Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (20)

Глава шеста

През януари водите бяха вече замръзнали. Нивите бяха се покрили с ледени стъкла. Гаргите грачеха тъжно и болно. Окапваше на човека носът, ако го оставеше открит. Ручейчетата, които бяха се образували от есенните води, бяха загубили майка си. Сега те се бяха сковали по вадичките и господ дори не знаеше дали ще грейне някога слънцето, за да ги размрази.

В училището през часовете децата непрекъснато духаха ръцете си, за да ги стоплят. Стаята се изпълваше със силен шум.

— Не помага… Не помага… — казваше им боязливо господин Скамвурас.

Черните му очи се силеха да гледат уж строго, но не успяваха. Беше се намръщил по подражание и на челото му се бе врязала една отвесна бръчка — точно между веждите. Подражаваше на господин Карлафтис, защото виждаше колко го „уважаваха“ така намръщен децата. „Няма уважение, хвалеше се Карлафтис пред другите, има само чист страх, който върши по-добре своята работа. Онези, които се надяват на уважение, има много да чакат. Учителите почват да бъдат уважавани само след шестдесетата си година, но тогава вече е късно, защото си отиват.“

Обаче личеше още отдалече, че тази бръчка на господин Скамвурас беше чужда. И затова децата се хилеха. В подобни моменти той намираше спасение в дневника, затваряше го тогава внезапно и извикваше първото име, което попадаше пред очите му. Така постъпи и сега, разтвори го по средата и извика едно име.

— Принола… — каза той, но веднага се засрами. — Да дойде госпожица Принола… — поправи се после.

Велико Принола подръпна престилката си, за да я оправи, и излезе. Единствена тя правеше това нещо. От катедрата учителят забелязваше особеното й движение, без да може да си обясни дали от стеснение вършеше това, или от кокетност. Миналата година обаче той помнеше добре, тя не правеше това. Принола, разбира се, беше по-голяма и готова да стане „госпожица“, но не беше станала още. Понеже я глезеха прекалено, тя почна да ходи на училище много късно, едва когато беше навършила вече осемгодишна възраст. Беше най-голямата от съученичките си и знаеше това. Но знаеше по-добре нещо друго — че беше най-хубавата. Говореше с бавен, замислен глас, като се поспираше постоянно, за да намери следващата дума… и именно в такъв момент казваше най-много. Поглеждаше те с големите си блестящи очи, които сякаш казваха: „Не ми помагай, ще се оправя и сама… но ти трябваше досега да се досетиш’’. Тя живееше в една къща с учителката по гимнастика, но нищо не беше успяла да усвои от нейните хитрини. На последните чинове седят «персите» — повтарачите, заварени там от миналата година. Всички имат диви мутри, гризат ноктите си, измислят прякори на своите съученици и кроят планове за утрешните лудории. Всички са «огън» момчета, но не обичат училището. Само един от повтарачите е тих и унесен като патка. От носа му като от чучур постоянно текат сополи. Сякаш принадлежи към оня особен вид същества, които са разрешили въпроса за своето препитание по най-простия начин. Ядат сополите си. И тогава си обясняваш защо творецът е поставил устата точно под носа.“

— Какво казва там долу негово превъзходителство — запитва учителят.

— Да — отговаря Яяс.

— Тоест какво „да“.

— Ето… това…

— Тоест… кое…

— Ами… нищо.

— Браво. Седни.

Момчето потърква ръцете си. И после сяда. А на края на годината се чуди… защо не минава в по-горния клас.

На „персите“ не им е студено. Духат ръцете си така, че се дига шум чак до небето. Но на никого не му е студено. Никой няма време, пък и не му минава и през ум да му е студено… Има да върши толкова неща, да се задиря с толкова хора. Вчера през часа по френски донесоха дафинови топчета, поставиха ги под токовете си и почнаха да ги търкалят по пода, докато те заскърцаха до полуда. Цялото училище се дигна на крак. Качи се горе и бай Тодос, който имаше свой начин да открива „изобретенията“ им… Но нищо не излезе. И едва на другата сутрин, когато отиде да измете, събра цяла шепа дафинови топчета и ги занесе на господин Алберт Анахоридис.

— Ето… — каза му той. — Вземи „свирките“ им.

— Невероятно! — извика господин Алберт. — С тях ли свиреха?

— Когато ги прихванат дяволите да свирят, могат да свирят и с майчиното си мляко. Ааах… кир Хараламби…

— Алберт, моля!

— Ти знаеш… Когато, дето казваш, господине…

— Monsieur, моля!

— Ааа… господин учителю. Една френска дума мога… Две френски думи обаче не мога да ги кажа една след друга.

— Трябва, господин Теодулос, трябва.

— „Трябва“ толкова много работи, господин учителю, че не знаеш кое първо да направиш и накрая нищо не правиш. Да ти сваря ли един градински чай. Бабичката преди малко запали огъня. А, ето и господин Скамвурас.

Загърнат в късо сиво палто, Скамвурас пристигна със ситни крачки пред вратата на канцеларията и ги поздрави скромно с „добър ден!“.

— Някак си сте подранили днес, господин Скамвурас… — каза му бай Тодос.

— Времето предвещава дъжд, та…

— Пак ли дъжд? Ох! Горко ми — нещастник аз. Луциферчетата пак ще ми домъкнат цялата ханаанска земя… Нали правилно казвам?

Двамата дребни на ръст колеги се усмихват добродушно и някак си срамежливо. Те бяха свикнали да се погаждат. Слабички и смирени и двамата, по природа вежливи и срамежливи, те образуваха подходяща двойка. И може би тъкмо това нещо ги караше да идват така рано там, а не „изгледите за дъжд“.

— Тъкмо казвах — каза бай Тодос на господин Скамвурас, — тъкмо сега казвах да направя по един градински чай. Понеже бабичката е запалила огън… нали разбирате?

Господин Скамвурас потърси внимателно в джобовете на жилетката си.

— Не… — каза му той плахо и извади една хартийка, която веднага накара носа на бай Тодос да потръпне.

— Разбрах… — усмихна се виновно старецът. — Ще имаме пак онова с „малко“ захар и другото „средно сварено“.

— И твоето „тежко“ — каза Скамвурас.

— Пак ли? — запротестира старецът. — Пак ли черпни на стареца? Полека-лека искате да ме направите равен и подобен на вас. Какво съм аз? Един обикновен работник.

— Всички сме еднакви, бай Теодулос, създания на един и същ бог и жертви на една и съща съдба… — рече философски господин Анахоридис.

— Не, моля, мосю кир Алберт.

— Наричай ме Бамби… — каза му тихо „французинът“. — Когато сме „entre nous“^[1], можем, струва ми се, да бъдем естествени.

— Ако не спреш да ме наричаш „Теодулос“, кир Бамби, напразно си хабиш думите. Ще държа за „мосю“, пък ако ще, и светът да пропадне. Нали добре го казах? Сега ще вървя за кафенцата.

Бай Тодос се запъти към мазето, като тътреше крака и покашлюваше; той каза на бабичката си с малко разтреперан от гордост глас:

— Донеси джезвето. Ще пием кафе горе — нашата компания!

— Много нависоко хвърчиш… — каза му бабата.

— Хайде, хайде…

Горе „компанията“ пушеше…

— Пак ново повишение на цените… — каза Алберт, като извади ножчето си, за да раздели цигарата на две.

— То да беше само на цигарите…

— Това не е най-лошото… ами дето си длъжен да пушиш пред тях цели. Чу ли какво ми се случи?

— Да, но как стана?

— Изглежда, че са ме следили отдавна и някой е забелязал ножчето ми. И то, по-точно, черното расо.

— Да… и какво стана?

— Не подозирах нищо… Внезапно завчера през първото междучасие, когато ставаше дума за благочестие, Хлоиду…

Скамвурас се размърда неспокойно на стола си.

— Да… да…

— Но най-добре ще бъде да ти разкажа всичко поред. Колегата Големис каза — говорехме за възпитанието, — че човек по-скоро се оформя сам, отколкото другите да го оформят, и че ролята на педагога била повече да насочва и да подпомага оформянето на характера, отколкото да се намесва възпиращо в развитието му.

— Правилно.

— Мнението ти е и мое мнение. Черното расо обаче се нахвърли като хиена. „Това е противохристиянско!“, изрева той. Позволих си съвсем плахо да не се съглася. „Не съм на същото мнение“, казах, и тогава едната хиена се превърна в десет. „Кое е вашето мнение?“ — каза ми той. — „Вие не сте православен, вие сте копт^[2]!… Да! Вие сте копт.“ Тогава се намеси колежката по пеене. „Не знаете каква има той в сърцето си“, каза тя. „Зная обаче какво има в табакерата си“ — извика попът. Какъв вой само се вдигна тогава отвсякъде! Нали знаеш, там горе няма пощада.

— Никой ли не те защити? — запита Скамвурас.

— Не, никой. Но не и никоя.

— Сещам се — каза Скамвурас, — колежката Хлоиду.

— Да, тя. С оня свойствен на нея прелестен начин.

— Зная…

— … тя каза на черното расо: „За предпочитане е да реже човек на две цигарите си, вместо да разкъсва невинните същества!“

— Браво на нея.

— Да, но не знаеш какво последва!

— Досещам се.

— Изправи се черното расо и почна да крещи невъздържано. „На вас не ви прилича да говорите. Вие сте безбожно същество!“ Всички зашумяха. Госпожа Раул настоя пред Аглаица да го опровергае. Тя каза едно „пфъ…“ и дигна златния кичур, който падаше пред очите й. „Може би има право светият колега“ — каза тя. „Какво е пък това, което казваш сега? — извика учудена музикантката. — Нима не обичаш бога?“ „Обичам всичко, което прилича на бога, отговаря тя, но никак не обичам самия бог.“ Последва гняв, отчаяние и ужас. Черното расо почувствува наложителна нужда да се помоли. Госпожа Раул през всичкото останало време мълчеше. Господин Карлафтис пискаше, че министерството не проявява никакъв живот. А онова смело и прелестно същество…

— Да…

— Слезе с гъвкавата си походка в двора и отиде при ученичките.

— Действително… — започна господин Скамвурас, но не продължи, защото се уплаши от това, което дръзна да си помисли.

В този миг се появи и бай Тодос с поднос в ръка.

— Ето и подкрепителното ви — каза той.

Кафетата изпускаха пара от своите мехурчета и ароматът им достигаше чак до ноздрите на бай Тодос и дразнеше нетърпеливите му мустаци. Тук те останаха до осем часа, приказвайки си за това и за онова, с поглед прикован в далечината на улицата, откъдето всеки миг се очакваше да се появят светотатците.

Двамата бяха станали вече неразделни. Възрастта, разбира се, не спомагаше за това неподходящо приятелство. Спомагаше обаче самата съдба. Господин Скамвурас беше един малък Киринеец^[3] в живота. Трябваше да приготви зестра на сестра си, чиито години непрестанно се увеличаваха. А зестрата и възрастта са две величини „право пропорционални“. Колкото повече се увеличава възрастта, толкова повече се чувствува нужда да се увеличава и зестрата. А освен това имаше и дългове, които трябваше да се изплатят.

Господин Алберт пък имаше някаква къща, пълна със старци в един далечен град, един брат пияница и още много други неща.

— Прибирайте! — извика по едно време бай Тодос, който забеляза на улицата първия „неприятел“.

Малко по-късно канцеларията се изпълни, а още малко по-късно — и училището. Докато най-после бай Тодос би звънеца с повече строгост и умение, и утринните занятия започнаха.