам, но е всичко, което имам, и всичко, което ти поднасям.“

„Избавителю, благослови тези поклонници около мен.“

„Благослови ги с мир в тяхната нужда.“

Отвори очи, после бавно се изправи.

До него проговори жена.

— Помръкващия.

Той се сепна, но не извърна лице към нея.

— Нямам такава титла.

В отговора й имаше лека насмешка.

— Сиърдомин тогава. Често говорим за теб, в нощта. От огън на огън.

— Не бягам от вашата злъч. И ако някой ден тя отнеме живота ми, така да бъде.

Тя сякаш си пое дъх, а когато заговори отново, насмешката в гласа й я нямаше:

— Говорим си за теб, да. Не със злъч. Избавителя да ни спаси дано, не това.

Озадачен, той най-сетне я погледна. С изненада видя младо гладко лице — гласът му се беше сторил по-стар, с плътен и дълбок тембър, почти пресипнал, — обкръжено от лъскава черна коса, подрязана косо надолу до раменете. Големите й очи бяха с най-тъмното кафяво, с бръчици, неприсъщи за жена на малкото й години. Беше с шаячен халат в ръждивочервен цвят със зелени ширити по него, но халатът висеше отворен, без колан, и откриваше светлозелена ленена блуза, скроена толкова късо, че оголваше леко издутия корем. По малките й гърди прецени, че не носи дете, просто все още не бе преминала закръглената мекота на ранната младост.

Тя срещна погледа му със свян, който отново го изуми.

— Наричаме те Помръкващия от уважение. И на всички, които пристигат, им се разказва за теб, а така гарантираме да няма кражби, изнасилвания, никакво престъпление. Избавителя те е избрал да пазиш децата му.

— Това не е вярно.

— Може би.

— Чувал бях, че никаква беда не сполетява поклонниците толкова близо до Голямата могила.

— Вече знаеш защо.

Сиърдоминът беше втрещен. Не можеше да измисли какво да каже за тази представа. Беше лудост. Беше… да, нечестно.

— Не показва ли Избавителя на всички нас — заговори жената, — че бремето е на всички ни? Че трябва да го приемем върху душите си, но да сме безстрашни, открити и добросърдечни?

— Не знам какво показва Избавителя — на когото и да било. — Тонът му прозвуча по-грубо, отколкото искаше. — Аз си имам свое бреме. Няма да поема вашето — няма да стана отговорен за безопасността ти, нито за който и да е поклонник. Това… това… — „Не за това съм тук!“ И все пак, колкото и да искаше да го изкрещи, само обърна гръб и тръгна обратно по улицата.

Поклонниците се разтреперваха, отдръпваха се от пътя му и усилваха яда му.

Той продължи през лагера, вперил очи напред в сумрака; искаше отново да потъне в хладната му прегръдка — и в града също. Влажните сиви стени, грапавите камъни на улиците, плесенясалата пещера кръчма с обкръжилите го бледи окаяни лица — да, обратно в неговия свят. Където за нищо не го молеха, нищо не искаха от него, нито едно очакване нямаше освен това да седи до някоя маса с играта, подредена пред него, и да играе танца на безсмислена битка.

Вървеше сред вихрушката изгубени гласове на безброй ненужни никому призраци, ботушите му отекваха по камъните.

„Проклети глупци!“

 

 

От телата, проснати по моста, изпънат над рова на цитаделата, течеше кръв, а в небето на север ставаше нещо ужасно. Зловещи рани в цветове като от полудяла дъга прииждаха на поглъщащи мрака вълни. Болка ли душеше самия въздух? Нещо друго ли набъбваше, оживяло, за да разтърси самата вселена?

Ендест Силан, прост послушник в храма на Майката Тъма, вървеше замаян покрай телата към Външната порта и се хлъзгаше в локвите кръв. Зад островърхата арка на портата можеше да се види градът с покривите му, като зъбчати колела на безброй механизми, зъбци, които можеха да се зацепят със самото небе, с цялото сътворение. Такъв беше Карканас, Първородният от всички градове. Но небето се бе променило. Съвършената машина на съществуванието се беше счупила… „Виж небето!“

Градът тръпнеше, покривите бяха нащърбени, с разядени зъбци. Вятърът виеше с гласа на многоцветната гръмотевична буря, развихрила огън и жупел.

„Отлъчени. Ние сме отлъчени!“

Стигна до портата, смъкна се до една от колоните и задраска с нокти сълзите, стичащи се от очите му. Върховната жрица, жестоката поетеса, врещеше в наоса на Храма — врясъци на жена, която насилват. Други — все жени — се гърчеха по мраморния под, тресяха се в унисон в пълзящия си, изпълнен с ужасяваща чувственост танц. Жреци и послушници се бяха опитали да усмирят мятащите се по пода ръце и крака, да облекчат раздраните викове, изригващи от изтерзаните гърла, с празни утешения, но след това, един по един, бяха започнали да се отдръпват в ужас, докато плочите ставаха все по хлъзгави под жените — тъй нареченият „нектар на екстаза“ — и не, никой от мъжете не можеше да се престори, че е нещо друго, не можеше да не го види такова, каквото е, самата истина.

Побягнаха. Подивели от ужас, да, ала прогонени от нещо друго, и не беше ли то завист?

Пламнала беше гражданска война, гибелна като бурята в небето. Семейства се бяха разпаднали, от самата Цитадела до най-бедния дом сред простолюдието. Андийска кръв цапаше Карканас и нямаше къде да се бяга.

През портата. А след това, още докато отчаянието изтръгваше целия живот от Ендест Силан, той го видя. Идваше откъм града долу. Ръцете му бяха в черни лъскави люспи, оголената гръд бе като естествена броня. Кръвта на Тиам кипеше в него, възпламенена от сливането на хаотична магия, очите му грееха, изпълнени с неумолима воля.

Ендест падна на колене на пътя на Аномандър.

— Господарю! Светът пропада!

— Стани, жрецо — отвърна той. — Светът не пропада. Само се променя. Нужен си ми. Ела.

И го подмина, а Ендест се усети, че се е изправил, след като волята на господаря Аномандър стегна сърцето му като желязна ръкавица, обърна го и го тласна след великия воин.

Той потърка очи.

— Къде отиваме, господарю?

— В храма.

— Не можем! Те са полудели… жените! Те са…

— Знам какво ги терзае, жрецо.

— Върховната жрица…

— Тя не ме интересува. — Аномандър спря, погледна го през рамо. — Кажи ми името си.

— Ендест Силан, трета степен послушник. Господарю, моля ви…

Но воинът продължи напред, накара го да млъкне с един жест на люспестата си ноктеста ръка.

— Престъплението на този ден, Ендест Силан, е на самата Майка Тъма.

И тогава, точно в този миг, младият послушник разбра какво възнамерява Господарят. И да, Аномандър наистина щеше да се нуждае от него. От самата му душа — „Майко, прости ми“ — за да отвори пътя, да изведе Господаря на Невидимия път.

„И той ще застане пред нея, да. Висок, непреклонен, син, който не се страхува. Не от нея. Не от нейния гняв. Бурята, о, бурята тепърва започва.“

 

 

Ендест Силан седеше сам в стаята си, голите каменни стени бяха студени като на гробница. Малкият маслен светилник мъждукаше на масата, свидетелство за гаснещия му взор, за петното Светлина на душата му, петно вече толкова старо, така дълбоко просмукано в зарасналата тъкан на раната в сърцето му, че го усещаше като парче дебела кожа.

Тъй като беше стар, имаше привилегията да съживява древни спомени, да възкресява в плътта и костите си възпоминанието за младостта — времето преди болежките да се просмучат в ставите му, преди преходните истини да изтощят тялото му и да го оставят изгърбен и едва кретащ.

„Дръж пътя отворен, Ендест Силан. Тя ще се разгневи срещу теб. Ще се опита да ме прокуди, да се затвори за мен. Дръж. Не отстъпвай.“

„Но, господарю, заклел съм живота си на нея.“

„Каква стойност има това, ако няма да й се иска сметка за делата й?“

„Тя е създателката на всички нас, господарю!“

„Да, и ще отговаря за това.“

Младостта е време за сурови решения. Пламъците им изтляват с възрастта. Самата увереност се съсухря. Бляновете за спасение изсъхват на лозата и кой може да оспори тази попарваща истина? Вървяха през цитадела, населена от мъртъвци, от прекършени, от съсипани. Напреженията, съперничествата и враждите не можеше да се удържат повече. Хаос, роден в грубо и кърваво раждане, и сега детето клечеше сред натрошените си играчки с очи, които изгаряха.

Глупакът влезе в строя. Глупакът винаги влиза в строя. Глупакът тръгва след първия, който го призове. Глупакът отстъпва — със страхливо облекчение — всички свои права да мисли, да избира, да намира собствения си път. И така, Ендест Силан крачеше по зацапаните в пурпур коридори, през пълните с воня проходи там, само на две крачки зад Аномандър.

„Ще направиш ли каквото искам, Ендест Силан?“

„Да, господарю.“

„Ще държиш ли?“

„Ще държа.“

„Ще ми дочакаш ли деня?“

„Кой ден, господарю?“

„Денят в самия край, Елдест Силан. Ще ме дочакаш ли до този ден?“

„Казах, че ще държа, господарю, и ще го сторя.“

„Дръж, стари приятелю. До тогава. До тогава. До мига, когато ще трябва да ме предадеш. Не — без възражения, Ендест. Ще познаеш времето, ще го познаеш и ще го познаеш добре.“

Подозираше, че точно това го държеше жив. Това напрегнато очакване, толкова дълго, че беше хванало здрава кора, втвърдено и станало почти безформено от трупащите се векове.

„Кажи ми, Ендест, какво раздвижва Голямата могила?“

„Господарю?“

„Дали е Итковиан? Дали наистина сме свидетели на раждането на нов бог?“

„Не зная, господарю. Затворен съм за такива неща.“ („Както бях открай време, още от онзи ден в Храма.“)

„А, да. Забравил бях. Извинявам се, стари приятелю. Може би ще говоря със Спинок тогава. Няколко кротки питания може би.“

„Той ще ви служи както винаги, господарю.“

„Да, един от товарите ми.“

„Вие ги понасяте добре, господарю.“

„Лошо лъжеш, Ендест.“

„Да, господарю.“

„Значи ще е Спинок. Когато напуснеш, моля, повикай го — без да бърза, когато има време.“

„Господарю, очаквайте го веднага.“

А Аномандър въздъхна, защото друг отговор не бе възможен, нали? „И аз също съм твое бреме, господарю. Но най-добре да не говорим за това.“

„Виж ме, господарю, виж ме как все още чакам.“

 

 

Нажежена до бяло светлина се изливаше през полуотворените врати на храма, набъбваше на вълни по площада като кипнал порой, толкова силен, че разбутваше трупове. Млечнобели очи зяпваха слепи с всяко обръщане и полюшване на вкочанените глави.

Поеха през площада и тази светлина се застича около пищялите им, смайващо студена. Ендест Силан разпозна най-близките мъртви Андий. Жреци, които се бяха задържали прекалено дълго, пленени в пожара, който Ендест бе усетил, но не беше видял, докато тичаше през коридорите на цитаделата. Между тях — привържениците на различните фракции. На Силхас Руин. На Андарист и на самия Аномандър. На Дретденан, на Хиш Тула, на Ванут Дегала — о, вълни от битки бе имало на този площад, на тези осветени камъни.

„В рождението ще има кръв. В смъртта ще има светлина.“ Да, това беше денят за рождение и за смърт, за кръв и за светлина.

Приближиха се към портите на храма и забавиха, за да огледат вълните светлина, изливащи се по широките стъпала. Цветът им бе станал по-тъмен, зацапан сякаш със стара кръв, но силата в тях намаляваше. И все пак Ендест Силан усети присъствие в тях, нещо сдържано, нещо, което очакваше…

„Нас.“

Върховната жрица? Не. От нея послушникът не долавяше нищо.

Аномандър стъпи на първото стъпало на каменното стълбище.

И спря, когато нейният глас ги изпълни.

„Не. Бъди предупреден, Аномандър, скъпи мой сине, от кръв на Андий е роден нов свят. Разбери ме. Ти и твоите ближни вече не сте сами, не сте вече свободни да играете своите порочни игри. Вече има… други.“

Аномандър заговори:

— Майко, нима допускаше, че ще съм изненадан? Ужасен? Никога не би ти стигнало да си само майка, да сътворяваш, без ръцете ти да прегърнат никого. Да отдаваш всичко от себе си, а единствената ти отплата да сме ние — ние, убийците, изменниците.

„Нова кръв тече в теб.“

— Да.

„Синко, какво си направил?“

— Също като теб, Майко, избрах промяната. Да, вече има други. Усещам ги. Ще има войни между нас и така ще обединя Андий. Съпротивата свършва. Андарист, Дретденан, Ванут Дегала. Силхас бяга, както и Хиш Тула, и Манале. Гражданската война вече свърши, Майко.

„Ти уби Тиам. Синко, разбираш ли какво си започнал? Силхас бяга, да, и къде мислиш, че отива? А новородените, другите, кой мирис ще ги привлича сега, кой вкус на хаотична сила? Аномандър, в убийството ти търсиш мир и кръвта вече тече, и мир няма да има, никога вече.“

„Отхвърлям те, Аномандър, Кръв на Тиам. Отричам всички свои първи чеда. Ще се скитате през селенията, лишени от цел. Делата ви ще са безполезни. Животът ви ще ражда смърт безкрайна. Мракът — моето сърце — е затворено за вас, за всички ви.“

И докато Аномандър стоеше непоклатим, Ендест Силан зад него извика и рухна на колене. Една властна ръка го прониза, изтръгна нещо от него и си отиде… нещо, да, което един ден той щеше да назове с името му: Надежда.

 

 

Седеше взрян в мигащия пламък на светилника. И мислеше как бе станало така, че верността тъй лесно да заеме мястото на отчаянието. Сякаш да замениш това отчаяние с друг избран водач означаваше да се освободиш от всичко, което може да причини болка. Вярност. Размяната, която бе поражение в двете посоки. От едната — всичката воля, от другата — цялата свобода.

От едната — всичката воля.

От другата…

 

 

Мечът, една ръка дълго желязо с цвета на мед, бе изкован в Мрака, в самия Карканас. Единствена наследствена вещ на дома Дурав, оръжието бе познавало трима владетели от деня на закаляването му в ковачницата Хуст, но от родствениците, които го бяха държали преди Спинок Дурав, не бе останало нищо — никакви неудобни вдлъбнатини от износване по роговата дръжка, никаква увита тел около шийката на ефеса, за да се регулира тежестта или балансът; никакви бразди от точене на ръбовете. Мечът изглеждаше все едно бе направен от майстор ковач специално за Спинок, съобразен с всеки негов навик, с всяка особеност на стил и предпочитание.

Тъй че следователно той виждаше в своите предтечи варианти на самия себе си и също като оръжието, той бе само един от вековечната цялост, непроменим, макар да знаеше, че няма да е вечен. И един ден, може би не толкова далече, някой непознат щеше да се наведе, за да изтръгне меча от безчувствените му пръсти и да го вдигне, за да го огледа внимателно. Ецваното острие, почти пурпурните ръбове, задният ръб — остро скосен, предният — по-изтънен и остър. Щеше да примижи след това и да види смътните глифове, вгнездени в линията, минаваща по дължината на острието. И може би щеше да се зачуди на чуждите знаци. Или пък не.

Оръжието щеше да се пази като трофей, като плячка за продан на някой опушен пазар, или да виси отново в ножница на бедрото, подновило предназначението си, което бе да отнема живот, да лее кръв, да изтръгва дъха от смъртни души. И поколения притежатели може би щяха да ругаят неудобната рогова дръжка, странните вдлъбнатини от изтъркване и съвършеното някога наточване, което никой местен ковач не би могъл да уподоби.

Немислима за Спинок беше представата как мечът лежи някъде изгубен, скрит в тревите, маслената обвивка на желязото се стапя и посивява от прахта, а след това ръждата го разкапва като отворени рани. Докато най-сетне, също като ронещите се кости на последния му притежател, мечът не потъне в земята и не се разпадне в обрасла с ръждива кора безформена маса.

Седнал на леглото си, с оръжието на колене, Спинок Дурав втриваше последното масло в желязото, гледаше как глифовете лъсват като оживели при пробуждането на древното вълшебство, бронирало острието против ръждата. Стара магия, която бавно губеше ефикасност. „Също като мен.“ Усмихна се и стана, хлъзна меча в ножницата, после окачи кожения ремък на една кука до вратата.

— По си хубав без дрехи, Спин.

Той се обърна, погледна голата лъскава жена, изтегната върху завивката, отпуснала ръце покрай тялото си и с все още широко разтворени крака.

— Върна се.

Тя изсумтя.

— Каква наглост. Моето временно… отсъствие нямаше нищо общо с теб, както добре знаеш.

— Нищо?

— Е, малко, тогава. Знаеш, че вървя в Тъмнината, а когато тя ме вземе, пътувам наистина далече.

Изгледа я мълчаливо.

— По-често напоследък.

— Да. — Върховната жрица се изправи, потръпна от някаква болка в кръста и го разтърка. — Помниш ли, Спин, как лесно беше всичко това някога? Младите ни тела сякаш бяха направени точно за това единствено нещо, красота, увита около възел от нужда. Как излагахме на показ готовността си, как разцъфвахме като хищни цветя? Как превръщаше то всеки от нас, за нас самите, в най-важното нещо на света, това бе съблазняването на онзи възел от нужда, съблазняване първо на нас самите, а после на другите, толкова много други…

— Говори за себе си — каза Спинок със смях, макар думите й да жегнаха нещо дълбоко в него, смътна болка, на която нямаше смисъл да обръща внимание. Или поне така си каза, задържал леката си усмивка, докато пристъпваше към леглото. — Тези пътувания в Куралд Галайн ти бяха отказани толкова дълго, че ритуалите на отваряне започнаха да изглеждат лишени от цел. Извън грубото плътско удоволствие.

Тя го изгледа изпод тежките си клепачи.

— Да.

— Значи ни е простила?

Смехът й беше горчив.

— Питаш толкова небрежно, все едно разпитваш за разсърден роднина! Как можеш да правиш такива неща, Спин? Би трябвало да ти е отнело половината нощ, за да оформиш този въпрос.

— Навярно възрастта ме прави нетърпелив.

— След мъчението, на което току-що ме подложи? Имаш търпение на лишей.

— Но много по-интересно, надявам се.

Тя стъпи на пода и изсъска от студа на камъка.

— Къде са ми дрехите?

— Изгоряха на пепел в зноя на желанието ти.

— Ето ги там… Донеси ми ги, ако обичаш.

— Кой е нетърпелив сега? — Но вдигна жреческия халат.

— Виденията стават все по-… тревожни.

Той кимна и й подаде халата.

Тя стана, обърна се и пъхна ръцете си в ръкавите, после се отпусна в прегръдката му.

— Благодаря ти, Спинок Дурав, че отстъпи пред моята… нужда.

— На ритуала не може да се откаже — отвърна той и погали късо подрязаната й мастиленочерна коса. — Освен това мислиш ли, че бих отказал такава молба от теб?

— Омръзват ми жреците. Отегчението им е такова, че повечето трябва да поглъщат гнусни отвари, за да се съживят. По-често напоследък трябва да се обслужваме сами, докато те лежат отпуснати като гниещи банани.

Той се засмя. Отдръпна се, за да вземе своите дрехи.

— Банани. Да, най-удивителният плод, с който ни дарява този странен свят. И келик. Все едно, образът, който описваш, е незаслужено неприятен.

— Съгласна съм, и затова ти благодаря отново, Спинок Дурав.

— Никакви благодарности повече, моля. Освен ако не държиш да изрека своите и така да те съкруша с патоса на своя обет.

Тя само се усмихна.

— Остани гол, докато си тръгна.

— Друга част от ритуала ли? — попита той.

— Щях ли да те помоля така смирено, ако беше?

 

 

Когато тя си отиде, Спинок Дурав се облече. Мислеше за собствения си ритуал: обслужването на меча с любовна нежност, сякаш за да напомни на оръжието, че жената, с която току-що бе правил любов, е била само отклонение, временно отвличане, и че в сърцето му има място само за една любов, както подобава на воин.

Вярно, абсурден ритуал, заблуда, но наистина бе патетична. Но при толкова малко неща, на които да държат, Тайст Андий се вкопчваха силно и пламенно във всичко значимо, колкото и да е съмнително и безсмислено.

Излезе.

Играта го очакваше. Витаещият поглед на сиърдомина там, срещу него, с майсторски изваяните, но по същество безжизнени бучки от дърво, еленов рог и кост на масата между тях. Призрачни, нелепи играчи от двете страни.

А когато играта свършеше, когато дойдеха победата и поражението, двамата щяха да поседят, да пият и сиърдоминът отново може би щеше да говори за нещо, без ясно да каже какво е точно, можеше да се хлъзга покрай онова, което го гнетеше, с всяка дума, с всеки двусмислен коментар и наблюдение. И единственото, което Спинок щеше да долови, щеше да е, че има нещо общо с Голямата могила северно от Черен Корал. И със скорошния му отказ да отиде там, който сложи край на поклонничеството му, което караше Спинок да мисли за кризата на вяра у този човек, за заплахата да дойде истинското отчаяние, когато всичко, което Спинок търсеше от своя приятел, можеше да се съсухри, дори да умре.

И къде щеше да намери надежда тогава?

Вървеше по смрачените улици към пивницата и се чудеше дали има нещо, което би могъл да направи за сиърдомина. Тази мисъл забави стъпките му и го накара да смени посоката. По една пресечка, на другата улица, нагоре по склона, сградите се издигаха от двете му страни, низ от ярко боядисани врати — но кой го интересуваха такива неща сега, в тази вечна Нощ?

Спря пред една врата вляво, олющена, с грубо издълбан с длето знак — очертанието на Голямата могила в профил под размазания отпечатък на отворена длан.

Там, където се роди култ, жреци и жрици се появяват със спонтанността на плесен по хляб.

Спинок потропа на вратата.

Тя се открехна и той видя едно око да наднича към него.

— Бих искал да говоря с нея.

Вратата изскърца. В тесния коридор бе застанало младо момиче с шаячна риза. Приклекна почтително.

— Г-господарю… Тя е горе… късно е…

— Нима? И не съм „господар“. Будна ли е?

Отвърна му с колебливо кимване.

— Няма да й отнема много време. Кажи й, че е воинът Тайст Андий, когото срещна веднъж сред руините. Събираше дърва. Аз… почти нищо не правех. Иди, ще почакам.

Момичето се втурна нагоре по стълбите, през две стъпала наведнъж, мръсните му ходила святкаха нагоре при всеки подскок.

Отвори се врата, затръшна се и се отвори отново. Момичето се появи на стълбището.

— Ела!

Стъпалата заскърцаха под него, докато се качваше.

Жрицата — стара и неимоверно дебела — се беше разположила на плюшен някога стол пред олтар, отрупан с дрънкулки. Два мангала отстрани хвърляха оранжева светлина и под тавана се виеше дим, гъсто надвиснал и лютив. Очите на старицата, мътни от пердетата, отразяваха приглушената светлина.

Щом Спинок влезе в стаичката, момичето се измъкна и затвори вратата.

— Не си дошъл, за да прегърнеш новата вяра, Спинок Дурав — каза жрицата.

— Не помня да съм ти давал името си, жрице.

— Всички познаваме онзи, който единствен сред Тайст Андий общува с нас, низшите човеци. Освен стария, който се пазари за стоки на пазарите, а ти не си Ендест Силан, който щеше да се мъчи по стъпалата и да се кланя на всяко, за да не се прекърши под тежестта му.

— Известността ме притеснява.

— Как няма да те притеснява? Какво искаш от мен, воине?

— Искам да те питам нещо. Има ли криза сред вярващите?

— А. Говориш за сиърдомина, който сега ни отказва в нуждата ни.

— Отказва? Как? Каква нужда?

— Не е твоя грижа. Не на Тайст Андий, не и на Сина на Тъмата.

— Аномандър Рейк управлява Черен Корал, жрице, и ние, Тайст Андий, му служим.

— Голямата могила е отвъд Нощ. Избавителя не коленичи пред Сина на Тъмата.

— Загрижен съм за приятеля си, жрице. Това е всичко.

— Не можеш да му помогнеш. Нито, вече е ясно, той може да ни помогне.

— Защо се нуждаете от помощ?

— Очакваме Избавителя. Да сложи край на всичко, което измъчва следовниците му.

— А как ще постигне Избавителя това освен чрез избрани смъртни?

Тя кривна глава, изненадана сякаш от въпроса му. След това се усмихна.

— Задай този въпрос на своя приятел, Спинок Дурав. Когато играта свърши и твоят господар отново победи, и поръчаш бира, и вие двамата — приличате си повече, отколкото би могъл да си представиш — пиете, доволни от компанията си.

— Знанието ти ме смайва.

— Избавителя не се бои от Мрака.

Спинок се сепна. Ококори очи.

— Прегръщането на скръбта на Т’лан Имасс е едно нещо, жрице. Тази на Тайст Андий… да, у Избавителя може да няма страх, но най-добре би било душата му да се пробуди за мъдрост. Жрице, кажи това съвсем ясно в молитвите си. Тайст Андий не са за Избавителя. Бог или не, такава прегръдка ще го унищожи. Съвсем. — „И кълна се в дъха на Майката, ще унищожи и нас.“

— Сиърдоминът те очаква — каза тя. — И се чуди защо се бавиш, след като винаги си точен.

Спинок Дурав се поколеба. После кимна. С надеждата, че богът на тази жена има повече мъдрост от нея. С надеждата също така, че силата на една молитва не би могла да склони Избавителя към зле разбрани желания да посегне към недостижими неща, да опита нещо, което може само да го унищожи. Всичко — заради тази пламенна страст да се излива великодушно благородство, тъй обичайна за новите вярващи.

— Жрице. Твърдението ти, че Голямата могила е извън отговорностите на моя господар, е погрешно. Ако поклонниците са в нужда, Синът на Тъмата ще даде отговор…

— И с това ще претендира за нещо, което не е негово.

— Ти не познаваш Аномандър Рейк.

— Нищо не ни трябва от вашия господар.

— Тогава навярно аз мога да помогна.

— Не. Сега ме остави, Тайст Андий.

Е, беше се опитал, нали? Не че очакваше да спечели повече със сиърдомина. Може би трябваше нещо по-крайно. „Не. Сиърдоминът е самостоятелен човек. Оставяш го на мира. Оставаш нащрек, да, както би постъпил всеки приятел. И чакаш.“

 

 

Ако беше тръгнал от брега, самотникът, който прекосяваше тревистите земи на Северен Ламатат, бе изминал сто левги през дивата прерия. Без място, където да намери храна, освен редкия дивеч, прочут с бързите си крака и копита. Беше мършав, но пък той открай време си беше мършав. Оредялата му сива коса се вееше, дълга и разрошена. Брадата му беше чорлава и сплъстена от мръсотия. Леденосивите му очи бяха диви като очите на звяр.

Дългата плетена ризница шумолеше около прасците му при всяка крачка. Сянката, която хвърляше, бе тясна като меч.

В безоблачното небе кръжаха лешояди или гарвани, или и двете, толкова високо, че не бяха нищо повече от точици, ала все пак следяха самотната фигура далече долу. Или може би просто пищяха в синята пустош и оглеждаха за някоя умираща, грохнала от изтощение твар в сухите треви.

Но този мъж нито умираше, нито беше грохнал. Крачеше с твърдата решимост, характерна за луд, за побъркан. Но лудостта, щеше да отбележи той, е неприсъща за душата, така обвързана със света, с всяко хълмче и туфа трева, със скалите от стари брегове, с техните заоблени камъни варовик, изпъкващи през тънката накъсана кожа от лишей и трошлив мъх. С тънката сянка, която бавно кръжеше, докато слънцето креташе по небето. Със звука на собствения му дъх, който бе доказателство, че остава жив, че светът още не го е взел, не го е свалил, не е откраднал топлината от древната му плът. Лудостта дебне само вътрешното терзание. А Каллор, Върховният крал, император на дузина ужасни империи, дълбоко в себе си беше човек в мир.

За този миг. Но има ли нещо важно извън мига? Единствен миг — и безразсъдно се хвърляш в следващия, отново и отново, твърдо и вярно с всяка стъпка, която правиш. Твърдата земя отекваше през изтърканите подметки на ботушите му. Усещането за допир утвърждаваше реалността и нищо друго не беше важно, и никога нямаше да е.

Човек в мир, и още как. И това, че някога беше властвал над живота на стотици хиляди, властвал беше над тяхното безполезно, жалко съществуване; че веднъж, с един-единствен жест, беше осъдил на смърт победена армия от петнадесет хиляди; че беше седял на трон от злато, сребро и оникс, натъпкан като чревоугодник до пръсване с толкова материално богатство, че то беше загубило целия си смисъл, цялата си стойност… всичко, което оставаше от онези времена, от онази слава, беше самият човек, неговият меч, бронята му и шепа стари монети в кесията. Безкрайни предателства, море от лица, замъглени и смътни от столетия, единственото останало — само алчният, завистлив блясък в очите им, запечатал се завинаги в ума му; ширналите се огън и дим, докато се сгромолясваха империи, една след друга; хаосът в жестоките нощи на бягства от обгърнати в пламъци дворци, бягства от такива приливи на жадни за мъст глупци, че дори Каллор не можеше да избие всички — колкото и да искаше, о, да — нищо от тези неща не пробуждаше и зрънце гняв в душата му. Тук, в тази пустош, която никой не искаше, той беше човек в мир.

Тази истина не можеше да бъде оборена. А ако някой можеше да се надигне сега от самата пръст и да застане пред него, за да я обори — какво пък, той щеше да го накълца на парчета. С усмивка и с невъзмутимо спокойствие.

Твърде много тежест се придаваше на историята, ако питаха Каллор. На собствената история; тази на народи, на култури и на земи. Каква полза да се взираш в минали грешки в преценките, в пропуснат шанс и в проявена небрежност, когато единственият резултат от цялото това усилие бе съжалението? Ба! Съжалението е убежище за глупците, а Каллор не беше глупак. Беше изживял всяка своя амбиция, в края на краищата, изживял беше всяка една от тях, докато целият й цвят не се изцеди и не остане само избледнялото смътно знание, че в живота едва ли има нещо толкова значимо, че да си заслужава усилието да го постигнеш. Че наградите се оказват ефимерни и без никаква стойност.

Всеки император във всеки свят, във всички времена, скоро открива, че грандиозната титла и цялата свързана с нея власт е съществуване, лишено от радост. Дори прекалената жестокост и капризите рано или късно омръзват. А лицата на умиращите, изтезаваните, ами, те са едни и същи и нито едно от тези разкривени лица не благоволява да излъчи искрица прозрение, някоя дълбока, открита със сетния дъх тайна, даваща отговор на всички големи въпроси. Не, всяко лице просто се отдръпва в себе си, криви се и се свива в предсмъртна болка, а онова, което виждат оцъклените очи в последните мигове, разбрал беше Каллор, се оказва нещо съвсем… банално.

Ето, това беше враг: баналността. Царството на малоумните, гордата крепост на глупците. Не беше нужно да си император, за да го видиш: огледай лицата на хората, наобиколили преобърнат впряг, блясъка в очите им, докато протягат вратове и се надигат, за да зърнат кръв или счупени крайници, да се насладят на някоя безсмислена трагедия, изплувала на повърхността в тъмната мастилница на живота им. Погледай, да, тези лешояди на скръб и тогава говори за благородното човечество, толкова мъдро и добродетелно.

Невидим за гарваните или лешоядите, Каллор беше оголил зъби в студена усмивка, сякаш се опитваше да уподоби лицето на трагично падналия идиот, затиснат под колелото на впряга, идиотът, който вижда последното, което ще види, и го открива в лицата на зяпачите, и си мисли: „О, погледнете се. Толкова… банално. Толкова… банално.“

Стресна заек от някакъв храст на двайсетина крачки напред, лявата му ръка замахна изотдолу и един нож блесна като мълния, порази заека в скок и той изрита във въздуха, преди да падне.

Застана над застиналото телце. Погледна капчиците кръв по земята. Ножът беше потънал до дръжката, забит точно над бедрата — в корема значи. Лошо. Непохватно.

Наведе се, издърпа ножа, бързо разряза корема и изтръгна топлите вътрешности на заека. Задържа в ръка лъскавите черва и прошепна:

— Банално.

Едното око на заека се беше вторачило сляпо нагоре. Всичко зад него — свършило, изчезнало.

Но той вече бе виждал всичко това. Повече пъти, отколкото можеше да изброи. Зайци, хора — все едно и също. В този сетен миг, да, няма нищо, което да се види, тъй че какво ти остава, освен да си тръгнеш?

Захвърли вътрешностите настрани, вдигна заека за задните крака и продължи по пътя си. Заекът идваше с него. Не че държеше. По-късно щяха да седнат двамата на вечеря.

Високо горе в небето черните точици бяха започнали да се спускат. Също толкова празните им очи бяха зърнали червата, разпилени на сиви лъскави въжета по жълтите треви по дирята на самотния мъж. Празни очи, но друг вид празнота. Не онази на баналността на смъртта, не, а на баналността на живота.

Същите очи като на Каллор.

И имаше милост в бързата смърт на заека, защото, за разлика от неизброимите стотици хиляди човешки същества, последното, което бе видяло животинчето, не бяха дълбоко празните очи на Каллор — гледка, която носеше ужас на лицето на всяка жертва.

Светът, казал беше някога някой, връща онова, което му се дава. В изобилие. Но пък, както би изтъкнал Каллор, все някой някога казва нещо. Докато на него не му писнеше и не заповядаше да го екзекутират.