Стен Никълс
Войнство на сенките (8)

8.

Страк запази екипа малък. Заложи на Койла, Хаскеер и Даллог плюс осем бойци, без нито един новак между тях.

Нощните сенки падаха. Групата бе установила, че Дженеста е в каменния кръг в покрайнините на Тарес. Маршрутът, по който се връщаше в крепостта, беше потвърден. Сега изчакваха в едно укритие край пътя, водещ към редута.

— Изненадана съм, че съпротивата ни остави без надзор — обади се Койла. — Какво им каза?

— Брелан и Чилдер ни смятат за наемници — отвърна Страк. — Просто им помагаме да си вдигнат революцията. Мисля, че се радват да се махнем от тях, особено след онова, което стана със Стендивън.

— Какво е станало? Не забравяй, че цял ден съм тук.

— Дружината го пази. Пепърдайн е по-близо до него от сянката му. Бунтовниците са хладни с него като задника на умряла вещица. Но се оказа, че убитият орк им е непознат, което може да облекчи нещата.

— Все пак не виждам как ще скрием тази мисия от тях. Няма начин да не чуят за нея.

— Хората няма да се хвалят с поражение.

— А ако все пак го огласят?

— Нищо няма да кажат за звездите.

— Не това имах предвид. Притеснява ме какво ще направят Брелан и Чилдер, като разберат, че пак сме ударили Дженеста зад гърба им.

— И какво могат да направят?

— Да ни изгонят?

— Едва ли. Все пак помагаме за разпалването на въстанието.

— По-трудно ще ни е, ако превърнем съпротивата в свои врагове.

— Ние от врагове живеем, Койла. Но си права: няма нужда да си окачим на врата и бунтовниците.

— Как да го избегнем тогава?

— Както казах, Дженеста няма да се хвали с поражение, тъй че съпротивата няма да чуе нищо за това.

— Искаш да кажеш, че не можем да се издъним.

— Точно.

— Искам да знам убиваме ли я, ако се отвори възможност? — намеси се Хаскеер.

— Не и ако това ни попречи да приберем звездите — заяви Страк. — Иначе…

— И тогава вече бунтовниците ще научат — изтъкна Койла.

— Но едва ли ще получат колики, ако успеем. Убийството на емисар на Пекзан е голям удар.

Замълчаха и отново се заеха с наблюдението.

Скривалището беше на едно разклонение. Единият път водеше към главната казарма, извън полезрението им, където бе разквартирувана по-голямата част от гарнизона. Този, който наблюдаваха, отиваше към самата крепост.

Макар да беше близо до центъра на града, районът изглеждаше почти пасторален заради акрите земя, принадлежащи на крепостта. Земя, използвана някога за отдих и лов от древни владетели, а сега като полигон от гарнизона на цитаделата. Местността беше обрасла с повече дървета, отколкото другаде в Тарес, и бе тиха в сравнение с останалата част на метрополията, с малко движение и почти никакви орки. Репутацията на района беше такава, че гражданите предпочитаха да го избягват. Но имаше войскови патрули, за които трябваше да си отварят очите.

— Колко още трябва да чакаме? — изръмжа недоволно Хаскеер.

— Обикновено по това време вече се връща — отвърна Страк.

— Чакането най го мразя.

— Част от работата е. Спокойно.

— Брой пръстите на краката си — предложи му Койла.

Хаскеер я погледна навъсено.

Почти се стъмваше. Минаваше само по някой самотен ездач или каруца, забързани да се махнат час по-скоро оттук. Хаскеер ставаше все по-изнервен, а Страк започна да мисли, че мисията ще трябва да се отмени.

— Ето ги — прошепна изведнъж Койла и посочи.

Към кръстовището се приближаваше конвой. Водеше го конен отряд, зад който трополяха две карети с по един войник, седнал на капрата до коларя. Друга конна част държеше ариергарда. Процесията се движеше бързо, но не и с главоломна бързина.

— Дано и другите да ги виждат — добави Койла.

— Ако са будни — измърмори Хаскеер.

Страк го изгледа намръщено.

— Ами нали Даллог е с тях — обясни стотникът и се ухили.

— Даллог е опитен — каза Страк. — И бойците с него също. Стига си го ял.

Хаскеер изсумтя пренебрежително.

Конвоят стигна до разклона. Конниците в челото разсипаха строя и поеха към казармата, отрядът отзад ги последва. Двата останали без охрана впряга подкараха по-бързо.

Койла се вторачи към дърветата от другата страна на пътя. Не видя нищо — не че очакваше да види.

— Добре секат.

— Разчетът трябва да е точен — напомни й Страк. — Отпусни се.

Тя се усмихна при мисълта за „отпускане“ и посегна за лъка си.

Конвоят почти се изравни с тях. Койла и Хаскеер опънаха лъковете.

— Гледайте да сте точни — каза Страк. — Може да нямаме втори шанс.

— Знам де, знам — изръмжа раздразнено Хаскеер.

Изведнъж се разнесе силен пукот и едно старо дърво рухна сред вихрушка от клони и листа и прегради пътя. Впряговете рязко спряха. Друго грамадно дърво падна зад втория впряг.

— Сега! — изрева Страк.

Стрелата на Койла удари войника до кочияша на първия впряг и го изхвърли от капрата. Хаскеер не улучи и Страк и Койла го изгледаха кръвнишки.

Той изруга и посегна към колчана за нова стрела. Койла бе по-бърза, прицели се и свали боеца на втория впряг. Вторият изстрел на Хаскеер бе точен и уби водача на първия. Междувременно коларят на втория бе успял да скочи от другата страна и се скри сред дърветата.

— Не забравяйте — предупреди Страк, — магията на Дженеста може да е смъртоносна. Тя трябва да е в първата карета, тъй че я оставете на мен. Напред!

Изскочиха от скривалището. Още преди да стигнат до средата, останалите от групата с Даллог начело се изсипаха от храстите. Някои размахваха брадвите, с които бяха отсекли дърветата. Двама бойци застанаха на пост от двете страни на спрелия конвой. Останалите продължиха към впряговете.

От отвореното прозорче на втората карета изсвистя стрела и за малко да улучи Койла. Тя бързо залегна в прахта. Страк и Хаскеер я последваха. Койла издърпа стрела от колчана си и стреля. Стрелата се отплесна от вратата на каретата. Отвътре изсвистя нова стрела, но мина високо над главите им. Хаскеер стреля право в прозореца. Някой вътре изпищя.

От другата страна на каретата заехтяха удари — отрядът на Даллог нападаше. Страк, Койла и Хаскеер скочиха и затичаха напред. Щом се приближиха, вратата на втория впряг се отвори и навън се изсипаха четирима войници.

— Продължавай! — извика Койла на Страк.

Той се втурна с все сила към първата карета.

Войниците се обърнаха срещу Койла и Хаскеер, които връхлитаха върху тях. Звън на стомана закънтя във вечерния здрач. Почти моментално Даллог и другите се изсипаха от двете страни на впряговете и се вляха в битката. Стражите на Дженеста се биеха с дух, но без надежда, че ще могат да надделеят.

Страк стигна до първата карета, поколеба се за част от секундата пред вратата и рязко я отвори.

Огромна, загърната в сянка фигура изпълни рамката. Наполовина залитна, наполовина скочи върху Страк, затисна го на земята и изби въздуха от дробовете му. Мечът изхвърча от ръката му.

Страк моментално разбра, че противникът му е от зомбитата — стигаше му и гадната му миризма. Докато се бореше да се измъкне изпод тежкото туловище, усети кожата на съществото — изсъхнала и набръчкана като древен пергамент. Видя черната бездна в мъртвешките му очи.

Зомбито го стисна в огромните си зловонни ръце. Страк заблъска с юмруци туловището на някогашния човек, заудря го по главата с все сила. Но не можеше да се освободи от желязната му хватка. Свръхестествената сила на немрящото същество започваше да изтръгва живота му. Страк се загърчи, зарита, но без никаква полза.

Изведнъж мятащата му се безпомощно ръка докопа нещо метално и той сграбчи дръжката на падналия си меч. Замахна и удари зомбито в хълбока. Острието се вряза дълбоко, но изкара само облак сива прах от онова, което трябваше да е рана. Страк — вече едва дишаше — опита с нова тактика: засече трескаво ръката на създанието. След три удара тя падна. Посипа се още воняща прах. Наполовина отскубнал се от хватката, Страк се напрегна и претърколи тресящото се по земята зомби достатъчно далече от себе си, за да може да се измъкне. Скочи бързо на крака.

Зомбито също се надигна, огледа се с немигащите си очи и видя отрязаната си ръка. Пресегна се с другата, сграбчи я, надигна я като боен кривак и замахна към Страк. Той скочи и заби острието на меча в гърдите на съществото. Не срещна почти никаква преграда. Върхът му изригна от гърба на немрящото създание в нов облак прах. Страк изтръгна меча и отстъпи крачка назад. Зомбито невъзмутимо се заклатушка към него. Страк понечи да нападне отново.

Хаскеер скочи между тях и изръмжа:

— Мой е! — И се обърна срещу съществото. — Върви! — Наведе се рязко, за да избегне замаха на месестия „кривак“, и започна да сече и кълца немрящата твар.

Страк се втурна към зейналата врата на каретата и скочи вътре.

Дженеста седеше сама. С ведро, усмихнато лице.

Без да се поколебае, той заби меча право в сърцето й.

Острието все едно удари в наковалня. Ударът разтърси ръката му и тя изтръпна. Имаше чувството, че ако десет пепелянки го бяха ухапали наведнъж, щеше да е същото. През тялото му потече енергия, злокобна сила, която събуди непоносима болка във всяка фибра.

Той отхвърча назад и рухна на пода, с гръб към отсрещната седалка. Болката започна да заглъхва.

Дженеста беше обгърната в полупрозрачно сияние, като мараня в горещ летен ден. Приличаше на ярка виолетова патина, която тръпнеше, стапяше се и се променяше. Страк осъзна, че простият меч е безсилен пред такава магия.

— Нима си мислеше, че ще ме намериш беззащитна?

— Струваше си да опитам — процеди той през зъби. Бореше се да надвие вроденото си благоговение към нея и страха пред силата й.

Тя се изсмя.

— Вашата раса може да сте несравними бойци, но не блестите особено, стане ли дума за мислене.

— Ако бляскавият ум означава да съм като теб, предпочитам да съм тъп — отвърна той дръзко.

— Нагло пале! — Тя направи някакъв жест, все едно че хвърля невидима топка.

Ударът, който го разтърси, беше силен като този, от който току-що се беше съвзел. Страк прехапа устна, за да не изреве от болка.

— И дойде, за да ме убиеш? — Тонът й беше небрежен, почти благонамерен.

Той не отвърна.

— Или може би се надяваше на друг трофей? — продължи Дженеста. За част от секундата и сякаш неволно очите й пробягаха към копринената торбичка на седалката до нея.

Страк не я беше забелязал досега, но се направи, че не я вижда.

— Твоята смърт е най-големият трофей, за който мога да се сетя.

— Значи наистина ти липсва въображение, тъпако. — Ръката й повтори жеста.

Магическата сила го порази отново. Болката изпълни всяка клетка на тялото му. Усети я в костите си, в зъбите си. И разбра, че няма да може да понесе повече — стига Дженеста просто да не го убиеше на място.

— Вашият възглед за вселената е толкова потискащо ограничен — каза тя. — Схващате не повече от трошица от истината. Да можехте само да имате нужния интелект, за да проумеете колко повече е реалността.

Думите й му се сториха странни. Но пък повечето неща, които говореше тя, винаги го бяха поразявали със своята чудатост.

— Защо ли изобщо си правя този труд? — попита Дженеста. — Ти и твоят вид имате прозорливостта на червеи. И само като си помисля, че някога вярвах, че ти, капитан Страк, имаш нужния ум да се издигнеш над животинското си състояние.

— Никога не си го показвала.

— Никога не си спечелвал доверието ми.

Беше ред на Страк да се изсмее, въпреки риска да понесе нов удар.

— Говориш все едно, че доверието ти е драгоценна гема, а не измама от лепило и стъкло.

— Колко поетичен израз. Като за животно. Можеше да станеш велик, Страк.

— Поласкан съм.

— Жалък сарказъм. Всъщност какво друго да очаквам? Твърде си тъп, за да разбереш, че с предателството си вие заменихте покровителството ми срещу живот в борба и трудности.

— Наричаме го свобода.

— Надценявате я — подсмихна се тя презрително.

Вратата на каретата все още бе отворена. Отвън шумотевицата от боя продължаваше, но беше някак странно приглушена, все едно се чуваше отдалече.

Страк каза първото, което мина през ума му, само за да задържи вниманието й.

— Сега може и да си отгоре, но…

— О, стига! Колкото и да е глупаво, очаквах от теб повече от празни закани и жалко дърдорене. Хайде да минем по същество. Инструментумите, тъпако. — Очите й отново пробягаха към копринената кесия. Страк го прие като потвърждение за предчувствието си и се напрегна.

— Какво инструментумите?

Тя завъртя очи.

— „Какво инструментумите“, пита. Значи се радваш, че вече не ги притежавате, така ли? Не отговаряш? Може би е време за малко окуражаване?

Страк се хвърли напред, сграбчи кесията, скочи от каретата и се втурна към Хаскеер. Очакваше всеки момент отново да бъде поразен.

Стотникът беше отсякъл главата на зомбито и го беше зяпнал. Макар и обезглавено, то продължаваше да проявява признаци на живот, гърчеше се и се тресеше в пръстта.

— Бягай! — ревна му Страк.

Хаскеер хукна след него.

Страк погледна назад. Очакваше да види Дженеста да излиза от каретата, но от нея нямаше и следа. Напред Койла, Даллог и другите оглеждаха труповете на войниците.

Страк бързо развърза връзките на кесията и огледа съдържанието й. Инструментумите бяха вътре. Пъхна победоносно кесията под коженото си яке.

— Взе ли ги? — попита го Койла.

Той вдигна палци в отговор.

— Войници! — извика Даллог и посочи с меча си.

Откъм казармите към тях в галоп препускаше конен отряд.

Страк заповяда отстъпление. Затичаха през дърветата и яхнаха скритите коне.

В каретата Дженеста се усмихна.

 

 

Разделиха се на две групи, за да не привличат внимание. Страк, Койла и Хаскеер останаха заедно. Като предпазна мярка след инцидента със Стендивън убежището бе променено. Препуснаха бързо, за да изпреварят вечерния час, но забавиха, щом навлязоха в тесните криволичещи улици на вътрешния град — мнозина други също бързаха да се приберат у дома, преди съвсем да се е стъмнило. Накрая трябваше да слязат и да поведат конете.

— След като вече си върнахме звездите, можем да се махнем, когато си поискаме — каза Хаскеер.

— Не и преди нещата тук да се подредят — отвърна Страк твърдо.

— Не казах, че трябва. Просто е хубаво, че имаме възможността.

— Ще пия за това.

— Ето това е приказка. — Хаскеер се изхрачи почти в краката на един изнервен минувач. — Гърлото ми е прашно като скута на трол.

— Само на мен ли ми се струва така, или всичко стана някак прекалено лесно? — зачуди се Койла.

— Нямаше да го кажеш, ако се беше изправила срещу Дженеста — отвърна Страк.

— Но още си жив, нали? Добре де, срещнахме някаква съпротива. Но нищо, с което да не можем да се справим.

— Извадихме късмет.

— Не мислиш ли, че Дженеста би трябвало да вземе по-сериозни предпазни мерки? Не просто за себе си, а за звездите?

— Знаеш как е с властниците. Стават самоуверени. Прекалено безочливи. Изобщо не мислят, че някой може да им се опълчи. Важното е, че си върнахме звездите. — Потупа се по якето.

— Щом казваш. — Не изглеждаше съвсем убедена.

— Почти стигнахме — смени темата Страк. — Бунтовниците ще питат какви сме ги вършили днес, така че се придържайте към версията ни. Просто сме ужилили военните.

Койла и Хаскеер кимнаха.

Но убежището бръмчеше като разтревожен кошер. Никой сякаш не се интересуваше къде са били.

— Какво става? — попита Страк.

— Съветът на съпротивата реши Водителката да се появи открито — отвърна Чилдер. — Не е ли страхотно? Майка ни ще отправи своя призив!

— Кога?

— Сутринта.

— Толкова скоро?

— Моментът е подходящ. Погрижи се дружината ви да е готова. Утре вдигаме революцията!