Метаданни
Данни
- Серия
- Орки: Кръвна вражда (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Army of Shadows, 2009 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Валерий Русинов, 2009 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 8 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- dave (разпознаване и редакция)
Издание:
Стен Никълс. Орки: Кръвна вражда
Английска, първо издание
Редактор: Иван Тотоманов
Оформление на корица: „Megachrom“, 2010 г.
ИК „Бард“ ООД, 2010 г.
ISBN: 978-954-655-091-0
История
- — Добавяне
10.
Страк се оказа прав, и то много скоро.
Вместо да сплаши населението на Акуриал, убийството на Силандия го разяри. Нападенията срещу окупаторите моментално нараснаха десетократно. Не само в столицата, но из цялата страна. Много от атаките бяха спонтанни, от отделни индивиди или събрани набързо групи. Една от задачите на съпротивата бе да координира тези действия и да организира нарастващия брой противници на режима в сплотена бойна сила. До няколко дни се появиха наченките на въстаническа армия.
Въпреки скръбта си Брелан и Чилдер работеха с демонична енергия в името на майка си. Върколаците бяха почти изцяло погълнати от обучението на новите въстаници. Но дружината им извличаше най-голямо удоволствие от онова, което умееха да правят най-добре: бой по окупаторите из улиците на Тарес.
В това начинание подобаващи роли получиха Джъп, Спуррал и човекът — Пепърдайн. За джуджетата това бе особено приятен отдушник, след като ги бяха държали толкова дълго затворени. Все пак никой от тримата не дръзваше да излезе навън, без да е придружен от приятел от дружината или боец въстаник, за да не ги вземат за врагове. Колкото до Стендивън, с него не се промени почти нищо. Беше негоден за каквато и да било дейност и приносът му се свеждаше до черна работа в различните убежища, която той приемаше с неохота. Но общо взето ограничаваше недоволството си само за пред Върколаците. Инцидентът с убития натрапник бе поизместен от треската на назряващия бунт, но не и забравен.
От своя страна, Страк държеше инструментумите у себе си непрекъснато, дори по време на бой. Нямаше да повтори повече грешката да ги довери на друг, та дори да е най-верният от приятелите му.
Едно откритие обаче порази Върколаците: някои орки се съюзяваха с окупаторите. Бяха малобройни и не смееха да го правят открито, предпочитаха да действат като пета колона и като издайници, но ефектът върху бойния дух бе още нещо, с което трябваше да се съобразят. Чилдер и Брелан бяха особено отчаяни от този развой, след като бяха смятали всички свои съграждани за патриоти, и наказваха сурово предателите. Този елемент още повече усложняваше бездруго обърканата ситуация.
Нарастващият брой на съпротивата означаваше и промяна в стила на сблъсъците с окупаторите. Все още имаше много партизански набези, но вече започваха да ги изместват мащабни и по-открити стълкновения. За тях опитът на Върколаците се оказваше безценен.
И тъй, седмица след кончината на Силандия, която мнозина вече наричаха нейното мъченичество, цялата дружина стоеше сбрана на една от главните улици на Тарес. Зад гърбовете им имаше сила от седемстотин метежници, дрипави и зле въоръжени, но зажаднели за кръв. Отпред, на един хвърлей копие, се беше събрала също толкова на брой войска. Окупаторите бяха по-добре подредени и по-добре снаряжени, но непривикнали да им се противопоставят същества, съвсем отскоро открили у себе си бойна страст.
Събитията все още бяха на тарикатския етап, както го наричаха Върколаците — двете страни си разменяха дюдюкания, ругатни и заплашителни жестове. Стандартна практика преди битка.
— Как ще се държат според вас? — подметна Койла и кимна към редиците зад тях.
— Каквото им липсва като опит, ще го компенсират с гняв — отвърна Страк.
— Все пак ще ги избият повечето — измърмори Хаскеер. — Шибани новобранци.
— Дори легендарен отряд герои не може да спретне революция без армия — подметна Страк.
Джъп се изкикоти.
— Какъв е пък твоят проблем, цукало? — сопна се Хаскеер.
— Че стоя до теб.
— Стой, докато не умра от смях.
— Не му обръщай внимание, Джъп — рече Койла. — Още е надут заради човека, когото уби вчера.
— Защо? Какво му е толкова специалното?
— Не беше войник.
— А какъв? — попита Пепърдайн.
— Бирник.
Пепърдайн помисли малко и каза:
— Е, прав е.
Всички закимаха.
— Няма ли да почне най-после това? — Попита Даллог, докато оглеждаше вражеския фронт.
— Да! — изписука Уийм. — Кога ще започнем да се бием? — и размаха меча си.
— Внимавай с това нещо! — скастри го Хаскеер. — Ще вземеш да извадиш окото на някой!
— Ще започне съвсем скоро — каза Страк. — Не забравяй поверените ти новобранци, Даллог. — Новите членове на дружината бяха напрегнати и пребледнели. — Особено него — добави и кимна към Уийм.
Уийм се смути.
— Ще се справят — увери го Даллог, макар да не изглеждаше много сигурен.
— Хайде… хайде! — замърмори Спуррал и затропа нетърпеливо с тоягата си по каменните плочи.
— Женската ти нещо не я свърта, дребосък — подхвърли Хаскеер. В тона му нямаше и следа от възхищение.
— Да, и ще вземе да си го изкара на теб, ако битката не почне скоро — отвърна му Джъп.
— Почва се вече — прекъсна ги Койла. — Тръгват.
Подчинените на строгата дисциплина войници се придвижваха напред в идеален строй.
— Атака! — изрева Страк и вдигна меча си.
Тълпата орки беше безредна, но пък обзета от бойна страст. Всички заудряха по щитовете си и зареваха бойни викове.
Когато усилиха крачка и добавиха и своите бойни викове към врявата, хората разбраха, че орките на бойното поле си имат скрити съюзници. От покриви и високи прозорци десетки граждани започнаха да хвърлят по главите им какво ли не. На улицата се изсипа убийствен порой от керемиди, тухли, гърнета и стрели.
Двете враждебни сили се доближиха достатъчно, та всяка да се види страха, омразата, жаждата за кръв и яростта по лицата на другата.
Двете живи вълни се люшнаха една към друга и се сблъскаха в жестоко безумие.
Битката, поредната от дългия низ, който почти се бе превърнал в ежедневие, се разигра почти в центъра на града. Всъщност толкова близо до крепостта, че макар да не можеше да се види добре, определено можеше да се чуе.
За Дженеста и Хачър това бе само един почти постоянен фон. Не че го слушаха съзнателно. Събитията, разиграващи се в покоите на магьосницата, бяха по-важни от безредния шум на смъртта.
— Е, чакам — повтори тя, скръстила ръце в непоколебима решимост.
— Не проумявам какво очаквате от мен — отвърна генералът.
— Да, и това е проблемът, нали? Като начало, сигурно би могъл да ми кажеш какво възнамеряваш да предприемеш във връзка с анархията навън. — И махна към прозореца.
— Сегашната ситуация, при цялото ми дължимо уважение, мадам, бе предизвикана от убийството на женската, която орките наричат своя Водителка. Почти съм готов да повярвам, че това бе акт, предназначен да разбърка нещата още повече и…
— Оспорваш методите ми?
— Всъщност да, мадам. Дори преди смъртта на Водителката направихме няколко хода, които само влошиха положението в тази провинция. Действия, които наложихте вие, длъжен съм да заявя.
— Ето, че вече намери кураж! Жалко, че нямаше нужната решимост, която сега показваш пред мен, когато трябваше да защитиш интересите на Пекзан.
— Винаги съм се трудил с цялото си усърдие в служба на империята — отвърна Хачър с негодувание.
— Само така си мислиш. Тъкмо твоите действия съсипаха всичко, което трябваше да е направено тук. И което щеше да бъде направено от един компетентен командир.
Хачър си позволи да се разгорещи, забравил за всякаква предпазливост.
— Преди вашето пристигане, милейди, положението тук беше под контрол. Вашите… инициативи превърнаха простото налагане на закона в наистина тежък проблем.
— Нека да ти кажа кой е истинският проблем, Хачър. — Тя започна да изброява на отрупаните си с накити пръсти: — Не успя да предвидиш потенциала за бунт, който таят тези животни, нито да проумееш възможността да освирепеят, въпреки че ти го казах. Командваше силите си хаотично. Отслаби ефективността на имперското присъствие заради политически разпри с Хеликса. И най-главното: упорито отказваше да приемеш, че единственото, което туземците на тази забравена от боговете земя разбират, е силата. Накратко, генерале, ти си проблемът.
— Вижте докъде ни доведе прекомерната употреба на сила, мадам. Погледнете улиците. Вижте какво си спечелихме с излишната жестокост.
— Твърде малко жестокост, и твърде закъсняла! Знаеш ли, ти наистина ме изумяваш. Репутацията ти беше на губернатор, който не си позволява милостта да замъгли преценката му. Наричат те Желязната ръка, богове! Но се боиш да извадиш тази ръка от копринената ръкавица.
— Не бъркайте възраженията ми с мекушавост, милейди. Задръжките ми не са от морално естество. Бих екзекутирал цялото население на Акуриал, ако това ще улесни постигането на целите ни. И щях лично да заповядам убийството на Водителката, ако смятах, че това би донесло добро. Оспорвам стратегията, която приехме. Вашите мерки, не на последно място премахването на Силандия, влошиха положението.
— Така и няма да успея да те убедя, нали?
— Предпочитам да кажа, че имаме сериозни разногласия по отношение на политиката, мадам.
— Не търпя разногласия. Казвам на подчинените си къде са сбъркали и те се подчиняват на волята ми. — Отметна раздразнено глава. — О, защо ли си хабя думите с теб? И не само с теб. Цялата система тук е проядена от твърде много свободомислие и ти не си единственият виновник. Но това ще се промени. Коренно.
— Мадам?
Откъм вратата се разнесе звук. Не толкова чукане, колкото няколко тъпи удара и грубо дращене. След секунди вратата се отвори и двама от немрящите телохранители на Дженеста се дотътриха, понесли нещо, увито в черен воал. Смъкнаха товара си в нозете на Дженеста и я погледнаха като верни псета, донесли на господарката си кокал.
— Аха. Първият плод на реформите ми — рече тя.
И вместо да повери задачата на тромавите си слуги, коленичи и започна сама да развива плата. Това, което разкри, щом го отвори, разтърси Хачър до дъното на душата му.
— Брат… Грентор? — промълви той, макар да не бе напълно сигурен, че го е разпознал.
Колебанието му бе предизвикано от състоянието на трупа. Беше обезобразен ужасно, като някои части на тялото явно бяха дъвкани. Кощунство, позволено на зомбитата, помисли Хачър отвратено.
— Изглеждаш изумен, Хачър.
— Ра… разбира се, че съм потресен. Как… как е загинал? Жертва на метежниците ли е станал? — Добави го с отчаяната надежда, че е вярното обяснение. Вместо единствената алтернатива.
— Не, стана моя жертва — уведоми го тя невъзмутимо. — Водачеството на Ордена е изпаднало в също толкова ужасно състояние, колкото и командването на армията. Време е за промяна.
— Но все пак… това е твърде жесток начин.
— Това е единственият начин. — Говореше със стиснати зъби. — Непрекъснато ти го казвам: демонстрацията на безскрупулност е най-доброто средство да държиш подчинените под контрол. Защо да стоя настрана, да гледам как в Хеликса се дърлят и спорят безкрайно и да чакам да пратят някой на мястото на този малодушен слабак? По-добре да реша проблема бързо, при това с добър урок за тях.
На вратата се почука отново. Но този път беше истинско чукане, кратко и отривисто.
— Влез! — извика тя.
Адютантът на Хачър открехна вратата, влезе и удостои Дженеста със сдържан поклон.
Генералът се обърка.
— Фринт? Мислех, че днес ще си зает в западния район. — Отговор не последва. Погледът на Хачър пробяга към останките на Грентор. — Боя се, че добрия брат го е сполетяла много нещастна кон…
— Не си прави труда — прекъсна го Дженеста. — Той знае.
— Но… не разбирам, милейди.
— Запознай се с новия губернатор и главнокомандващ армията на провинция Акуриал.
— Да разбирам ли, че…
— От този момент насетне си освободен от всички свои задължения и титли, Хачър. Фринт стъпва в тежките ти ботуши.
Хачър се извърна към доскорошния си адютант.
— Фринт? Вярно ли е?
— Съжалявам, сър. — Не изглеждаше обзет от съжаление. — Но един слуга на империята има патриотичния дълг да поеме поста, щом бъде призован.
— Или да угоди на егоистичните си интереси. Смятах, че си верен, Фринт.
— Верен съм, сър. На импе… — Дженеста улови погледа му. — На нашата господарка Дженеста и на империята. Тук няма нищо лично.
— А как би могъл да оправдаеш това? — Хачър посочи трупа на Грентор. — Що за извратен ум би могъл да приеме това за положителен акт?
— Лейди Дженеста ме убеди в нуждата от промяна и че тази промяна трябва да бъде наложена с известна… твърдост.
— По-добро мнение имах за тебе, Фринт. Разочароваш ме.
— Значи разбираш какво изпитвам аз към теб — каза Дженеста. — Няма смисъл да спорим. Хайде да не си хабим думите повече.
— О, най-определено ще споря с вас, милейди. Ще се постарая това наистина ужасно деяние да стигне до ушите на най-високопоставените в Пекзан. Щом ме върнете у дома в немилост…
— О, не, генерале. Не се връщате у дома. Имам много по-полезна роля за вас.
Робите й зомбита стояха неподвижни до стената, докато живите говореха. Сега, по неин сигнал, те се задвижиха с изненадваща бързина и сграбчиха разжалвания генерал. Той започна да вика възмутено, да се бори, да ръси проклятия, но двамата го държаха здраво.
Дженеста пристъпи към отчаяно мятащия се Хачър. Беше вдигнала ръце, готова да хвърли злата си магия.
— Както казах, да си спестим думите.
Фринт гледаше стъписан. Не знаеше, че ще стане така. Още по-малко, че ще е свидетел на съдбата на генерала.
Едва сега разбра какво означава да служи на новата си господарка.
Когато Хачър запищя, Фринт затвори очи.