Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (7)

Глава 7

Преди да влезе в „Спуканата бъчва“, Дарен се прекръсти три пъти и сам се учуди на усърдието, с което го извърши. Страхуваше се от реакциите на Тони Юмрука и Алекс Тревата, когато им каже за какво е дошъл. Някак, без да го иска, беше харесал тези момчета. Алекс беше добър и забавен въпреки замъгленото си съзнание, а Тони вдъхваше респект и сигурност, когато не приемаше Дарен като канален плъх. Детето си спомни, че при първата среща с Уриил, Пратеникът му бе казал, че може да победи враговете си само ако се научи да ги обича. Тогава му се стори странно, но сега разбра, че Уриил просто е искал да му покаже пътя към истинското приятелство.

Дарен влезе плахо. „Спуканата бъчва“ беше познатото му от първото влизане разрушено и неприветливо място, където миришеше на сяра, а от тавана се оттичаше слуз. Няколко кльощави демона с големи глави и тела, подобни на скелети, обслужваха десетина дебели блатни и компанията на Алекс и Тони.

— Ей, Плъх! — радостно извика Юмрука, веднага щом го забеляза. — Ела тук, хлапе! Пазя ти място.

Сърцето на Дарен се сви. Никак не му се искаше да разочарова това усмихнато, силно момче, което сега му говореше като по-голям брат.

— Ела, гадна мишко, в коя дупка се беше наврял? — с широка усмивка му направи място Алекс Тревата.

Дарен седна между двамата и положи усилие да потисне напиращите си сълзи. Беше много по-изплашен, отколкото ако трябваше да стои сам пред замъка Мракморд. Не искаше да загуби приятелството на по-големите момчета, нито да разочарова Уриил.

Тогава забеляза един от демоните, който сервираше чаша слуз на дебела блатна.

— Наистина ли не виждате колко са противни? — попита, без да иска.

— Кой? — Юмрука се огледа усмихнато, забеляза дебелата блатна от съседната маса и се ухили още по-широко. — Тази ли? Така е по-яко. Грозна танцьорка, над сто кила. Тук идват страхотни парчета, но тази е за хумор, хлапе.

Дарен направо си глътна езика. Не беше поглеждал нещата от тази гледна точка.

— Но това е адът — измърмори неуверено. — Всички освен нас са демони, които само изглеждат като хора.

— За ада ли говорим? — извика въодушевено Вик. — Супер! Казах ли ви, че сме си у дома?

— Аз владея Силата и ще ви измъкна оттук! — със светнали очи обяви Алекс Тревата. Той беше толкова здраво напушен, че сигурно се възприемаше като учителя Йода.

— Не, Алекс! — Дарен го хвана за фланелката, на която имаше щампован огнен дявол, и неволно я пусна с погнуса. — Те са истински демони. — Той посочи сервитьора и бармана.

Ели и Ани се спогледаха притеснено.

— Ще им извадя главичките от мозъчетата — закани се Деника. Избухна страхотен кикот, който тя прие като комплимент.

— Ама наистина си с по-празна глава от джобовете на дядо ми! — Юмрука потупа Дарен по гърба, за да му напомни, че това е негова шега. Детето се изчерви и отново стисна устни.

— Не го поощрявай! Той май говореше сериозно — присви очи Лили и изгледа изпитателно Дарен.

— Ами да. Така е! — обърка се детето. Лили изглеждаше доста демонично, когато беше ядосана.

— Кое е така? — попита тя троснато.

— Това е адът. Тук е пълно с демони. Докато ви харесва да сте тук иии… и сте ло… и се държите гадно, няма да видите разликата.

Смехът който избухна, заглуши всички думи и подмятания.

— Аз виждам друго! — отчаяно извика Дарен.

— Вра в казана! Олеле, колко е горещо! — кривеше се зловещо Вик.

— Аз съм главният женски дявол — отново блесна с мисъл Деника.

— Аууу… аз съм демон, който яде плъхове! — Юмрука прегърна хлапето през врата и му се усмихна всеопрощаващо. — Готин си, наистина! Голям майтапчия. И го правиш добре.

— Плъхче, ти си една хапка човек. Ще те лапна — усмихна се Криси кокетно и облиза плътните си устни.

— Аз съм дъщерята на Луцифер! — зловещо изрече Вик, а след това се разсмя почти като това, за което се представяше.

Дарен се измъкна от прегръдката на Юмрука и погледна с надежда към изхода.

— Къде отиваш? — попита новият му приятел. — Не се връзвай! Всички ти се кефят. Направи голямо шоу!

— Искам да… отида до тоалетната.

Детето се изплъзна изпод скамейката, за да не се налага да минава покрай някого от седящите.

Ани и Ели отново се спогледаха. Те се бяха усмихвали малко изкуствено през цялото време и не бяха обелили нито дума.

— Мислиш ли, че е прав? — съвсем тихо попита Ели.

— Виж! — Ани беше втренчила поглед в гърдите на бармана. Прогнилото му черно сърце зловещо прозираше изпод измамната, човешка фигура.

— Не го виждаме за първи път — с каменно лице отвърна Ели.

— Хей, какво ви става? — викна Вик. — Да не би и вие да се побърквате?!

— От храната е! — сконфузено излъга Ани. — Мисля, че съм преяла. Отивам да повърна.

Тя хвана приятелката си и я повлече навън, без да обяснява повече.

Двете момичета последваха Дарен, за да видят какво ще направи отвън. Те очакваха да се срещне с някой, и не останаха излъгани, но все пак се изненадаха.

Детето се скри зад паянтовата постройка на „Спуканата бъчва“. Беше почти разплакано и едва успя да прошепне молитвата. Ани и Ели се заковаха на местата си, когато се появи Уриил. Блясъкът му ги заслепяваше.

— Казах ти, че ще се проваля! — подсмърчайки започна Дарен. — Никой не ми повярва! Сега изобщо не мога да се върна при тях.

— Тогава всички те ще погинат тук — строго изрече Пратеникът.

— Не е честно! — извика Дарен и започна да размазва сълзи по лицето си. — Те не са толкова лоши! Просто не могат да видят разликата! Юмрука мисли, че това е някакво шоу. Алекс Тревата, той не може да разбере. Той просто е взел онова…

— Пушил е марихуана! — още по-строго уточни Уриил. — Това е негов избор. Избор, който е неправилен и носи своите последствия.

— Но той е добър.

Дарен тръсна ръце и се навъси. Не можеше да обясни какво чувства. Не знаеше как да подкрепи мнението си, че понякога добрите хора могат да направят лош избор или лошите — добър, но това не ги променя много.

Уриил сякаш прочете мислите му, защото се усмихна разбиращо.

— Исках да изпитам сърцето ти, Дарен! Денница не те излъга, че притежаваш страшна сила. Без да иска, той се оказа прав, макар да целеше да те изкуши и да не знаеше какво имам предвид. Твоята сила е в способността ти да прощаваш! Няма по-силна обич от прошката, а именно обич и доброта ще са ти нужни, за да помогнеш на новите си приятели.

— Но те не ми вярват. — Дарен го погледна отчаяно. — Наистина искам да са ми приятели. Искам да им помогна, както ти обещах. Сега наистина го искам!

— Казах ти, че няма да е лесно. — Уриил положи ръка на главата му. — Ще идват един по един. Като за начало, двама са постижение. Не се предавай! Ще идвам винаги, когато ме повикаш!

Уриил се превърна в ярка светлина и изчезна.

— Почакай! — объркано извика Дарен. — Какви двама? Нещо си се объркал.

— Не се е объркал. — Ани и Ели изскочиха от скривалището си. Изглеждаха доста смутени.

— Ние ти вярваме — казаха едновременно.

— Вие ли? — невярващо ги посочи детето.

— Видях, че барманът е демон — убедено каза Ани. — Видях черното му сърце…

— Аз също го видях! — Ели подаде ръка на Дарен. — Прости ни!

— За какво да ти прощавам? — Детето се дръпна назад.

— За това, че се страхувахме. Приятелките ни са малко страшнички, когато се ядосат — усмихна се Ани притеснено. — Трябваше да те защитим още в мазето. Знаехме, че падането в шахтата може да те убие, а не посмяхме да ги спрем…

— Тревожехме се за теб, но Вик и Лили… — Ели срещна чистите му сини очи и спря засрамено. — Никой не бива да постъпва така с по-малко дете…

— Мисля, че разбрах — махна с ръка Дарен. — И аз се страхувам от тях. Прощавам ви, но трябва да ми помогнете. Иначе всички останали ще умрат!