Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (1)

Глава 1

Дарен повдигна панталона си и се огледа. Звънът на последния училищен звънец винаги му звучеше като погребален марш.

— Ей, Плъх!

Това беше Мони Дългия. Дарен намести очилата си и огледа коридора, с надеждата да се спаси чрез бягство.

— Ооо, Дарко-плъхарко!

От другата страна идваха Росен и Яни. Дарен осъзна, че ако не обърне джобовете си, ще се сбогува и с левия си преден зъб. Част от десния вече беше счупена.

— Имам само петдесет стотинки — виновно измънка хлапето. Обърнатите му джобове стърчаха нелепо в чудесен синхрон с огромните му клепнали уши.

— Имам само петдесет стотинки! — заблещи се срещу него Дългия, докато повтаряше думите му с престорено тънък глас. — Не става, Плъх! Не ме устройват жълтите ти с’тинки.

Трите момчета повлякоха хлапето по коридора.

— Да не си посмял да цвърчиш! — заплаши го Яни. — Иначе пак ще целуваш мозайката.

Дарен стисна зъби и прие съдбата си. Каквото и да му се случеше оттук нататък, протестите само щяха да усложнят нещата. Когато Росен преди време беше нахлупил кошче за боклук на главата му, а приятелите му настояваха Дарен да задържи неприятното му съдържание на мястото му, той бе посмял да се развика за помощ. Тогава Дългия го блъсна в стената и счупи десния му зъб. Сега левият изглеждаше още по-дълъг и всички съученици на хлапето бяха започнали да го наричат „плъх“. Дори милата, очилата зубрачка, която никога не обиждаше никого, защото получаваше достатъчно обиди от всички, му беше казала, че прилича на хамстер.

 

 

— Оуух!

— Казах да не скърцаш! — изсъска Яни.

Дарен отново стисна зъби. Влачеха го по стълбите към училищната изба. Бяха доста по-високи от него и прескачаха по няколко стъпала, а той се задъхваше с изплезен език между тях. Приличаше на поизпразнен чувал с картофи, който се тътри и подскача по стълбите, дърпан от силните ръце на едър хамалин.

— Ще го оставим ли долу? — Росен се подхилна към Дългия.

— Защо не?! — отвърна той. — Като дойде оня изрод с парното, ще го пусне.

— Момчета… — Дарен изпитваше ужас от тъй наречения параджия. — Утре ще ми дадат повече пари… Не ме оставяйте там, моля ви! Ще запазя всичко за вас!

— Я, кой се опитва да ни корумпира?! — изцеди през зъби Яни и изгледа злобно Дарен. Той беше най-умен и мълчалив от тримата, но поредица от неприятни случайности го бяха превърнали в това, което беше.

— Яни, аз… съжалявам! Яни…

Дарен не можа да каже нищо повече. Момчетата го бяха пуснали на пода, а Яни го стискаше за скулите, за да млъкне.

— Ще мълчиш, когато аз говоря, плъх! Влизай пръв!

Вратата на избата беше пред тях. Дарен не се страхуваше от тъмното, защото хората го плашеха повече. Той повдигна с усилие желязното резе и сам се вмъкна вътре.

— Яни, прибери му с’тинките! Сетих се, че имам още петдесет. Мога да изям един прост ’амбургер! — нареди отново Дългия.

Яни последва хлапето, издърпа стотинките от ръцете му и се спря, защото усети остър цигарен дим. Не му се искаше да среща параджията.

— По-добре да сме луди, отколкото скучни — чу се момчешки глас, който беше част от някакъв явно отдавна започнал разговор. Последва го групов смях.

— Лили, дай още една цигара! — обади се този път момиче.

Дарен смутено си напъха джобовете обратно в панталона и се зачуди накъде е по-безопасно да побегне. Групата нелегални пушачи отпред можеше да го преджоби за пари за цигари, а той нямаше с какво да ги умилостиви. Отзад идваха Дългия и Росен, за да проверят защо се бави приятелят им. Те най-вероятно щяха да решат да се правят на големи мъже пред момичетата, а Дарен знаеше кой ще пострада от това.

— К’во става бе, Яни?! Що кибичиш още тука? — дрезгаво подвикна Дългия в сумрака.

Двама от пушачите веднага скокнаха от тръбата, на която бяха седнали. Бяха от по-големите ученици и параджията нямаше нищо против да пушат на работното му място, ако от време на време го черпят с цигари или му носят по нещо за пиене.

— Дълъг, остави Плъха и се омитай! — нареди Лили и освети лицето му със запалката си.

— Леко ма…

Лили повдигна високо лявата си вежда и погледна застрашително момчето.

— Хайде изчезвай, преджобил си го вече. Тичай да ма’аш ’амбургери! — презрително допълни момчето до Лили с тон, който говореше по-ясно от думите.

Лили дръпна Плъха за рамото. Вещерскозелените й очи се присвиха, а косите й се плъзнаха напред през лицето, когато се наведе да сплаши с поглед детето. Заприлича на злокобна черна котка.

— Какво искаш?! — измънка Дарен, стреснат от веригата, която Лили въртеше около ръката си.

— Измъкнах те от простака, каквото искам, ще си го получа сама.

Лили го повлече към тръбата, където я чакаха приятелите й. Момчетата подхвърлиха няколко груби забележки на Дарен и се върнаха към заниманията си.

— Ааа, това Плъха ли е? Дайте да го пуснем в шахтата на Паро, може татко Луцифер наистина да е вътре.

Виктория, която всички наричаха Вик, имаше явна склонност към окултното. На шията й висеше пентаграма. Обличаше се в черно и говореше рязко, все едно издава заповеди. Тя беше единственият човек на света, който харесваше параджията. Нарекла го бе Паро и често го посещаваше тайно, за да си говорят за черни магии и многото имена на дявола.

— Чу ли какво ти говоря? — Вик бутна момичето до себе си.

— Ох, не ме закачай в момента! — изпъшка Деника, която беше пълната й противоположност. — Счупих си нокътя!

Изрусена до бяло, с къса лъскава поличка и остри обувки с тънки токчета, Деника изглеждаше някак не на място в цялата компания. Тя беше тук само защото харесваше един братовчед на Виктория, плейбой от горните класове, и вярваше, че може да си го купи с пари, както беше купила приятелството си с останалите.

— Говорех за Плъха и за шахтата! — Вик стовари юмрук върху тръбата, на която седяха. Двете момичета от другата й страна, които излизаха с нейната компания само за да са близки с лидерите в училище, се смушкаха незабелязано.

— Пуснете го да си ходи. Какво се занимавате с келеши — малко неуверено подхвана Ани.

— Да го отложим за друг път, наистина — веднага я подкрепи Елеонора.

— Погледнете как си орезилих нокътя! — опъна пръсти пред носовете им Деника. Точно над тях премигваше една стара лампа, която от време на време съскаше и пращеше съвсем на изгаряне.

— Не ми е проблем твоят нокът! Казах, че искам да пуснем Плъха в шахтата! — скочи от тръбата Вик.

Дарен все още стоеше край Лили и момчето, които спореха, шепнейки. Той напрягаше слух, за да чуе по нещо и от двата разговора, защото вече беше надушил намеренията им. Момчетата на другата тръба, които си подаваха последователно някаква силно воняща цигара, сякаш съвсем го бяха забравили.

— Какво изобщо искаш? — Лили го каза високо. След това погледна към Виктория, кимна й и повлече Дарен към шахтата.

— Пусни ме! Лили, моля те! Ли-ли, пусни ме!

— Пускай го вътре, нали за това те моли! — изсмя се Виктория.

Ани и Елеонора се спогледаха притеснено.

— Оставете го, вижте на какво прилича! — провикна се безрезултатно Ели. Двете с Ани се смъкнаха от тръбата, а Деника неохотно ги последва.

Лили и Вик вече стояха пред шахтата и стискаха здраво Дарен за раменете.

— Няма ли да ни помогнете? — Лили посочи с глава към шахтата.

— Някой да има пиличка?! — Деника тракаше с токчетата си наоколо, налапала „пострадалия“ си пръст.

— Имам чук! — изсъска Лили.

— Хей, какво правите? — веселяшки се провикна едно от момчетата, които още поклащаха крака от тръбата. Ако не бяха толкова напушени, със сигурност щеше да им хрумне да ги последват.

— Моля ви… Не ме пускайте там! — отново направи опит да ги умилостиви Дарен. — Утре ще ви дам пари за цигари. Моля ви…

— Ти ли бе?! — Лили го перна през врата. Вик вече беше отместила тежкия капак на шахтата без ничия помощ.

— Айде, скачай! — дръпна го тя, след като се изправи. — Паро, каза, че си струва да се провери какво има долу. Ти ще бъдеш нашата опитна мишка.

 

 

Дарен падна леко. Не го заболя, а страхът му се стопи пред ослепителната светлина, която извираше от странен, приятно миришещ огън. Могъщ и необясним, той скриваше не само мрака, но и мястото, на което бе паднал. Беше смутен, но не чувстваше страх.

— Кажи ми името си! — прозвуча ясен глас.

Дарен усети, че няма от какво да се бои, но не харесваше името си.

— Как се казваш, момче? — упорстваше гласът.

— В момента не мога да преценя.

— Право казваш.

Огънят изтъня и бързо прие формата на млад воин. Косите му бяха дълги и златисти. Очите — много светли. Дрехите — бели. Носеше дълъг меч, но това, което най-силно впечатли Дарен, бе, че имаше криле.

— Не знаеш кое име да ми кажеш, защото по-често се обръщат към теб с прякора ти.

— Не го харесвам — призна Дарен.

— Има защо — съгласи се воинът. Протегна ръка, свали очилата на детето и ги хвърли в краката му. — Вече няма да ти трябват!

Дарен се огледа неразбиращо. Продължаваше да вижда добре и без очилата.

— Кой си ти?!

— Пратеник! — усмихна се непознатият. — Името ми е Уриил. Приятелите ти, там горе, са в голяма опасност…

— Те не са ми приятели! — веднага възрази Дарен.

— Знам, но изпитвам сърцето ти. Готов ли си да им помогнеш, въпреки това, което ти сториха?

— Аз, амм… — Дарен вдигна рамене. За първи път му предлагаха такова нещо. — Да! Защо не… Ако и ти помагаш!

— Не се излъгах за теб, Дарен — усмихна се Пратеникът. — Сега ще ти кажа нещо, което само ти ще знаеш, и когато приятелите ти слязат тук долу, ти ще бъдеш този, който ще решава съдбите им. Но помни, че си свързан с тях и обещанието, което ми даде. Нарушиш ли думата си, бедите ще връхлетят и теб!