Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (14)

Глава четиринадесета

Скоро настъпи и пролетта начело с палавия април. Той ту се мръщеше, ту се смееше. Лудетина! Всеки негов ден изваждаше на показ и по едно ново цвете. А след това срокът му се свърши и той отиде да спи, прегърнат с март. На календара се появи друг месец. Май… който раздвижи цялото училище за излет. Но на сутринта се дигна такава силна буря, че хвърли на легло половината град. Поизстина и Мельос и лежа десет дни в къщи. През това време той разбра, че въпреки всичко, което кира Арети правеше, за да му угоди, тя не го обичаше. Вършеше всичко само за да не огорчи бай Анестис. Вечерно време той му носеше леблебии, сядаше до възглавето му и разказваше разни случки. Един ден донесе пълна шапка с череши. Това бяха първите плодове, които градините даваха…

Колко топъл щеше да бъде домът, ако очите на кира Арети гледаха малко по-благо… Тогава светът на момчето щеше да бъде по-спокоен. И то би могло за първи път през малкия си живот да каже, че онези, които са създали света, са го създали за всички хора, а не само за половината от тях. И че бог, където и да се намираше, сега беше почнал да простира ръка и над малките хора. Ех, че хубаво щеше да бъде, ако имаше за четене и някаква книга с приказки! Затова, тъй като нямаше какво да прави, Мельос рисуваше с поглед по тавана. Чертаеше по изронената мазилка лодки и влакове, които бързаха да пристигнат, за да не ги изпревари нощта. Те взимаха вода и въглища от гарите и тръгваха отново, оставяйки зад себе си бели и синкави кълба дим.

Един от тези влакове, боядисан с черна боя, нарочно се бе отправил за гората да издири едно момче, което беше се заблудило. Но разните там зверчета бяха се сприятелили с това момче и не искаха да им го вземе. Затова те поставяха препятствия пред влака, за да го преобърнат. После влакът се разсърди, почна да плюе вряла вода и ги опари…

Бай Анестис от това и онова, което Мельос му казваше, разбираше, че детето беше още трескаво и че трябваше да постои още в къщи. Като чу това, кира Арети отиде пред иконостаса и коленичила, плачеше… и молеше бога да я закриля и да не й позволи да изругае.

Но Мельос не долавяше нищо от всичко това и продължаваше да чертае по мазилката своите приказки. Дори понякога това, което рисуваше, беше толкова хубаво, че самият той се прехласваше от красотата му и се тревожеше да не би да изчезне. А мазилката беше невярна. Тя променяше всеки миг своите приказки. На Мельос му идваше да се пръсне от мъка, че беше така непостоянна. Той напрегна малката си главичка, за да измисли нещо. Потисна я, подхвана я с кротост… трябваше да намери някакъв начин да връзва приказките, за да не му се изплъзнат. Но таванът, колкото и да беше добре настроен към него, не можеше да му даде нищо повече. Беше му дал изронената мазилка, изпълнена с рисунки и палячовци. „Е… Мельос, за другото вече ти сам трябва да помислиш.“ Така е, имаше право таванът. И така, Мельос почна отново да напряга и да измъчва главичката си.

И един ден Мельос с малката си болна главичка откри съвсем сам начина, който хората бяха открили преди хиляди години. Начинът, по който човек можеше да стане писател. Притегли молив и тетрадка до постелката си и започна да записва приказките, които му разказваше таванът. Ничия друга ръка обаче не се намеси, никой друг не му помогна. Полека-лека той почна да не чувствува нужда дори от тавана и захвана да ги съчинява съвсем сам. Това бяха негови приказки, от неговата глава, и нищо повече.

Една вечер се случи тъй, че останаха само двамата с бай Анестис, и Мельос, без много да му мисли, издаде тайната си.

— Какво разправяш, момчето ми? — извика старецът. — Я ми обясни!

— Ето ги тук.

— Повери ги значи на тетрадката?… А защо не ги даде на мен?

— Да, чичо, но… ако ги загубиш?

— Да… Да… Имаш право. Ако ги загубех? Нали тетрадката ги пази здраво, а? Пази ли ги? Това искам да знам.

— Пази ги. И са изцяло мои. Аз ги написах с моите ръце.

— Ами кой ти ги даде, момчето ми?

— Главата ми.

— Ето! — извика зарадван до немай-къде старецът. — Нали казвах аз! Той има глава! Голяма глава ще стане момчето. Е… ще ми прочетеш ли някоя? Прочети ми, че искам да ти кажа една идея. Сега ми хрумна, като те слушах да ми приказваш. Но първо ми прочети нещо.

Мельос притегли тетрадката към себе си и почна да му чете последната си приказка. „Имало една мравчица тя била настинала била и куцичка и отишла пред една къща и казала отворете ми студено ми е и ще умра, а жената била разчорлена с коса паднала пред очите й ходиш и се скиташ по тухларните и по трапищата казва му тя, а после идваш и чукаш по чужди врати не съм си играл казало момчето работел съм да си изкарам хляба и да се уча на писмо на писмо ли какво разправя този парцаланко за учене. За твоята мутра ли е учене виж ти ученето е за онези, които имат големи къщи богати и ядат месо и имат много дрехи и детето си отиде и не научи писмо стана говедарче… дойде пак време за училище и пак почука по чужди врати почука и по една дето живееше един добър чичо, който се казваше бай Анестис и той беше много добър, а каза той ти си много бедничко на теб ти трябва учение… Но трябва ми къща рече момчето трябват ми и дрехи трябват ми и… мълчи рече бай Анестис, щом като си почукал на моята врата ще имаш къща и каквото друго ти трябва и детето поиска да му целуне ръката, а го беше срам… и…“ Но тук Мельос спря, защото бай Анестис беше почнал да плаче.

— Както го казвах… — рече той, — както го казвах, така излезе. Глава! А има и душичка… и душичка.

Избърса отново очите си с голямата червена кърпа.

— И сега… — каза му той — ето каква идея ми хрумна. Тук наблизо в бежанските къщи живее кир Стамос. Чувал ли си за него? Но къде ще чуеш. Та той, разправят, че живеел от такива писания. Пишел, пращал ги в Атина и станал голям човек.

— Много голям ли?

— Представи си! Щом като е станал и окръжен управител! Това мога да ти потвърдя с клетва. Препиши си ги на чисто и върви да му ги дадеш.

— Не, няма да отида… — каза Мельос. — Срам ме е.

— Тъй ли… Тогава… добре тогава. Препиши ги, а пък аз ще отида. Отде да знаеш, може и окръжен управител да станеш.

„Окръжният“ още на другия ден седна и ги преписа на чисто с мерак, като ги украси наоколо и с разни шарки. Бай Анестис ги взе и развълнуван, отиде и почука на вратата на кир Стамос. Отвориха му и той влезе вътре като крадец. Измина се цял час. И по едно време ето го, че излиза от вратата замаян, но така стремително, че събори момиченцето, което му отвори. Все тъй забързан влезе той и в дома си, и в стаята на Мельос.

— Ставай!… — каза му той запъхтяно. — Ставай. Облечи се! Нали казвах… Бабо… А, забравих, няма я. Нали казвах. Още ли си тук?

— Какво да правя?… — запита смаяно момчето.

— Какво да правя, казва… Гледа ме и ме пита „какво да правя“, а не става да отиде у човека, който го чака!…

— … У човека, който…

— … който те чака! Нали казах. Ех, как не зная писмо! Виж го ти! Пак легна. Как да ти обясня „чака те?“ Няма време, защото се мръква вече. Кога ще вървиш?

Мельос се изправи така, сякаш му бяха дали да пие някаква билка, която предизвиква виене на свят. Изми се, облече чисти дрехи, само чисти, защото нови нямаше, и излязоха заедно.

Бай Анестис го придружи до прага на къщата.

— Търся господин Стамос, ще кажеш, така се казва той. Аз съм момчето Мельос, което чакаш. Ще те чакам в къщи.

Мельос позвъни. Едно момиченце, по-малко от него, с кафяви очи и смолисточерна коса, му отвори, застана пред него и го загледа.

— Тър… тър… — каза Мельос и разбра, че няма да доизрече думата, защото ще припадне.

— Търсиш татко, нали?… — каза момиченцето, за да му помогне.

Мельос я гледаше като пън.

— Да не би да си момчето, за което ни говори един старик, дето беше тук?

— Да… — едва успя да изговори Мельос.

Момиченцето отвори широко вратата.

— Татко е тук… — каза му то.

Мельос тръгна след него. То беше приветливо момиченце с разплетени коси, приветливо и мило като малка богородичка.

— Татко… момчето дойде — каза радостно то на баща си.

Един висок човек с черна коса, сресана на път по средата, се изправи с блага усмивка и му подаде ръка.

— А, ти ли си? — каза му той. — И тъй добре дошъл, Мельос. Подай ми ръката си.

После седна зад бюрото си. Тогава Мельос откри с детския си усет, че този човек имаше нещо, което го караше да вехне.

Никога, нито по-късно, Мельос не успя да открие какво беше то. Може би никой никога не е успял въобще да го открие.

Момиченцето си печеше кестени на печката и когато се навеждаше, косата му падаше отпред.

— И тъй, Мельос… — каза му кир Стамос — много хубави са тези неща, които си написал!… Няма да те питам кой ти ги разказа, защото всички са от тебе, нали?

„Да“, поклати глава Мельос.

— И тъй… без много приказки: би ли ми ги продал?

Мельос целият се изчерви.

— Ето — каза кир Стамос. — Виждаш ли това момиченце? То ще ги откупи с пари от своята спестовна каса. И ако някога, Мельос, станеш голям, много-много голям… тогава тези листа ще струват много повече от парите, които то ще ти даде сега. Съгласен ли си?

Момиченцето се изправи с пълна шепа кестени. Пареха го и подскачаше като сърничка.

— Татко… — каза то — може ли?

— Какво, пиленце?

— Може ли да дам на това момче няколко кестена?

— Ела да те целуна… — каза баща му и го дигна на колената си.

После се обърна към Мельос и гласът му беше много тъжен:

— Ето, Мельос… — каза му той. — В такива добри ръчички ще попаднат твоите ръкописи. А сега слушай това, което искам да ти кажа. Обичай книгите, момчето ми… каквито и книги да са. Освен това след уроците си пиши… пиши… пиши… Когато станеш мъж — само тази услуга искам от тебе, — когато пораснеш и станеш мъж, и напишеш книги, да ми изпратиш някоя, за да я прочета и да се радвам. Тъй, нали? А сега вземи си парите, момчето ми.

Той извади и му даде сто драхми и му стисна ръка със стоте драхми заедно. Стиска ръката му дълго време… без да говори. После се оттегли смутен в съседната стая с плувнали в сълзи очи.

След малко Мельос излезе от този дом, сякаш бяха го отвързали от някакво колело, което се въртеше… въртеше… въртеше… и променяше пред очите му цветовете и формите на света.

Той пое надолу, надолу… и навлезе в нивите. Когато станеш голям… голям когато станеш… боже мой! Изтегна се върху тревата. Вечерта беше тиха, приветлива, небето — като извезана със злато приказка. Кривия… ти си голям! Дължиш около двадесетина приказки, седни да ги напишеш. Кажи: „Аз, длъжникът, се предавам. Дойдох да ви разкажа всичко, което ви дължах. Дойдох да си разплатя дълговете.“ Но кой ще ти ги даде обаче? Кой ще ти ги каже, Кривия.

Кривия… трябва да ги съчиниш тази вечер. Тъкмо си легнал добре така по гръб. Ти беше свикнал да ги взимаш от таваните. Ето… вземи ги сега от небето. И то е като таван!… Но голям и мазилката му е от звезди. Смеси тогава твоите историйки със звезди. Направи малки фигурки и палячовци… „Имало едно време една птица тя ядяла мравчици една мравчица казала смили се имам гладни дечица в гнездото я виж ти си интересна майка рече птицата няма да те изям благодаря каква птица си ти, че си толкова добра желая да го разкажа на всички моля рече птицата наричай ме качулата и нищо повече ям звезди всяка сутрин отивам на небето и ям звезди, но моля ти се да остане между нас добре казала мравчицата ти, която отиваш на небето я ми кажи дали тези звезди са царевични зърна само това искам да ми кажеш с удоволствие казва птицата и така това, което виждаш са най-интересните неща в света това са царевични зърна, но никому нищо не казвай, защото ще се качат горе всички качулати и ще ги изядат и небето ще потъмнее бъди спокойна каза момчето и тъй благодаря ти много и лека нощ…“

Мельос започна отново да ходи на училище със свой, повишен дух. Никога вече не срещна оня човек, оня странен човек, който хвърли тогава парите си, за да му откупи онези драскулки. И често пъти съжаляваше заради този човек, че го беше преценил така погрешно.

Той възмъжа, започна да се бръсне… и не само че не отпечата никакви книги, но дори не се заемаше да дращи вече. „Жалко“, казваха онези, които го познаваха и които очакваха толкова много от него. Той мразеше хартията и моливите. До деня, когато встъпи в деветнадесетата си година… И тогава…

Но много избързахме. Момчето си е още дете. Годините не са настроени да бързат, дните се влачат бавно като костенурки.

Сега ни предстоят изпити. Докато траеха изпитите, („изпитанията“, както ги наричаше директорът), бай Тодос беше строг като министър.

— Сега не е време за лудории… — казваше той — това не е футбол. Това са „изпити“, не е шега работа. Измий се, изтрий се и хайде! — на книгата. Всички ви искам — огън! Не искам да ме посрамите. За какво ни бяха толкова уроци! Сут! Всички на книгите си!…

 

След няколко дни, като затвориха училището, бай Тодос облече новата си кавадия, взе тояжката си и пристигна в дома на Анестис.

Горкият бай Анестис се изплаши. През всичките тези дни той очакваше това посещение.

— Какво ново? — не се стърпя той.

— Хабер и новини добри. Вече е лято. Земята плува в слънце. Полето благоухае на праскови и круши.

— Момчето, куме!… — запита нетърпеливо бай Анестис.

— Вестниците пишат и за война. Някои казват, че нямало да има… още по-добре.

— Момчето, куме!…

— Много поздрави от бабичката.

— Момчето, куме, момчето!

— Момчето ли!… Гръм да го порази! Всички момчета засрами, удари всички оземи. По всичко е пръв!