Клуб „Светлини сред сенките“
Шахтата (3)

Глава 3

Дарен спря пред кръчмата и вдигна глава, за да прочете надписа върху кривата табела.

— Спу-ка-на-та бъч-ва — засрича, макар обикновено да четеше бързо и гладко. После се зарадва, че вижда толкова добре без очилата. Буквите бяха разкривени и грозни, като почерка на най-немарливия третокласник, когото детето познаваше.

Вратата се отвори със скърцане. На входа го посрещна лепкава, стогодишна паяжина, която някой съвсем скоро беше разкъсал. Някъде в дъното на заведението се чуваха приглушени гласове. Дарен потрепери. През разбитите прозорци проникваше странна светлина, от която косъмчетата на ръцете му настръхнаха. Детето направи само една крачка навътре и вратата се хлопна злокобно зад гърба му.

Нещо капна на челото му. Дарен понечи да се избърше и тогава забеляза, че от тавана се оттича черна слуз. От стените вонеше на мухъл, а на всички рафтове, които момчето едва сега забеляза, бяха подредени мръсни бъчви с различна големина.

— Нищо не разбирам — каза на себе си Дарен.

Точно в този момент нещо като писък на гигантски дракон разкъса тишината. Кръчмата се обърна с тавана надолу, превъртя се и всичко се изпълни с хора, блатни и неприятни шумове.

Полузадушен от уплаха и изненада, Дарен се повдигна от пода и откри, че целият е отъркалян в черна слуз. Първото, което видя, бяха момичетата, които пиеха нещо зелено в чаши от дърво. В чашата на Вик капеше слуз от тавана.

Детето отстъпи и отвърна поглед, но засече блатните и се залепи ужасено за стената. Тригърдите танцьорки приличаха на жени, направени от глина. Дарен си спомни, че светлият воин го бе предупредил, че ще види странни и страшни неща. „Ще виждаш истината за тях!“ — така му бе казал.

В този момент детето съзря сервитьора. Скелет, в чиито гърди туптеше черно, димящо сърце.

— Господи — едва каза Дарен, когато скелетът се обърна и тръгна право срещу него. От голямото му черно сърце излизаха и се извиваха малки кафяви змийчета.

— Помощ! — Дарен хукна към вратата, отвори я с трясък и се втурна накъдето му видят очите.

Когато спря да се огледа, Дарен откри, че е стигнал до бреговете на мрачно блато, осеяно с милиони студени светлинки. Воинът Уриил вече му беше разказал за блатните и Дарен не бързаше да се среща с тях. Той тръгна привидно в обратна посока. Не можеше да се ориентира, защото ниско над земята се стелеше гъста мъгла.

Ненадейно в мъглата се открои черна кула. Дарен се взря пред себе си и откри, че кулите са най-малко три. Той направи още няколко крачки към тях и отново се взря. Сега ги виждаше по-ясно.

— Три по две… Шестте кули на замъка Мракморд. Черната крепост на Царя на мухите!

„Непрогледна мъгла го скрива и само този, който има чисто сърце, може да преброи кулите му и да стигне до огнената му порта!“ — беше му казал Уриил. Когато си припомни това, Дарен беше готов да се закълне, че се смята за човек с много мръсно сърце и стисвайки за миг очи, ги отвори с надежда да не види нищо. Замъкът обаче стоеше на мястото си.

Уриил бе казал още, че в Мракморд Царят на мухите държи стотици пленници. Подземието на замъка било последният кръг на ада. Там имало безброй килии, в които пленниците страдали без почивка. Слугите на Царя се забавлявали, като измисляли най-разнообразни уреди за мъчение. Другото им хоби било да отвличат хора. Били наистина гениални в плановете си за погубване на всяко добро.

Дарен остана дълго загледан в гигантските черни кули. Да се справи с мрачната сила, построила този замък, му се струваше невъзможно. Но когато в училище съучениците му го подиграваха, докато по-големите момчета опразваха джобовете му, той не веднъж си бе мечтал да срещне закрилник, който да му помогне да бъде победител. За момент той забрави къде се намира, защото много ясно си представи рижата опашка на Мая — странното момиче със зелени очи, което печелеше всички училищни конкурси по рисуване.

— Ако можеше да ме види отнякъде! — гордо се изпъчи Дарен, защото изведнъж му се стори много мъжествено да стои съвсем сам срещу шестте кули на мрачния господар.

В този момент земята силно се разтресе. От уплаха Дарен се пльосна по очи в калта, решен да се преструва на труп, каквото и да мине наоколо.

Приближаващ тътен разкъса тишината. Мъглата започна да пада по-ниско, а земята продължаваше да се тресе. И тогава детето видя нещо, което го накара да забрави, че този който се преструва на труп, трябва да диша, ако иска преструвката да не стане истина.

Армия от гиганти, предвождана от Джимеле — тяхната кралица, настъпваше тежко към Мракморд. Кралицата беше най-едра сред тях. Тя вървеше силно разкрачена. Беше невъзможно да събере огромните си, дебели крака, само единият от които би бил достатъчен да смаже Дарен.

— Сега не съм Плъх, а мравка — прошепна той и се притисна в калта, доколкото беше възможно.

Уриил му бе споменал, че кралицата на гигантите е просто една нещастна жена, но детето не я възприе по този начин. Тя беше огромна и опасна.

— Излееез, владетелю на мрака! — прогърмя глас, от който се разтресе земята.

Кралица Джимеле носеше крив жезъл, от който струяха червени светкавици. Всъщност Дарен нямаше да види това, ако не беше повдигнал глава, провокиран от смразяващия й вик. За момент той се озова между мощните крака на един от гигантите, който го прекрачи по случайност, защото въобще не го забеляза. Дарен видя грубия му топор и въпреки страха му се прииска да разбере какви други оръжия използват гигантите.

По-голямата част от армията беше въоръжена с арбалети и алебарди. Освен жезъла си, Джимеле размахваше топор, достоен за размерите й. Беше с къса пола, а към краката й бяха привързани кожени калъфи с ножове, с големината на мечове.

— Излез и се бий с мен, изчадие на мрака! — Джимеле продължи да призовава Царя на мухите, като тропаше с тромавите си, тлъсти крака и тресеше земята и небето. Светкавиците от жезъла й гърмяха и мрачното беззвездно небе се изпълни с лютив дим.

Дарен се опита да си спомни молитвата, която воинът Уриил му беше казал, но събитията се случваха толкова бързо, че той скоро можеше да забрави дори името си.

Царят на мухите се появи като облак от насекоми, бързо прие плътност и образува тяло, при вида на което всеки нормален човек би изпищял от ужас и отвращение. Следваха го цял легион демони — криви, грозни създания, подобни на мутирали земноводни с жабешки езици. Писъците им бяха скърцащи и пронизващи. Дарен запуши уши и стисна очи, но нещо го принуждаваше да следи събитията с притаен от страх и любопитство дъх.

— Няма да получиш нищо повече! — със злокобен глас проговори Царят на мухите. — Дадох ти сила! Направих те кралица! Какво искаш още, алчна лоена буцо?

— Ааааахгър! — изрева Джимеле. — На първо време искам уважение!

— Достъп до Мракморд!

— Искаме достъп до Мракморд!

— И равни права с демоните! — ревнаха гигантите.

Дарен усети, че му се завива свят.

— Молитвата — прошепна отчаяно. — Как беше молитвата?

Докато се мъчеше да си спомни свещените думи, битката беше започнала. От разстояние демоните използваха нещо подобно на шурикени и остри ками. Но най-гадното им оръжие беше способността им да губят плътност. Доближаха ли се до някой от гигантите, ставаха прозрачни като духове, нападаха лоестите тела и ги обладаваха отвътре, като караха собствениците им да изпадат в бяс. Обладаните гиганти се мятаха по земята, докато сами причинят смъртта си.

Дарен усети, че става по-лек. Цялата битка се завъртя пред очите му, а след това настъпи мрак. Беше загубил съзнание.