Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (53)

Глава трета

Лятото възлизаше нагоре, натоварено със звънци, кавали и бистри бълбукащи води. Всичко ухаеше на прясна шума от бук и ела. Хората, които от време на време пристигаха от полето, бяха за окайване. Повехнали… пожълтели… подпухнали. Там долу маларията косеше. А тук всички дни са прохладни, сякаш навлизаме в месец май. А сме в август.

Мельос седи пред колибата си и се рови в книжата си. Едва преди малко се завърна от гората. Там откри един планински поток с кристална вода и се напи до насита. Той иска да пише на Аграмбели за голямата си любов. Да, но как ще й прати писмото? Не е така лесно. Ами ако писмото попадне в чужди ръце? Да, но и да мълчи не може. Той не остави долу само Аграмбели… Там с нея остави всичко. И сега тук, горе, му се струва, че е умрял и се е качил на небето. Хубаво щеше да бъде да се качи на небето умрял, защото когато си умрял, не носиш нищо. Живите измислиха красотата за себе си, а не за да я дадат на умрелите. Може, разбира се, да искаш, но само на един умрял, да дадеш много, да дадеш всичко. Умрелите обаче толкова си приличат помежду си, че човек не би могъл да ги различи.

Толкова много неща иска да й пише, че не знае откъде да почне. Първо, иска да й разкаже за планината. Тя благоухае така силно, че сигурно Аграмбели е минала някога оттук… После иска да й разкаже за едно особено откритие, което той направи тук. Че планината не е нещо, което щом изкачиш веднъж, и се успокояваш… че планината не е нещо, което свършва на върха. Не. Стигаш дотам и продължаваш да се качваш… Нещо те издига нагоре заедно с върха.

Къде ще стигнеш?

Един ден Алкистос му каза „ти стана впрочем мъж великан…“ И сега той иска да й напише това. Защото беше истина, и не само защото му го каза Алкистос, но защото сам го чувствуваше. Беше пораснал и напълнял.

Той иска да й разкаже и за ветреца, който упоява като дъха й… После за водите. Завчера, като отиде да пие вода от един извор и се наведе, стори му се, че чува гласа й, и пи… пи… и не му се искаше да стане.

Искаше да й каже още, че откакто я остави в града, мисълта му обикаля като просяк из улиците около тях с надежда да я зърне.

Сега е обед и всичко е много мило, макар че той се намира сред негостоприемни, диви канари и тъмни планини. Сега се сприятели вече с всички, дори и с кехаите, които искат да го изпъдят. Разбира се, не беше така лесно да се справи с тях. Всички са инатчии, вироглави, сурови и мнителни души.

Не беше се изминала и седмица от оная случка и една вечер ето ти ги пристигат бавно-бавно като тежки галери трима кехаи — главатарите на общината.

— Даскале… — казаха му те, — добър вечер…

— Добър вечер…

— Даскале… — взе думата главният кехая, — много думи няма да ти кажем, защото… не сме много учени, пък имаме и много работа. Носим тук една торба с храна за теб.

— Какво да я правя?

— Да си вървиш със здраве.

Мельос се смрази.

— Ще преспиш тази нощ и утре сутринта… измиваш се и си отиваш.

— Но… децата… — едва можа да промълви Мельос. — Децата… ме искат.

— Та кой тунеядец не искат децата? Даскале! Не сме те довели да учиш децата на чалъми и пехливанлъци и на някакви песнички! Стотинка по стотинка одираме от кожата си, за да ти платим! Чуваш ли?

— Но…

— Ще кажеш, че в „градовете…“ Плюя аз на градовете! Те изкарват все дармоеди.

— Слушай, кехая…

— Почакай, не съм свършил още… Цялата оная пасмина… адвокати, контета, попове, кожодери и душевадци… всички се събраха и се юрнаха наведнъж нагоре към овчаря, работния човек, да го доят… И ние си казваме… потърпи, душо, още малко и научи детето си на четмо и писмо и после никой няма да може да те излъже. А ти! Дошъл си, байно, да ги учиш на чалъми и някакви песнички! Не те искаме. Върви си с добро. Утре аз сам ще сляза да доведа учител. Сега свърших. Ако искаш, оправдавай се.

— Нямам какво да кажа… — рече с потъмняло лице Мельос. — Отивам си. Само ви моля… ако можете, да ми намерите един кон.

— Ще те сваля аз сам с мулето си, за да доведа и другия горе. Но… слушай. Не искаме никой нищо да узнае… Ще дойда призори.

Какъв ден беше този ден за Мельос! Той замина като мъртъв. И се закле никога вече да не мечтае. Никога вече да не вярва така много на себе си. Слизаше победен, смазан завинаги. Завря се в къщи и четири дни не излезе и не проговори на никого.

На петия ден някакъв дивак чукаше с ритници на външната врата и искаше да го види. Кира Матула го смъмри и му каза „най-напред да отиде да се научи на обноски и после да дойде да почука отново“.

Той пообиколи около къщата и пак дойде и почна да рита вратата още по-силно. Кира Матула разбра, че гостът е решен да събори дома й, затова слезе и му отвори. Отвори му, но го забра здравата. Мельос, изпаднал в летаргията си, не можа да разбере добре какво става. Успя само да долови, че човекът, който се караше със старата, повтаряше много често думата впрочем. Мельос ритна покривката и изскочи на прозореца. Светът беше такъв, какъвто го беше оставил преди четири дни.

Само до оградата на двора два черни коня се бранеха от мухите.

— Кицос!… — извика той.

— Ха-ха! Старицата впрочем хапе впрочем като усойница.

— Кога пристига, бе, Кицос?

— Ето сега. Свалих даскала… Добър човек, умна глава!…

— Ами тогава защо си го свалил?

— Подгониха го врабчетата с камъни. Разсипа се да бие хлопката… но нито едно не си подаде носа впрочем от конака. А после хванаха баирите. Ако не доведете нашия даскал, казаха те, няма да се върнем в къщи. Нямаше как… „Хайде, даскале, му казват, не е било късмет, догодина… Ще отидем да доведем оня дембел“. Но този даскал не беше никакъв пън. Беше глава. „Я почакайте… — каза той. — Така и така си отивам, но я ми кажете… какво става, та не ме искат децата?“ „Ааа… те обичат оня нехранимайковец, когото изпъдихме“ — му казаха. „Почакайте… — каза им той. — Учител, когото децата обичат, никога не е лош учител… Послушайте и мене, дето остарях по чиновете.“ „Прави им чалъми и театри — му казаха, — затова го обичат.“ „Да, но обичат и уроците му. Я ми доведете едно дете! Трябва ми. Искам да видя на какво ги е учил.“ Успяха да накарат впрочем едно врабче да отиде с книгите си. И след час „Докарайте ми муле — каза им той — да вървя да си гледам работата и вървете да доведете вашия даскал…“ Той е много умен, буден… почакай, каза и една друга дума… която прилича… на женско име.

— … София^[1]!… — рече Мельос.

— Да пукнеш впрочем… Всичко знаеш впрочем! Хайде… сега! Ставай, да не замръкнем. Облечи се, обуй се и хоп! А ти стрино, сега като се сдобрихме впрочем, можеш ли впрочем да ни свариш по едно сладко кафенце?

 

Припомни си сега всичко това и се чуди как успя да се справи с онези зверчета. Сега минават край него и му казват добър вечер, даскале, и мед капе от устата им.

И тъй… Светът е сякаш от пух, когато ти си в него и в сърцето си имаш нещо, което се казва Аграмбели… „Вчера отидох да бера някакви цветя… не, че не зная, че не мога да ти ги изпратя, но ей тъй… само колкото да кажа, че бера цветя… «И това за Аграмбели… И това за Аграмбели…» Но не намерих нито едно… Каква ужасна планина! Щом като узна, че ще бера цветя за тебе, взе, че ги скри всичките. Алкистос обаче ми разправи други неща. «Не виреят впрочем толкова високо впрочем цветята, дето казваш». Ти знаеше ли досега, Аграмбели, че «не виреят впрочем» тук горе цветята? Не идвай никога тук горе, Аграмбели, никога, никога, защото тук горе цветята не виреят!… Мисля за реката, която минава край къщата ви. Един ден се бях спрял на по-горната махала и пусках оттам лодчици в реката. Не знаех какво да правя, Аграмбели. Все ще види, казвах си на ум, някоя лодчица и тя. Все ще зърне някоя, като ще се носят надолу. В училище ни учеха, че реките слизали от планините. Истина ли е впрочем това? Истина ли е сега, че в този момент се намирам там, отдето извира реката, която минава край вашата къща! Сега вече разбирам защо обичам така много водата на тази планина. Може да няма цветя, Аграмбели, тук горе, но всичко благоухае. Повечето треви имат приятна миризма. И буките дори благоухаят много хубаво. Отсега нататък ще обичам през целия си живот планините. И когато ще бъда в полето и ще ги гледам, ще казвам: «Ей там на онези планини мислех много за нея. И там горе разбрах колко велико нещо е любовта…» Сега вече е невъзможно да не ти изпратя това писмо. И ако не мога да ти го изпратя оттук, сам ще ти го дам, като сляза. Спомняш ли си, че…“

— Оп! Какво драскаш там? Ами че остави ги да си отпочинат малко тези пусти хартии!… Все кръц-кръц… Не се ли изморяваш?

Алкистос беше дошъл с буков лист в устата… Мельос го очакваше. Още отпреди беше забелязал съседката си да преде, седнала на пейката пред своята колиба.

— Защо дъвчеш този лист, Кицос? Нима си свършил тютюна?

— Ами! Имам. Листа впрочем държа за мерак!

— Я ми кажи!… Погледна ли те?

— Че на какво ще го обърнем тук? Не!

— Ами ти погледна ли я?

— Нали ти казах: не!

— Ами тогава каква е ползата, че мина край нея и каква е ползата, че тя седи на пейката?

— Хората знаят… че нито съм я погледнал, нито ме е погледнала.

— Е? Та?

— Хората ли сега ще гледаме? Ние във всеки случай сме се погледнали!

— И никой ли не ви видя?

— Нито господ. Ха-ха-ха-ха! Ха-ха-ха-ха-ха!

— Как се казва? Няма ли да ми кажеш?

— Ха-ха! Мислиш впрочем, че има някакво име като твоята Мелеменя?

— Защо… нима е по-добро нейното?

— Дали е по-добро!… Майчице, разбира се, че е!

— Е, как се казва?

— Агоро… — рече той и си облиза устните. — Видя ли, нали ти казах! Това е име!

— А какво значи Агоро^[2]? Име на момиче ли е това?

— Ами че на какво? На коза ли?

— А какво значи?

— Какво значело, пита? Ами… Агоро… Агорасти!… Как да ти кажа?

— И докъде ще стигнете с тази любов? А, Алкистос?

— И аз не зная… Дето бог ни изведе.

— А няма ли да й кажеш?

— Да не си полудял?

— Ами тогава какво ще стане?

— Дето бог ни изведе…

Агоро. (Ама име! Наистина как са могли да й го измислят! Жалко за момичето…) Агоро впрочем гледаше само във вретеното, а умът й беше зает само с преденето. Клепките й дори не потрепваха.

Внезапно Алкистос въздъхна.

— Защо въздъхна така тежко, Кицос?

— Ааах… погледна ме… затова…

— Толкова време я гледам право в очите! Не е помръднала и клепките си дори! Я остави настрани лъжите.

— Какво разбираш ти от тези неща… Ааах… пак ме погледна…

— Хайде ставай да вървим, защото, както си почнал, ще събориш колибата ми от въздишки.

— А къде ще вървим?

— Ще отидем към височината да погледаме полето!

— Ами тогава впрочем ще трябва впрочем да отидем с атовете. (Колко добре беше толкова време без това впрочем, но за жалост, много рядко го забравяше…)

Запътиха се към по-горната ливада, където пасяха конете, и оседлаха два. После ги пришпориха и полетяха в галоп.

— Както виждаш впрочем… станал си вече баш ездач впрочем. Аз дори впрочем не мога да те настигна, дето съм джамбазин.

Малко по-нататък се чу думкането на тъпан. Мельос се зачуди.

— Какво става там, Алкистос? Мечки ли се женят?

— Ха-ха-ха… Там са впрочем мандрите, дето правят сиренето. Бият маслото.

— Хайде да отидем да видим!

— Па да отидем…

На сто метра по-нагоре се виждаше една пътечка. Двамата ездачи свиха по нея и се намериха пред сиренарницата. Там имаше пет-шест души, които смърдяха като кучета.

— Добре дошли — рече един небръснат старик, който вонеше най-много от всички. — С какво да ви нагостим?

— Нищо — рече Мельос. — Благодарим.

Старикът беше толкова мръсен, че на Мельос му се повръщаше, като го гледаше.

— Ааа!… Мене впрочем ще ме гостите… — рече Кицос.

— Какво иска душата ти? — запита го старикът.

— Душата ми иска впрочем кисело мляко с надробен хляб в него… Освен ако искаш да ме гостиш и с каймак от бъчвата си.

— На драго сърце… — рече старецът и веднага изпълни желанието му.

Алкистос изяде каймака, облиза пръстите си, оригна се и хвана юздата.

— Хайде, кехаи… Лека нощ и да ви даде бог добро здраве и добър берекет.

— Амин, да си жив и здрав… — рекоха сиренарите.

Ездачите се намериха отново на седлата си. Конете препуснаха напред. Една чешма ромолеше малко по-нататък в малка ладийка. Мельос слезе и лепна устата си на чучура.

— Зъбите ти ще се пукнат впрочем… — извика Алкистос.

Действително водата беше ледена. След малко те стигнаха на височината.

Полето беше истинска приказка…

Над селцата бавно се носеха изпарения. Всичко изглеждаше фантастично като мираж. Една сребърна линия прерязваше полето като лъскав нож.

— Ето… — рече Кицос. — Реката. Оттук извира.

Сребърната линия се проточваше надолу и се губеше сред първите къщи на града… И в една синкава къщичка с червени капаци на прозорците, в която се носеше най-благоуханният дъх в града.

— Как се казва? — запита Кицос.

— Кой?… Дъхът ли? Аграмбели!

— Не. Градът.

— А… градът ли? Градът, Кицос, се казва…

— Какво? Да не би и той да се казва Аграмбели? Ха… ха… ха…

— Може, Кицос… Може… Може…