Стен Никълс
Войнство на сенките (22)

22.

След като горящият кораб се скри от поглед, Върколаците огледаха втората лодка. Според Пепърдайн, единствения, който разбираше от тези неща, повредата бе по-тежка, отколкото бяха мислили.

— Магическият лъч е минал през корпуса на няколко места — обясни той. — Все едно го е напръскал с огън. Погледни, около дупките се виждат следи от изгоряло.

Страк се наведе, кимна и попита:

— И?

— Пробойните са много. Но са малки, дреболия. Можем да ги позакърпим и да изгребваме водата.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знам колко може да са се разхлабили гредите от удара. Може да стане по-лошо, а нямаме нужните неща за по-сериозен ремонт.

— Какво можем да направим?

— Спираме на следващия остров и се надяваме да намерим подходящи дървета.

— Ще трябва да променим курса. Това ще ни забави.

— Много повече ще се забавим, ако потънем. Къде е най-близкият остров?

Страк извади картата и я разгъна.

— Тук. — И почука с пръст по пергамента.

— Не знам дали лодката ще издържи дотам.

— Страхотно. — Страк въздъхна. — Някакви идеи?

— При такива случаи в Тругат връзвахме лодките една за друга.

— Ако едната потъне, няма ли да повлече и другата?

— Не точно. Плаваемостта на здравата задържа и двете над водата. Не е идеално, Страк, но би трябвало да ни отведе до острова. Макар че ще пълзим едва-едва.

— С оная Пелли Мадаяр зад нас нямаме време за суетене.

Пепърдайн сви рамене.

— Единственото друго, което ми хрумва, е да съберем всички на здравата лодка. Между другото, това също ще ни забави много. Да не говорим, че ще е доста тясно.

Страк помисли.

— Не, така не става. Много ще ни затрудни, ако се наложи да се бием. Вземи колкото помощници ти трябват и вържете лодките. Но бързо — чувствам се като неподвижна мишена.

— Добре. На Джъп обаче трябва да му се каже за забавянето.

— Знам. Няма да му хареса. Ти действай тук. Ще му кажа.

 

 

Джъп беше на носа на първата лодка. Беше се навел през борда и бе потопил ръка във водата.

— Какво правиш? — попита Страк.

Джуджето се изправи и изтри ръка в крачола си. Лицето му беше напрегнато.

— Опитвах далновидството.

— Нали при толкова много вода не действало?

— Всъщност да. Но… исках да проверя нещо.

Страк кимна разбиращо.

— И… засякох нещо — добави джуджето.

— Така ли? Какво?

— Жизнена сила. Или по-скоро много същества, струпани заедно. Огромна е. Толкова, че преодолява разсейващия ефект от водата.

— Някаква идея какво може да е?

— Не. Но има… излъчване, което не ми харесва. Определено не е дружелюбно.

— Колко далече е?

— Трудно е да се каже. При толкова енергия, която изхвърля, може да е много далече. Но предположението ми е, че е близо.

— Заплаха ли е?

— Не знам. Но както казах, усещането не е приятно.

— Значи ще стоим нащрек. — Погледна замислено стотника. — Нищо не казва, че е свързано със Спуррал, нали?

— Не. Не пряко. Но да знам, че тя е там някъде с… онези неща около нея… не е приятно.

— Налага се да се отклоним, Джъп.

— Какво?! Защо?

— Пепърдайн казва, че другата лодка може да потъне, ако не намерим остров да я оправим.

— Мамка му! — Джъп погледна към втората лодка. Пепърдайн и няколко Върколаци се бяха струпали на носа й. — Какво правят?

— Връзват лодките.

— Това не означава ли, че ако едната потъне…

— Пепърдайн казва, че не.

— Проклятие. Първо онази, елфката, се опита да ни изпържи, сега и това. Ще стигна ли изобщо до Спуррал?

— Ще гледам да е колкото може по-бързо. Правим всичко възможно.

— Разчитам на това.

— Аз пък разчитам на теб с далновидството. Едно предупреждение няма да ни е излишно, ако онова се изпречи на пътя ни.

— Разбира се. Макар че ако се изпречи на пътя ни, предупреждението едва ли ще помогне много.

 

 

Много скоро двете вързани лодки поеха по нов курс. Бяха тромави и трудни за направляване, но Пепърдайн настоя, че ще ги откара до сушата.

Свободните от смяна в гребането започнаха да разсъждават над загадката около групата на Пелли Мадаяр. Някои очакваха с нетърпение да се счепкат със Събирачите и си спомняха предишни битки, украсяваха ги с пищни подробности и хвалби според обичая на орките. Други се съсредоточиха върху точенето на оръжията. Джъп клечеше на носа и от време на време потапяше ръка във водата. Стендивън седеше все така сам при кърмата. Изглеждаше неспокоен и Пепърдайн, макар да беше твърде зает, за да му отдели време, все пак забеляза, че очите му почти не се откъсват от Страк.

Скоро покрай монотонното гребане и напредването на деня всички потънаха в мълчание.

Уийм се опита да го запълни.

Стана и се покашля. Никой не му обърна внимание. Той отново се покашля, този път по-шумно и превзето. Само две-три глави се извърнаха към него — повечето орки го пренебрегнаха.

— Другари! — обяви той. — Мои морски събратя!

Хаскеер изпъшка.

— Хрумна ми — продължи Уийм, — че може би този момент е най-подходящият да предложа на всички вас първия досег с епичната балада, която творя. — Посочи гордо с пръст слепоочието си. — Тук, в главата си.

— Няма ти я лютнята — напомни му отчаяно Койла.

— Няма значение. Добрият стих би трябвало да е еднакво силен независимо дали е изречен, или изпят.

— А колко силен е, ако си го премълчиш? — подхвърли Хаскеер.

Уийм продължи невъзмутимо:

— Този конкретен откъс е за това, което правим в момента. Той гласи:

Съдбата ги отнесе в шир сурова,

че верни бяха те на клетва нова

приятел да спасят в злочестина

от морската безбрежна синина!

 

Ох, как сразиха се с магия зла и гадка

и горда бе победата им гладка.

— Тук май трябва да е „сладка“. Или да измисля нещо друго, което се римува с „гадка“.

— Убийте ме — примоли се Койла. — Веднага.

— Сладка? — повтори Хаскеер сащисано.

— Дали пък да не го хвърлим през борда? — каза Страк съвсем сериозно.

— Все едно — продължи Уийм. — Следващият откъс е хорово. Можете да се включите:

Сразиха елфица,

надвиха вещица,

с проклетница се биха

и я сразиха!

 

Вдигнете чаши,

пейте за юнаците,

не са тъпаци

Върколаците!

— Тук вече става завладяващо. В следващите трийсет стиха…

— Земя на хоризонта!

Може да беше лъжа. Отчаян опит на някой ветеран да ги спаси от Уийм.

На хоризонта обаче наистина имаше земя. Тъмни очертания на остров.

Хаскеер вдигна очи към небето и промърмори:

— Благодаря ви, милостиви богове.

— Как ще се оправяме с това, Страк? — попита Койла. — В случай, че е обитаем, имам предвид.

— Изборът какъв е?

— Обичайното. Крадешком, фронтално или преговори.

— Нещо специално наум?

— След като не знаем какво ни очаква — не.

— Ще се опитаме да преговаряме. След като проучим обстановката, разбира се.

— Естествено.

— Ако е обитаем и се окажат враждебни, какво? — попита Даллог.

— Приятел или враг, взимаме си каквото ни трябва — заяви Страк. — Нямаме време за губене.

Наближиха острова и видяха, че в един голям залив са закотвени няколко кораба.

— Значи е обитаем — рече Койла. — Или най-малкото някой го посещава.

— Според мен има селище — прецени Страк. — Вижте. Ето там, точно до гората. Това са някакви постройки, нали?

Тя примижа.

— Да.

— Тогава ще заобиколим да видим дали няма някое закътано място, където да слезем. — Обърна се и извика: — Свалете платната, че може да ни видят от брега!

Заобиколиха от другата страна на острова. Тук нямаше никакви признаци, че е обитаем. Спряха в малко пусто заливче и Страк заповяда да издърпат двете лодки на брега и да ги прикрият сред дърветата. Назначи четирима да останат да ги пазят, сред тях — и Уийм. На Стендивън също му бе наредено да остане, въпреки че той неочаквано се опита да възрази. После Страк поведе дружината навътре.

— Къде тръгнахме пък сега? — попита недоволно Джъп. — Там, където спряхме, нямаме ли всичко необходимо?

— Не — отвърна Пепърдайн. — За ремонта ще ни трябва здраво сухо дърво, не може да е току-що отсечено. А и ни трябват и по-сериозни инструменти.

— Храната и водата ни също свършват по-бързо, отколкото си мислех — добави Страк. — Онова селище, дето го видяхме, изглежда добро за попълване на провизиите. А сигурно ще можем да научим нещо и за Събирачите.

Трябваше да вървят през джунгла и изсичането на пътека неизбежно ги бавеше. Притесненият Джъп предложи да заобиколят покрай брега, но Страк прецени, че така ще се разкрият, и отхвърли идеята.

Островът се оказа доста по-малък от този на джуджетата и когато стигнаха до крайбрежното селище, слънцето все още не беше залязло.

Имаше пет-шест постройки с различна големина. И някакъв странен широк басейн на поляната пред тях. Пълнеше се със солена вода от канали, свързващи го с морето, и около него имаше здрава дървена ограда. Във водата цапаха някакви същества. Бяха доста големи, с тъмни кожи, но беше трудно да се разбере какво са.

Виждаха се и други същества, явно господарите им. Тях орките разпознаха мигновено.

— Шибани таласъми? — изръмжа Хаскеер.

— Май не са от любимите ви раси — подхвърли Пепърдайн.

— Срещали сме ги тук-там — отвърна Страк.

— Е, тукашните може да са различни — намеси се плахо Койла.

— Да бе, как не — измърмори кисело Хаскеер.

Любопитството на Пепърдайн се изостри.

— Защо, какво имате срещу таласъмите?

— Те са гадни, измамни, двулични, злобни, алчни, коварни, досадни, страхливи, смрадливи кучи синове.

— Това са по-добрите им черти — добави Койла.

— Предвид това, което знаем за тях, забравяме за преговорите — реши Страк. — Пращаме съгледвачи.

Няколко бойци тръгнаха веднага, а останалите продължиха да наблюдават ставащото в селището.

След малко Койла каза тихо:

— Онези същества в басейна… Мисля, че са коне. Или може би понита.

— И защо таласъмите ще държат коне в морска вода? — учуди се Джъп.

— Хм… — промълви Страк замислено. — Едва ли са точно коне.

— А какво?

— Трябва да ги огледам отблизо, за да съм сигурен.

В този момент Зода, един от изпратените съгледвачи, се върна.

— Елате да видите какво открихме.

Страк махна на Койла, Джъп и Пепърдайн да го придружат. Хаскеер остави начело на другите.

Тръгнаха след Зода и само след няколко минути стигнаха до поляната — сечище с отъпкана подравнена пръст и няколко изкоренени дървета. Гледег, един от съгледвачите, ги чакаше. Не беше сам.

— Прав бях — рече Страк.

Съществото с Гледег наистина приличаше на кон, но не съвсем. Беше с големината на пони, но много по-мускулесто. С изключение на тъмносивата грива беше съвсем черно, без никакви белези по тялото освен два също сиви кръга около сините очи. Кожата му изобщо не беше като на кон — беше гладка и наглед мазна, като на тюлен. В гривата му също имаше нещо необичайно: от нея непрекъснато бликаше вода, като от леко стисната гъба, течеше по лъскавите хълбоци на съществото и капеше на земята.

— Келпи ли си? — попита Страк.

— Да — отвърна съществото с нисък гърлен глас. — А вие сте орки.

— Познаваш ли ни?

— Познавам расата ви. — Погледна Джъп. — Общувал съм и с джуджета. — Люшна голямата си глава към Пепърдайн. — А неговия вид познавам твърде добре. За жалост.

— Мога да гарантирам за този човек. Той не мисли нищо лошо нито на теб, нито на събратята ти.

— Трудно е да го повярвам за расата му. Но все още не ме е ударил, нито се е опитал да ме плени, тъй че трябва да приема думите ти на вяра.

Пепърдайн изглеждаше смутен.

— Вашият вид е рядкост там, откъдето идваме — каза Койла. — Казват, че е разумно да стоим настрана от вас, че примамвате малките ни до водата, за да можете да им изядете сърцата. Твърдят дори, че всъщност сте духовете на зли същества, умрели от насилствена смърт.

— Много неверни неща говорят и за орките — отвърна келпито. — Вие ядете ли малки? Да не би да сте изродени потомци на елфите? Да не би да убивате невинни само за удоволствие? Също като вас и нас, келпите, ни мразят и се страхуват от нас само защото сме различни и предпочитаме да живеем сами.

— Добре казано.

— Има обаче нещо вярно в онова, което се говори за нас. Над всичко друго ние ценим свободата си. — Темата явно беше болезнена, защото изумително сините очи на келпито се замъглиха. — За нас робството е по-лошо от смърт.

— И все пак изглежда това е съдбата ви — отбеляза Страк. — Защо сте тук.

Келпито погледна към Пепърдайн.

— Защото неговият народ ни доведе тук насила. Както правят от незапомнени времена.

— Защо всички са недоволни, като ме видят? — попита Пепърдайн.

— Вече знаеш какво изпитваме ние — отвърна му Койла.

— Онези, които са ви докарали тук — попита Джъп. — Те Събирачите ли са?

— Да — потвърди келпито.

— А таласъмите как се вместват в това?

— Събирачите хващат роби. Таласъмите ги купуват. Някои за себе си, повечето за продажба. Тролите или гномите са за острови с рудници, елфите и духчетата — за домове за удоволствие, дяволчетата — за тежък домашен труд или научна работа. Дори и орки — за телохранители на дребни тирани. Макар че орките са прочути с това, че се прекършват трудно — сигурно ще сте горди да го чуете.

Койла се намръщи.

— Тук има ли острови, на които живеят орки?

— О, да. Нито един наблизо обаче, а дори и Събирачите рядко се решават да ги нападат.

— А келпитата? Вас за каква работа ви продават?

— Нас ни търсят на много острови.

— Имате някакви особени умения ли?

— Не. Изглежда, месото ни е вкусно.

Последвалото мълчание бе прекъснато от Джъп.

— Как успя да избягаш от таласъмите?

— Чиста случайност. Рядка проява на невнимание от тяхна страна. Възползвах се и избягах. Мисля, че единствената причина да не тръгнат да ме търсят е защото за своя вид аз съм стар. Много стар. Месото ми ще е прекалено жилаво! — Изсмя се с хриплив смях. — Нямат изгода да хабят сили за мен. Особено след като сега са малобройни.

— Колко са? — попита Страк.

— Само четирийсет. Обикновено тук има много повече, но сега другите са навън, за да доставят поредната… стока. Затова в момента пленниците са само келпи.

— Защо не сте се опитали да ги надвиете, докато са малобройни?

— Затруднени сме по две причини. Първо, нямаме водачи. Не е в обичая ни. Ние сме силно независима раса. — Въздъхна. — И ето докъде ни доведе това.

— А втората?

— Можете ли вие, които живеете само на сушата, да си представите какво е да си зависим от водата? Трябва да се потапяме в животворната й есенция по няколко пъти на ден. Животът ни зависи от това. Келпи, лишено от вода, умира от ужасна и продължителна смърт. Трудно е да се вдигнем на бунт, след като сме зависими от това. Аз самият трябва да ходя ежедневно до брега, за да се къпя. Не се съмнявам, че един ден ще ме хванат там и ще ме убият.

— Не, няма. Ние ще ви помогнем.

— Наистина ли?

— Твърдо — заяви Койла.

— Определено — извикаха в хор Пепърдайн и Джъп.

Келпито се изуми.

— И човекът ли? Какво сме направили, за да заслужим това?

— Да кажем, че просто сме като вас — ценим свободата — рече Страк. — Имаш ли си име?

— Разбира се.

— Кажи ни го?

— Няма да ви е от полза, освен ако не можете да говорите под водата.

— Ъъ, не. Това умение не го владеем.

— Наричайте ме просто келпи.

— Имаш закрилата ни. Ела с нас. Сигурно ще можем да намерим нещо за храна. Какво ядеш всъщност?

— Не и сърца на малки. Обичаме много неща, но при избора, който имаме, най предпочитаме риба.

— Ще видим какво можем да направим.

Докато се връщаха при другите, Джъп каза:

— Страх ме е, че Спуррал може да е попаднала в ръцете на пасмина като тези таласъми.

— Тогава си го изкарай на тях, докато намерим Събирачите — отвърна Страк.

— Така смятам.

— Знаех си, че това ще ти вдигне духа.

Зачакаха да се стъмни.

Под прикритието на нощта заеха позиции около селището на таласъмите. Страк прати да доведат петимата, оставени при лодките, за да подсилят броя, но задържа Стендивън извън играта, а Уийм остави в резерва.

Виждаха се десетина таласъма. Повечето бяха с прословутите си копия с метални тризъбци на върха, но имаше и с мечове. Останалите бяха или в сградите, или на брега при закотвените кораби.

— Правим го по най-простия начин — прошепна Страк на Койла. — Нападаме и ги избиваме.

— Че какво му е по-различното от всеки друг път?

Страк само изсумтя и подаде сигнала.

Първият ход бе за стрелците, като свалиха шестима от таласъмите. Следващите стрели бяха със запалени върхове и се забиха в тръстиковите покриви, за да предизвикат повече суматоха.

Огнените стрели бяха и сигнал за атака. Върколаците се понесоха напред от всички посоки. Таласъмите от запалените сгради се изсипваха навън, онези на брега тичаха към селището, стреснати от пожара.

Страк замахна по първия таласъм, който му се изпречи на пътя. Острието отсече жилавия врат и главата се затъркаля по пясъка. Стоманата посече втория в корема. На третия отсече ръката с оръжието и го прегази.

Колкото до Койла, изкушението на метателните ножове се оказа твърде силно и тя започна да ги вади от кожените калъфи, стегнати по ръцете и, и да ги мята в бърза последователност. Един таласъм падна с нож в окото, вторият нож прободе друг в гърба. Трети таласъм връхлетя срещу Койла с насочен тризъбец и тя го порази право в гърдите. Още един пое нож в онова, което трябваше да е скротумът му, ако имаше такъв.

Пепърдайн вече бе посъбрал опит в бой с врагове, изненадани от това, че се сблъскват с човек. За таласъмите хората означаваха Събирачи и мръсни взаимни интереси и те бяха стъписани, че ги напада един от тях. Първоначалното им колебание беше предимство, от което Пепърдайн се възползва без колебание. Мечът му косеше наред.

Хаскеер, който се биеше до него и се стараеше да не зяпа удивено стила на човека, както обикновено плю на всякакви бойни тънкости. Първия таласъм, на който се натъкна, срази с голи юмруци и скърши извития му гръбнак върху коляното си. Втория изкорми с един удар.

Всички се справяха много добре, дори укрепващите все още новобранци. Но Джъп засенчи цялата дружина. Биеше се с ярост, достойна дори за орките от легендите, подтикван от отчаянието и гнева и зажаднял за кръв. Въоръжен с любимия си кривак и с дълъг нож в другата ръка, той връхлиташе в гмежта като малко топчесто цунами. Трошеше черепи и пореше гърла. Награби един таласъм и го запокити през оградата в басейна с келпите. Те го посрещнаха с удари с копита и щракане на зъби.

Във всяка битка идва миг, когато победителите осъзнават, че няма с кого повече да се бият. Бързото претърсване на оцелелите от пожара къщи и района го потвърди.

След това освободиха пленниците келпи. Те излязоха от разкаляната вода и се отърсиха. Някои зариха с копита в пръстта — удоволствие, от което бяха лишени от дълго време.

Страк събра командирите си. Старото келпи също дойде при тях.

— Трябва да изберем — каза капитанът. — Или продължаваме към острова на Събирачите, или оставаме тук, с надеждата, че Спуррал и търговците на роби ще се появят. Ти първи имаш думата, Джъп.

— Честно казано, не знам, капитане. Инстинктът ми казва да продължим. Но пък като знаем, че робите ги водят тук…

— Тук е само едно от местата, където ги водят — поправи го келпито. — Има и други острови, където таласъми и други раси събират роби.

— Проклятие. Значи Спуррал може и да не я доведат тук?

— Не се отчайвай. Тук е най-вероятното място. Но женската ти още не е дошла тук. А това, че е пленена наскоро, ме кара да мисля, че Събирачите се придържат към навика си.

— Тоест?

— Времето, когато идват, не може да се предскаже, но редът на идването им винаги е един и същи. Следващата спирка на Събирачите, след като нападнат острова на джуджетата, неизменно е нашият остров. Отведете ни на острова ни, Върколаци, и има шанс там да намерите вашата Спуррал. Тук няма нищо за нас. Искаме да се върнем у дома.

— Какво мислиш, Джъп? — попита Страк.

— Богове! Става сложно. Но изглежда разумно.

— Забравяте, че имаме само две лодки — напомни им Койла. — А и едната е повредена.

— А ти забравяш за ей онези там — отвърна келпито и кривна глава към залива. — Защо лодка, когато можем да имаме кораб?

— Адски по-добре бих се чувствал на кораб, да — заяви Хаскеер.

Страк се обърна към Пепърдайн.

— Ще можем ли да се оправим с някой от корабите на таласъмите?

— Мисля, че да.

— Добре тогава. Тръгваме призори.

Келпито кимна доволно.

— Хубаво. И ви гарантирам топло посрещане. Едва ли на този свят има по-гостоприемна раса от келпите.