Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Toll the Hounds, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2011 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2011 г.)

Издание:

Стивън Ериксън. Дан на Хрътките

Серия Малазанска книга на мъртвите, №8

 

Steven Erikson

Toll the Hounds, 2008

A Tale of the Malazan Book of the Fallen №8

 

Американска, първо издание

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, 2009 г.

ИК „Бард“ ООД, 2009 г.

ISBN: 978-954-655-011-8

История

  1. — Добавяне

24.

Никоя борба не е твърде непосилна, ничие превъзходство не е твърде непреодолимо, защото дори да се провалим, дори да паднем, ще знаем, че сме живели.

Аномандър Рейк

Син на Тъмата

Големи колкото континент късове от разбитата луна хвърляха отразена слънчева светлина към света долу. Тъканта на Нощ, стегната толкова здраво над град Черен Корал, започна най-сетне да се протрива. Мрежата на това стегнато на възел проявление на Куралд Галайн затрептя под атаката. Лъчи пробиха и лунната светлина обагри сгради, купол, кули, стени и отдавна мъртвите градини зад тях. Сребрист блясък се изсипа в тъмните води на залива и морските същества се гмурнаха в мастиления мрак на дълбините.

Нов свят, млад свят. Тъй неочакван, тъй преждевременен бе този дъжд от смърт.

Коленичилият на студения мозаичен под на Великата ризница на храма Ендест Силан усещаше всеки пробив. Някога беше задържал водите от Лунния къс. Някога, много, много отдавна, беше повел своя Господар към съдбовната, последна среща със самата Майка Тъма. Беше стискал ръката на една умираща Върховна жрица, споделил с нея смътното разбиране, че нищо не я очаква, нищо. Беше стоял, богове, толкова отдавна, взрян в оцапаните си с кръв ръце над тялото на една мила, нежна жена, съпругата на Андарист. Докато през високия прозорец пламъците на умиращия Карканас проблясваха в пурпур и злато.

Саелен Гара от изгубените лесове на Карканас бяха вярвали, че луната е най-сладкото изкушение на Бащата Светлина, невинен девствен дар за Майката Тъма. Да й напомня за неговата любов, там в небето на нощта. Но пък те бяха вярвали също така и че луната е само опаката страна на гибелното око на Бащата Светлина и ако някой би могъл да се вдигне и да прелети огромното разстояние до онази луна, то биха открили, че тя е само една леща и да погледнеш през нея означава да видиш други светове, за които луната изобщо не е луна, а слънцето. Разказвачът на приказки на Саелен Гара щеше да се усмихне тогава, да направи странни движения с ръце.

— Перспектива — щеше да каже. — Разбирате ли? Светът се променя според това къде стоиш. Тъй че избирайте, деца мои, избирайте и пак избирайте, къде ще застанете…

„Къде ще застанете. Светът се променя.“

„Светът се променя.“

Да, беше задържал морето. Беше създал Лунния къс в един-единствен затаен дъх, продължил месеци.

Но сега, ах, сега, Господарят му го беше помолил да задържи самата Светлина.

За да спаси не крепост, а град. Не един-единствен дъх да задържи, а дъха на Куралд Галайн, Древен Лабиринт.

Но беше стар и не знаеше… не знаеше…

 

 

Застанала на двадесет крачки от него, в ниша в стената, Върховната жрица наблюдаваше. Виждаше борбата му, виждаше как призовава всички резерви, които му бяха останали. Виждаше как бавно, неизбежно се проваля.

И не можеше да направи нищо.

Светлината обсаждаше Тъмата горе в небето. Един бог, влюбен в умираща, обсаждаше едно дете на изкупление и щеше да използва невинността на това дете, за да завладее този отслабен остров Куралд Галайн — да поиска за себе си самия Трон на Тъмата.

„Защото тя се е отвърнала.“

Срещу всичко това — самотен стар сломен маг.

Не беше честно.

Времето беше врагът. Но пък, каза си тя с горчивина, времето винаги е било врагът.

Ендест Силан не можеше да изтласка назад всеки пробив. Беше започнала да усеща щетите, нанесени над Нощ, над Тайст Андий в този град. Идваше като болест, като провал на вътрешните равновесия. Нощ отслабваше.

„Всички отслабваме.“

Стар сломен мъж. Не стигаше, а всички го бяха знаели — всички освен един, от когото зависеше най-много. „Лорд Рейк, твоята вяра те заслепи. Виж го, коленичил там — там, Господарю мой, е твоята фатална грешка в преценката.“

„А без него — без силата тук и сега да задържи всичко надалече — без това твоят величав план ще рухне в руини.“

„И ще вземе със себе си всички ни.“

„В името на Бездната, ще вземе всички ни.“

Вече изглеждаше толкова очевидно. Да стоиш в присъствието на Рейк означаваше да изпитваш огромна, ненакърнима увереност. Че той може да тласка нещата с такава точност, че да те изпълни с възхита, с неверие и почуда.

Плановете на Сина на Тъмата никога не се проваляха. Вярвай в него и всичко ще си дойде на мястото.

„Но колко много планове завършваха сполучливо тъкмо заради вярата ни в него? Колко пъти ние — хора като Ендест Силан и Спинок Дурав — вършим неща извън възможностите ни просто за да гарантираме, че визията на Рейк ще се окаже вярна? И колко пъти може той да иска това от тях, от нас?“

Аномандър Рейк не беше тук.

Не, той си беше отишъл.

Беше си отишъл завинаги.

Къде беше тогава онова здраво ядро на увереност, в което биха могли да се вкопчат? В отчаяние, в жалка потребност?

„Не трябваше изобщо да оставяш това на нас. На него.“

Болестта пълзеше и обземаше цялата й душа. А когато отстъпеше, последната опора, бранеща всеки Тайст Андий в Черен Корал, щеше да поддаде.

И всички щяха да умрат. Защото те бяха плътта на Куралд Галайн.

„Враговете ни се хранят с плът.“

„Лорд Аномандър Рейк, ти ни изостави.“

Стоеше в нишата като в саркофаг. Гледаше като в треска как Ендест Силан бавно се смъква там, в центъра на онази горда непокорна мозайка, проснала се по пода.

„Ти ни провали.“

„А сега те проваляме ние.“

 

 

Апсал’ара изохка от непоносимата болка и се хвърли назад по гредата. Кожата по дланите и ръцете й до лактите беше почерняла. Зарита отчаяно и се избута още назад от вихрения въртоп от тъмнина. Хлъзна се на гръб по мазното от пот, слуз и кръв дърво. От ръцете й се вдигаше пара. Пръстите й се бяха сгърчили като корени…

Болката бе толкова силна, че почти съвършена. Тя се загърчи, заизвива се в неумолимата й прегръдка и накрая се изтърколи от гредата. Веригите застъргаха в прогизналото дърво. Тежестта й ги дръпна надолу с дрънчене и тя чу как нещо се… счупи.

Тупна върху зацапаната с пепел глина.

Вдигна ръцете си и ги зяпна. Видя покритите със скреж пранги, а под тях — прекършените брънки.

 

 

Беше усетила как фургонът се беше обърнал. Ужас и неверие бяха изпълнили душата й и необходимостта да направи нещо я беше надвила, бе потиснала всякаква предпазливост, бе потиснала самия здрав разум.

А сега, докато лежеше в студената кал, си помисли да се разсмее.

Беше свободна.

Свободна, без да има къде да избяга. Със сигурно мъртви ръце — а какво може да направи един добър крадец с мъртви, гниещи ръце?

Помъчи се да разтвори пръстите си. Видя как кокалчетата изпукаха като овъглено месо. Червени пукнатини зейнаха в плътта. И зяпнала, видя първите капчици кръв, бликнали от тях. Добър знак ли беше това?

— Огънят е живот — замълви Апсал’ара. — Камъкът е плът. Водата е дъх. Огънят е живот. Камъкът е вода, е плът, е дъх, е живот. Отскубни цвете от полето и то няма да разцъфти. Вземеш го и красотата умира, и онова, което притежаваш, става нищожно. Аз съм крадец. Взимам, но не пазя. Всичко, което печеля, го захвърлям. Взимам богатството ти само защото ти го цениш. Аз съм Апсал’ара, Господарката на крадците. Само ти трябва да се боиш от мен, ти, който жадуваш да притежаваш.

Видя как пръстите й бавно се заизправяха, видя как ивиците кожа се вдигнаха и след това се отпуснаха.

Щеше да преживее това. Ръцете й бяха докоснали Мрака и все още бяха живи.

Сякаш имаше значение.

Дори тук, под фургона, я обкръжаваха страховитите звуци на битката. Хаосът настъпваше от всички страни. Души умираха в неизброима чет и виковете им издаваха толкова неописуема загуба, че Апсал’ара отказваше да мисли за това. Смъртта на доблестни души. Огромна и безсмислена саможертва. Не, не си струваше да мисли за това.

Превъртя се настрани, след това се надигна на ръце и колене.

Запълзя.

И после изохка отново, когато един познат глас изпълни главата й.

„Господарке на крадците. Вземи окото. Окото на бога. Апсал’ара, открадни окото…“

Разтреперана… удивена… как? Как можеше да проникне така в ума й? Можеше да го направи само ако… само ако…

Изохка за трети път.

И тъй… веднъж от болка, веднъж в почуда, веднъж… с надежда.

Запълзя отново.

„Откъсни своето цвете. Идвам за теб.“

„О, да, идвам за теб.“

 

 

С всяка погълната душа мощта на хаоса нарастваше. Гладът кипваше с подновена сила, а обсадените защитници правеха още една стъпка назад.

Но стъпките свършваха.

Неумолимите легиони обкръжаваха спрелия вече фургон и смаляващия се около него кръг от души. Безбройните мъртъвци, които се бяха отзовали на последния призив на Гуглата, се стапяха, повечето бяха твърде древни, за да пробудят в себе си спомени за сила, да си спомнят дори, че самата воля съдържа сила. И като заставаха срещу врага, не правеха много повече от това да забавят настъплението на хаоса, докато всичко останало от тях се разкъсваше погълнато.

Някои обаче бяха направени от по-здрави неща. Сивите мечове, поднесени на Гуглата от загубата на Финир, се бореха с мрачна ярост. Командващият ги Брукалаян беше като забит дълбоко в земята изправен камък, способен сякаш единствено с воля да стои непоклатим, непокорим. Беше правил това и преди в края на краищата. Отрядът се сражаваше и се задържа дълго — впечатляващо дълго, — но фланговете вече бяха под атака и нищо не можеше да се направи, освен да се оттеглят още по-плътно до огромния фургон с неговата грамада от трупове.

Десетки Сегюле, всичко, което бе останало от силите на Втория, се свързваха в невъзможно тънка линия със Сивите мечове. Всеки от тях бе загинал от Аномандър Рейк и само това знание беше достатъчно, защото пареше като отровна киселина, жилеше като срам. Носеха маските си и докато се сражаваха, боядисаните резки, знаците за воински ранг, започнаха да избледняват, изтъркани от пламъците на хаоса, докато маската на лицето на всеки воин не лъсваше чиста. Сякаш тук, в света на този меч, някоя сила можеше да наложи по-големи истини. Тук, сякаш казваше Драгнипур, всички вие сте равни.

Другият фланг на Сивите мечове се съединяваше с друг стегнат възел от войници, Подпалвачите на мостове, в който отстъпваха останки от други малазански сили, привлечени от доминиращата мощ на елитния отряд и от командира им, когото всички вече знаеха с името Искар Джарак.

Подпалвачите на мостове се бяха подредили в полукръг, който бавно се свиваше под тежестта на атаката. Сивите мечове на единия фланг и останките от Окованите на другия, където огромен демон стоеше на върха на непокорен боен клин, който отказваше да се огъне. Сълзи се стичаха по лицето на демона — скърбеше за падналите, докато се сражаваше. Сърцето на Перла бе готово да се пръсне от тази скръб. Перла не се биеше за себе си, нито за фургона, нито дори за Портата на Мрака, Странстващата крепост. Демонът се сражаваше за своите братя по съдба, както някой войник щеше да се сражава въпреки неминуемото поражение.

В гъмжащото от пепел небе оковани дракони, Локуи Вайвал и Енкар’ала, пронизваха спускащите се с грохот буреносни облаци. Мълнии изригваха и ги загръщаха в ореол, и ги разкъсваха бавно на парчета. Но те продължаваха да се бият. Енкар’ала нямаше да отстъпят, защото бяха обезумели от ярост. Локуи Вайвал намираха в сърцата си сила много по-голяма от скромния им ръст. Не, те не бяха дракони; бяха по-малките им родственици, но им беше позната силата на насмешката и на презрението. За Енкар’ала самият хаос бе нещо достойно за презрение. Драконите, много от които бяха оковани още от времето на Драконъс, бяха безразлични към Портата, към всички други злочести жертви на този страховит меч. Не се биеха заради никаква благородна кауза. Не, всяко от съществата се биеше само, за себе си, и всички те знаеха, че оцеляването няма нищо общо с благородството. Никакъв съюз не беше поставен на везните, никаква мисъл за борба в единство не докосваше разбушувалите се умове на тези същества. Нищо в природата им не бе създадено да се приспособи за нещо друго освен за единична битка. Сила и проклятие, но в тези свирепи, гибелни облаци тази сила пропадаше и самото естество на драконите вече ги унищожаваше.

Битката кипеше. Унищожението с оглушителен писък изтласкваше всичко друго от умовете на защитниците. Превръщаха волята си в оръжия и с тези оръжия сечаха през белия безформен враг, но той се вдигаше срещу тях все по-многоброен, виеше, смееше се и мечовете тътнеха с грохот по щитовете.

 

 

Ток нямаше представа откъде бе дошъл проклетият кон, но явно някаква изумителна воля подклаждаше огъня в душата му. Приживе не беше гледан за война, но въпреки това се биеше като звяр, два пъти по-голям от тежестта си. Риташе, тъпчеше, хапеше с ярост. Уикска порода — беше съвсем сигурен в това, — същество със смайваща издръжливост, носеше го в разгара на битката и той започваше да подозира, че ще се провали, ще падне преди коня.

Унизително… не, вбесяващо.

Мъчеше се да го удържи, докато търсеше къде да се хвърли отново срещу напиращата стена от хаотичен гняв. Поддаваше се вече на този жалък навик, на всичкото това безкрайно умиране и умиране. Разбира се, това щеше да е последният път и някой по-добър човек от него щеше да намери утеха в това. По-добър човек, да.

Вместо това негодуваше. Плюеше в окото на несправедливостта и продължаваше да се бори, докато безоката му кухина го сърбеше адски, докато сякаш не започна да цвърчи навътре в мозъка му.

Изтърва юздите и едва не се катурна от седлото, когато конят препусна в галоп, далече от първата редица на Мостоваците. От устата му изригна поток ругатни — искаше да умре редом с тях, нужно му беше това… Не, не беше от тях, не можеше да се сравни с тяхната сила, с извисилата им се дива ярост — беше видял Тротс сред тях, и Деторан. И толкова много други, и самия Искар Джарак сред тях, макар че за Ток беше съвсем неясно защо Уискиджак бе предпочел някакво име от Седемте града вместо истинското си. Не че рангът му беше достатъчно висок, за да го попита — богове, дори и да беше, нямаше да може да се доближи, толкова плътно се бяха подредили Подпалвачите на мостове около него.

А сега тъпият кон го отвеждаше все по-далече и по-далече.

 

 

Видя далече напред Господаря на Смъртта. Стоеше неподвижно, сякаш съзерцаваше гости на някое проклето градинско увеселение. Конят понесе Ток право към стария кучи син, който бавно се обърна в последния момент, докато конят спираше сред пръски пепел и кал.

Качулатия бог погледна надолу към пръските по разръфания си халат.

— Не ме гледай! — изръмжа Ток. — Опитвах се да подкарам коня настрана!

— Ти си моят Вестител, Ток-младши, и се нуждая от тебе.

— За да направя какво? Да известя предстоящата ти женитба ли? Коя е костеливата старица, впрочем?

— Трябва да отнесеш съобщение…

— Къде да го отнеса? Как? В случай, че не си забелязал, имаме малка неприятност тук, Гугла. Богове, окото ми… уф, липсващото, искам да кажа — побърква ме!

— Да, липсващото ти око. Значи…

В този миг конят на Ток се вдигна на задните си крака, обзет от внезапен ужас, когато един разпенен облак се понесе надолу като гигантски юмрук и погълна умиращ дракон точно над тях.

Ток изруга с изтънял от ужас глас и се помъчи да удържи коня, докато облакът и драконът рухваха… драконът се понесе към връхлитащите легиони, падна и те се изсипаха върху него и го прегазиха. След няколко мига бе изчезнал.

Конят се втурна, рязко спря…

И отново се втурна в бесен бяг, понеже със смразяващ полъх във въздуха се появи още нещо.

 

 

Можеше ли да произтече нещо добро от това да отстъпиш пред съветите на един труп? За такива въпроси Глано Тарп го биваше много, само че беше забравил този път и беше смешно как слепият, ломотещ несвързано ужас може да постигне това. Лабиринти и лабиринти и портали, и Порти, и места, които никой с капка здрав разум не би поискал изобщо да посети, колкото и забележителна да е гледката — и не, проклятие, той изобщо не знаеше къде точно се бяха озовали току-що, но можеше да се досети — о, можеше да се досети, и още как — че това място не е никак хубаво.

Цвилеха коне (но пък те винаги цвилеха, когато пристигнеха), каляската плесна в гадната кал сред хор от гневно скърцане, разхвърчаха се парчетии, трясък и суматоха, впрягът се залюшка насам-натам — а небето се сриваше на гигантски кълба от живак и дракони имаше там, и вайвали, и Гуглата знаеше още какво…

Вериги пометоха напред и назад, от двете страни и нагоре, всички изсипали се от най-гадния фургон, който Глано бе виждал — натоварен с повече тела, отколкото бе разумно, още по-малко възможно.

Тъй че той, разбира се, закова всички спирачки — какво друго трябваше да направи? И тогава се разхвърчаха тела. Суитист Сафърънс, присвита на мека пухкава скоклива топка, тупна и подскочи, и се затъркаля и затъркаля. Онзи озъбен грамадан Грънтъл, заизвива се във въздуха тъй, че да може да падне на четири крака — мяуу — и Фейнт, съвсем не толкова елегантна въпреки изобилнопищния си чар, пльосна се по очи разперила ръце и крака, глупавото момиче. Емби и Юла прелетяха покрай него прегърнати като любовници, поне докато земята не се надигна отдолу да ги цунка. Реканто Илк кацна до Глано и гърбът на капрата изпращя.

— Идиот такъв! Не сме се завързали! Беше само тъмно и тъмно, и нищо друго, а ти просто караш и да вземеш да ни пуснеш тука в…

— Не бях аз, тромава свиня такава!

Този спор не преживя пълното осъзнаване на онова, което ги заобикаляше.

Реканто Илк бавно се изправи и зяпна.

— Мамка му!

Глано скочи.

— Картографе!

Но беше забравил за шините. Изскимтя, залитна напред и падна върху гърбовете на последните два коня. Те ловко отстъпиха настрани, за да може да падне още малко, преди да се оплете в целия боклук долу, при което припряно тръгнаха назад в опит да го стъпчат на каша, та да не може никога повече да плющи с камшика.

Реканто се наведе да го издърпа на капрата. Връзките на шините помогнаха, макар че Глано попищя доста от болка, но поне конете не го сгазиха. Настани се отново на счупената пейка.

Някакъв окаян, мъртъв на вид Джагът крачеше към картографа, който, вързан за едно колело, се беше отпуснал с главата надолу и гледаше накриво към калните му ботуши.

— Чудех се дали не си се загубил — каза джагътът.

Глано избута Реканто настрани и се промъкна, за да може да види добре тази съдбовна среща — о, да, това трябваше да е самият Качулат. Виж ти, проклето семейно събиране!

Обърнатата наопаки усмивка на картографа като че ли хвърли коня на ездача наблизо отново в паника, защото войникът изруга, докато се мъчеше да усмири животното.

— Господарю — каза картографът, — и двамата знаем със сигурност, че което се върти насам-натам, си идва пак… — изпъшка, отпуснат във връзките си, и добави унило: — насам.

Грънтъл, който се беше дотътрил до тях, изръмжа глухо, отиде до вратата на каляската и тупна с юмрук.

— Майстор Квел!

Гуглата се обърна към воина.

— Няма да е нужно, чедо на Трийч. Единственото ми искане беше да стигнете тук. Сега трябва само да напуснете отново. Картографът ще ви води.

Суитист Сафърънс теглеше замаяната Фейнт към впряга с изненадваща сила, макар че очите й се бяха опулили ужасно от усилието. Глано сръга Реканто и кимна към Суитист.

— Това лице да ти напомня нещо?

Реканто примижа, след това се изкикоти.

— И двамата сте мъртви — изсъска им тя.

Емби и Юла се появиха от двете й страни и се заклатушкаха ухилени, целите в кал.

 

 

Маппо посегна да отвори вратата, но Квел протегна разтрепераната си ръка, за да го спре.

— Богове, не прави това!

Прешъс Тъмбъл се беше свила в краката му, поклащаше се и стенеше.

— Какво ни чака отвън? — попита треллът.

Квел поклати глава. Беше пребледнял като кост, лицето му беше лъснало от пот.

— Трябваше да се сетя. Както се стесняваше картата на пътя в далечния край. О, използваха ни! Измамиха ни! Богове, май ще ми прилошее…

 

 

— Проклетата Тригали! — измърмори Ток. Беше по-объркан от всякога от това внезапно неочаквано пристигане. Как бяха успели да стигнат тук? А после видя Грънтъл. — Богове на бездната, това си ти!

Някой вътре в каляската шумно повръщаше.

Грънтъл зяпна Ток и се намръщи.

„А, май не приличам вече на Анастер.“

— Бяхме заедно…

— Вестител — прекъсна го Качулатия бог. — Време е.

Ток се намръщи и се почеса по празната дупка на окото.

— Какво? Изпращаш ме с тях?

— В известен смисъл.

— Значи се връщам при живите?

— Уви, не, Ток-младши. Мъртъв си и мъртъв ще си останеш. Но това ще е последната ти задача като мой Вестител. Друг бог те иска.

Ток понечи да слезе от коня, но Господарят на Смъртта вдигна ръка.

— Ще яздиш след впряга. Близо до впряга. За известно време. А сега, Вестителю, чуй последното ми послание. Кръвта е нужна. Кръвта е нужна…

 

 

Грънтъл беше престанал да слуша. Дори смътното безпокойство, което бе изпитал, когато едноокият воин го бе заговорил, изчезна бързо под пороя от бойна страст. Взря се към врага и видя огъващите се редици на защитниците.

Война, която не можеше да бъде спечелена от толкова окаяни души — война, която копнееше за герой, някой, който да устои до самия край.

От гърдите му се изтръгна ново ръмжене и той се отдръпна от впряга и посегна за двата си криви меча.

— Ей, ей, котарако проклет!

Лаят го стресна и той се озърна ядосано към Глано Тарп, който му отвърна с корава усмивка.

— Акционерите не могат да си тръгнат ей така — ще те надупчим целия. Качвай се горе, пъстрак, потегляме!

 

 

Можеше да има само един изход и Драконъс го знаеше от самото начало. Изобщо не бе усетил идването на Тригали, нито заминаването им дори с Ток, препуснал след тях. Каквото и да беше станало зад него, не можеше да пробие и да стигне до сетивата му.

Един изход.

В края на краищата Драгнипур никога не беше предлагал спасение. Желязо, изковано за да държи в плен, сто хиляди вериги, набити в острието, пластове и пластове усукани, огънати, заплетени като въже. Драконъс, обкръжен от разтопените пламъци на сърцето на Бърн, теглеше напред вериги от всеки съществуващ метал, теглеше ги брънка след лъскава брънка. Усукани въжета метал върху наковалнята — и пада чукът. Единственият чук, единственото сечиво, което можеше да изкове такова оръжие — и той помнеше неописуемата му тежест, парещата дръжка, която разкъсваше нечовешката му длан.

Дори в съня си Бърн беше крайно недоволна.

Вериги и вериги. Вериги, които да оковат. Да оковат самата Тъма, да преобразят древния лес, през който беше вървяла тя, да изкривят черното дърво във фургон, в огромни трополящи колелета, в ложе, което да оформи хоризонтална врата — като вход към гробница — над портала. Черно дърво, което да побере и задържи душата на Куралд Галайн.

Помнеше. Искри в неизброими цветове, разхвърчали се като натрошени дъги. Оглушителният кънтеж на чука и как потръпваше наковалнята при всеки удар. Вълните от зной, плискащи се в лицето му. Горчивият вкус на суровата руда, вонята на сяра. Вериги! Вериги и вериги, набивани в бляскави дири върху острието, охладено и закалено в бялото сърце на Бърн и след това — отново. И отново.

Вериги! Вериги, които да оковат!

Да оковат Падналия!

А сега — невероятно, невъзможно — Драконъс бе почувствал първото разкъсване. Вериги се бяха прекършили.

„Така че свършва. Не мислех, не си представях…“

Беше гледал как окованите му спътници отпадат, провалят се. Видял беше как се спуска хаосът над всеки от тях, как с жар прояжда през плътта, докато по земята падаха оковите — докато железните брънки не държаха повече нищо.

„Изобщо не мислех — изобщо не исках такъв край — за който и да е от вас, от нас.“

„Не, бях твърде жесток, за да си представя дори край. Изход.“

„Но вижте сега тези мои мисли. Сега бих искал да видя как всички вие продължавате да живеете, в тези вериги, но не от жестокост, ах, не, не това. Бездната да ме вземе, бих искал да ви видя живи от милост.“

Може би плачеше? Или тези парещи сълзи известяваха съкрушителния край на истеричен смях. Все едно. Всички тях ги изяждаше живи. „Всички ние ще бъдем изядени живи.“

А Драгнипур беше започнал да се разпада.

Когато хаосът разпаднеше фургона и завладееше Портата, мечът щеше да се разбие и хаосът щеше да се освободи от този, ах, тъй хитър капан, и гениалната примамка на Драконъс — неговата вечна клопка, вечно водеща хаоса напред и далече от всичко друго — щеше да се е провалила. Не можеше и да си помисли какво ще стане тогава с неизброимия низ от селения и светове, а разбира се, бездруго нямаше да е там, за да види. Но знаеше, в сетните си мисли, че няма да изпита нищо друго освен непоносима вина.

„Тъй че, хаос, поне за една твоя жертва онова, което носиш, всъщност е милост.“

Тръгна напред да се присъедини към друг от Окованите, да застане може би до Перла, докато не дойде краят.

Ехото от онази скъсана брънка го терзаеше. „Някой се е освободил. Как?“ Дори Хрътките на Сянката можаха да се измъкнат на свобода само като се гмурнат в черното ядро на Куралд Галайн. Веригите им не се скъсаха. Целостта на Драгнипур не беше пострадала.

„Но сега… някой се е освободил.“

„Как?“

Вериги и вериги и вериги, които оковават…

Една костелива ръка се стегна на рамото му и го притегли назад.

Драконъс се извърна и изръмжа:

— Пусни ме, проклет да си! Ще стоя с тях, Качулати — трябва, не можеш ли да разбереш това?

Ръката на Бога на Смъртта се стегна, ноктите се впиха и Гуглата бавно го придърпа към себе си.

— Битката — изхриптя богът — не е за тебе.

— Ти не си мой господар…

— Стой с мен, Драконъс. Все още не е време.

— За какво? — Помъчи се да се изтръгне, но силата на Джагът беше неимоверна и освен да се лиши от цялото си проклето рамо, Драконъс не можеше да направи нищо. Двамата с Господаря на Смъртта стояха сами, на по-малко от двадесет крачки от неподвижния фургон.

— Приеми го като молба за прошка — каза Гуглата.

Драконъс зяпна.

— Какво? Кой иска моята прошка?

 

 

Гуглата, Богът на мъртвите, трябваше да е последният паднал под Драгнипур. Каквото и да беше възнамерявал Синът на Тъмата, последната му игра залагаше на убийството на този древен бог. Такова бе убеждението на Драконъс. Безумен, безсмислен залог, напразно печелене на време, което вече бе изядено, пожертване на безброй души, на цяло селение на мъртвите.

Както се оказа, Драконъс грешеше.

Имаше още един. Още един.

Появи се с мощта на планина, рухнала в дълъг, оглушителен, унищожителен взрив. Сребристите облаци се разкъсаха, пометени от тъмни ветрове. Легионите, притискащи от всички страни, заотстъпваха в ужас и хиляди брънки на стягащия се кръг, спечелени с такава ярост, бяха изгубени в един миг. Драконите запищяха. Изригнаха гласове, изтръгнати сякаш от гърлата — от натиска, болката, смазващата сила…

Хаосът потръпна и бавно започна да се стяга отново.

Никоя сила не може да надвие този враг. Унищожението бе собственият му закон и докато се самопоглъщаше, щеше да погълне всичко останало. Хаосът, препускащ по пътя на Тъмата и идващ винаги невидим, от неочаквани източници, от места, където никой не би и помислил да погледне, още по-малко да се пази от тях.

Мечът и всичко в него умираше вече, най-сетне; умираше.

Ръката на Гуглата беше пуснала рамото му и Драконъс се смъкна на колене.

Още един.

И да, той знаеше кой вече е сред тях.

Трябваше ли да се разсмее? Трябваше ли да го потърси, да се изсмее в лицето му? Трябваше ли да стисне гърлото му така, че да се вкопчат един в друг, докато над тях не се спусне забравата?

Не, нямаше да направи това.

„Кой иска моята прошка?“

Ако имаше силата, щеше да извика.

„Аномандър Рейк, не трябва да молиш. Тази молба, уви, трябва да дойде от мен.“

„Майката Тъма плених тук. Твоята майка… И тъй, какво ще направиш сега?“

Един удар на сърцето по-късно от Драконъс се изтръгна глух стон и той вдигна глава, отвори отново очи и прошепна:

— Рейк?

И бавно се изправи. И се обърна към фургона.

За да види.

 

 

Втория видя как падна още един Сегюле. После обърна коня си и с гняв се взря с мъртвите си очи в една висока богато украсена каляска, когато впрягът й от цвилещи коне се понесе напред. Хора се бяха вкопчили от едната страна и се държаха на живот и смърт, докато се разтваряше цепнатината… и конете изчезнаха в нея.

Вестителят на Качулатия — онзи едноок войник — заби пети в хълбоците на коня си и ги последва.

А гласът на Бога на Смъртта прониза Втория:

„Изглежда, че все пак си нужен, както подозираше. Сега върви. И знай това, стари приятелю: ти ми служи добре.“

„Не съм вече богът на смъртта.“

„Когато изпълниш и тази последна задача, твоята служба приключва. А след това — е, Скинър чака…“

Втория отметна покритата си с маска и шлем глава и нададе ликуващ вой. Прибра двата меча и препусна след впряга.

Вестителят изчезна пред очите му.

И цепнатината започна да се затваря.

Втория пришпори отдавна мъртвия си кон в гаснещия портал…

И напусна селението на Драгнипур. Другите Сегюле тъй или иначе бяха обречени и макар в тази последна битка всеки от тях да беше изкупил донякъде срама си от това, че е загинал срещу един чужденец, това не беше основание да падне редом с тях.

Втория не се задържа дълго след другите, докато те препускаха с грохот през непознати лабиринти, о, не. Защото беше призован. Беше призован от едно оръжие в нужда…

Яхнал кипналите яростни ветрове на бурята, с дрънчене на броня и кънтеж на конски копита по каменните плочи, Втория видя каквото търсеше и помете надолу с ръка…

 

 

— Ще взема това — изсмя се кух металичен глас. И копието бе изтръгнато от ръката на Кътър. Сред плясък на кожени дрипи, протрити каиши и ръждясали токи немъртвият Сегюле, който веднъж, преди много време, му беше дал това оръжие, го приготви за бой и препусна право срещу белите Хрътки.

— Скинър! — изрева. — Идвам! Но първо тези красавци…

 

 

Карса Орлонг отстъпи встрани при внезапната поява на някакъв воин с броня, яхнал чудовищен мъртъв кон, но щом видя, че новодошлият препусна срещу Хрътките, изръмжа и закрачи след него.

Копието се насочи надолу от лявата страна, тъй че тоблакаят мина отдясно, без да откъсва очи от Хрътката, която явно се готвеше да атакува конника откъм незащитената страна.

Два звяра и двама воини се срещнаха.

Копието на конника прониза гърлото на едната Хрътка точно под челюстта и се вряза в основата на черепа. Назъбеното острие изригна от другата страна сред взрив от сива каша, кръв и натрошена кост.

Карса замахна надолу с две ръце, щом другата Хрътка се надигна на задните си крака, за да стегне челюсти върху дясното бедро на непознатия. Кремъчното острие се хлъзна през гръбнака и отсече дебелия като на кон врат, но се заклещи и инерцията на звяра, който вече падаше, повлече със себе си и оръжието, и Карса върху камъните.

В този момент джагътският кон на ездача се сблъска гърди в гърди с трета Хрътка. Пръснаха се кости. Ударът изхвърли ездача над главата на коня и той изтърва оръжието. Падна и се претърколи от гърба на чудовищното псе, което изглеждаше замаяно, докато немъртвият кон залиташе назад.

Паднал на колене, Карса отби атаката на друга озъбена Хрътка… а след това звярът ги подмина, както и всички други. Тоблакаят се надигна, направи две бързи крачки и заби меча си в гърдите на зашеметената трета Хрътка. Звярът зави от болка, дръпна се и кръвта блъвна от раната. Странникът се беше съвзел и копието му потъна в корема на гърчещото се животно, разкъса меката плът и по камъните блъвна зловонна течност.

Нещо блесна за миг в очните кухини зад маската с двете резки.

— Браво, Тоблакай! Сега да подгоним и другите!

 

 

Кътър зяпна, когато седемте Хрътки се втурнаха покрай Карса и Сегюле. Вече не държеше и копие — проклятие! — и той бързо измъкна два от ножовете си, когато един от зверовете се понесе право срещу него.

Една ръка го сграбчи за ризата и го дръпна назад. Кътър изрева изненадано, залитна и се озова в нечии къси мускулести ръце. Успя да зърне за миг грубо обрулено лице, опулени очи, рижи мустаци, които помръднаха под месестия нос…

„Познавам ли този човек?“

А този, който го беше издърпал, вече крачеше напред, вдигнал огромна брадва. Баратол…

— Тук не е за нас! — изръмжа мъжът, който държеше Кътър, и двамата заотстъпваха.

 

 

Баратол позна звяра — беше същият, с който се беше счепкал Чаур, същият беше. Почти запя от радост, когато се хвърли на пътя му, брадвата изсвистя в свирепа дъга отдолу нагоре точно когато Хрътката скочи озъбена, чудовищна…

Острието се заби дълбоко в долната челюст на звяра — само още един миг забавяне и щеше да го порази във врата.

Гърдите на звяра блъснаха Баратол.

Ударен все едно от обкованата с мед глава на таран, той отхвърча назад, превъртя се във въздуха и изпадна в несвяст още преди да падне на петнайсет крачки зад тялото на Аномандър Рейк.

Хрътката беше спряла; залитна, завъртя глава — дясната част на долната челюст беше счупена, ред разядени зъби щръкнаха навън почти хоризонтално, плисна кръв.

За звяра битката беше приключила.

 

 

В момента, в който Карса и непознатият се обърнаха, над тях прелетя сянка и двамата потръпнаха и се присвиха под напора на внезапния вятър, понесъл воня на гнило…

А след това крилете на дракона изтътнаха и той се вдигна отново в небето, понесъл три Хрътки.

Атаката на съществото продължи едва няколко удара на сърцето, в мига, в който Кътър бе блъснат в прегръдката на Анци — фалариецът го повлече към входа на дюкяна отдясно, — а Баратол, приковал поглед единствено в омразната му Хрътка и нищо друго, замахна с брадвата си.

Тези тримата дори не видяха дракона.

 

 

Сеймар Дев зяпна, когато драконът полетя нависоко в небето с трите виещи и ръмжащи жертви в ноктите му.

Беше се присвила до Пътника, Дасем Ълтър, владелеца на Мъст, убиеца на Сина на Тъмата. Той впери в нея изтерзаните си, изпълнени със скръб очи, пресегна се и я придърпа към себе си.

— Не беше по мой избор! Не ме обвинявай, жено! Чуваш ли? Недей!

Очите му изведнъж се разшириха, той я смъкна рязко на камъните и я покри с тялото си.

Две чудовищни създания се сблъскаха с грохот на по-малко от три крачки от тях.

Бяла Хрътка.

И мечка — бог, звяр, забравен някъде по пътя от отминаващия свят.

Беше се появил миг след Хрътката и огромните му лапи се стегнаха в съкрушителна прегръдка, вдигнаха Хрътката във въздуха — далече от Сеймар Дев и Дасем — и двете същества се натресоха в стената на сградата.

Зидът се срути, тухла и камък западаха по широкия гръб на Дасем, докато той издърпваше Сеймар Дев от рухващата фасада. Някъде, вече вътре в сградата, мечката и огромното псе продължаваха да се бият свирепо.

 

 

Бяха останали само две Хрътки на Светлината. И без да срещат съпротива, те стигнаха до тялото на Аномандър Рейк. Челюсти се впиха в бедрото му и вдигнаха тялото му. Вторият звяр заобиколи, сякаш размисляше къде да захапе — но мечът, заклещен все още в черепа на Тайст Андий, се въртеше бясно, докато първото животно се мъчеше да отнесе плячката си, и благоразумната предпазливост го задържа.

Сегюле хвърли копието си от петнадесет крачки. Оръжието се заби в хълбока на кръжащата Хрътка и я събори — но само след миг тя се вдигна отново, заръмжа и извъртя глава да захапе щръкналия прът.

Карса, чиито по-дълги крачки го бяха отпратили пред Втория, нададе бойния вик на Теблор — древен вик, чуван само когато стареите заплетат сказанията си за древни герои — и Хрътката, захапала трупа на Рейк, потръпна.

Пусна разкъсания, натрошен от зъбите й крак и скочи срещу нападащия Тоблакай.

Две къси копия поразиха животното отляво. Не се забиха дълбоко и паднаха, но това бе достатъчно, за да отвлече вниманието на Хрътката и тя рязко изви глава към новите нападатели.

Две млади жени Теблор стояха от другата страна на широката улица и невъзмутимо зареждаха нови копия в метателните ремъци. Между двете стоеше голямо проскубано псе, настръхнало, с оголени зъби, и ръмжеше толкова ниско, че звукът все едно идваше от земните недра.

Хрътката се поколеба.

Карса се хвърли към нея, оръжието му изсвистя във въздуха…

Звярът скочи и побягна… а мечът на тоблакая отсече опашката му и нищо повече.

Хрътката нададе вой.

Карса се обърна и настъпи към другото животно — беше измъкнало копието и вече също бягаше, оставяйки след себе си диря от кръв.

Сегюле прибра оръжието си.

Карса се поколеба за миг, след това пристъпи и застана над тялото на Аномандър Рейк.

— Победени са.

Лицето с маската се извърна рязко. Мъртвите очи зад цепките го изгледаха.

— Отдавна беше, когато чух за последен път този боен вик, Тоблакай. — И добави: — Дано никога да не го чуя повече.

Но вниманието на Карса бе привлечено от жените Теблор и кучето, което тръгна напред, размахало отрязаната си опашка.

Карса Орлонг го зяпна как закуца към него и едва потисна хлипа си. Беше пратил кучето си да се върне у дома. Полумъртво, преди толкова време. Вдигна очи към двете смълчани момичета Теблор. Трудно му бе да ги види през сълзите… познаваше ли ги? Не, твърде млади изглеждаха.

Изглеждаха…

 

 

Хрътките на Сянката бяха изтласкани назад, не можаха да устоят срещу съчетаното чародейство на Спайт и Енви. Магията разкъсваше козината им. Кръв плискаше от муцуните им. И от всички страни връхлитаха сили, които се стремяха да ги съкрушат, да ги унищожат.

Пребити, гърчещи се, те се оттегляха назад, стъпка по стъпка.

И Дъщерите на Драконъс се приближаваха към лелеяната си плячка.

Мечът на техния баща.

Рождено право, което от толкова време им бе отказвано. Разбира се, Енви, както и Спайт, разбираха цената на търпението. Търпение, да, за да се домогнат до своя блян, да утолят своята нужда.

Хрътките не можеха да им се противопоставят. Нито по сила, нито на свирепата им воля.

Дългото чакане беше почти приключило.

 

 

Сестрите едва забелязаха безшумно дошлия впряг далече зад Хрътките. Същото, уви, не можеше да се каже за онзи, който излезе от него и извърна зверските си очи към тях.

Този твърд, убийствен поглед постигна целта си.

Те спряха. Магията замря. Хрътките, ръсещи кръв, която се изпаряваше под утринната светлина, закуцукаха назад към падналия Рейк и Драгнипур.

Енви и Спайт се поколебаха. Страсти и копнежи бяха натикани с жалки писъци обратно в ковчежетата им. Планове се пренастроиха припряно и с неохота. Търпението… ах, да, търпението се съживи отново.

„О, добре. Може би следващия път.“

 

 

Жестоката битка в почти разрушената сграда беше приключила. С разтуптяно от страх сърце, Сеймар Дев предпазливо се приближи. Провря се през развалините и натрошените греди, промъкна се покрай една от вътрешните стени, останала почти непокътната, и се взря в двата застинали на пода огромни звяра.

От гърлото й се изтръгна тих стон. Сеймар се приближи колебливо и след малко се усети, че се е смъкнала и седи върху парче от откъртена стена, зяпнала окървавената изпохапана глава на мечката.

Хрътката също едва дишаше, притисната под гигантското й тяло. От ноздрите й бликаше червена пяна и всеки дъх бе по-плитък от предишния. Най-сетне с една последна, едва доловима въздишка тя издъхна.

Очите на Сеймар Дев се върнаха на бога, който толкова я беше терзал, вечно надвиснал зад нея, вечно душещ във въздуха, вечно търсещ… какво?

— Какво? — попита тя сега тихо, с хриплив шепот. — Какво искаше?

Едното останало око на звяра сякаш се извърна леко към нея в червения кръг. И тя видя болката в него. И скръбта.

Извади ножа си от канията. Точно това ли трябваше да направи? Не трябваше ли просто да го остави? Да го остави да напусне това несправедливо, безсърдечно съществуване? Последният от своя род. Забравен от всички…

„Добре. Няма да те забравя, приятелю.“

Натопи острието в локвата кръв под главата на мечката. И зашепна думите за обвързване, заповтаря ги отново и отново, докато и сетната светлинка на живот не напусна божието око.

 

 

Стиснал в ноктите си две Хрътки, с третата гърчеща се в устата му, Тулас Шорн не можеше да направи нещо повече, освен да разтърсва полуизпадналите в несвяст зверове, докато се издигаше все по-високо над планините северно от Лазурното езеро. Разбира се, можеше да направи още едно нещо. Можеше да ги пусне високо отгоре.

И той направи точно това. С огромно задоволство.

 

 

— Чакай! Стой! Спри! Стига!

Искарал Пъст се измъкна от купчината мятащи се, ръмжащи, плюещи и пръхтящи бок’арала и кълбото сплъстена оскубана коса, мръсни дрипи и кокалести пръсти, което беше жена му, и се заозърта ядосано.

— Идиоти такива! Той дори не е тук вече! Закъсняхме! Онази омразна мазна размазана буца тор с червена жилетка! Не, махни го това от мене, маймуно! — Скочи на крака. Мулето му стоеше самотно встрани. — А от тебе каква полза! — обвини той животното и размаха юмрук.

Могора се надигна и заоправя дрехите си. След това изплези език, който сякаш целият беше от паяци.

Като го видя, Искарал Пъст се задави.

— Б-богове! Нищо чудно, че можеш да правиш каквото правиш!

Тя се изкиска.

— А, ти и за още ще молиш!

— Уф! Ако знаех, щях да се моля за нещо друго!

— Оу, и за какво щеше да се молиш, миличък?

— За нож, да мога да си срежа гърлото. Виж ме само. Целият съм нахапан!

— Да, остри зъбки имат тия бок’арала…

— Не те, вкиснало от месец каймаче. От паяци съм нахапан!

— Заслужил си и по-лошо! Упои ли я? Няма как иначе да се е съгласила да…

— Мощ! Мощ имам аз! Неустоима, всеки го знае това! Един мъж може да прилича на плужек! Косата му може да е щръкнала като свраче гнездо! До коленете може да е висок и със съвършени пропорции — може да вони, може да си яде ушната кал, все едно! Стига да има мощ!

— Е, това му е сбърканото на света тогава. Точно затова грозните не мрат! Хайде да си направим бебчета, стотици бебченца!

Искарал Пъст хукна към мулето си, покатери се на гърба му и препусна.

Мулето естествено тръгна кротко, явно без да обръща никакво внимание на ритащия и мятащия се насам-натам ездач, а Могора закрачи лениво до него.

Бок’арала, които до този момент си гукаха и се гушкаха, изпаднали в любовно умиление, се разлетяха във въздуха и закръжиха над главата на бога си като мухи над най-сладката купчина тор на света.

 

 

Приближаващият се гръм измъкна Пикър от унеса в странната пещера и тя зяпна ококорена изваяната скална стена и впряга, раздвижил се като в мъгла.

Ако чудовищното возило наистина се търкаляше срещу нея готово всеки момент да изригне в пещерата, щеше да я стъпче, защото нямаше къде да се отдръпне, за да избегне препускащите коне.

Най-нелеп начин душата й да умре…

Привидението се появи сред буря от адски вятър, но излезе от стената призрачно, почти прозрачно, и тя усети как конете и каляската преминаха през нея… зърна за миг някакъв полудял колар, опулил очи и зяпнал, изпънал напред двата си крака — явно счупени. И други след него, на покрива на каляската и люшкащи се вързани здраво с каиши от двете страни, замаяни. Всичко това се изля през нея и продължи…

А след това точно пред нея изскочи ездач, стиснал юздите — и този мъж, както и конят му, бяха съвсем истински, плътни. Искри се разхвърчаха от каменния под, безоката глава на коня се вдигна. Пикър залитна назад, стъписана.

Проклети трупове! Зяпна ездача и изруга.

— Познавам те!

Едноокият мъж, обвит с вонята на смърт, се отпусна на коня и я изгледа отгоре. И рече:

— Сега съм Вестителят на Гуглата, ефрейтор Пикър!

— О. Това повишение ли е?

— Не, проклето наказание, и не теб трябва да посетя, тъй че стига с тоя сардоничен боклук и ме чуй…

Тя настръхна.

— Защо? Какво правя тук? Какво иска Гуглата от мен, дето не е получил още? Ей, я му отнеси моето съобщение! Искам да…

— Не мога, Пикър. Гуглата е мъртъв.

— Какво?!

— Господарят на Смъртта вече не съществува. Отиде си. Завинаги. Слушай, трябва да стигна до боговете на войната. Разбираш ли, носителко на торквата? Препускам към боговете на войната!

Носителка на торквата? Пикър отпусна рамене.

— О, проклятие.

Ток-младши заговори и й каза всичко, което трябваше да знае.

Когато свърши, тя остана зяпнала, с пребледняло лице, а той сбра юздите и се приготви да тръгне.

— Почакай! Трябва да се измъкна оттук! Как да го направя, Ток?

Мъртвото око отново се прикова в нея. И той посочи кратунките, оставени на каменния под от двете страни на Пикър.

— Пий.

— Ти луд ли си? Току-що ми каза откъде е дошла тази кръв!

— Пий и помни каквото ти казах.

И изчезна.

Помни. Да, щеше да го запомни. „Намери Тоблакая. Намери убиеца и му напомни… напомни му, разбираш ли ме? А след това, носителко на торквата, го поведи на война.“

„Поведи го на война.“

Имаше и още, много повече. И не можеше да се надява, че ще забрави каквото и да е от него.

— А исках просто да се пенсионирам.

Изруга и се наведе над най-близката кратуна. „Да пия? Това е кръв, проклятие!“

„Пий.“

 

 

Да застанеш в сърцето на Драгнипур, да застанеш над самата Порта на Мрака, това за Аномандър Рейк беше съвсем краен акт. Навярно беше отчаяние. Или саможертва извън всякаква мяра за смъртните.

Оръжие, наречено Мъст, или оръжие, наречено Скръб — все едно, там, където го бе довел този меч, беше свят, сътворен за него. Всички други възможни избори бяха прах по смътната диря на живота му.

Той беше Синът на Тъмата. Народът му беше изгубен. За него имаше място за скръб, тук и в края на всички неща, и той най-сетне можеше да обърне гръб, както бе направила майка му преди толкова време. Да се отвърне от децата си. Както всеки баща е длъжен да направи един ден, в сетния миг на смъртта. Дори не му хрумна мисълта да моли за прошка, докато стоеше над грамадата от стенещи татуирани тела.

Не беше от онези, които се молят, в края на краищата.

Единственото изключение беше Драконъс. Но онези обстоятелства бяха изключителни, престъплението бе толкова многолико, толкова сложно, че нямаше полза да се опитва да изтръгне дори една-единствена подробност от заплетеното му кълбо. Все едно, прошката, за която бе помолил, не изискваше отговор. Важното бе само Драконъс да чуе тези думи. Можеше да прави с тях каквото намери за добре.

Аномандър Рейк стоеше, впил очи в небесата, срещу кипящия пожар, срещу спускащото се отгоре унищожение, без да мигне и без да трепне. Защото чувстваше отговора дълбоко в себе си, в кръвта на Тиам. Кръвта на хаоса.

И щеше да стои заради всички, които бе оковал тук. Щеше да стои и заради всички други. И заради тези злочести, прекършени души под нозете си. Щеше да стои срещу свирепия хаос.

До сетния миг. До самия край.

Татуировките се гърчеха като змии под него.

 

 

Кадаспала беше чакал твърде дълго. Чакал беше за този единствен шанс. Мъст над убиеца на възлюбена сестра, предателя на Андарист, благородния Андарист, съпруг и брат. О, той бе започнал да подозира какво възнамеряваше да стори Аномандър Рейк. Достатъчно изкупление ли щеше да е това? Само един Тайст Андий можеше да отговори с „да“ на този въпрос. Само един.

„Не и Кадаспала! Не, не и аз! Не аз, не! Не аз, не аз, не аз.“

„Ще те принудя да се провалиш. В този твой последен жест, в жалкия ти опит за помирение — ще те принудя да се провалиш!“

„Виждаш ли този бог, който сътворих? Виждаш ли го? Виж го виж го!“

„Не, ти не очакваше това, не го очакваше, не го очакваше! Нали? Нали?“

Нито ножа в божията ръка. Нито ножа в ръката му!

Озъбен, слепият Кадаспала се изви на гръб, за да види по-добре Сина на Тъмата, да, по-добре да го види. Очи не бяха нужни и очи не трябваха. Да види тоя кучи син.

Застанал там, толкова висок, толкова пламенен, почти на ръка разстояние.

Над планина от тела, над стенещия мост от плът и кост, над жалката преграда пред вратата на Тъмата, тази жива преграда — толкова глупава, глупава! Застанал там, вдигнал нагоре очи и с взряна надолу душа, надолу и надолу, и надолу… ще го усети ли тя? Ще се обърне ли? Ще го види ли? Ще разбере ли?

Не на всички тези неща. Защото Кадаспала беше създал бог, бог, бог, беше създал бог и ножа в ръката, ножа, ножа, ножа…

Аномандър Рейк стои, а картата оживява, силата й и неговата сила, пробужда се.

Странстваща Крепост, не странствай повече. Бягащ Портал, не бягай повече. Това ще направи той. Това е жертвата, която ще направи, о, колко достойно, колко благородно, да, и умно, толкова умно и кой друг освен Аномандър Рейк е толкова благороден, толкова умен?

„За да се провали всичко!“

„Дете бог! Време е! Усети ножа в ръката си — усети го! Сега го вдигни високо — глупакът не вижда нищо, не подозира нищо, нищо, не знае какво изпитвам, как не забравям, не ще забравя, не ще забравя никога и не, не ще забравя! Никога!“

„Вдигни високо!“

„Забий!“

„Забий!“

„Забий!“

 

 

Буря от светлина, разбита луна, издигащо се слънце зад раздрани облаци, от които се лееше мръсен кафяв дъжд. Черен Корал беше град под обсада и Тайст Андий в него вече, най-сетне, можеха да усетят смъртта на своя Господар, а с него — смъртта на своя свят.

Беше ли честно да оставят бремето на една отдавна мъртва надежда на плещите на едно лице, да поискат толкова много от него? Не беше ли страхливост всъщност? Той беше тяхната сила. Беше техният кураж. И беше плащал дан на Хрътките заради всички тях, векове и векове, и никога не бе отстъпвал.

Все едно да стои на мястото на своята майка. Да върши онова, което бе отказала тя.

„Нашият Господар е мъртъв. Той ни остави.“

Един народ скърбеше.

Дъждът се сипеше. Келикът течеше на мръсни вади по улиците, по стените на сградите. Пълнеше канавките на мътен поток. Беше дъждът на заграбването и срещу него те бяха безпомощни.

„Пий дълбоко, Черен Корал.“

„И танцувай, да, танцувай, докато не умреш.“

 

 

Монкрат се тътреше по разкаляния, оплетен в корени склон с последните две деца под мишници. Погледна нагоре към Спиндъл, присвит на билото и зацапан с глина, приличаше на проклет водоливник. Но никаква радост нямаше в зяпналите очи, само умора и страх.

Неестественият дъжд бе стигнал до тази осакатена гора. Старите дерета и оврази бяха почернели от тинята, раздраните им брегове му напомняха за гниещи кости и зъби, все едно плътта на хълма беше накъсана и под нея се беше оголило гигантско опустошено лице, което сега се хилеше тъпо на сиво-кафявото небе.

Двамата бивши мостоваци бяха успели да намерят двадесет деца, четири от които бяха толкова близо до смъртта, че не тежаха буквално нищо, увиснали в ръцете им. Бяха се трудили цялата нощ, за да ги пренесат до изкопите и навътре в тунелите, където можеха да се подслонят от поройния дъжд. Бяха събрали оттук-оттам одеяла, малко храна и чиста вода в глинени делви.

Когато Монкрат се приближи, Спиндъл се пресегна, за да му помогне да се прехвърли през ръба. Мършавите момиченца висяха под мишниците му като сламени кукли, главите им се люшкаха. Монкрат ги подаде на Спиндъл едно по едно, а той зацапа с тях през калната вада в окопа.

Монкрат се смъкна уморено, навел глава към земята, за да опази очите и устата си от дъжда, и вдиша няколко пъти дълбоко.

Цял живот войнишка служба, да. Достатъчно, за да превърне това отчаяно бъхтене в нещо старо, познато като износени пропускащи вода ботуши. Какво тогава го караше да чувства сегашното някак по-различно?

Чу как някой проплака в тунела, а след това гласа на Спиндъл, утешителен, кротък.

И богове, колко му се искаше да заплаче.

Различно, да. Толкова различно.

— Войниците стават какво ли не — промърмори той.

Дълго време беше правил едно, беше му дошло до гуша и се беше оттеглил. А сега се появи Спиндъл, измъкна го, обърна го наопаки и го направи друг вид войник. И този вид му харесваше. Чувстваше се добре. Не беше имал представа, че…

Спиндъл се появи отново, изгърбен и залитащ, и той изпъшка:

— Да оставим нещата така, Спин. Моля те.

— Искам да забия нож в лицето на Градитан — изръмжа Спиндъл. — Искам да му отрежа черния език. Искам да го довлека тук горе, за да видят всички кутрета какво правя с него…

— Това ако направиш, ще те убия лично — зарече се Монкрат. — Те вече бездруго са видели твърде много, Спин.

— Трябва да видят възмездие…

— Няма да го почувстват като възмездие — отвърна Монкрат. — За тях ще е просто още от същия шибан ужас, същото жестоко безумие. Щом искаш мъст, направи го насаме, Спиндъл. Направи го там долу. Но не очаквай да ти помагам — нищо общо не искам да имам с това.

Спиндъл го изгледа намръщено.

— Друга оплетка ми показваш сега тука, Монкрат. Снощи ми разправяше как ще го спипаме и ще го оправим както заслужава…

— Промених си мнението, Спин. Тези нещастни хлапета го промениха. — Помълча. — Ти го направи, като ме накара да направим това тук. — И се изсмя дрезгаво. — Представи си, чувствам се… изкупен. И това ако не е ирония, Спин.

Спиндъл бавно се отпусна на стената на изкопа, след това се смъкна и седна в калта.

— Мамка му. Какво ще кажеш за това. Изминах целия този път, търсех същото, което беше направил и намерил ти тук. Имах нужда от нещо, мислех, че има отговори… но дори не знаех подходящите въпроси. — Намръщи се и се изплю в калта. — Все още не ги знам.

Монкрат сви рамене.

— И аз.

— Но си намерил избавлението. — Думите прозвучаха почти с горчивина.

Монкрат се мъчеше да подреди мислите си.

— Когато това те порази… мен когато ме порази, ами, чувството сега, Спин, е… все едно, че „избавлението“ е намерило нов смисъл. Когато нямаш повече нужда от отговори, защото знаеш, че всеки, който обещава отговори, е пълен боклук. Жрец, жрица, бог, богиня. Пълен боклук, разбираш ли ме?

— Не ми звучи добре — възрази Спиндъл. — За да бъдеш избавен, изкупен, някой трябва да направи изкуплението.

— Но може би не е нужно да е някой друг. Може би е в това да правиш нещо, да бъдеш нещо, да бъдеш някой и да усещаш тази промяна вътре — все едно си взел, че си се избавил сам. И ничие друго мнение не е важно. И знаеш, че все още си ги имаш всички онези въпроси, правилните и погрешните, че може би ще успееш да намериш един-два отговора, а може би не. Но не е важно. Единственото важно е, че вече знаеш, че никой друг няма нищо общо с цялото това проклето нещо, нищичко. Това е избавлението, за което ти говоря.

Спиндъл отпусна глава назад и затвори очи.

— Късмет имаш, Монкрат. Не, сериозно го казвам. Наистина.

— Идиот. Аз гниех тук, виждах всичко и не правех нищо. Ако сега съм се намерил другаде, то е само заради теб. Мамка му, ти просто направи онова, което би трябвало да прави всеки истински жрец — никакви шибани съвети, никаква скапана мъдрост, никакво съчувствие, нищо от онзи боклук. Просто един проклет ритник в топките и ставай, и се хващай да правиш онова, което знаеш, че е правилно. Все едно, няма да забравя какво направи за мен, Спин. Няма да го забравя никога.

Спиндъл отвори очи и Монкрат видя, че лицето му е странно намръщено и че се взира в небето.

И също погледна нагоре.

 

 

Към храма на Тъмата крачеше самотна фигура, мокасините шумоляха тихо по хлъзгавата каменна настилка. Едната ръка беше вдигната нагоре и на нея се въртяха две тънки верижки, пръстените в краищата им проблясваха. Тлъстите капки дъжд се пръскаха в тази въртяща се дъга, плискаха се в лицето и в полуусмивката, закривила устните.

Някой вътре в тази сграда се съпротивляваше. Дали беше самият Рейк? Клип от цялата си душа се надяваше да е така и ако беше вярно, то тъй нареченият Син на Тъмата беше слаб, жалък, едва на няколко мига от унищожението. Клип сигурно беше таил някога в себе си искания и обвинения, всички обмислени добре и наредени като стрели, готови за пускане. Тетивата избръмчава, язвителните истини политат безпогрешно във въздуха и една след друга поразяват право в целта. Да, беше си представял такава сцена. Копнял беше за нея.

Каква полза от суровата присъда, когато няма кого да нараниш с нея? Къде е удовлетворението? Удоволствието да видиш раните? Не, суровата присъда е като гнева. Вирее върху жертви. И в сладостното избликване на превъзходството, докато я въздаваш.

Може би Умиращия бог щеше да го възнагради, след като толкова искаше жертви. Толкова много гняв имаше да им даде в края на краищата. „Чуй ме, лорд Рейк. Те избиха всички в Андара. Всички! А къде беше ти, докато твоите поклонници умираха? Къде беше ти? Те те зовяха. Умоляваха те.“

Да, Клип щеше да го прекърши. Дължеше го на своя народ.

Огледа храма, докато се приближаваше, и долови познатите му очертания, отраженията от Андара и от Блуроуз. Но тази сграда изглеждаше по-сурова, по-груба, сякаш камъкът неволно беше уподобил грубо издялано дърво. Отдадена почит на спомени? Или забравено изящество? Все едно.

Мигновена мисъл разби портите на храма и той усети как чакащият вътре се присви от болка.

Въртяха се два пръстена. Валеше келик.

Куполът беше нашарен с пукнатини и дъждът се лееше вътре на гъсти черни нишки. Видя жена в дъното, лицето й — изопнато в маска на ужас. И видя старец, паднал на колене в центъра на мозаечния под, навел глава.

Спря и се намръщи. Това ли беше противникът му? Това негодно за нищо безсилно същество?

Къде беше Аномандър Рейк?

„Той… не е тук. Той дори не е тук! Аз съм неговият Смъртен меч! А той дори не е тук!“

Изкрещя от гняв. И силата изригна, понесе се като стена, която откърти тесерите от широкия под, разби колоните, обкръжаващи залата, и те започнаха да падат като посечени дървета около немощния старец…

 

 

Ендест Силан простена под мощта на атаката. Силата на Умиращия бог се впи като нокти дълбоко в него, разкъса вътрешностите му. Непосилно беше да устои. Изгуби опора и направи няколко крачки, готов да отстъпи, да се впусне в изпълнен с ужас фатален бяг…

Но нямаше къде да отиде. Паднеше ли сега, всеки Тайст Андий в Черен Корал щеше да загине. Саеманкелик щеше да ги плени всички и самият град щеше да отстъпи пред гибелната му поквара. Куралд Галайн щеше да бъде омърсен, да бъде принуден да утоли безумния глад на бога за сила.

И Ендест Силан се задържа сред накъсания хор от кършещи се кости и късаща се плът.

Отчаяно затърси източник на сила — каквото и да е, който и да е… но Аномандър Рейк си бе отишъл. Кипял беше от сила като огнен стълб. Стоял беше непоколебим и протегнеше ли ръка, за да я положи твърдо на рамото ти, можеше да превърне увереността си в дар. Можеше да накара онези, които го обичаха, да направят невъзможното.

Но вече си бе отишъл.

И Ендест Силан беше сам.

Душата му се гърчеше, умираше под този изгарящ щурм. И от някакви недостижими дълбини старецът си спомни за… една река.

Но болката… беше толкова жестока. Искаше всичко от него. Не можеше да изпълзи от нея, докато го поглъщаше.

Реката… само да можеше да стигне до нея…

 

 

Богът, обсебил Клип, се разсмя. Държеше всичко в ръцете си. Усещаше своята прескъпа Върховна жрица, изтръгната с такава любов от прегръдката на Избавителя, тъй дълбоко изкусена в безумния танц на забравата, в култа към прахосания живот — тя надвиваше самотния бранител на Избавителя, той отстъпваше стъпка след стъпка, грамада от рани, десет поне от които смъртоносни, и макар по някакъв начин все още да се държеше на крака, не можеше да удържи още дълго.

Богът искаше Избавителя. Много по-ценен съсъд от тъй наречения Клип, който бе толкова користен в мислите си, толкова жалък с раните си. С нищо по-добър от изоставено, опарено от пламъците дете, което жадува единствено да се развихри.

Да, Клип скоро щеше да престане да е нужен на бога. Този съсъд щеше да бъде даден на саеманкелик, като всички други. Да танцува, да ляга върху Върховната жрица и да излива черно семе в утробата й — деяние без никаква наслада, защото цялата наслада бе попита от кръвта на самия Умиращ бог, от сладкия келик. И тя щеше да се издува от безсмъртните дарове хиляда, десет хиляди пъти.

Най-сладката отрова, в края на краищата, е страстно споделената.

Богът пристъпи към коленичилия старец. Време беше да го убие тоя глупак.

 

 

Ръката на Аранта бе хладна и суха в ръката на Нимандър.

Тя го водеше през непознатия свят и той бе заслепен, залиташе като пребито псе, а каишката на тази ръка все го дърпаше и го дърпаше напред.

— Моля те — прошепна й. — Къде отиваме?

— На битка — отвърна тя. Гласът й бе почти неузнаваем.

Нимандър потръпна от страх. Това Аранта ли беше изобщо? Може би някой демон бе заел мястото й… но все пак ръката, да, познаваше я. Непроменена и така позната в безплътния си допир. Като ръкавица без нищо в нея… но не, усещаше я, твърда, здрава. Ръката й, като всичко останало у нея, беше загадка, в която бе започнал да се влюбва.

Целувката, която му беше дала — като че ли преди цяла вечност… все още я усещаше, все едно е вкусил нещо чуждо, нещо толкова над него, че не хранеше надежда, че дори ще го разбере или поне че ще осъзнае какво би могло да е. Целувка, сладка като благослов — но Аранта ли го беше благословила?

— Аранта…

— Почти стигнахме… о, ще ме защитиш ли, Нимандър? Мога само да стигна… С малко повече сила. Само това съм могла да направя винаги. Но сега… тя настоява. Тя повелява!

— Коя? — попита той и изведнъж се вцепени, потръпна. — Коя ти повелява?

— Аранта.

„Но тогава…“

— Коя… коя си ти?

— Ще ме защитиш ли, Нимандър? Не го заслужавам. Грешките ми са легион. Превърнах болката си във ваше проклятие, проклятие върху всеки от вас. Но вече е късно за извинения. Стоим в прахта на стореното.

— Моля те…

— Не мисля, че достатъчно от мен ще може да стигне… не и срещу него. Съжалявам. Ако не му се опълчиш, ще загина. Ще се проваля. Усещам нечий… шепот в кръвта ти. Шепота на някой, който ми е скъп. Някой, който би могъл да му устои. Но той не ни очаква. Не е тук, за да ме защити. Какво е станало? Нимандър, имам само теб.

Малката длан, тъй суха и хладна доскоро, и тъй успокояваща със своята отчужденост, изведнъж стана крехка, нежна като тънък порцелан.

„Тя не ме води.“

„Държи се за мен.“

И се помъчи да извлече смисъл от всичко, което му бе казала. „Кръвта на някой скъп. Не може да достигне… Не достатъчно, за да намери сила срещу Клип, срещу Умиращия бог. Тя… тя не е Аранта.“

„Нимандър, имам само теб.“

„Стоим в прахта на стореното.“

— Нимандър, стигнахме.

 

 

Сълзите се стичаха по раздраното лице на сиърдомина. Съкрушен от безпомощност, от безсилието си срещу такъв враг, той залиташе при всеки удар, олюляваше се и отстъпваше, и ако се смееше — а се смееше, богове! — то в този ужасен звук нямаше и капка веселие.

Поначало никога не бе притежавал особена гордост — или поне такава поза бе възприел пред Избавителя, поза на смирение, — но няма на света войник поне с малко гордост, която да му е останала, който да не таи поне малко увереност в силата си. И макар да не беше излъгал, когато каза, че се сражава заради един бог, в който не вярва, е, част от него си оставаше незасегната от точно тази подробност. Сякаш изобщо имаше значение. И точно в това се издаваше скритата гордост, която таеше.

Щеше да я изненада. Щеше да я изуми, като й окажеше съпротива много по-дълго, отколкото беше предвиждала. Щеше да се бие с тая кучка докрай.

Колко мрачно. Колко благородно. Колко поетично. Да, щяха да пеят за битката, всички онези сияещи лица в някой бъдещ храм от бял девствен камък, всички онези блеснали очи, така възрадвани да споделят триумфалната слава на героичния сиърдомин.

Не можеше да не се засмее.

Тя го разбиваше, къс по къс. Беше истинско чудо, че част от душата му все още оставаше, все още можеше да разпознава себе си.

„Виж ме, Спинок Дурав, стари приятелю. Доблестни приятелю. И нека се посмеем заедно.“

„Над глупавото ми позьорство.“

„Бях подигран от собствената си гордост, приятелю. Смей се, да, както толкова искаше да го правиш всеки път, когато ме побеждаваше на онова малко бойно поле, там на зацапаната маса в онази влажна жалка кръчма.“

„Не си представяше как се борех да се задържа за тази своя гордост, поражение след поражение, съкрушителна загуба след съкрушителна загуба.“

„Тъй че нека вече захвърлим невъзмутимите си маски. Смей се, Спинок Дурав, докато гледаш как губя отново.“

Дори не беше я забавил. Мечовете се врязваха в него от всички страни, по три, по четири наведнъж. Тялото вече дори не знаеше накъде да падне — атаките й бяха единственото, което все още го държеше право.

Беше изгубил меча си.

Можеше дори да е изгубил ръката си, която го беше държала. Нямаше как да го разбере. Никакъв усет нямаше извън това осъзнаване на подигравката. Това самотно вътрешно око, приковано немигащо в жалката му същност.

А сега, най-сетне, тя трябваше да е захвърлила всичките си оръжия, защото ръцете й се бяха вкопчили в гърлото му.

Той отвори с усилие очи, взря се в смеещото се лице…

„О.“

„Вече разбирам. Ти си се смеела.“

„Ти, не аз. Теб съм чувал. Да, вече разбирам…“

А това означаваше, че той… ами, беше плакал. Дотук с подигравката. Истината беше, че у него не бе останало нищо освен самосъжаление. „Спинок Дурав, сега извърни очи. Моля те, извърни очи.“

Ръцете й се стягаха около гърлото му. Тя го надигна от земята и го задържа високо. Така, че да може да гледа лицето му, докато изтръгваше живота от него. Да гледа и да се смее в обляното му със сълзи лице.

 

 

Върховната жрица стоеше с ръце на устата. Беше замръзнала от страх и гледаше как Умиращия бог унищожава Ендест Силан. Трябваше вече да е рухнал, трябваше да се е стопил под тази яростна атака. И всъщност бе започнало. Но някак, по някакъв невероятен начин той продължаваше да се държи.

Беше се превърнал в една последна, крехка преграда между Тайст Андий и този ужасяващ, безумен бог. Беше се присвила от страх в сянката му. Беше безумна самонадеяност да повярват, че ще могат да устоят на тази мерзост. Без Аномандър Рейк, без Спинок Дурав дори. И вече усещаше, че всички нейни ближни са притиснати, не могат да вдигнат ръка да се защитят, лежаха с оголени гърла, докато отровният дъжд се изливаше на порой по улиците, бликаше изпод вратите, през прозорците, прояждаше покривните плочи като киселина, изливаше се по греди и боядисваше в кафяво всяка стена. Братята и сестрите й бяха започнали да чувстват жаждата, започнали бяха да желаят първата убийствена глътка — като нея.

А Ендест Силан задържаше врага.

Още един миг.

И още един…

 

 

В селението на Драгнипур всяка сила беше спряла да се сражава. Всяка сила, всяко лице — Драконъс, Гуглата, Искар Джарак, Окованите, войниците на хаоса — всички се бяха обърнали и бяха зяпнали небето над фургона.

И самотната висока фигура, изправена над могилата от тела.

Където бе започнало нещо необикновено.

Татуираната шарка се беше надигнала — сякаш пластът, който бе съществувал пред очите на всички, вече издаваше само една страна, едно измерение на далеч по-голяма същност. Която се вече се надигаше, разгъваше се като сложна и съвършена мрежа, паяжина, която лъсваше като мокри мастилени нишки във въздуха около Аномандър Рейк.

Той бавно вдигна ръце.

 

 

Легнал почти в краката на Рейк, Кадаспала се заизвива, обзет от трескава радост. Мъст и мъст и да, мъст.

„Мушкай! Скъпо дете! Мушкай сега, да, мушкай и мушкай…“

 

 

Дич — всичко, което бе останало от него, — зяпна с едното око. Видя как една неимоверно дълга обвита в татуировки ръка се вдигна високо, видя ножа в нея, стрелна се като нападаща змия към гърба на Рейк. И нищо в тази гледка не го изненада.

Единствената цел на детето-бог. Единственото основание да съществува.

А той бе неговото око. За да гледа в душата му отвътре и отвън. За да усеща сърцето му, а това сърце преливаше от живот, от ликуване. Да си роден и да живееш е такъв дар! Да разбереш единствената цел, да стиснеш и да забиеш ножа дълбоко…

А след това?

А след това… След това всичко свършва.

Всичко тук. Всички те. Тези тела, толкова топли до мен. Всички, предадени от самия живот, който са подхранвали. Скъпи спомени, безброй най-искрени съжаления — но какво, над всичко останало, трябва винаги да бъде оковано към всяка душа? Съжаленията, разбира се. Завинаги оковани към всяка лична история, към разказа на собствения ти живот, теглещи вечно това скърцащо, тътрещо се бреме…

Да се откъснеш от тези вериги на съжаление означава да се отърсиш от самата човечност. И с това да се превърнеш в чудовище.

Мило дете-бог, ще съжалиш ли за това?

Не.

Защо не?

Няма… няма да има време.

Да. Няма да има време. За никого. За нищо. Това е твоят миг на живот — твоето раждане, твоето дело, твоята смърт. С това ти трябва да измериш себе си, в тези няколко дъха.

Твоят създател иска да убиеш.

Сега ти си роден. Твоята смърт чака. Смъртта ти витае точно зад този замах.

И той усети как богът се поколеба. Усети го как се пробуди за самия себе си и за свободата, която предлагаше това пробуждане. Да, създателят му се бе постарал да го оформи добре. Баща на дете, несекващ поток от омраза и мъст. Да придаде на неизбежната му смърт целия смисъл, от който се нуждаеше.

Провалиш ли се в това, смъртта няма да има никакъв смисъл.

Да. Но ако умра, без да постигна онова, за което съм създаден…

Богът усети как силата, която бе извисил, вече изригва от този необикновен Тайст Андий със сребристата коса, излива се по плетеницата от безбройни тела и потича по нишките на огромната паяжина. Надолу и все надолу, в портала, в Портата.

Какво правеше той?

И Дич се усмихна, когато отговори. „Приятелю, знай едно със сигурност. Каквото и да се опитва да постигне Аномандър Рейк, не го прави за себе си.“

И тези думи стъписаха детето-бог.

Не за себе си? Възможно ли е това? Нима не избира всеки, винаги и преди всичко за себе си?

За повечето — да, това е вярно. И когато си отидат, ги забравят бързо. Всяко тяхно постижение загубва блясъка си. Бързо идва осъзнаването, че не са били по-велики от който и да било друг. Нито по-умни, нито по-храбри. Мотивите им, ах, те са толкова жалки в края на краищата. За повечето, казах, но не и за този. Не и за Аномандър Рейк.

Разбирам. Тогава, смъртни мой приятелю, аз… ще направя не по-малко.

И дългата ръка се изви назад като змия, стрелна се и ножът заби… надолу, в гърдите на Кадаспала.

Слепият Тайст Андий изкрещя и кръвта му потече върху струпаните тела.

Убит от собственото си дете. И паяжината пи дълбоко от кръвта на създателя си.

Някой пропълзя покрай Дич. Той се помъчи да го види добре с единственото си умиращо, умиращо око. Жена. Широко лице, кожата раздрана, дълга гъста черна коса, прошарена с червено. Държеше кремъчен нож.

— Вземи го — прошепна й той. — Вземи го бързо…

И тя го направи.

Убийствена болка, огънят прониза дълбоко в черепа, а след това… всичко започна да заглъхва.

„И детето-бог, след като уби, сега умира.“

Само един мъж плачеше за него, червени сълзи. Само един мъж изобщо разбра какво бе направило то.

Стигаше ли?

 

 

Аномандър Рейк погледна надолу. Усмихна се.

— Върви, с благословията ми.

— Накъде?

— Ще разбереш съвсем скоро.

Тя се взря в блестящите му очи, а те помръкваха и помръкваха, и помръкваха. И тя разбра какво търси и я обля дъх, леденостуден дъх. Извика, спомнила си къде бе почувствала този дъх преди…

И Апсал’ара, Господарката на крадците, му хвърли кървавото око на бога.

Той го улови с ръка.

— За спомен — прошепна тя и се претърколи надолу.

Защото този фургон не беше място за нея. Не и при онова, което предстоеше да стане.

 

 

Шарката се смъкваше през струпаните тела, а Портата на Тъмата се надигаше, за да я срещне.

„Не странствай повече.“

Аномандър Рейк, все така изправен, загледан нагоре и вдигнал високо ръце, започна да се разпада, да се разкъсва, докато Портата го поемаше, сякаш се хранеше с него, със Сина на Тъмата. С онова, което бе възжелал, с онова, което бе поискал да бъде.

Драконъс падна на колене.

Най-сетне разбра какво става. Най-сетне разбра какво е замислял Аномандър Рейк през цялото време. Това чудо. И зяпнал нагоре, зашепна:

— Защо искаш моята прошка? След като разкри какво съм направил, какво направих толкова отдавна? След като изцеряваш онова, което нараних, след като поправяш онова, което развалих? — Извиси гласа си до вик: — Рейк! Никаква прошка не трябва да търсиш — не и от мен, не и от никого от нас!

Но нямаше как да бъде чут. Мъжът, който доскоро бе Аномандър Рейк, се разпръсваше в света на Куралд Галайн, по онзи задълго останал затворен път, който можеше — просто можеше — да го отведе до нозете на самата Майка Тъма.

Която се беше отвърнала.

— Майко Тъма — прошепна Драконъс. — Вярвам, че трябва отново да обърнеш лицето си към него. Трябва отново да обърнеш лицето си към своите деца. Твоят син настоява. Той го иска. Отвори очите си, Майко Тъма. Виж какво направи той! За теб, за Тайст Андий — но не за себе си. Виж! Виж и знай какво направи той!

Мракът се събуди. Шарката бе завладяла самата Порта и потъваше, потъваше надолу, оставяше зад себе си Драгнипур, оставяше завинаги ужасния меч…

 

 

В храма на Сянката в Черен Корал, града, който се давеше в отровен дъжд, Клип и богът в него стояха над свитото на пода тяло на Ендест Силан.

Играта беше свършила. Цялото наслаждение от победата беше помръкнало поради нелепата, упорита съпротива на стареца.

Пръстените се въртяха и въртяха на едната ръка, докато той изваждаше камата с другата. Кърваво, да, но кратко, окончателно.

И изведнъж видя как подът оживя: черни кипящи жилки заоформяха шарка и отдолу в дълга въздишка се надигна леденостуден лъх. Мръсните пелени на дъжда замръзваха в мига, в който всяка капка стигаше до студения въздух, падаха и се пръскаха по надигналите се плочи. И този студ се издигаше все по-високо и по-високо.

Умиращия бог се намръщи.

Шарката се разширяваше и покриваше целия под на олтарната зала, пълзеше навън. Изглеждаше странно безформена, сякаш имаше повече измерения, отколкото погледът можеше да улови.

Целият храм затрепери.

 

 

Присвити на един насип на билото на гористия склон, Спиндъл и Монкрат зяпнаха небето над Черен Корал. Във въздуха се бе появила странна, наподобяваща лабиринт шарка, издуваше се, разширяваше се — и започна да се спуска над града.

И едно от пипалата на тази шарка докосна дракона на кулата и те видяха как съществото разпери крилете си на огромни пурпурни ветрила, видяха как се вдигна главата му на дългия врат и как разтвори челюсти.

И Силана изрева.

Оглушителен звук. Вик на скръб, на гняв, на развихрена воля.

Драконът се хвърли в снишаващата се шарка, в пропадащото небе и се понесе над града.

Спиндъл се изсмя злобно.

— Бягай, Градитан. Бягай! Тази огнена кучка търси теб!

 

 

Нимандър изохка и издърпа ръката си от ръката на Аранта — тя беше станала непоносимо студена, изгарящо студена, убийствено студена.

Той залитна.

Бяха в огромна олтарна зала. От сводестия таван се спускаше странна безплътна шарка, безброй свързани черни нишки, които бавно се смъкваха надолу, докато други пипала се надигаха от самия под.

И Нимандър чу шепота й:

— Портата. Как… о, мой прескъпи сине… о, Аномандър

 

 

Клип стоеше в центъра на залата. Обърна се към тях.

Пръстените се въртяха на тънката верижка… а после спряха, задържани в шарката, верижката потръпна и се изпъна.

Внезапна болка вцепени лицето на Клип.

Чу се някакъв мек пукот, верижката се вряза в показалеца му… пръстените изхвърчаха, пронизаха през шарката. Полетяха през нишките все по-бързо, стопиха се в мъгла и изчезнаха.

Нимандър пристъпи покрай Аранта и скочи към Клип.

А Клип се олюля и погледна надолу — сякаш за да потърси отсечения си пръст някъде в краката си. На лицето му се бе изписало стъписване и болка, объркване…

Винаги беше подценявал Нимандър. Лесно допустима грешка. Грешките често се оказват такива.

Толкова приличаше на баща си, толкова бавно се поддаваше на гнева, но когато гневът дойдеше… Нимандър сграбчи Клип за предницата на кожения жакет, вдигна го и с един свиреп замах го просна на пода.

И съживи в него Умиращия бог. Кипнал от ярост, той се надигна бясно срещу Нимандър.

А той дори и не трепна, извади меча си съвсем спокойно.

Леко докосване по рамото го спря.

Аранта — която вече не беше Аранта — го избута встрани и тръгна напред.

Но не… стъпалата й дори не докосваха пода. Извиси се нагоре сред потоци от мрак, които се сипеха като коприна, и се взря в Умиращия бог.

А той, озовал се лице в лице с Майката Тъма — с въплътената Древна богиня — потръпна. Присви се на пода, смали се.

„Тя не се пресяга от отвъдното. Вече не. Тя е тук. Майката Тъма е тук.“

И Нимандър я чу как каза:

— Ах, сине мой… приемам.

 

 

Портата на Тъмата вече не скиташе. Не бягаше повече. Беше намерила своя нов дом. Тук, в сърцето на Черен Корал.

Премазан, издъхващ, Ендест Силан изплува от реката — река от спомени и истини, която го бе опазила жив толкова дълго — и отвори очи. Върховната жрица коленичи до него, докосна го по бузата и зашепна:

— Как можа да поиска от теб това? Как можеше да знае…

Той се усмихна през сълзи.

— Всичко, което е искал някога от нас, от мен и Спинок Дурав, и от толкова много други, той го е връщал. Всеки път. Това… това е неговата тайна. Не разбираш ли, Върховна жрице? Ние служихме на този, който служеше на нас.

И затвори очи, усетил ново присъствие — присъствие, което изобщо не си беше представял, че ще усети отново някога. И заговори в ума си:

„За теб, Майко, той направи това. За нас направи това. Той върна всички ни у дома. Той върна всички ни у дома.

А тя отвърна в ума му, гласът й се извиси от далечните дълбини, от реката, където бе намерил силата си. Силата да устои още един, последен път. Както го беше помолил господарят му. Както беше знаел Господарят му, че ще направи. И му каза:

„Разбирам. Елате при мен, тогава.“

„Водата между нас, Ендест Силан, е чиста.“

„Водата е чиста.“

 

 

Щом някогашният сиърдомин — по-точно онова, което бе останало от него — падна, Салинд се приготви да поднови атаката си, най-после срещу самия Избавител…

Богът, който беше някога Итковиан — смълчан, удивен свидетел на отбрана с невъобразим кураж — вдигна глава. Усещаше съвсем доловимо присъствие. И не едно. Майка. Син. Разделени толкова дълго, а сега се бяха сплели един в друг по някакъв твърде загадъчен, твърде неописуем начин, за да бъде проумян. И внезапно разбра истината за даровете, истината за избавлението. Ахна.

— Показано ми беше. Показа ми го…

И тръгна, за да я срещне.

— Благодаря ти, Аномандър Рейк, за този неочакван дар. Мой невидим приятелю. И… сбогом.

Избавителя нямаше нужда вече да чака в своята гробна могила от нищожни богатства. Нямаше нужда да гледа Тъмата в лицето. Можеше вече да тръгне.

Към нея под спиращия дъжд, разколебана, разтреперана, сама.

Взе я в прегръдката си.

И като я притисна до себе си, рече й тези думи:

Благославям те да не бъдеш отнета. Благославям те да започнеш в своето време и да завършиш в неговия край. Благославям те, в името на Избавителя, в своето име, срещу жестоките жътвари на душата, срещу крадците на живот. Благославям те твоят живот и животът на всеки да бъде както е написан, защото мирът е в свършека.

Срещу това Умиращия бог нямаше никаква защита. В тази прегръдка Умиращия бог разбра, че не той бе дошъл при Избавителя, а че Избавителя го беше призовал. Покана, която не можеше да е видял, не можеше да е осъзнал. Да изцели онова, което никой друг не би могъл да изцели.

Тук, в този чист, неопетнен от нищо мрак. При самата Порта на Майката Тъма. Всъщност нямаше никакво друго възможно място за прераждане.

Умиращия бог просто… изчезна.

А Салинд… тя просто беше мека в прегръдката му.

Избавителя оставя присъдите за други. Това го освобождава да пречисти всички.

И водата между тях е чиста.

 

 

Пепелта се носеше над смълчания застинал пейзаж. Легионите на хаоса се бяха махнали от Драгнипур, жертвата им беше изчезнала. Фургонът стоеше на мястото си неподвижен, целият в пукнатини. Драконъс се огледа и видя колко малко от Окованите са останали. Толкова много унищожени, погълнати. Погледът му се спря за миг на парчето земя, където беше стоял демонът Перла, където беше паднал непокорен до самия край.

Видя Искар Джарак, възседнал коня си и зяпнал натам, където бе доскоро Аномандър Рейк, там на върха на вече неподвижната безмълвна грамада от тела — по нито едно от които не беше останала и следа от огромната татуировка.

Драконъс пристъпи и застана до него.

— Ти го познаваше, нали?

Искар Джарак кимна и каза:

— Той ме наричаше приятел.

Драконъс въздъхна.

— Жалко, че не бих могъл да кажа същото. Ще ми се… ще ми се да го бях познавал по-добре. — Чу приближаващи се стъпки и се обърна. Беше Качулатия. — Господарю на Смъртта, а сега какво? Оставаме оковани; не можем да си идем като Подпалвачите на мостове и Сивите мечове. Твърде малко останахме, за да теглим фургона, дори и да имахме накъде да вървим. Виждаш ли, разбирам какво направи Рейк и не храня злоба към него. Но сега усещам, че ми се иска да бях отишъл с другите. Да намеря край на това…

Искар Джарак изсумтя:

— Ти беше съвсем прав, Драконъс, като каза, че не си го познавал добре.

Драконъс се намръщи.

— Какво имаш предвид?

— Има предвид — намеси се Гуглата, — че сме стигнали до последния акт на тази сделка. Той остана верен на думата си, но това, което остава, е извън неговите ръце. Той изкова едно обещание, да, но ще бъде ли то достатъчно?

— Засрами се, Гугла — изръмжа Искар Джарак. — И един глупак няма да се намери там, който да предаде Сина на Тъмата. Не и в това, дори сега — макар да ни остави, макар да се върна в света на своята Майка.

— Съдиш ли ме, Искар Джарак?

— Да.

Джагътът изсумтя:

— Приемам.

 

 

Баратол седеше на камъните и имаше чувството, че всичките му кокали са натрошени, всеки мускул — премазан. Гадеше му се, но се мъчеше да не повърне от страх, че спазмите ще го убият. Погледна отново проснатото тяло с меча, забит в лицето и черепа. Виждаше дълбоките рани по едното бедро, за което го беше вдигнала Хрътката. От тях не течеше кръв.

Анци се приближи и се смъкна до него.

— В какво се навряхме, ей! Тия зверове… а ти, ти, проклет идиот, налетя на едно от ония чудовища с това брадвенце!

— Ще ми помогнеш ли да стана?

Анци го зяпна. После въздъхна.

— Ще ни трябва вол за това — як си като бедерин. Добре де, ще клекна тука и се опитай да ме използваш като вол. Но не обвинявай мен, ако коленете ми се огънат.

Малко преди това до тях беше спрял друг впряг и пред него стоеше Висшият алхимик Барук — същият, който ги беше върнал, — а до него един воин с баргастка кръв, с огромен чук на гърба. И този воин гледаше втренчено мъртвия Тайст Андий.

Баратол се надигна — Анци изпъшка под тежестта му — и успя да се изправи. Бавно огледа другите — тоблакая и жената, която, изглежда, му беше спътничка. Двете млади жени Теблор — може би все още деца, — които можеше да са сестри, и едно голямо куче с повече белези от рани, отколкото изглеждаше възможно. Велики гарвани, накацали по стрехите или присвити като черни демонични джуджета на самата улица, безмълвни като духове.

Златистата слънчева светлина на утрото пронизваше надвисналия над града пушек. Обичайната шумотевица, която би трябвало вече да е започнала да изпълва улиците на Даруджистан, не се чуваше.

Засъбираха се още хора. Граждани, стражи, с изопнати лица, мълчаливи, изтръпнали и сковани като бежанци; никой не смееше да се доближи много, но като че ли и никой не изпитваше желание да си тръгне.

Висшият алхимик стоеше на почтително разстояние от баргаста и мъртвия Тайст Андий и наблюдаваше сцената с пълни със скръб очи. После заговори:

— Каладън Бруд, това, което търсеше, трябва…

— Да почака — избоботи баргастът. — Трябва да почака. — И се наведе, хвана меча с черното острие, изтръгна го от главата на Рейк и се изправи.

Всички затаиха дъх.

Каладън Бруд загледа оръжието в ръцете си. После изръмжа тихо и острите му зъби лъснаха. Обърна се, отиде до каляската, отвори страничната врата и хвърли оръжието вътре. То издрънча на пода. Вратата изщрака и се затвори.

Баргастът огледа навъсен тълпата и посочи.

— Онзи вол и талигата.

— Каладън…

— Тук ще бъде както аз кажа, Барук. — Свирепите очи на воина се спряха на Баратол. — Ти, ела ми помогни.

Баратол потисна всеки стон, хвана мъртвия Тайст Андий за краката и изчака Бруд да пъхне ръцете си под подмишниците му. Вдигнаха тялото.

Анци беше докарал колата близо и сега стоеше до вола, гледаше тъжно.

Положиха Аномандър Рейк върху вече окървавените дъски. Бруд се наведе над него, гледа го дълго, а след това се изправи и се обърна към Висшия алхимик.

— Ще му вдигна могила. На запад от града.

— Каладън, моля те, това може да почака. Трябва да…

— Не. — Отиде до Анци и с една ръка избута фалариеца от вола и хвана повода. — Аз ще го направя. Никой друг да не се натоварва с това пътуване. Ще сме само Каладън Бруд и Аномандър Рейк, заедно за последен път.

И тъй, волът тръгна по своя съдбовен път. С един воин до него и с трупа на друг в талигата.

Процесията бе принудена да спре почти веднага, няма и на десет крачки оттам, където бе започнала, когато един нисък закръглен мъж с червена жилетка се появи и застана на пътя й. Каладън Бруд вдигна очи и се намръщи.

И тогава ниският закръглен мъж с изненадващо изящество се поклони и отстъпи настрани.

Бруд не каза нищо. Само дръпна вола и го поведе отново.

 

 

Казваха, че той е спасил Даруджистан. Някога, преди години, а сега отново. Господарят на Лунния къс, който в тази нощ беше довел долу мрака, мрака и студа над бушуващите пламъци. Който незнайно как бе изтръгнал живота от усилващия се разрушителен пожар. И бе спасил живота на всички. Казваха, че с едно махване на ръката прогонил демонските Хрътки. Казваха, че в мига на неговата смърт сърцето на луната се разбило. И доказателството за това все още се виждаше в небето.

Кой го бе убил? Никой не беше сигурен. Слухове за връщането на Воркан подхранваха спекулации за някаква жестока измяна. Малазански договор. Сляпа божия ярост. Но явно тази смърт беше предречена, защото не се ли бяха появили поклонниците на Десемврий от храма си? Не беше ли тъкмо време за Бога на трагедията? О, беше, разбира се, беше със сигурност.

И тъй, непризовани от никого, хората заизлизаха на улиците. Редяха се от двете страни по пътя, по който бе тръгнал Каладън Бруд, за да изчакат преминаването му; а щом процесията ги подминеше, тръгваха след нея, река от човешки същества.

В това утро Даруджистан не беше като никой друг град. Нямаше улични продавачи, които да хвалят на висок глас стоката си. Пазарните сергии останаха затворени. Рибарски лодки не се отлепваха от кейовете, за да се плъзнат по огледалните води на езерото. Становете останаха неподвижни, вретената не се завъртяха. И от всеки храм камбаните подеха своя траурен звън. Разноглас, звучен, извисяваше се като накъсано ехо, сякаш самият град беше намерил своя глас и този глас, толкова изпълнен с хаоса на скръбта, говореше за всеки гражданин, за всички жреци и жрици, за самите богове в техните храмове.

Сред кънтящите камбани Велики гарвани се извисиха в пушливото небе, полетяха над покривите и се събраха в кръжащ зловещ ескорт. Отпърво бяха само стотици, след това станаха хиляди. Кръжаха в небето, дошли сякаш за да донесат мрак на Даруджистан, сякаш за да загърнат в траурен саван тялото долу.

А малко отвъд градчето Беля, изкачил се на първия от хълмовете Джадроуби, един самотен воин с меч се обърна към скръбния звън на камбаните и към птиците. И каквото и да имаше в очите му, нямаше кой да го види.

Тъй че той обърна гръб на Даруджистан и продължи по пътя си. Това, че нямаше къде да отиде поне в този момент, бе несъществено. Самотата намира собствения си път. За оногова, който не желае да сподели бреме. И самотата изобщо не е подобаващият спътник за вечно изгубените, но е единственият, който познават.

В този момент друг самотен мъж, облечен в ризница, седеше в една кръчма в градчето Беля. Идеята да погледа траурната процесия в града изглеждаше твърде… противна. Каллор презираше погребенията. Тези празненства на провала. Това жалко пълзене. Всяка жива душа застанала там и принудена да зяпне ухиленото лице на тленността — не, това не беше за Каллор.

Той предпочиташе да изрита това пикливо, вмирисано, скапано лице точно между шибаните му очи.

Кръчмата беше празна, понеже никой друг явно не споделяше чувствата му. И толкова по-добре за него.

Или така поне си казваше, загледан в халбата вкиснат ейл и заслушан в онези проклети камбани и в ужасния грак на огромните гарги. И този хор му звучеше потискащо познат. Смърт, разруха, скръб.

— Чуваш ли? — промълви той на халбата. — Пеят нашата песен.

 

 

Бленд влезе в кръчмата и я завари празна — само историкът се бе присвил на любимата си маса, забил поглед в зацапаното протрито дърво. Тя го изгледа намръщено.

— Кой е умрял?

Дюйкър не вдигна глава.

— Не кой, Бленд. По-скоро какво. Какво умря? Повече, отколкото изобщо ще разберем някога, мисля.

Тя се поколеба.

— Наглеждал ли си Пикър?

— Тя излезе. Преди четвърт камбана.

— Какво?!

— Каза, че ще се върне.

— Тъй ли? Само това ли каза?

— И още нещо. Нещо за „проклетите торкви“. — Най-сетне я погледна с безрадостните си както винаги очи. — Седни, Бленд. Моля те. Не искам да съм сам точно сега. Ще се върне.

В този момент една камбана закънтя точно над тях и двамата се снишиха от оглушителния й ек.

— Богове на бездната! — изруга Бленд. — Кой е горе на камбанарията?

Дюйкър се беше намръщил.

— Единственото друго лице тук е Сцилара. Предполагам… — И млъкна, а тъжните му очи станаха още по-тъжни.

Бленд се тръшна на стола.

— Тя дано скоро се умори, че ще се наложи да се кача горе.

Седяха умълчани и търпяха грохота на камбаната. Бленд се загледа в Дюйкър, зачудена от това негово усилващо се униние. А после изведнъж се сети нещо.

— Ние нали я смъкнахме тази камбана!

— Да, Бленд. В избата е.

— О!

Нищо чудно, че изглеждаше окаян.

 

 

— Каниш се да й отрежеш главата ли? — попита Сеймар Дев.

Карса Орлонг — стоеше над Хрътката, която беше убил, — изсумтя:

— Това мога да го направя и с кухненски нож. Виждаш ли как се е врязал мечът ми през гръбнака? Все едно съм сякъл дърво.

Тя усети, че трепери. Реши, че е от умората.

— Твои дъщери са, нали?

Карса хвърли поглед през рамо към двете момичета Тоблакай, които наблюдаваха отстрани мълчаливо, в очакване.

— Изнасилих майка и дъщеря.

— Е, страхотно.

— Беше мое право.

— Смешно.

— Кое?

— Тази идея за „право“. Как толкова често претенцията за право води до това друг да загуби своите права. В който момент всичко се свежда до това кой държи най-дългия меч.

— Спечелих това право, като убих мъжете им. Това беше племенна война, вещице. — Замълча. — А и бях млад.

— Богове на бездната, всъщност ми казваш, че имаш скрупули?

Тоблакаят извърна очи от мъртвата Хрътка и пак погледна към дъщерите си.

— Имам много — отвърна. — Но не и за тези двете.

— А ако те изпитват друго, Карса?

— А защо? Дадох им живот.

— Струва ми се, че никога няма да те разбера — каза Сеймар Дев. Погледна момичетата. — Те разбират ли какво казваме? Едва ли. Предполагам, че не са научили езика на Седемте града. Не съм те видяла още да им говориш, Карса. Какво чакаш?

— Чакам да измисля какво да им кажа — отвърна той.

В този момент още една жена се появи в уличката. Погледът й се спря на Карса Орлонг и тя се приближи.

— Тоблакай. Трябва да ти предам едно съобщение. — Говореше на малазански.

— Не те познавам — отвърна й Карса на същия език. — И не ща да те познавам.

— Чувствата са взаимни — сопна се тя. — Но нека това не ни отвлича. — Замълча. — Искаш ли да го чуеш насаме, или може би трябва да го извикам така, че да чуят всички?

Карса погледна Сеймар Дев развеселен.

— Казвал ли съм ти, че малазанците ми харесват, вещице?

— Да — отвърна тя с въздишка.

— Няма нужда да викаш, малазанко. Нито ще се крием в някой ъгъл. Е, кажи ми това загадъчно съобщение. Но първо ми кажи от кого е.

— Добре. От Гуглата е според мен.

Сеймар Дев изсумтя:

— Чакай да се сетя. „Продължавай да си вършиш работата добре. Искрено твой.“

Малазанката я изгледа.

— Хм, като свърши всичко това, позволи ми да те черпя едно пиене.

Сеймар Дев повдигна вежди.

— Съобщението — изръмжа Карса.

— Така. То е следното. Не трябва да напускаш Даруджистан.

— А ако го направя?

— Тогава ще загубиш възможността да изпълниш клетва, която някога си дал.

— Давал съм много клетви.

— Изненадана съм, че го чувам.

Карса се усмихваше, но нещо убийствено се беше пробудило в тази усмивка.

— Нещо повече ще ми кажеш ли?

Жената отново се поколеба.

— Премислям. Това наистина трябва да е насаме — моите уважения, вещице — той така те нарече, нали? Просто…

— Казвай де — настоя Карса.

Сеймар Дев се впечатли, като видя как малазанката не трепна пред застрашителната му усмивка.

— Тоблакай, ще бъдеш необходим.

— За какво?

— Да убиеш един бог.

— Кой бог?

Малазанката зяпна, за първи път смутена, откакто бе дошла.

— Би трябвало да побегнеш, когато ти казах това. Всеки с малко ум в главата щеше да го направи.

— Тогава си намерила не воина, когото търсиш — каза Сеймар Дев, устата й беше пресъхнала. — И беше права, иска ми се да не бях чула това. Сега ще се отдалеча, за да можеш да си предадеш съобщението докрай.

— Иди в кръчмата „При К’рул“ — каза й малазанката. — Кажи им, че Пикър те е пратила. Закуска, прилично вино, и ако Бленд предложи да ти приготви баня и може би да те насапуниса, бъди мила с нея.

— Много щедро от твоя страна, предполагам.

— Е, аз съм си щедра — отвърна Пикър.

Сеймар Дев тръгна да потърси кръчмата „При К’рул“. Това със закуската звучеше чудесно, наистина, както и за приличното вино. Колкото до банята — какво пък, ако настина й я предложеха… хм, чувстваше се твърде уморена, за да се съпротивлява.

 

 

Десетки хиляди вече вървяха след волската талига и товара й, докато тя се тътреше по пътя си от Крайезерния и в квартал Джадроуби. Кънтяха камбани; Великите гарвани кръжаха, добавяйки към звуците жалния си грак. А откъм хълмовете отвъд Портата на Двата вола в утринното небе вече се вдигаха облаци прах.

Не се наложи на Каладън Бруд да вади всеки камък, нито да чопли с лопатата в каменистата земя. Лабиринтът на Теннес беше оживял и плътта на Бърн бе придобила нова форма и ново предназначение. В това избрано място един хълм се беше преобразил. И когато Бруд отведе вола до входа на прохода и вдигна тялото на Аномандър Рейк, камерата вътре бе готова. А когато след това излезе и спря, сякаш стъписан да види десетките хиляди скърбящи, оформили кръг около хълма, видя и вдигнатия огромен покривен камък, разцепил на две обраслата с трева пръст.

И Каладън Бруд го избута с една ръка на мястото му, и хвана чука си. За да запечата гробната могила завинаги.

Аномандър Рейк бе погребан в мрак. Без оръжия, без никакви гробни дарове, без богатство, без драгоценни притежания. Плътта му не бе обработена, за да устои на опустошенията на развалата. Дори кръвта и мозъкът, зацапали лицето му, не бяха отмити. Никой от тези погребални ритуали не бе присъщ за Тайст Андий — за тях отиващата си душа оставяше плътта сляпа, безчувствена и безразлична.

Смъртта те отнася в една река от мрак, която преминава и напуска разрушения град Карканас, отдавна мъртвата, отдавна изоставена утроба. В реката. А реката трябва да пътува вечно, вечно.

Каладън Бруд запечата гробницата, а върху покривния камък от избелял доломит постави символ, всечен дълбоко. Древен баргастки глиф, чието значение бе точно и при все това съдържаше безброй пластове — макар това да е известно само за онези, които в живота си са се изправяли пред него.

Един-единствен баргастки глиф.

Който гласеше Скръб.

 

 

Когато Барук се качи в каляската си и тя пое към достолепното имение на Висшия алхимик; когато воинът Тоблакай и Пикър приключиха разговора си и всеки от тях си тръгна по пътя, първият последван от двете си дъщери и куцукащото псе; когато на мястото, където двама воини се бяха срещнали в смъртоносен двубой, не остана нищо освен парчета зидария, потъмнели от слънцето петна разлята кръв и неподвижните тела на мъртви Хрътки на Светлината — когато всичко това отмина, от сенките излязоха две фигури.

Едната беше едва видима, въпреки ярката слънчева светлина: призрачна, подпряна на тояжка. И след известно мълчание заговори хрипливо. Отначало — една-единствена дума:

— Е?

А спътникът му отвърна подобаващо:

— Е…

Тояжката тропна няколко пъти по камъните.

А спътникът рече:

— Не е в ръцете ни повече. До самия край.

— До самия край — съгласи се Сенкотрон. — Знаеш ли, Котильон, Каладън Бруд никога не ми е харесвал особено.

— Нима? Изобщо не знаех.

— Мислиш ли…

— Мисля, че не се налага да се тревожим в това отношение — каза Котильон.

Сенкотрон въздъхна.

— Доволни ли сме? Беше… деликатно… синхронизирането на нещата. Доволни ли сме? Би трябвало.

— Проклетите Хрътки на Светлината — каза Котильон. — Това беше неочаквано. Две, да. Но десет? Богове на бездната.

— Хм! Мен повече ме безпокоеше временното здравомислие на моя маг.

— Така ли го наричаш?

— Той имаше шанс — нищожен, но все пак шанс. Представи си той ако владее Драгнипур…

Котильон изгледа накриво спътника си.

— Да не би да намекваш, че нямаше да го отстъпи? Амманас, моля ти се. Всичко това беше твоя игра. Не можеш да ме заблудиш с това, че той уж се канеше да те измами. Ти се закле, че няма да се опиташ да откраднеш меча. Но, разбира се, изобщо не спомена, че някой от Върховните ти жреци няма да го направи за теб.

— И щеше да е мой! — изсъска изведнъж Сенкотрон, обзет от гняв. — Ако не беше онзи безобразен дебелак с мазната уста! Мой!

— На Искарал Пъст искаш да кажеш.

Сенкотрон се отпусна отново и почука с тояжката.

— Щяхме да се видим очи в очи с него, рано или късно.

— Съмнявам се.

— Добре де, кой изобщо го интересува какво си мислиш ти?

— Та къде е той сега?

— Пъст? В храма, къде. Рови из архивите на Книгата на Сенките.

— И какво търси?

— Някаква клауза, каквато и да е, позволяваща на един Върховен жрец да има две жени.

— А има ли такава?

— Откъде да знам?

— Е, не я ли написа ти? — каза Котильон.

Сенкотрон нервно сви рамене.

— Зает бях.

— Тогава кой?

Сенкотрон си замълча.

Котильон повдигна вежди.

— Само не Пъст! Книгата на Сенките, където той е провъзгласен за Мага на Висшия дом на Сянка?

— Нарича се делегиране — сопна се Сенкотрон.

— Нарича се идиотщина.

— Е, много смешно. Смея да кажа, че ще намери каквото търси, нали?

— М-да, и мастилото още ще е мокро.

Помълчаха. Котильон въздъхна и рече:

— Трябваше да му дадем няколко дни според мен.

И този път не говореше за Искарал Пъст.

— Освен ако не искаш да бъде нарязан на късове — да, няколко дни.

— Не бях сигурен, че, хм, ще приеме. До този момент той… — Котильон потръпна и се загледа нагоре по улицата, сякаш се напрягаше да види самотна, крачеща смутено към тях фигура, с меч в едната ръка. Но не, той нямаше да се върне. — Знаеш ли, всъщност предложих да му обясня. Можеше да облекчи съвестта му. Но той не се заинтересува.

— Чуй ги тези проклети камбани — измърмори Сенкотрон. — Главата ме боли достатъчно и без тях. Да вървим, приключихме тук.

Да, бяха приключили тук. И си тръгнаха.

 

 

Някой сграбчи Белам Ном изотзад и го бутна към стената. Счупената ръка го заболя адски, той изохка и му причерня. Зяпна спрелия го мъж и ахна:

— Чичо… — А зад Ралик видя друго познато лице. — И… чичо.

Ралик го пусна и го изгледа намръщено.

— Изглеждаш ужасно, Белам.

А Торвалд добави:

— Целият проклет клан Ном е навън да те търси.

— О!

— Няма да позволя наследникът на рода да липсва дни наред — каза Торвалд. — Имаш отговорности, Белам. Виж ни двамата, дори ние не бяхме толкова празноглави на младини, а не сме наследници на нищо. Тъй че сега трябва да те придружим до вкъщи. Видя ли колко работа ни отвори?

Тръгнаха. Не беше далече.

— Вярвам, че поне онзи, с когото си се счепкал, е пострадал по-лошо, Белам — подхвърли Ралик.

— А, мисля, че да.

— Е, това поне е нещо.

След като избутаха младежа през портата и надникнаха след него да се уверят, че наистина се е прибрал, Ралик и Торвалд си тръгнаха.

— Биваше си го това — изсумтя Ралик. — Цялата онази глупост за нас на младини.

— Трудното беше да не се изхиля.

— Е какво пък, не бяхме чак толкова лоши. Поне докато не ми открадна приятелката.

— Знаех си, че не си го забравил!

— Предлагам сега да отидем при милата Тисера и мисля да се постарая да си я открадна обратно.

— Не очакваш да ни направи закуска, нали?

— Защо не?

— Тисера не е слугиня на никого, братовчеде.

— О, добре. Можеш да си я задържиш тогава.

Торвалд се усмихна. Толкова лесно беше да изработи Ралик. Открай време си беше така — лесно можеше да го накара да си мисли точно каквото Торвалд искаше да си мисли.

Ралик вървеше до него, също тъй доволен, след като с крайчеца на окото си забеляза зле прикритата леко самодоволна усмивка на Торвалд. Да накара братовчеда си да се отпусне никога не го беше затруднявало.

Утешително е понякога как някои неща изобщо не се променят.

 

 

Кътър стоеше близо до кърмата, облегнат на перилото и зазяпан над кроткото езеро. Сестра Спайт прикри изненадата си и отиде при него.

— Връщам се в Седемте града — каза му.

Той кимна.

— Не е далече.

— А, и се радвам, че отново си тук, Кътър.

Той я погледна през рамо.

— Взе ли си каквото искаше?

— Не, разбира се… Всъщност…

— Значи не си разстроена?

— Само понеже не можах да забия зъбите си в меката гушка на сестра ми. Но това може да изчака.

Дори думите й да го стреснаха, той не го показа с нищо.

— Мислех, че ще искаш да приключиш, след като измина целия този път.

— О, има цели и цели във всичко, което правим, приятелю. Както и да е, най-добре е да тръгна веднага, по причини, които не искам да обяснявам. Ти сбогува ли се?

Кътър сви рамене.

— Мисля, че го направих преди години, Спайт.

— Добре, значи можем да потеглим?

 

 

Малко след това — корабът с лекота се бе отделил от брега и вече плуваше на запад — двамата стояха на левия борд и наблюдаваха края на погребалната процесия — там, при една нова дълга надгробна могила, издигаща се леко над околните хълмове. Тълпи граждани бяха обкръжили могилата. Безмълвието на сцената, подчертавано от далечните камбани, й придаваше някаква безплътност, като нарисуван образ, тържествен и строг зад мъглата от пушеци. Видяха и вола с талигата.

Спайт въздъхна.

— Сестра ми някога го обичаше, знаеш ли.

— Аномандър Рейк? Не, не знаех.

— Неговата смърт бележи началото.

— На какво?

— На края, Кътър.

Нямаше отговор на това. Изтекоха няколко мига в мълчание.

— Каза, че го е обичала. Какво се случи?

— Той спечели Драгнипур. Поне така предполагам — че това е било причината. Името й приляга добре, на сестра ми.

Енви.

Кътър й хвърли поглед, замислен за нейното име, името на тази красива жена до него, но благоразумно си замълча.

 

 

Камбаната, която не беше горе, най-после спря безумното си кънтене и Сцилара можа най-сетне да се загледа над града. В езерото един самотен кораб беше разгънал платна, понесен от утринния вятър. Позна тези платна и ги проследи с очи.

Кой беше на борда? Е, Спайт със сигурност. И ако имаше малко ум в главата, Баратол също. С усмихнатия Чаур до него, великанското дете с неговата детинска любов, която никога нямаше да познае измяна, поне до деня, дано да е след десетки години, когато ковачът се преклони пред старостта и си легне в леглото за последен път. Можеше почти да го види там, лицето му, дълбоките бръчки, помръкналото в черните му очи — всички загуби в живота му, смъкващи се една по една, було след було.

Чаур нямаше да разбере. Онова, което щеше да изпита, щеше да удари слепешком, като глиган в горския гъсталак, да го прегази. Щеше да е ужасна гледка да видиш горкото дете стиснато в прегръдката на болка, която не може да разбере, на загуба, която не може да проумее.

Кой щеше да се грижи за него тогава?

А нашата скъпа Сцилара? Защо тя не беше с тях? Искаше й се да има отговор на това. Но беше стигнала до някои истини за себе си. Вече вярваше, че е обречена да предлага нежна утеха на душите мимоходом. Успокояващ мост, да, който да облекчи самотата на пътя им.

Като че ли беше обречена да разтваря обятията си все за неподходящия любим, да обича изцяло и никога да не бъде обичана в замяна. Това я превръщаше в жалка участничка в този кортеж от пропилени възможности, надраскал историята на един нескопосано преживян живот.

Можеше ли да продължи да живее с това? Без да затъне в самосъжаление? Времето щеше да каже, навярно.

Напълни лулата, запали я и дръпна дълбоко.

Стъпки зад нея я накараха да се обърне…

А Баратол пристъпи, едната му ръка се плъзна зад главата й, той се наведе и я целуна. Дълга, дълбока целувка. Когато накрая я пусна, тя ахна. Невярващите й очи се взряха в неговите.

Той каза:

— Аз съм ковач. Ако трябва да изкова вериги, за да те задържа, ще го направя.

Тя примигна, след това се изсмя гърлено.

— Внимавай, Баратол. Веригите обвързват двупосочно.

Той се намръщи.

— Ще можеш ли да го понесеш?

— Не ми предлагай избор.

 

 

Яхнете ветровете на любовта, приятели! Там, до една камбанария, където мъж и жена се намират един друг, и навън сред едно езеро, под издутите платна, където друг мъж се взира на запад и бленува за сладка лунна светлина, градина и жена, която е другата половина на душата му.

Нежен полъх през една открехната врата, сладка въздишка и един страж се връща у дома и потъва в прегръдката на жена си, която е преживяла безкрайна нощ на страхове, но вече го държи в обятията си и всичко е добре, всичко е наред, а децата пищят от възбуда и подскачат из кухнята.

Реката от скръб се е изляла през Даруджистан и утрото се разраства след нея. Животи предстои да се пресъградят, рани да се изцерят.

Торба с монети тупва на масата пред жена, нова в своето блажено вдовство, и тя се чувства все едно, че току-що се е събудила от кошмар, траял десетилетия, а това за нея е някакъв личен вид любов, миг само за нея и за никой друг.

Пикър влиза в кръчмата, а там я чака Бленд със сълзи в очите, а Сеймар Дев ги гледа от една маса и се усмихва, но усмивката й е тъжна и тя се чуди що за врати чакат нея самата и коя ще се окаже незаключена, и какво би могло да има зад нея.

А в един храм Искарал Пъст подсушава мастилото и гука възхитено над литературния си гений. Могора гледа с измъчени очи, но вече мечтае за съюзи със Сордико Куалм.

Бок’арала са се скупчили и си разменят брачни дарове.

Двама дворни стражи след една натоварена нощ нахлуват в един бардак, само че не намират там никого. Любовта ще трябва да почака, но дали някой изобщо е изненадан от лошия им късмет?

А на прага на един скромен дом и работилница Тисера стои и гледа пред себе си двете любови на живота си. И за един много кратък миг въображението й се развихря. След това се съвзема и със съвсем безгрижен тон пита:

— Закуска?

За миг Торвалд е слисан.

Ралик просто се усмихва.

 

 

Един закръглен мъж предпазливо пристъпва през отломките по пътя си обратно към хана „Феникс“. Няма да е добре да остане чужд за тъгата, макар и само за да отхвърли рязко лъчезарната възхита към по-сладки неща. И тъй, докато скърби по свой си начин (над блюдото, отрупано със сладкиши), той също въздиша тъжно. Любовта е град, да, скъп на сърцето град, където хиляди и хиляди пътеки лъкатушат през сянка и светлина, през въздух застоял и наситен с цветни ухания, с парфюм, от който ноздрите се раздуват, и с тор, от която ноздрите се свиват, и златен прах има в каналите, и прерождение в пролетите сълзи.

А най-сетне стигаме до едно малко дете, което влиза в училище за дуелиране, минава през позлатените струи слънчева светлина и след това спира на десет крачки от жена, която седи на пейка, и казва нещо, нещо без звук.

Малко след това две дребосъчета притичват и спират, зяпнали Харло, а след това писват и се втурват към него.

Жената вдига очи.

Дълго остава смълчана, само гледа вкопчилите се в момчето Мю и Хинти. А след това от устата й се изтръгва хлип и тя понечва да извърне глава.

Но Харло няма да го допусне.

— Не! Аз се върнах! Тук. У дома!

Тя не може да срещне погледа му, но плаче все пак. Махва с ръка.

— Ти не разбираш, Харло. Онзи път, тогава… нямам добри спомени от онова време. Нищо добро не излезе от онова, нищо.

— Не е вярно! — извиква той, готов да заплаче. — Това не е вярно. Има ме мен.

Както Сцилара вече знаеше, някои врати не може да бъдат задържани затворени. Дръзката истина ги изритва и ги отваря широко.

Стони не знае как ще се справи с това. Но ще се справи. Тъй че среща очите на сина си по начин, по който не си е позволявала никога. И това оправя всичко.

А какво казва Харло, мълчаливо, докато стои там, в миговете преди да го открият? Ами, следното: „Виж, Байниск, това е майка ми.“