Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (54)

Глава четвърта

Есен в планината. Когато е есен, няма планина. Мъглата я заличава. Протягаш ръката си и половината от нея изчезва. Всичко е овлажнено, отвсякъде капят малки тежки сълзи. Душата на Мельос е потисната. Отникъде не повява ни лъх, за да вдигне този саван.

Той не си спомня да е виждал някъде толкова скреж. Седи мълчалив в конака си като човек, откъснат от света, като самотен корабокрушенец върху блуждаеща лодка.

Мельос няма желание за нищо; в колибата е тъмно. Опита се да запали лампата, но на светло той почувствува още по-тежко самотата си и духна пламъка. Колко е часът? Той знае с положителност, че е неделя, но за да знае часа, трябва да има часовник… Един съсед има часовник и Мельос може да отиде при него да го запита, но се страхува да не би съседът му да каже, че е рано, защото ще се отчае още повече.

Отвън се чуват стъпки. Земята се е размекнала и стъпките се чуват по-глухо.

— Ееее!… Как сме тук с мъглата! — чу се отвън басовият глас на Кицос. (Това се казва приятел!…)

— Ела, Кицос.

Кицос отвори шумно вратата и влезе с тежки стъпки вътре.

— Тежко ти се вижда, а? Не си свикнал, затова! Утре сутринта впрочем ще свикнеш. И после… още някой и друг ден и ще свършиш и ще си вървиш.

— Ами как ще намеря пътя, за да сляза, Кицос?

— Не се страхувай. Мулетата ще го намерят сами.

Той извади кърпа и избърса влагата от лицето си.

— Ох! Без огън ли стоиш? Ще се схванеш. Виждал ли си как гегата гледа надолу като заклана овца? Така ще станеш.

— Нищо, нищо…

— А бре, няма да те оставя да станеш зян, не. Ще ти донеса дърва.

Мельос не се противопостави. Искаше му се огънец. Както щеш го кажи, но в такива мигове все вдъхва бодрост. Той отново запали лампата си. Сега му се стори, че тя свети по-силно. Отвън отново се чуха стъпки. Този път не бяха на Кицос. Едно момче му донесе пита. Трябва да е станало вече обед.

Чуха се и други стъпки. Тежки, неравномерни. Това беше Кицос с дървата си. Строполи ги на пръстения под и си съблече сакото.

— Сега ще видиш впрочем какъв огън ще запалим впрочем. Довечера ще видиш впрочем джумбуш… Ще нападнат значи „проклетниците“… нали разбираш?

— Какво е пък това „проклетниците“?

— Вълците…

— Оле… Я кажи, Алкистос… ядат ли хора?

— Че защо хора? Да не би да са се свършили агнетата? Ехе-е-е!… Не пасат трева те! Овчарите впрочем носят със себе си карабинки. Освен това и огъня впрочем не оставят. Вълците се плашат от огън. Ехеее! Добре сме ги научили тези неща.

— Истина ли е, Кицос, че вълците вървят на глутници?

— Че разбира се! Какво мислиш, че е лъжа ли?

— А защо? От страх ли?

— Ой, майчице… Не. Понеже „ограбват“, затова. По-добре да не попаднеш на тях тогава. Ще те разкъсат.

След малко огънят се разгоря. Пат… пат… взеха да пращят дървета.

— Знаеш ли защо пука огънят така? — запита го Кицос.

— Не.

— Ха! Иска кестени!… Почакай, ей сега ще дойда.

Облече си сакото и излезе. След малко пристигна с пълни джобове. Опразни ги и почна да захапва един по един кестените и да ги мята в огъня. Ако не ги захапеш, ще ти проглушат ушите с пукотевицата си.

След малко съвсем развързаха приказките. Алкистос не приличаше никак на другите от своя еснаф — подли, мнителни, вода под рогозка… Никога не приемаха думата ти така, както им я казваше. Душеха я, пресяваха я, опитваха я с език. Кицос беше доверчив човек. Те отново подхванаха разговора си.

— Та да знаеш… — продължи Алкистос — ако само те разкъсат, злото не е голямо.

— Нима има и по-голямо зло?

— Дали има, казва?… Повечето от вълците са бесни. И ако само те ухапят, оплачи ме, майко! Спомням си по-миналата година впрочем, като ухапаха впрочем Христос Гавоянис. Събудил се една сутрин впрочем и щял да изяде впрочем пеленачето си в люлката… Остави…

— Е, какво станало после?

— После го хванаха, заведоха го ето тук наблизо и го вързаха с въже за едно дърво. Цяла нощ лаеше. Сутринта, като отидоха да го видят, беше вече изял месата си. И още продължаваше да лае…

— И след това?

— Пинело впрочем на Спатулас каза да донесат едно сито. Донесоха впрочем ситото, поставиха го над побеснелия, изляха вода върху него и бог да го прости. Велики са делата впрочем на бога… нали? Ти какво ще кажеш?

Прекараха целия следобед така, като ядяха кестени и си разправяха случки из планината. Мельос се притесняваше, че мъглата му развали плановете. Той възнамеряваше, преди да си тръгне, да проведе изпити. Но такива изпити, че да ги помнят до второ… „пиршествие“, както казваше Алкистос.

— Не се притеснявай обаче — успокояваше го приятелят му. — Голямата мъгла впрочем е по-нататък. Слънцето впрочем дебне зад хълма. Щом подухне малко вятър, и ще пристигне веднага. На края на краищата не е олово, я! Мъгла е впрочем, пустата да опустее!…

Разговорът им продължи така до полунощ. Приключиха въпроса за вълците и почнаха приказки за „дертовете на сърцето“. После Алкистос се зае да си изясни каква е тази мания на Мельос, дето постоянно пише.

— Добре — каза той, — зная впрочем, че буквите нямат край. Те и без туй са много, а като пишеш и ти още върху тях, докъде ще стигнем. Искам да знам впрочем за Мелеменя ли пишеш всичко? Ще удавиш момичето, бе!

Мельос се усмихна…

— Не… Виж, мъча се… дето казваш, Алкистос, да пиша книги.

— Книги ли… Я почакай. Да не би да искаш да кажеш „учебници“, искам да кажа, книги за малките деца?

— Не, книги за големите.

Алкистос поклати глава натъжено.

— Виждаш ли? Вдетинили са се впрочем… онези там долу в градовете, това е, и детинщини вършат впрочем. Като не ги е срам! Но я почакай впрочем, бе, драги даскале. За каква книга ми говориш? Ами че листата ти са разпръснати! Да не би по-късно впрочем да събереш всички листа заедно и да ги натрупаш накуп?

— Така е!

— Виждаш ли? Може да съм впрочем неграмотен, но не съм впрочем пък и хептен!… А… Ха-ха!… Хайде лека нощ.

Мельос угаси лампата и легна да спи. Беше се покрил с черга. Над нея беше покривът на колибата и над покрива на колибата мъглата и над нея — мътната небесна покривка, която полека-лека беше почнала да се изяснява… И тъй тази зора беше същинско извезано със звезди наметало!

Сутринта слънцето дойде и огря и най-потайните кътчета на гората.

Алкистос му съобщи това, като стовари гегата си върху колибата.

— Не се надявай на много… — каза му той — слънцето скоро ще мине… мусафир… Ще си отиде. Каквото мислиш да направиш — изпити и тям подобни, за които ми разправяше, побързай. Хайде… А аз ще подкова и ще изчистя с чесалото мулето, та да е готово за път.

Мельос не се забави. Щом се изми, веднага удари хлопката.

— Днес, деца, ще направим последната репетиция. Значи напрегнете всичките си сили, та да се смаят.

Щяха да декламират стихотворения, да пеят… В програмата бяха предвидени и разни състезания, а накрая и една комедия, която сам Мельос беше написал на техен език и със сюжет из техния живот.

Щом се съмна добре, още рано-рано всички донесоха по една черга, за да направят сцената, завесата и парапетите.

Всички се чудеха много… какво ли им готвеше този пощурял даскал?

На определения час дойдоха на „театър“ дори и пеленачетата заедно с люлките си. Докато стана време да почне представлението, зрителите си изкривиха вратовете, за да открият какво става там в тази къща от черги, която учителят беше построил посред полянката. Най-после в определения час удари някакъв звънец и внезапно — боже, какво е това! — голямата черга на кира Мицена почна сама да се движи! И изведнъж пред тях се появи стая с канапета и посред нея маса, върху която имаше чаша със зеленина. Веднага след това излезе даскалът и им държа слово. Но такова слово, че всички се разплакаха безутешно. Кицос им пошушна тайно, че вместо да плачат, по-леко е да „пляскат с длани“… И те след това, като почнаха, не спряха вече.

Но най-големият джумбуш стана… когато коремите им заиграха от смях и зрителите принудиха учителя да спре играта по средата на представлението.

— Даскале!… — викаха те, легнали по гръб, и държаха коремите си… — Недей! Чакай!… Да си поемем най-напред дъх и после пак продължавай…

— А-а-а-й… Гривос! — викаха те… — Недей, Гривос!

Гривос беше „комикът“ на представлението — със сиви мустаци, сиви коси и сиви дрехи.

— Проклетнико, даскале! Дяволе! — викаха те. — И мустаци дори си посадил на децата!… Майчице… Гривос!… Гривос!… Ето го… Отново излиза! Синее! Пожалете ме, че умирам.

— Спри, даскале!… Съсипа ни!…

— Спри, даскале! Да си поотдъхнем мъничко и ще продължиш!… Ой-й-й!…

Този незабравим ден завърши с триумф на даскала.

— Я виж ти какъв даскал щяхме да изгоним… — казваха си те.

— Брей!… От какво зло се спасихме.

— Нищо!… И за догодина те наемаме, даскале, да не би да ни оставиш и отидеш другаде!…

— Даскале, дай дума, че няма да ни излъжеш.

На другата сутрин Мельос се приготви за път.

— Не! — извикаха родителите. — Ще те придружим всички до височината!

Така и стана. Всички яхнаха конете си, взеха кримките си и го изпратиха до височината. Децата го придружаваха, плачейки. Всички тези хора почнаха да стрелят, сякаш обявиха война на ястребите и облаците.

Плачът на децата се засилваше. Мельос извади кърпата си и почна да я размахва. Не виждаше нищо. Само чуваше изстрелите.

Алкистос ругаеше.

— Телета значи… Сега впрочем ми стрелят…

— Защо ги ругаеш?

— Остави ме!… Копаят ти гроба впрочем, бият толкова път надолу впрочем за друг даскал, а после блеят като овце.

— А защо ги ругаеш?…

— Защо ли… Защото и аз впрочем блея… като овца… Ето виж!

Изстрелите там горе се разредяваха. Гората ечеше. Пътниците заслизаха по лъкатушещите пътеки.

Алкистос си спомни за представлението и почна да подскача от смях на самара.

— Дявол да го вземе този Гривос! А ха-ха-ха-ха! Коремът ни заболя, бе, даскале. Знаеш ли впрочем каква беда впрочем щеше да ми направиш?

— Не. Какво?

— Видя ли я?

— Коя?

— Еее! Така ли се уговорихме? Нали казахме впрочем, че за такива впрочем неща… ще се досещаме?

— Разбрах…

— Ха така, да си ми жив!… Е, впрочем знаеш ли какво щеше да ми направиш с твоя Гривос?

— Какво?… Казвай!

— Насмалко впрочем да й пръснеш корема, а после с какво щеше да прави деца? Ха-ха-ха-ха ааа! Ех, този дявол Гривос!… Аман, от какво се спасих!… Ах!