Стивън Ериксън
Дан на Хрътките (5)

2.

Аномандър лъжа не изрича, нито лъжите търпи.

О, де да можеше таз глухота

да го споходи през дните и нощите

под дъждовете черни на Корал.

Ала не беше съдено да бъде.

 

…

И тъй, избираме ний да не чуваме

туй стържене ужасно, шляпането

на колелета дървени, ни тропота по камъка,

подрънкващия укор на веригите, те сякаш

на друг отвъден свят са, дето мрак

изригва от прокълната ковачница въздушна

и слънце се не вдига нивга —

друг някой свят, не нашият —

да, тъй благослови ни, Аномандъре, с това

продажно лицемерие, с лъжа и със утеха,

и роби няма да сме ние, бремето

ще е илюзия, а пък оковите

ще могат да се скършат

само с мисъл

и всички тез ридания

и стонове са само шепот

на спящите сърца — да, само приказка,

приятели; отричащият обожанието

и мечът, който носи, не побират нищо,

дори и спомен даже, и ако има място

в уютна юдол за души изгубени,

които теглят все напред порутения храм,

то̀ то е само в грешното въображение,

несвързано със трезви усложнения —

и не е толкоз кърваво като света окървавен

и с тази си утеха обитаваме

без слух, без взор, безчувствени и в мир

в измисленото свое място, в драгоценен ред…

Монолог

Аномандарис, Кн. IV

Фишер кел Тат

Драконова кула стърчеше като факел над Черен Корал, щръкнала от северозападния ъгъл на Новия андийски дворец. Беше от масивен черен базалт, покрит с напукан многостенен обсидиан, който блестеше сред вечния сумрак, загърнал града. На плоския покрив бе кацнал дракон с пурпурни люспи и свити криле, клинообразната му глава бе клюмнала на една страна тъй, че все едно се взираше в безумната, тънеща в сенки бъркотия от сгради, улици и улички на града долу.

Все още имаше граждани в Черен Корал — сред човешките същества, — които вярваха, че страховитият страж е каменното творение на някой майстор художник сред властващите Тайст Андий, и тази представа будеше кисела насмешка у Ендест Силан. Вярно, той разбираше колко упорито може да е подобно невежество. Мисълта за истински, жив дракон, който хвърля гневния си поглед над града и множеството му забързани обитатели, бе наистина ужасяваща и всъщност, ако бяха достатъчно близо, за да видят блесналия глад в многоцветните очи на Силана, отдавна щяха да са избягали от Черен Корал в сляпа паника.

За елейнта да остане така, абсолютно неподвижен, ден след нощ, от седмици и месеци и вече близо цяла година, не беше необичайно. И Ендест Силан го знаеше по-добре от всеки друг.

Тайст Андий, могъщ някога чародей в Лунния къс, а сега нищо повече от едва смогващ да се справи със задълженията си кастелан на Новия андийски дворец, крачеше бавно по Улицата на меча, възвиваща на юг към обезлесения парк, известен с името Сивия хълм. Беше напуснал ужасно осветения Рибен квартал, където пазар Външни води така препълваше всеки булевард и уличка, че тези, които караха двуколките си да натоварят покупки, се принуждаваха да ги оставят на един площад точно на север от Сивия хълм. Несекващите потоци наемни носачи — сбираха се всяко утро на Площада на колите — винаги подсилваха хаоса между сергиите, провираха се, пробягваха, хлъзгаха се като змиорки в човешкото гъмжило. Макар пазар Външни води да си беше спечелил името, защото преобладаващата там риба за продан идваше от моретата отвъд Нощ — вечния мрак, загръщащ града и околностите на протежение почти третина левга, — можеше да се намерят и от белите, с очи като драгоценни камъни същества от Нощна вода на залива Корал.

Ендест Силан бе уредил поръчката бели змиорки за следващата седмица от нов снабдител, тъй като траулерът на предишния бе повлечен на дъното от нещо, оказало се твърде голямо за мрежата му, и това бе довело до загубата на целия екипаж. Нощна вода не беше просто неосветена ивица море в залива, за жалост. Беше Куралд Галайн, истинска проява на лабиринта, напълно възможно беше да е бездънна и понякога неприятни зверове изникваха във водите на залива Корал. Нещо се беше появило там в дълбините и сега принуждаваше рибарите да прибягват до куки и корди вместо мрежи — метод, възможен само защото змиорките кипяха точно под повърхността, десетки хиляди, тласнати натам от ужаса. Напоследък повечето змиорки бяха уловени на въдица.

Южно от Сивия хълм уличните фенери се разредяваха — Ендест Силан вече навлизаше в квартала на Андий. Както обикновено, улиците бяха почти празни. Никъде не се виждаха Тайст Андий, насядали по стъпалата на входове или зад сергиите, подпрени на щандовете да хвалят стоките си или просто да зяпат минувачите. Редките минувачи до един се бяха забързали нанякъде, навярно за дома на приятел или роднина, за да се включат в станалите рядкост ритуали на общуване. Или се връщаха по домовете си от подобни досади, разредени като дима от гаснещ огън.

Нито един родственик Тайст Андий не срещаше погледа на Ендест Силан — плъзгаха се покрай него като призраци. Това, разбира се, бе нещо повече от обичайното безразличие, но той вече бе свикнал. Старец като него трябваше да е дебелокож, несъмнено, а не беше ли той най-старият от всички? С изключение на Аномандър Драгнипурейк.

Ала все пак Ендест можеше да си спомни младостта, образ за самия себе си, смътно размит от времето, как стъпва на този свят в една безумна нощ, как бурите раздират небето. „О, бурите в онази нощ, студеният вятър в лицето… онзи миг, виждам го все още.“

Стояха изправени пред един нов свят. Гневът на неговия господар се отцеждаше, но бавно, изсипваше се като дъжд. Кръв капеше от рана от меч в лявото рамо на Аномандър. А погледът му…

Ендест въздъхна, докато се изкачваше по улицата, но въздишката беше неравна, хриплива. Вляво от него бяха купчините отломки от стария дворец. Няколко нащърбени стени се издигаха все още тук-там, а работните групи бяха разчистили пътеки през развалините, за да извадят камъни и неизгорели греди. Оглушителното сгромолясване на сградата все още разтърсваше костите на Ендест и той поспря, протегна ръка и се подпря на една стена. Натискът се връщаше, челюстта му изпука, щом стисна зъби, болка прониза черепа му.

„Не пак, моля те.“

Не, това нямаше да стане. Онова време беше свършило, приключило беше. Той беше оцелял. Беше направил каквото му бе заповядал господарят му и не се беше провалил. Не, това изобщо нямаше да стане.

Ендест Силан се изправи, с плувнало в пот лице, стиснал очи.

Никой не срещаше погледа му и затова беше тази… слабост.

Аномандър Драгнипурейк бе извел десетките си оцелели следовници на тази ивица нов свят. Зад пламенния гняв в очите му се четеше триумф.

Това, каза си Ендест Силан, си заслужаваше да се помни. Струваше си да се държиш за него.

„Приемаме бремето както трябва. Побеждаваме. И животът продължава.“

По-пресен спомен се надигна в ума му. Непоносимият натиск на дълбините, водата, която натискаше отвсякъде.

„Ти си моят последен Върховен маг, Ендест Силан. Можеш ли да направиш това за мен?“

„Морето ли, господарю? Под морето?“

„Можеш ли да направиш това, стари приятелю?“

„Господарю, ще се опитам.“

Но морето бе пожелало Лунния къс, о, да, беше го поискало с жестока, неумолима жажда. Обкръжило бе камъка, стиснало бе небесната цитадела в съкрушителната си прегръдка и накрая нямаше вече изтръгване от тъмните му вихрени легиони.

О, Ендест Силан ги бе опазил достатъчно дълго, но стените рухваха, докато господарят му призоваваше сетните резерви сила на небесната цитадела, за да я вдигне от дълбините, да я вдигне, да, отново в небесата.

„Толкова тежко бе това бреме, тъй необятно…“

Наранен невъзвратимо, Лунният къс вече бе мъртъв, мъртъв като силата на самия Ендест Силан. „Двамата се удавихме в онзи ден. Двамата умряхме.“

Бесни водопади черна вода се изсипваха с грохот, дъжд от каменни сълзи, о, как плачеше Лунният къс. Пукнатините се разширяваха, красотата се сгромолясваше с грохот…

„Трябваше да си отида с Лунния къс, когато той най-сетне остави водата да го отнесе, да, трябваше. Да се свия между пленените вътре мъртъвци. Господарят ми ме уважава за жертвата ми, но всяка негова дума е като пепел, лъхнала през лицето ми. Бездънна бездна, усещах срутването на всяка стая! Изригващите по стените цепнатини бяха като сечове от меч в душата ми и как кървяхме, как стенехме, как пропадахме с тленните си рани!“

Натискът нямаше да отстъпи. Вече беше вътре в него. Морето търсеше мъст и вече можеше да го връхлита където и да беше. Високомерието бе нанесло проклятие, жигосало беше душата му. Дамга, която гноясваше. Твърде стар и уморен беше вече, за да се бори с нея.

„Вече съм Лунният къс. Разбит в дълбините, негоден да се издигне на повърхността. Потъвам, а натискът се усилва. Как се усилва!“

Не, това нямаше да стане. Той вдиша със съсък, оттласна се от стената и се затътри напред. Вече не беше Върховен маг. Не беше нищо. Прост кастелан, който се суети над кухненски съдове и храни, следи наръчите дърва за камините. Восък за жълтооките свещари. Мастило от сепия за лекьосаните писари…

Сега, щом застанеше пред своя господар, говореше за дребни неща и това бе неговото наследство, единственото, което бе останало.

„И все пак не стоях ли с него на онзи бряг? Не съм ли последният останал, който да сподели онзи спомен с господаря?“

Напрежението бавно намаля. Отново бе преживял прегръдката му. А следващия път? Не можеше да гадае, но не вярваше, че ще може да издържи още дълго. О, болката, която стискаше гърдите му, тътенът в черепа му.

„Намерихме нов снабдител на бели змиорки. Това е, което ще му кажа. А той ще се усмихне и ще кимне, и навярно ще отпусне ръка на рамото ми. Внимателно, леко стисване, толкова леко, че да не счупи нищо. Ще ми благодари.“

„За змиорките.“

 

 

Беше израз на кураж и твърдост това, че мъжът нито веднъж не бе отрекъл, че е бил сиърдомин в Панион Домин. Че всъщност е служил на лудия тиран в същата цитадела, която сега беше в руини няма и на един хвърлей камък от Ожулената кръчма. Това, че държеше на титлата, не бе доказателство за някакво изкривено чувство на маниакална вярност. Мъжът с изразителния поглед разбираше от ирония, а ако някой човек в града се оскърбеше, като го чуе, че се представя така, какво пък, сиърдоминът можеше да се погрижи за себе си, а това бе съхранено качество, от което нямаше причина да се срамува.

Толкова и почти нищо повече не знаеше Спинок Дурав за мъжа, ако не се броеше впечатляващото му умение в играта, която играеха сега: древна игра на Тайст Андий, наречена Кеф Танар, която се бе разпространила сред населението на Черен Корал и всъщност, както беше чувал — и в други градове, чак до самия Даруджистан.

Толкова крале и кралици, колкото бяха играчите. Бойно поле, което се разширяваше с всеки кръг и никога не оставаше същото два пъти. Войници, наемници и магове, убийци, шпиони. Спинок Дурав знаеше, че първоначалното вдъхновение за Кеф Танар може да се намери във войните за наследството сред Първите чеда на Майката Тъма и че една от фигурите за крале не току-така има резка сребриста боя на гривата, докато друга е от бяла акация. Имаше кралица на Белия пламък, с коронка от опал; и други, които Спинок можеше да назове, ако си направеше труда, стига някой изобщо да проявеше интерес, но се съмняваше.

Повечето се придържаха към мнението, че бялата грива е отскорошна превземка, нещо като насмешлив поздрав към отчуждения владетел на Черен Корал. Всички плочки по самото игрално поле бяха оцветени в аспектите на Тъмата, Светлината и Сянката. Плочките на Великия град и Цитаделата се приемаха като съответстващи на Черен Корал, макар Спинок Дурав да знаеше, че вечно разширяващият се Велик град (имаше над петдесет плочки само за Града, а играчът можеше да си направи още, ако пожелае) е всъщност Карканас, Първият град на Тъмата.

Но все едно. Важна беше самата игра.

Спинок Дурав, единственият Тайст Андий в цялата Ожулена, седеше с други четирима играчи, плюс цяла тълпа, вече събрала се около тях, за да наблюдава титаничната битка, която продължаваше вече пет камбани. Димът висеше над главите им на валма, скриваше ниските греди на главното помещение на кръчмата и замъгляваше светлината на факлите и свещите. Груби колони крепяха тавана, иззидани от останки от стария дворец и самия Лунен къс, до една наместени непохватно, някои застрашително наклонени и с пукнатини в замазката. Разлят ейл образуваше локви по неравните каменни плочи на пода, където лазеха черногърби саламандри — опитваха се пиянски да се сношават с хорските крака, така че човек трябваше да ги рита непрекъснато.

Сиърдоминът седеше срещу Спинок. Двама от другите играчи се бяха примирили с ролята на васали, и двамата вече поданици на кралицата с опаловата коронка на сиърдомина. Силите на третия играч бяха притиснати в един ъгъл на игралното поле и сега той размисляше дали да свърже съдбата си със сиърдомина, или със Спинок Дурав.

Избереше ли първото, Спинок щеше да се окаже в беда, макар и съвсем не довършен. В края на краищата все пак беше играч ветеран, с опит от близо двайсет хиляди години.

Спинок беше едър за Тайст Андий, широк в раменете и някак странно мечешки на вид. В дългата му невързана коса имаше смътен червеникав оттенък. Очите му бяха раздалечени на широкото, плоско донякъде лице с изпъкнали квадратни скули. Тънката му уста се беше стегнала в усмивка — изражение, което рядко се променяше.

— Сиърдомин — рече той сега, докато притиснатият в ъгъла играч увърташе, притеснен от съветите на приятелите, струпани зад стола му, — имате изключителен талант за Кеф Танар.

Онзи само се усмихна.

В предишния кръг едно хвърляне на ашиците бе отпратило наемническа монета в кралската съкровищница на сиърдомина. Спинок беше очаквал набег по фланга с четирите останали фигури наемници, било за да се окаже натиск на третия крал, ако предпочете да остане независим или да свърже съдбата си със Спинок, или за да ги вреже по-дълбоко в територията на Спинок. Но при шепата все още останали полеви плочки и след като Портата все още не беше избрана, за сиърдомина щеше да е по-благоразумно да се въздържи.

Всички затаиха дъх, когато третият играч бръкна в кесията да вземе полева плочка. Извади ръката си свита в юмрук и погледна Спинок в очите.

Нерви и алчност.

— Три монети, Тайст, и съм твой васал.

Усмивката на Спинок се втвърди и той поклати глава.

— Не купувам васали, Гарстен.

— Тогава ще загубиш.

— Съмнявам се, че и сиърдоминът ще купи съюза ти.

— Хайде, ела ми — рече сиърдоминът на Гарстен. — На четири крака и заднешком.

Очите на Гарстен пробягаха напред-назад, докато преценяваше коя пепелянка ще ухапе по-безболезнено. След малко изръмжа тихо и показа плочката.

— Порта!

— Радвам се да те видя, че седиш от дясната ми страна — рече Спинок.

— Оттеглям се!

Страхливо, но предсказуемо. Това беше единственият ход, който позволяваше на Гарстен да запази монетите в съкровищницата си. Спинок и сиърдоминът го изчакаха да извади фигурите си от полето.

А сега беше редът на Спинок. След като Портата бе влязла в играта, той можеше да призове петте дракона, които беше струпал. Те полетяха високо над грижливо построените наземни защити на сиърдомина и ги попиляха със загубата само на един от отчаяната магия на двамата Върховни магове от кулите на Високата цитадела на сиърдомина.

Атаката унищожи две трети от Вътрешния двор на сиърдомина и буквално изолира кралицата.

С наземната защита, изпаднала в пълен безпорядък при липса на командване, Спинок настъпи в клин със своите наемници, както и с ескадрон от Елитната конница, като разцепи вражеските сили на две. Двамата васали един след друг се вдигнаха на бунт, като всеки остана на полето достатъчно дълго, за да опустошат още затруднените сили на сиърдомина, преди да отстъпят през Портата. Когато кръгът на играта отново стигна до него, сиърдоминът нямаше никакъв избор, освен да се пресегне и да обърне кралицата си върху игралното поле.

Спинок Дурав се наведе да събере печалбата си.

— Ресто! Кана ейл за масата!

— Винаги си щедър с моите пари — каза с кисела усмивка сиърдоминът.

— Тайната на щедростта, приятелю.

— Оценявам жеста.

— Знам.

Както бе обичайно, другите трима играчи, след като се бяха оттеглили, не можеха да се възползват от никакъв жест за отпразнуване на победа в играта. Поради това Спинок и сиърдоминът бяха в правото си да си поделят каната с ейл и това изглеждаше най-задоволителният край на такава умело проведена кампания. Тълпата се разпръсваше и слугите се раздвижиха отново.

— Проблемът с нас, нощните бухали… — заговори сиърдоминът, изгърбен над халбата си. Когато вече изглеждаше, че няма да каже нищо повече, добави: — Ни веднъж не поглеждаш към онова зацапано стъкло ей там, да видиш божурената целувка на зората.

— Зората? Ах, да, да възвести свършека на нощта — рече Спинок и кимна. — Това е непрекъснат извор на изненада за нас, Тайст Андий: че останаха толкова много хора. Този безкраен мрак е бреме за душите ви, или така поне съм чувал.

— Ако няма никакъв изход, да, може да изкриви нечий ум до лудост. Но малко езда извън северната порта до Могилата, и яркият ден те зове. Същото е и за рибарите, плаващи до Външни води. Без такива възможности, Спинок, вие, андиите, наистина щяхте да сте сами в Черен Корал. Лунният къс хвърля сянка дълго след смъртта си, така поне пеят поетите. Но ще ти кажа едно. — Сиърдоминът се наведе да допълни халбата си. — За мен този вечен мрак е добре дошъл.

Спинок знаеше, че мъжът срещу него носи в душата си горест, по-тежка от всякаква сянка и много по-мрачна; и в това той беше навярно повече Тайст Андий, отколкото човек, освен в едно. А то бе единственото, което улесняваше Спинок Дурав да го нарича приятел. Сиърдоминът, въпреки цялата си горест, успяваше някак да сдържа отчаянието си, да се опълчва на обсадата му, която отдавна беше надвила Тайст Андий. Човешка черта, несъмнено. Повече от черта: качество, силно в своята гъвкавост, добродетел, от която, макар да не можеше да я намери у себе си — нито у никой свой сродник Тайст Андий, — Спинок все пак можеше да извлича поддръжка. Понякога се чувстваше като паразит, тъй жизнено се бе оказало това подхранване от чуждата сила, а понякога се боеше, че това е единственото, което го опазва жив.

Сиърдоминът си имаше свое бреме и Спинок бе решил твърдо приятелят му никога да не разбере в каква потребност се е превърнал за него — тези игри, тези нощи сред вечната Нощ, тази запусната кръчма и каните евтин пенлив ейл.

— Тази ме изтощи — каза мъжът, като остави празната халба. — Мислех, че съм те хванал — да, знаех, че плочката Порта още не е изиграна. Две плочки да те заобиколя обаче, и всичко щеше да е мое.

Нямаше какво толкова да се отвърне на това. И двамата разбираха, че рискът бе решил играта. Необичайното бе в нехарактерната за сиърдомина необходимост да се оправдава.

— Иди да поспиш — каза Спинок.

Сиърдоминът отвърна с крива усмивка. Поколеба се, сякаш не можеше да реши да отвърне ли нещо, или не, или просто да се вслуша в съвета му и да се дотътри до дома си.

„Не ми говори за слабост. Моля те.“

— Придобил съм навика — рече другият, докато следеше с присвити очи някаква дребна свада близо до тезгяха, — да се изкачвам по руините. Да се заглеждам над нощната вода. Да си спомням старите хора-котки и техните семейства… да, те май отново са се завъдили, но разбира се, няма да е същото, изобщо няма да е същото. — Помълча за миг, после хвърли бърз притеснен поглед към Спинок. — Виждам господаря ви.

Тайст Андий повдигна вежди.

— Аномандър Рейк?

Кимване.

— Първия път беше преди две седмици. А сега… всеки път, някъде към дванайсетата камбана. Стои на стената на новата цитадела. И като мен се взира към морето.

— Той обича… самотата — каза Спинок.

— Винаги съм бил подозрителен към подобно твърдение.

„Да, мога да разбера защо.“

— Това идва от владеенето, от управлението. Повечето от първоначалния му двор ги няма. Корлат, Орфантал, Сорит, Пра’иран. Изчезнали или мъртви. Това не прави нещата по-леки. Все пак някои остават. Ендест Силан например.

— Когато го видя застанал така сам… — Сиърдоминът извърна очи. — Изнервя ме.

— Доколкото разбирам, всички ние успяваме да го постигнем това с вас, хората — отбеляза Спинок. — Все едно сме като призраци в този град.

— Стражи без нищо, което да пазят.

Спинок помисли над това, после попита:

— И Синът на Тъмата ли? Хората дразнят ли се от равнодушното му управление?

Сиърдоминът отвърна с гримаса.

— Де да бяха всички владетели толкова равнодушни. Не, „равнодушен“ не е най-точната дума. Него го има, когато е важно. Администрацията и властта — нито едно от двете не може да бъде оспорено, нито има причина за това. Синът на Тъмата е… благодушен.

Спинок помисли за меча, вързан на гърба на господаря му, и това добави леко тръпчивия привкус на неизбежна ирония към думите на приятеля му. А след това си помисли за мъртвите градове на север. Маурик, Сета, Лест.

— Не че някое от съседните кралства поглежда към богатата плячка, каквато е Черен Корал. Те или са мъртви, или, както е на юг, в пълно безредие. Тъй че заплаха от война няма. Какво остава за един владетел тогава? Както казваш ти, администрация и власт.

— Не ме убеждаваш, приятелю — рече сиърдоминът, беше присвил очи. — Синът на Тъмата, това да е титла за бюрократ? Едва ли. Рицарят на Мрака да пази от улични разбойници?

— Това е проклятието на дългия живот — отвърна Спинок. — По висините се издигаш и пропадаш, непрекъснато. Преди време имаше голяма и скъпа война срещу Панион Домин. Преди нея — още по-гибелна и много по-дълга вражда с Малазанската империя. Още по-преди — Джакуруку. Сиърдомин, Аномандър Рейк е спечелил отдиха си. Мира си.

— Тогава може би той е този, който негодува. Взира се над суровите води на Канала, а дванадесетата камбана кънти като погребална песен в сумрака.

— Доста поетично — рече с усмивка Спинок, но нещо студено имаше в сърцето му, сякаш образът, съживен от приятеля му, бе твърде болезнен. Тази мисъл го отрезви. — Не знам дали господарят ми негодува. Никога не съм бил толкова важен. Нищо повече от един воин между хилядите. Не сме говорили от столетия.

Сиърдоминът го изгледа с неверие.

— Но това е абсурд!

— Нима? Погледни ме, сиърдомин. Прекалено своенравен съм. Това е вечното ми проклятие. Никога не съм бил годен да командвам, дори отделение. Изгубих се в Леса на Мот, пет дни се препъвах из тръни и храсти. — Спинок се разсмя и махна с ръка. — Стара и безнадеждна кауза, приятелю.

— Обикновено се твърди, Спинок, че всички вие, останалите Тайст Андий — оцелелите от всички тези войни — сте по необходимост елитът, най-страховитите от всички.

— Бил си войник, знаеш по-добре. О, сред редиците на Андий има много герои. Но също толкова много сме просто тези, които извадиха късмет. Така стават нещата. Изгубихме много велики герои в битките срещу малазанците.

— Безнадеждна кауза, казваш? — Сиърдоминът сви устни. — Но ето, че в Кеф Танар водиш кампаниите майсторски.

— С войници от резбовано дърво съм непобедим, да. Виж, с живите е съвсем друга работа.

Мъжът срещу него изсумтя, но като че ли се отказа да рови повече в това.

Поседяха в дружеско мълчание. Ресто донесе нова кана ейл и Спинок бе доволен, докато ейлът течеше от кана в халба до уста, че никакви приказки за минали дела по далечни бойни полета не се повдигаха повече, за да разкрият полуистините и откровените лъжи, които току-що бе изрекъл.

А когато дойде моментът, в който зората разгъна божурената си червенина над далечния хоризонт на изток, миг невидим за никого в град Черен Корал, Спинок Дурав кимна, но по-скоро на себе си. Вечен мрак или не, един Тайст Андий знаеше кога идва светлината. Поредната ирония бе това, че само хората в Нощ не усетиха началото на деня, прехода на незримото слънце отсам сумрака, безкрайния му път по небето.

Преди съвсем да се напият, двамата се разбраха за времето за нова игра. А когато сиърдоминът най-сетне се надигна с олюляване и махна небрежно за довиждане, преди да заплете крака към вратата на кръчмата, Спинок се усети, че му желае безопасно завръщане у дома.

Най-щедро пожелание, макар и поднесено мълчаливо.

Аномандър Рейк вече сигурно се беше запътил към тронната зала, където щеше да втвърди духа си, за да се изправи срещу жестоките повели на деня: разпределянето на помощи, отсъждането по жалби на търговци, донесенията за състоянието на продоволствието, изслушването на пратеници от далечни свободни градове, дошли да потърсят търговски съглашения и договори за взаимна защита (да, много бяха).

О, Рицарят на Мрака се сражаваше с всякакви зверове и демони!

 

 

Мракът отстъпваше. Но пък той винаги отстъпваше. Не можеше да се разбере колко дълго продължаваше това пътуване в Куралд Галайн, нито да се пресметнат огромните изминати разстояния, крачка, след крачка, след крачка. Всичко беше безредно, всичко беше монотонно и неизменно. Нимандър Голит отново и отново сякаш се пробуждаше сепнат, потръпваше и осъзнаваше, че е вървял механично сред другарите си, всички блестяха смътно и сякаш се рееха в някаква безплътна пустош с онзи с името Клип на няколко крачки напред: той крачеше с решимост, каквато никой от тях не можеше да уподоби. В такива моменти Нимандър за пореден път разбираше, че се е изгубил.

Преоткриването къде е не будеше удовлетворение. Преоткриването кой е самият той бе още по-лошо. Младият Нимандър Голит не беше нищо повече от пристъп на спомени, притъпени от низ запомнени усещания — красива жена, издъхваща в прегръдката му. Друга жена, издъхваща под дланите му, лицето й потъмнява като буреносен облак, който не може да се разпръсне, очите й се изцъклят, а ръцете му продължават да стискат. Ритащо тяло, запокитено във въздуха, излита с трясък през прозорец и изчезва в дъжда.

Вериги можеха да се въртят цяла вечност, брънки да лъсват, изпълнени с нещо като живот. Изтъркани ботуши можеха да се тътрят напред, един след друг, като остриета на ножици. Обещания можеше да се изричат, съгласия да се налагат като подута длан, натикана в тясна ръкавица. Всички можеха да устоят, облечени в своята увереност. Или да чувстват, че тя ги тегли напред като вятър, който знае накъде отива. Всички можеха да жадуват за топлина в тази прегръдка.

Ала това бяха празни неща, подскачаха пред очите му като кукли на заплетени конци. Щом се пресегнеше да разплете тези конци, да придаде смисъл на всичко това, те се отдръпваха, вечно недостижими.

Скинтик, който сякаш бе готов да се отзове с усмивка на всичко, крачеше до него, на половин стъпка напред. Нимандър не можеше да види достатъчно добре лицето на братовчед си, за да разбере как е приел Скинтик тъмнината, разпростряла се вечно пред тях. Но щом тази непроницаема бездна започна да чезне и напред изникнаха някакви борове, братовчед му се извърна с определено крива усмивка и каза:

— Не беше чак толкова лошо. — Всяка дума прозвуча като лъжа, сякаш се наслаждаваше да се подиграва със себе си.

Влажен въздух вече се вихреше около тях, хладен в милувката си, а стъпките на Клип се бяха забавили. Когато се обърна, видяха колко е изтощен. Халките се завъртяха веднъж на верижката в ръката му, после се изпънаха рязко.

— Ще лагеруваме тук — каза той хрипливо.

Някаква предишна битка беше направила бронята и дрехите на Клип на дрипи, със стари петна от кръв по тъмната кожа. Толкова много рани, че ако бяха нанесени наведнъж, би трябвало да го убият. Малко от това бяха видели в онази нощ на улицата във Втори девичи форт, когато ги бе призовал.

Нимандър и Скинтик загледаха родствениците си, докато сядаха по меката горска глина, всеки където стоеше, с празни очи и опустошени. „Да, обясненията са ефимерни. Те са мечът и щитът на атаката, а зад тях се крие мотивът. Обясненията целят да намерят слабостта, а от използването на слабостта идва отстъплението и възможността за абсолютно поражение.“ Тъй беше писал Андарист преди много време, в трактат, наречен „Бой и договаряне“.

Скинтик, чието издължено шутовско лице бе изпито от умора, дръпна Нимандър за ръкава, посочи му с брадичка и тръгна настрани през дърветата. След миг Нимандър го последва.

Братовчед му спря на трийсетина крачки от импровизирания бивак и седна.

Нимандър се настани на мократа земя срещу него.

Слънцето бе започнало да се издига, цедеше светлина през сумрака на леса. С нея дойде и смътният мирис на морето.

— Вестител на Майката Тъма — рече тихо Скинтик, сякаш отмерваше тежестта на думите. — Смъртен меч. Дръзки титли, Нимандър. Ами, мислех си за по една и за нас двамата — нямах с какво друго да си запълня ума в това безкрайно вървене. Скинтик, Слепия шут на Дома Мрак. Харесва ли ти?

— Ти не си сляп.

— Нима?

— За какво искаше да говорим? — попита Нимандър. — Не за глупави титли, предполагам.

— Зависи. Този Клип гордо утвърждава своята, в края на краищата.

— Не му ли вярваш?

Полуусмивка.

— Братовчеде, малко неща има, в които наистина вярвам. Освен оксиморонния факт, че уж интелигентни хора като че ли изпитват наслада това да са глупави. За това виня хаотичната гмеж от чувства, които поглъщат разума тъй както водата поглъща сняг.

— Чувствата са рожба на истински мотивации, все едно дали тези мотивации са съзнателни, или не — отвърна Нимандър.

— Човекът помни това, което чете. Което го прави определено опасен, да не говорим, че и досаден понякога.

— Какво ще обсъждаме? — попита Нимандър малко раздразнено. — Може да претендира за каквато си поиска титла — ние нищо не можем да направим по въпроса, нали?

— Можем да избираме да го следваме ли, или да не го следваме.

— Дори за това е твърде късно. Последвахме го. В Куралд Галайн, а сега и тук. А и в бъдеще, до самия край на пътуването.

— За да се изправим пред Аномандър Рейк, да. — Скинтик махна към обкръжаващия ги лес. — Или можем просто да се махнем. Да оставим Клип на драматичното му разчистване на сметки със Сина на Тъмата.

— Къде ще отидем тогава, Скинтик? Та ние дори не знаем къде сме. Кое селение е това? Какъв свят се простира отвъд тази гора? Братовчеде, нямаме никъде, където да отидем.

— Никъде и навсякъде. При тези обстоятелства, Нимандър, първото води до второто, като посягането към врата, за която всички вярват, че е залостена, заключена здраво, но ето, отваря се широко само при допир. Никъде и навсякъде са състояния на ума. Виждаш ли тази гора около нас? Тя преграда ли е, или десет хиляди пътеки, водещи към загадка и чудо? Каквото и да решиш, самата гора остава непроменена. Не се преобразява, за да угоди на решението ти.

— И къде е шегата в това, братовчеде?

— Смях или плач, това са просто състояния на ума.

— И?

Скинтик извърна поглед назад, към бивака.

— Намирам Клип за… забавен.

— Защо ли това не ме изненадва?

— Сътворил си е един величав, грандиозен миг, мига, в който накрая застава лице в лице срещу Сина на Тъмата. Чува войнствена музика, тътена на барабани или воя на рогове, понесли се около високата кула, където несъмнено ще се състои съдбовната им среща. Вижда страх в очите на Аномандър Рейк в отговор на собствения си гняв.

— Тогава е глупак.

— Ние младите обикновено сме глупаци. Трябва да му го кажем.

— Какво да му кажем? Че е глупак?

Усмивката на Скинтик леко се разшири. Той отново срещна погледа на Нимандър.

— Нещо по-изтънчено, предполагам.

— Например?

— Лесът не се променя.

Нимандър извърна очи и примижа към сивотата на утрото, към нишките мъгла, загърнали глезените на дърветата. „Тя издъхна в прегръдката ми. После Андарист умря, на камъните с изтекла кръв. А Фаед я издърпаха от ръцете ми. И я хвърлиха през прозореца, за да умре долу. Срещнах погледа на убиеца й и видях, че я е убил… заради мен.“

„Лесът не се променя.“

— Има неща — заговори тихо Скинтик, — които си струва да се обмислят, Нимандър. Ние сме шестима Тайст Андий, и Клип. Тъй че седем. Където и да сме сега, това не е нашият свят. И все пак, сигурен съм, той е същият свят като онзи, който сме опознали, толкова, че да мислим дори за него като за свой. Светът на Дрифт Авалий, нашият първи остров затвор. Светът на Малазанската империя, адюнкта Тавори и Острова, който беше вторият ни затвор. Същият свят. Може би точно тук е същата земя, където чака Аномандър Рейк — защо трябва Клип да ни води през Куралд Галайн до някакво място далече от Сина на Тъмата? Бихме могли да го намерим на една левга ей натам през тази гора.

— Защо не през предната му врата?

Скинтик се усмихна доволно.

— Всъщност защо не? Все едно, Аномандър Рейк няма да е сам. Ще има други Тайст Андий с него. Общност. Нимандър, спечелили сме си такъв дар, нали?

При тези думи на Нимандър му се прииска да заплаче. „Аз не съм спечелил нищо. Освен укора. Осъждането. Презрението на всеки от тях. На самия Аномандър Рейк. Заради всичките ми провали общността ще ме съди, и толкова.“ Самосъжалението го притегли още по-далече, но той се отърси от него. Заради тези, които го следваха, заради Скинтик и Десра, Ненанда, Кедевис и Аранта, да, можеше да им даде този сетен дар.

Дори нямаше да го даде той, а Клип. „Клип, узурпаторът ми.“

— И тъй, връщаме се към началото — най-сетне отрони той. — Ще вървим след Клип, докато той ни отведе при народа ни.

— Май си прав — отвърна Скинтик, останал като че ли доволен от затворилия се кръг на разговора, сякаш нещо наистина бе постигнато, макар Нимандър да не можеше да си представи какво.

Птича песен разбуди небето за светлина, топлина с мирис на горска плесен се вдигна във въздуха с тихия лъх на хумуса. Въздухът ухаеше, невероятно чист. Нимандър потърка лицето си, после видя как бадемовите очи на Скинтик се изместиха над рамото му и се обърна, щом прекършената клонка в сухите листа възвести, че някой иде.

— Ела при нас, братовчедке — повиши глас Скинтик.

Аранта се движеше като изгубено дете — боязлива и неуверена. С ококорени очи — както винаги, щом се събудеше за външния свят. Пристъпи плахо напред.

— Не можах да заспя — промълви. — Ненанда разпитваше Клип за какво ли не, докато Десра не му каза да се махне.

Скинтик повдигна вежди.

— Десра? Вече дебне Клип, така ли? Е, единствената ми изненада е, че е чак сега — не че имаше много шанс в Куралд Галайн.

— Ненанда успя ли да получи обяснение от Клип къде сме? — попита Нимандър. — И колко път още трябва да извървим?

Тя продължи боязливо към тях. Приглушената утринна светлина й придаваше вид на същество, изваяно от обсидиан и сребро, дългата й черна коса искреше, черната й кожа бе сякаш смътно запрашена, сребристите й очи намекваха за желязо, което тъй и не се издаваше. „Като някоя богиня на надеждата. Но чиято единствена сила се крие в оптимизъм, неподвластен на поражение. Неподвластен на всякаква реалност всъщност.“

— Излезли сме някъде на юг от там, където е трябвало. Има, обясни Клип, „пластове на съпротива“. — Сви рамене. — Не разбирам какво означава, но това бяха думите му.

Нимандър за миг се спогледа със Скинтик, след това се усмихна на Аранта.

— Клип каза ли колко още остава?

— Повече, отколкото се е надявал. Кажете ми, някой от вас надушва ли морето?

— Да — отвърна Нимандър. — Не може да е далече. На изток, мисля.

— Би трябвало да тръгнем натам… навярно ще има села.

— Съхранила си впечатляващи резерви, Аранта — каза Скинтик.

— Ако не е далече…

Скинтик се изправи с кисела усмивка.

Нимандър го последва.

Беше съвсем просто да вървят по посока на изгряващото слънце, да прекрачват нападалите дървета и да заобикалят ровините. Единствените пътеки, които прекосяваха, бяха оставени от дивеч — нищо по-голямо от сърна, тъй че клоните висяха ниско над тях — и нито една не водеше към морето. Въздухът стана по-топъл, после изведнъж захладя и пред тях се разнесе звукът на вятъра, запял през клони и листа, а след това — грохотът на вълните. Гола скала изникна под дърветата и ги принуди да се катерят, да лазят нагоре по рязко издигналия се склон.

Излязоха на върха на обрулена от вятъра скала, обрасла с криви чворести дървета. Морето беше пред тях, блеснало ярко под слънцето. Огромни вълни издуваха повърхността и се разбиваха в скалистия суров бряг далече долу. Брегът на север и юг бе все така суров и негостоприемен, докъдето стигаше поглед. Далече навътре от брега взривове пяна издаваха наличието на рифове и плитчини.

— Няма да намерим села тук — рече Скинтик. — Съмнявам се да намерим каквото и да било, а виж, да заобиколим по брега ще е направо невъзможно. Освен ако — добави с усмивка — нашият славен водач може да ни натроши скалата на чакъл и да ни направи плаж. Или да призове крилати демони, които да ни пренесат над всичко това. Иначе — предлагам да се върнем в бивака, да се заровим в боровите иглички и да поспим.

Никой не възрази.

 

 

Непрестанно къкрещият гняв под повърхността на младия воин Ненанда бе постоянен извор на разтуха за Клип. Да, с него можеше да се сработи. Можеше да го оформи. Увереността му в Нимандър, от друга страна, буквално не съществуваше. Той беше натикан в ролята на водач и тя явно не му подхождаше. Прекалено чувствителен, Нимандър бе от онзи тип, който светът и всичките негови жестоки реалности обикновено унищожаваха, и беше донякъде истинско чудо, че все още не е унищожен. Клип беше виждал такива жалки същества и преди; може би наистина бе обща черта сред Тайст Андий. Столетията живот се превръщаха в усилие, в непоносимо бреме. Такива същества бързо изтляваха.

Не, не заслужаваше да си губи времето с Нимандър. А най-близкият спътник на Нимандър, Скинтик, не беше с нищо по-добър. Клип признаваше, че вижда в Скинтик нещо от самия себе си — киселата насмешка, бързия сарказъм — да, други черти, общи сред Андий. Това, което липсваше у Скинтик обаче, бе злобната сърцевина, която той самият притежаваше в изобилие.

Има си необходимости. Необходимостите трябва да се разпознаят и в това разпознаване също тъй да се разберат всички задачи, нужни, за да постигнеш точно онова, което е необходимо. Трудният избор е единственият избор, който може да се сметне за добродетелен. Клип беше съвсем на „ти“ с трудните избори и с приемливото бреме на добродетелността. Подготвен бе да носи такова бреме през остатъка от своя, както предполагаше, дълъг, много дълъг живот.

Ненанда като нищо можеше да се окаже достоен да стои редом до него през всичко, което предстоеше.

Сред младите жени в това обкръжение само Десра като че ли изглеждаше потенциално полезна. Амбициозна и несъмнено безскрупулна, тя можеше да се окаже ножът в скритата му кания. Освен това вниманието на една привлекателна жена носи своята собствена облага, нали? Кедевис беше прекалено крехка, прекършена отвътре също като Нимандър, и Клип вече виждаше смъртта в сянката й. Аранта все още бе дете зад смаяните си очи и навярно завинаги щеше да си остане дете. Не, от цялата тази група, която бе събрал от Острова, само Ненанда и Десра бяха от някаква полза за него.

Беше се надявал на нещо по-добро. В края на краищата те бяха оцелелите от Дрифт Авалий. Стояли бяха редом до самия Андарист, кръстосвали бяха мечове с воини Тайст Едур. С демони. Вкусили бяха своя дял от кръв, триумф и скръб. Трябваше вече да са корави ветерани.

Какво пък, справял се беше и с по-лошо.

Останал сам, след като Аранта се беше заскитала някъде и сигурно вече се бе изгубила, Ненанда, Десра и Кедевис най-сетне бяха заспали, а Нимандър и Скинтик бяха някъде из горите — за да обсъдят безспорно някакви важни решения за неща, засягащи само тях, — Клип отново отпусна верижката с пръстените, увита около ръката му. Чу се тих звън, щом двата пръстена се събраха и всеки бавно се завъртя, обратно един на друг в доказателство за силата, която таяха в себе си. Миниатюрни портали, които се появяваха и изчезваха, и след това отново се появяваха, побрани в студения метал.

Сътворяването им бе погълнало повечето сили на Андий, обитаващи подземната твърдина на някогашната Андара. И бе оставило родствениците му, както се оказа, фатално уязвими за ледерийските врагове. Какофонията от души, обитаващи тези пръстени, вече бе единственото, останало от онези хора, жалкото му семейство от саможивци. И бе под негов контрол.

Понякога, дори когато нещата сякаш не тръгваха по план, се оказваше, че Клип жъне облаги.

„Доказателство, че съм избран, да.“

Верижката се разлюля, пръстените се вдигнаха нагоре и навън. Завъртя се с вой, като риданията на хиляда пленени души, и Клип се усмихна.

 

 

Пътят от Ожулената кръчма обратно до Новия дворец заобикаляше покрай развалините на голямата крепост, чието рухване бе довело до края на Панион Домин. Неосветена и вече загърната във вечен сумрак, грамадата отломки от черен камък все още миришеше на огън и смърт. Нащърбеният ръб на този срутен монумент се падаше вляво от Спинок Дурав, докато той вървеше по улицата, наречена сега Зигзаг по бордюра. Напред и леко вдясно се издигаше Драконова кула и той усещаше пурпурните очи на Силана, вторачени в него от огромната височина. Погледът на един Елейнт никога не беше доброжелателен, колкото и да бяха свикнали Тайст Андий на Рейк с присъствието на Силана.

Спинок си спомняше много добре последните няколко пъти, в които бе видял развихрилия се дракон. Пламъците изригваха през Леса на Мот и се сипеха като потоп с оглушителен трясък, който заглушаваше всеки предсмъртен вик, докато измираха безброй невидими същества. Сред тях навярно и шепа от Пурпурната гвардия и поне десетина от Нередовните на Мот. „Като да избиваш мравки с брадва.“

Сред това от самото ядро на този огнен вихър нагоре изплющя злокобна магия и удави Силана в искряща вълна. Гръм разтресе въздуха — драконовият писък на болка. Огромният звяр се загърчи, разцепи небесата да се изтръгне и след това, повлякъл след себе си ивици кръв, полетя обратно към Лунния къс.

Спомняше си гнева на Аномандър Рейк и как той можа да го задържи в погледа си като демон, окован в собствената си воля, как стоеше неподвижен, докато изговаряше със спокоен, почти отегчен тон една-единствена дума. Едно име.

Коул.

И с това име, о, как лумна яростта в драконовите очи.

Там бе започнал тогава един лов. Лов, в който само глупак би пожелал да се включи. Рейк, затърсил най-гибелния чародей сред Пурпурната гвардия. Спинок си спомняше как в един момент стои на високата скална издатина на фасадата на Лунния къс, взрян в магическите бури, изпълнили половината нощно небе на север. Мълнии, гръмовният напад на рицаря през обвитото в пушеци небе. Зачудил се беше тогава дали светът не е на ръба на пълния си разпад и от дълбините на душата му се бе надигнала извратена, злокобна мисъл. Отново…

Когато велики сили излезеха на бойното поле, нещата обикновено излизаха извън контрол.

Коул ли беше примигнал пръв, стъписан? Ниско наведен към земята, бягащ?

Или беше Синът на Тъмата?

Спинок се съмняваше, че изобщо ще го разбере някога. Такива въпроси не се задаваха на Аномандър Рейк. Някъде по-късно Тайст Андий бяха открили, че Коул отново е изпълзял на повърхността, този път в Даруджистан. И че причинява нови беди. Оставането му там се оказа благословено кратко.

Друга гледка със Силана, докато драконът поставяше капана за Джагътския тиран сред хълмовете Джадроуби. Още рани, още жестока магия. Кръженето над опустошената равнина. Петима Тайст Андий соултейкън, кръжащи около нея като врани, ескорт на орел.

Навярно беше сам, помисли си Спинок, в това безпокойство покрай съюза между Тайст Андий и Елейнт. Имало беше време, в края на краищата, когато Аномандър Рейк беше воювал срещу чистокръвните дракони. Когато тези същества се бяха изтръгнали от игото си под К’рул. Когато бяха опитали да си присвоят сила. Мотивът на Рейк да им се противопостави бе, както обикновено, неясен. Пристигането на Силана — много по-късно — беше поредното събитие, обвито в загадка.

Не, Спинок Дурав изобщо не бе възхитен от безкръвния поглед на Силана.

Стигна до сводестия вход на Новия дворец и се заизкачва по каменната рампа. Отвън нямаше никаква стража. Никога не беше имало. Бутна едното крило на двойната порта и влезе. Пред него се откри укрепен коридор, който щеше да изглежда неестествено тесен за човешките същества. Десет крачки навътре последва нов сводест проход, завършващ с просторна куполна зала с под от излъскано черно дърво, с вградени в него двадесет и осем кръжащи в спирала терондай на Майката Тъма, всички в черно сребро. Вътрешността на купола отгоре представляваше огледален образ. За Спинок тази почит към отвърналата се богиня беше необичайна, страшно неуместна дори.

О, мъдреците можеше да спорят кой точно се е отвърнал тогава, но никой нямаше да отрече ужасните последици от разделението. Дали това беше някакъв закъснял опит да се изцери древната рана? За Спинок такава идея изглеждаше необяснима. И все пак Аномандър Рейк лично бе поръчал терондай, Невидимото слънце с неговите безумно кръжащи лъчи от ониксов пламък.

Ако Куралд Галайн имаше ядро в проявлението на лабиринта в този свят, то беше тук, в тази зала. Но той не усещаше никакво присъствие, никакъв призрачен лъх на сила, докато вървеше по пода към витото костено бяло стълбище. Точно след първото завъртане горе се полюшваше кръг светлина от запален фенер.

Двама слуги — човеци — търкаха алабастровите стъпала. При появата му се отдръпнаха.

— Внимавайте, мокро е — промърмори единият.

— Изненадан съм — каза Спинок, докато подминаваше мокрото петно. — Изобщо не е нужно да чистите толкова. В този дворец живеят едва петнадесет души.

— Прав сте, господарю — отвърна мъжът.

Тайст Андий спря и погледна през рамо.

— Тогава защо изобщо си правите труда? Трудно мога да повярвам, че кастеланът ви е възложил тази задача.

— Не, господарю. Изобщо не ни е възлагал. Просто ни, ъъъ, доскуча.

Леко озадачен, Спинок продължи нагоре. Тези мимолетно живеещи същества понякога го озадачаваха.

Пътят до покоите, обитавани от Сина на Тъмата, бе дълъг и самотен. Ехтящи коридори, незаключени и неохранявани врати. Скромният персонал от писари и шепа бюрократи на кастелана работеше в кабинети на основния етаж. Готвачи, гладачи и перачи, поддържащите камините и свещниците слуги — всички те живееха и работеха на по-долните нива. Тук, на по-високите етажи, тъмнината властваше над един буквално пуст свят.

Спинок Дурав стигна до издълженото помещение срещу Нощната вода и завари господаря си там.

Беше с лице към кристалния прозорец, минаващ по цялата стена срещу Нощната вода, дългата му сребристобяла коса смътно сияеше на отразената от многостенния кристал светлина. Мечът Драгнипур не се виждаше никъде.

Спинок направи още три стъпки в залата и спря.

Без да се обърне, Аномандър Рейк попита:

— Играта, Спинок?

— Вие отново спечелихте, господарю. Но беше на ръба.

— Портата?

Спинок се усмихна кисело.

— Когато всичко друго изглежда загубено…

Аномандър Рейк може би кимна на това или пък погледът му, прикован някъде над вълните на Нощна вода, се измести надолу към нещо по-близко. Рибарска лодка или гривата на някой левиатан, издигнал се за миг от бездната. Тъй или иначе, въздишката, която последва, бе доловима.

— Спинок, стари приятелю, добре е, че се върна.

— Благодаря, господарю. Аз също съм доволен, че дойде краят на скиталчеството ми.

— Скиталчество? Да, мога да си представя, че си го приемал така.

— Изпратихте ме на един континент, господарю. За да открия хиляди истини на него, бе нужно… много скитане.

— Дълго мислих над подробностите в разказа ти, Спинок Дурав. — Рейк все още стоеше с гръб към него. — Стигам до един-единствен въпрос. Трябва ли да отида там?

Спинок се намръщи.

— Ассаил? Господарю, положението там…

— Да, разбирам. — Най-сетне Синът на Тъмата бавно се извърна, очите му, сякаш бяха отнели нещо от кристалния прозорец, блеснаха, след което помръкнаха като спомен. — Скоро, тогава.

— Господарю, в моя последен ден, на левга от морето…

— Да?

— Изгубих броя на онези, които убих, за да стигна до онзи пуст бряг. Господарю, когато нагазих в дълбините, толкова, че да ме скрият морските вълни, самият залив беше пурпурен. Фактът, че изобщо оживях пред лицето на онова, е…

— Неизненадващ — прекъсна го Аномандър Рейк с вяла усмивка. — Ако питаш своя господар. — Усмивката повехна. — Ах, но аз ужасно злоупотребих с уменията ти, приятелю.

Спинок не можа да се сдържи да не кривне глава и да отвърне:

— И тъй, позволено ми е да командвам войници от дърво и кост на зацапана с вино маса? Ден след ден мускулите ми омекват, амбицията се изцежда.

— Това ли наричаш заслужен отдих?

— Някои нощи са по-лоши от други, господарю.

— Като те слушам да ми говориш за амбиция, Спинок, ми напомняш за едно друго място, преди много, много време. Ти и аз…

— Там, където най-сетне научих своята съдба — каза Спинок без капка горчивина.

— Невидим от никого. Незасвидетелствани подвизи. Героични усилия, не спечелили нищо освен благодарността на едного.

— Едно оръжие трябва да се използва, господарю. Иначе ръждясва.

— Оръжие, с чиято употреба прекалиш, Спинок, затъпява, нащърбва се.

При тези думи плещестият Тайст Андий се поклони.

— В такъв случай, господарю, може би такова оръжие трябва да се остави настрана. Да се намери ново.

— Това време още не е дошло, Спинок Дурав.

Спинок отново се поклони.

— По мое мнение, господарю, няма момент в обозримото бъдеще, в който да трябва да заминете в Ассаил. Безумието, което цари там, изглежда доста… враждебно.

Аномандър Рейк го погледна замислено и кимна.

— Продължавай да играеш, приятелю. Грижи се кралят да побеждава. До… — И отново се обърна към кристалния прозорец.

Не беше нужно да довършва последното. Спинок се поклони за трети път, излезе от залата и затвори вратата.

Старият кастелан Ендест Силан бавно куцукаше по коридора. Щом видя Спинок, вдигна очи и попита:

— Вътре ли е нашият господар?

— Да.

Усмивката, с която отвърна старецът, не беше дар за Спинок, толкова напрегната бе, толкова изпълнена със скръб и срам. И макар може би Ендест да бе заслужил правото за първото чувство — могъщ някога маг, а днес безсилен, — нямаше право на второто. Ала какво можеше да каже Спинок, за да облекчи това бреме? Нищо, което да не прозвучи изтъркано. Може би нещо по-… язвително, нещо, което да уязви това самосъжаление?

— Трябва да говоря с него — каза Ендест и спря до вратата.

— Той ще го приеме с радост — отвърна Спинок.

Същата усмивка.

— Сигурен съм. — Замълча, погледна Спинок в очите. — Имам ужасно важна новина.

— Да?

Ендест вдигна мандалото.

— Да. Намерих нов снабдител на бели змиорки.

 

 

— Господар на това, Син на онова, все тая, нали? — Мъжът забели последната ивица кора от плода с ножа си и я хвърли на калдъръма. — Работата е — продължи той към приятелите си, — че дори не е човек, нали? Просто един от ония дърти чернокожи демони с мъртви очи като всички други.

— Голяма работа си в беленето на света, а? — рече вторият мъж на масата и смигна на третия, който досега не беше обелил и дума.

— Голяма работа съм в много неща — измърмори първият. Вече режеше парчета от плода, набождаше ги на върха на ножа и ги лапаше.

Сервитьорът се приближи да оправи фитила на фенера на масата и отново изчезна в сумрака.

Тримата седяха в един от новите улични ресторанти, въпреки че „ресторант“ беше може би твърде изискана дума за тази опърпана редица маси и всевъзможни дървени столове. Кухнята не беше нищо повече от нагодена кола и изпънат платнен покрив, под който едно семейство се суетеше около скарата, някогашна конска хранилка.

От четирите маси бяха заети три. Всичките от човеци — Тайст Андий нямаха навика да се хранят на публични места, още по-малко да се включват в небрежно бъбрене над димящи халби келик от Бастион, люта напитка, която ставаше все по-популярна в Черен Корал.

— Обичаш да говориш — изсумтя вторият мъж и посегна към чашата си. — С думи ров не се копае.

— Не съм само аз, дето го казва това — отвърна първият. — Всички го казват. Ясно е, че ако Господаря Син вземе, че умре, цялата тая тъмнина ще си иде и ще се върнем към нормалното, ден и нощ, както си му е редът.

— Няма гаранция за това — рече третият малко сънено.

— Ясно е, казах. Ясно. Пък ти ако не го разбираш, си е твой проблем, не наш.

— Наш?

— Точно тъй, да.

— Каниш се да му мушнеш това ножче в сърцето, а?

Вторият се изсмя дрезгаво.

— А бе, те може да живеят дълго — провлече първият. — Ама пускат кръв като всеки друг.

— Не ми казвай — рече третият, надвивайки прозявката си, — че ти си големият ум, измислил това, дето го говориш, Бъкч.

— Не съм — отстъпи Бъкч. — Но съм от първите, който даде дума, и се заклех.

— Кой е тогаз?

— Не мога да кажа. Не знам. Така ги организират тия неща.

Вторият се почесваше по четинясалата брадичка.

— Виж, не е като да са милион, нали? Ами че половината възрастни между нас бяхме войници в Домина, че и преди това. И никой не ни обра оръжията и бронята, нали така?

— Още по-големи глупаци значи — закима Бъкч. — Такава наглост! Трябва да си платят за това, викам аз.

— Кога е следващото събрание? — попита вторият.

Третият се размърда, както се беше отпуснал в стола си.

— Тъкмо тръгваме за него, Харак. Искаш ли да дойдеш с нас?

Щом тримата станаха и си тръгнаха, сиърдоминът допи останалото от келика, изчака още няколко мига и се надигна. Загърна наметалото около себе си, бръкна под него и разхлаби меча в ножницата.

После тръгна уж на север. Затвори очи и тихо изрече молитва. С небрежна походка пое общо взето в посоката, накъдето бяха тръгнали тримата.

 

 

Високо от кулата червените очи на дракона гледаха всичко, призмите им отразяваха сцени от всяка улица, всеки проход, суматохата по пазарите, жените и децата, излезли на плоските покриви да окачват пране, минувачите между сградите. В драконовите очи градът кипеше.

Някъде отвъд Нощ слънцето отприщваше нагло, неудържимо горещо утро. Придаваше форма на пушеците от огнищата в набързо стъкмените биваци покрай разровените черни пътища, лъкатушещи от север — поклонниците прииждаха в несекващи потоци; после огря и ярко златното влечуго от прах, повлечено от ветровете чак до Голямата могила.

Най-бедните носеха раковини, събрани по брега, лъскави камъчета или дрънкулки от сурова мед. По-заможните носеха накити, отрупани с драгоценни камъни оръжия, коприна и делантайнски лен, сребърни и златни даруджистански консули, плячка, събрана от трупове по бойни полета, кичури коса от тачени близки и измислени герои и безброй други скъпоценни вещи. Вече бяха само на ден път от Голямата могила, заплахата от разбойници и крадци бе изчезнала и поклонниците пееха и крачеха към огромния, ниско надвиснал облак мрак на юг.

Под огромната пълна със съкровища могила — всички го знаеха — лежаха тленните останки на Избавителя.

Опазени вовеки веков от Нощ и нейните безмълвни стражи.

Влечугото от прах пълзеше към място на спасение.

Сред ривите на Северен Дженабакъз имаше една поговорка. Човек, който разбужда влечугото, е човек без страх. Човек без страх е човек, забравил правилата на живота.

Силана чуваше песните и молитвите им.

И гледаше.

Понякога смъртните наистина забравяха. Понякога на смъртните трябваше… да се напомни.