Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (5)

Глава 5

Дарен се събуди на място, различно от това, на което беше заспал. Вечерта странноприемница „Вечен сън“ приличаше на луксозен хотел. Тогава в стаята на детето имаше цял хладилник с лакомства, леглото му беше пухкаво и еластично и позволяваше да отскача нависоко, без да се удари в нещо твърдо. Дарен се бе наскачал на воля, преди да се умори и да заспи. Тук нямаше кой да му се кара, нито кой да напомня, че е време за лягане.

Сега той надигна глава и от грубата му завивка се посипа пепел. Закашля се и с погнуса откри, че е завит с миризлив чувал. Тясната стая с нисък таван приличаше на разбита тоалетна кабина в неподдържан парк. Капаците на прозорците се люшкаха, скърцайки. По тях липсваха доста от дъските. Вонята на мухъл беше натрапчива.

Дарен се надигна с уплаха. Усети скърцането на прояденото от всякакви гадини дървено легло и скочи на пода. Той също изпращя зловещо. Детето се закова на място. Не искаше да събуди съседите си, защото можеше да се предположи, че видът им няма да му хареса. Те със сигурност нямаше да са онези мили и красиви хора, с които беше прекарал предишната вечер.

Тръгна на пръсти и въпреки че подът продължи да скърца и пращи, шумът се оказа значително по-слаб от очакваното. Усещаше ударите на сърцето си. Когато приближи прозореца достатъчно, за да разбере, че стаята му е на втория етаж, паниката го завладя напълно.

— Няма измъкване от тук — прошепна ужасен Дарен и се отправи към вратата.

Вървеше почти като балерина, леко и безшумно, като се изключат едва доловимите пукания. Звукът не беше по-силен от този, който се получава при счупване на кибритена клечка, но той си въобразяваше, че целият свят го чува.

Счупената врата висеше на една-единствена панта. Дарен се отказа да рискува с опити да я отвори безшумно. Легна внимателно на пода, подпря лакти и колене на мръсните дъски и изпълзя през тясната дупка. Беше достатъчно слаб и дребен, за да го направи безпроблемно.

Стълбището се оказа грозна развалина. Дарен прехапа устни. Не виждаше начин да се измъкне, без да събори цялата сграда върху си. За момент му хрумна успокояващата мисъл, че може би е сам и не му се налага да пази тишина, но точно тогава чу сърцераздирателно хъркане. Същество, издаващо подобни звуци, би трябвало да тежи цял тон.

— В дъскорезницата на дядо е по-тихо — прошепна Дарен.

Често му се случваше да измисля подобни сравнения и това беше единственото нещо в него, което съучениците му харесваха. Спомни си колко се зарадваха Юмрука и Тревата на определението му за ума на Деника и изведнъж осъзна нещо важно. Тези момчета не бяха нито лоши, нито страшни за приятелите си. Когато го приеха като един от тях, те се държаха с него като с обикновено момче. Никой не го обиди. Никой не го удари. Дори прякорът му звучеше по-различно в устата им.

Дарен се опита да тръгне по стъпалата. Първите две изскърцаха толкова силно, че той отново се закова на място. Сърцето му заподскача бясно. Не можеше да помръдне, а не биваше да остава цяла вечност в коридора. От пролуките по стените се разнасяше цял оркестър от различни видове хъркане.

„Парапетът!“ — хрумна му и веднага се хвана за новата идея. Покатери се на парапета, който за щастие изскърца съвсем глухо, и се спусна по него, без да вдига повече шум. Скочи на първата площадка, усмихна се и тогава нещо изпращя оглушително. Дарен полетя през прахоляк и натрошени дъски. Дори не успя да извика.

Падна на меко. Повдигна се и дъхът му секна отново.

Гледаха го две големи кървавочервени очи. Сънени и глупаво облещени. Дъхът на нещото, върху което беше паднал и което имаше размери на възрастен слон, можеше да се използва вместо препарат за унищожаване на хлебарки.

— Това е краят! — прошепна детето и стисна очи.

Остана много дълго така. Очакваше една или повече огромни лапи да го стиснат за врата и всичко да свърши, когато отново се чу познатото му оглушително хъркане.

Дарен внимателно отвори очи и се ококори глупаво. Чудовището, върху което беше паднал, спеше!

Детето опипа с поглед прашния под. Помъчи се да прецени как да стигне до него с най-малко движения и откри, че е най-добре да се изхлузи по корема на съществото. Плъзна се с главата надолу, протегна ръце, но не прецени правилно тежестта си и направи кълбо напред.

Ударът беше силен. Хъркането се пресече и Дарен отново стисна очи. Секунда, и чудовището заспа отново.

Детето реши, че днес има необичаен късмет, когато забеляза заключената врата.

Приближи я на пръсти и натисна внимателно дръжката. Не се отвори. Нямаше ключ в ключалката. Нямаше райбер.

„Сигурно го държи в джоба си“ — помисли си Дарен, обръщайки поглед към спящия блатен. Този път се отчая.

— Рафаиле! — прошепна. — Ако наистина виждаш всичко, помогни ми!

Воинът се появи безшумно. Изглеждаше леко недоволен и Дарен го отдаде на собствената си слабост.

Рафаил го грабна и го покри с наметалото си. Детето потрепери, за момент му се стори, че се задушава, но веднага след това всичко свърши.

Бяха на улица „Твърдо желе“, точно пред сладкарницата. Още щом се измъкна от онова ужасно място, Дарен забрави за него, спомняйки си, че Рафаил му бе обещал постоянна защита. Новият Пратеник щеше да го пази, без да изисква от него нещо специално, а това предложение му се струваше по-добро от уговорката с Уриил.

Дарен огледа пътя под краката си. Беше кафяв и блестящ, като от горена захар.

— Защо няма никой навън? — притеснено се огледа той. Рано сутринта градът изглеждаше блестящ и красив. В този момент Дарен някак си не помнеше, че това е измислен свят, в който повечето неща са заблуда. — Няма ли други хора?

— Още е много рано — припряно отговори Рафаил.

— А защо снощи в бара имаше танцьорки с извънземни костюми? — Дарен имаше много въпроси и беше решил, че сега е моментът да ги зададе.

— Така са по-атрактивни! По-големите харесват подобни забавления.

— Все пак не ми стана ясно защо виждам различно? Уриил ми беше…

— Уриил не знаеше за способностите ти! — викна Рафаил. — Колко пъти трябва да ти повтарям, че първия път и ти не си знаел… Бил си уплашен. Страхът прави нещата много по-различни, отколкото са. Това, което виждаше снощи, е измама, това, което виждаш сега, докато си с мен, е истинско…

Дарен влезе подир воина в сладкарницата, объркан и подтиснат. Имаше усещането, че пак се е изложил, и не му се щеше да пита какви са тези специални сили, които притежава, и защо изобщо не му става по-леко на сърцето, докато слуша за тях с назидателния тон на Рафаил. Колкото повече неща научаваше, толкова по-неясно му се струваше всичко. Чувството за обърканост го преследваше дори когато не го грозеше опасност.

— Искаш ли сладолед? Или може би двойна мелба? — предложи воинът.

Детето се поусмихна и отново забрави тревогите си. Един огромен сладолед щеше да му дойде добре. Не обърна внимание и на постоянните промени в настроението си, защото ги отдаваше на респектиращото присъствие на защитника си.

— Двойна мелба — каза без неудобство.

Сладкарницата приличаше на огромна кухня, в която имаше десетина меки, удобни за сядане диванчета. Масите бяха застлани с жълти и оранжеви покривки и всичко бе подредено така, че да изглежда красиво.

Дарен си отдъхна, когато мелбата му пристигна, а Рафаил му кимна да я напада. Нямаше други посетители и той можеше да яде спокойно. Реши, че наистина е глупаво да се страхува непрекъснато, вместо просто да се наслади на удоволствията, които му предлага моментът.