Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (48)

Глава шестнадесета

Ето там на чина сред страниците на книгата си ги държеше. Как са изчезнали? Да не би да са им израснали крака и да са избягали! Не бяха нещо живо! Пари бяха това. Очилата на Кальондзи едва не паднаха от носа й.

На катедрата попът спря да омотава и размотава брадата си, хвърли остър поглед към „крилото“ на момичетата:

— Какво се е случило там в колонията на „Изкушенията“? — запита той.

Никоя не се обади.

— Какво казва там очилатата Ева?

— Господин учителю — рече Кальондзи, — парите…

— Полезно нещо са парите, но какво са пострадали?

— Изгубиха се.

— Виж ти! А как са решили да направят такова нещо… Дали не са се превърнали на пасти и в различни други наслади за гърлото?

— Господин учителю, бяха сто драхми.

— О! И коя е тази потомка на Крез^[1], която ги е притежавала?

— Господин учителю, бяха на Стамири.

Попът сви устни.

— Гангстерство посред бял ден. Тихо! Случката ще се изясни. Престъпникът трябва да се открие. И то веднага. Станете! Ще се извърши обиск.

Бузите на Мельос внезапно пламнаха. Той почна да трепери. Устните му пребледняха.

— Срамно е, господин учителю! — извика той от място, преди да успее да прецени последиците от дързостта си.

Расото на попа промени своя цвят… Очите му се изпълниха с ужас.

— Оргия нечувана! Оргия на оргиите! Как се намери в училището тази улична измет! Веднага да излезе вън! Излез, непрокопсанико! За да видим отблизо гнусната му мутра! Излез вън! Тук на катедрата!

Мельос се изправи спокоен на мястото си и се приближи. Попът опули очи, за да го види. И после каза с отмъстително смирение.

— Нине отпущаеши раба твоего.^[2] Очите ми видяха чудовището на дъбравата. Я ела тук! Хей, ти, смрад. Откога си присвоил правото да налагаш свой ред в училището?

Мельос устоя спокоен пред този порой.

— Не вярвам да съществува някакъв закон, който да позволява да се тъпче така достойнството на ученика. Вие сам завчера ни разправяхте, че такива обиски са правели гонителите на християнството.

— Идолопоклонник! Ако не те изключа още днес, ще окача расото си на първото срещнато дърво на улицата. — Попът протегна ръцете си като винчове, сграбчи го за сакото и го изхвърли навън. После, изтърсвайки ръцете си, каза на един от първия чин.

— А сега отворете прозорците, за да нахлуе животворният полъх на очищението. Хубаво. Чудесно. И сега, като останахме само оглашените, да пристъпим към работа! Почва претърсването. Заповядайте. Най-напред да мине това крило. Бързо. Какво? Всички ли сте оглушали? Добре… нека ви извиквам по избор. Излез ти, скромни Дакридзикос.

— За какво ти трябвам? — каза с много лошо настроение главатарят.

— Да те претърся, дяволе…

— Нямам джобове… — отговори презрително главатарят. — Майка ми, нескопосницата, не ми е ушила джобове на панталона.

— Очаквана съпротива на улично куче. Вие, господин Хамоляс?

— Аз няма да изляза.

— А защо?

— Панталонът ми е продупчен и ще се види задникът ми!

— Би трябвало в училището да има лопата, с която да изхвърлим утайките. Излез вънка сам и затвори добре вратата, за да не влезе смрадта ти!

И в този момент отвсякъде се чу един и същ вик.

— Господин учителю, не искаме да ни претърсите. Срамно е!

Ако расото му се беше подпалило, попът би подскочил по-малко.

— Успя значи той! Успя Саул да ви зарази с езическата си смрад? Това е ужасно и същевременно подло. Ще дигна ръка над всеки, който не се подчини. Нека впрочем да действуваме внимателно. Стани ти, Стамири. Кога забеляза загубата?

Аграмбели се изправи, червена като утринна роза.

— През… сега… през последното междучасие, господин учителю.

— Добре. А съмняваш ли се в някого?

Птичката не се поколеба.

— Не, в никого, господин учителю.

— Не си ли виждала някой да се върти около чина ти?

— Не.

— За пръв път ли въобще губиш пари?

— Не.

— Значи и друг път си загубила… А защо не си обаждала?

— Защото… не ми харесва, господин учителю.

— Престъпна небрежност. Подобна снизходителност не ми се нрави.

Попът почна пак да играе с брадата си.

— Друг някой да е виждал съмнителни движения около чина й? Я си спомнете; всички!

Внезапно „Свети Георги“ сложи пръст в устата си и после дигна високо ръка.

Очите на попа блеснаха.

— Ти там долу със страшните къдрици имаш нещо да ни кажеш. Нека чуем.

— Господин учителю… — каза „Свети Георги“. — Господин учителю, аз видях веднъж един да обикаля около чина на Стамири!

Брадата на попа се отпусна като знаме от козина, което „се свежда“.

— А! Интересно. И кого?

— Ка…

(„Свети Георги“ се поколеба.)

— Хайде! Хайде… Кураж… Необходим е кураж!

— Кадрас, господине…

Из цялата стая екна едно „а-а-а-а-а-а“, изпълнено с учудване и скръб.

— Хммм! — изрева попът. — Сега ми е ясно какво е било „достойнството“, което му пречеше да приеме претърсването.

Аграмбели скочи от мястото си като луда.

— Не, господин учителю! — изписка тя. — Не беше той! Не, не беше той!

— А-а-а… Че как тъй знаеш това? И откога си придобила навика да избираш крадците си?

— Не е той, господин учителю. Изключено е!

— Много невъзможни неща се случват, защото станалото не може да се измени. По-важно е мнението на Яламбука, която… в края на краищата няма основание да лъже. Нали е така, Яламбука?

— Господин учителю — каза „Свети Георги“, попарена от хода на нещата… — аз не казах, че го видях да краде, казах, че го видях да гледа натам.

— Излишна поправка. Отказът на престъпника да бъде подложен на претърсване потвърждава със сигурност вината му.

— Господин учителю! — скочи като воин от чина си Кальондзи. — Тя лъже!

— Ето един доброволец лъжесвидетел… И защо, очилати сатана, защо е лъжкиня?

— Защото Яламбука, господин учителю, не може да търпи Кадрас, защото Кадрас, господин учителю, не се кръсти, когато Яламбука минава. Ето затова е!…

— Как?… Как?… Как?… Нови данни излизат наяве във вреда на младия нарушител. Я се изясни! Заповядвам ти! За какъв кръст ми говориш?

Кальондзи преглътна.

— Господин учителю… те се кръстят, когато тя минава.

— Кои „те“, коя „тя“!… Какви са тези неразбрани думи? Изясни се! Заповядвам ти!

— Това е, което зная. Нищо друго.

Попът обърна поглед към вратата.

— Да влезе крадецът. Двама здравеняци да изтичат да ми го доведат. Стани, царю!

Дакридзикос направи кисело лице, сякаш му дадоха неузряло грозде.

— Не ми се подчиняват, господин учителю… ръцете… значи…

— Защо?

— Изкълчих ги и се осакатих… понеже, като играех на „луд заек“, други ме научиха на тази игра. Слагаш глава под чатала си и гледаш небето. Ако успееш да преброиш тридесет звезди, без да си изкълчиш врата, ставал си цар!

— Стига, Баязид! Бич божи! Стани ти, Хамоляс!

— Господин учителю, и аз съм така… понеже… „лудият заек“ осакати и моите ръце…

— Добре тогава! Аз ще го доведа!

С два скока попът отвори вратата и извика в коридора:

— Наказаният да се върне! Заповядвам!

Мельос влезе вътре бледен, без да има представа за това, което го очаква.

Попът веднага изхрачи страшна ругатня.

— Господин моралисте… Ти си…

Аграмбели скочи разплакана от чина си като сирена сред разпенени вълни.

— Господин учителю… Грешка съм направила! Не съм загубила никакви пари. Така ми се е сторило…

— Така й се е сторило, господин учителю! — обади се и Кальондзи. — И на двете ни така ни се е сторило.

— Вашата снизходителност буди страшни съмнения в мене…

— Господин учителю… — каза Кадрас…

— Господине!… — прекъсна го богословът. — Бил си забелязан да оглеждаш чужд чин. Свидетелката Яламбука е достойна за доверие. Невъзможно е това нещо да не е в тясна връзка с изгубването на въпросните сто драхми. Ако жертвата на кражбата се мъчи да те прикрие, това е още по-съмнително, защото свидетелствува, че си обикалял заради други, още по-неморални цели около чина на твоята съученичка, като слънцето около медената луна. Страх ме е и не искам да си спомня за „Клетниците“ — „Проклетниците“, би трябвало да кажа на оня вреден Виктор Юго, който безсрамно поучава младежите как да си разменят престъпните си писма в съчинението „Сърце под камък“ и в други подобни пошлости… Обвиняеми! Призоваваш се на съд! Стани и се защищавай!

Мельос с пребледняло като сяра лице едва успя да каже едно „Да…“ с отпаднал глас.

— Какво да? На кого принадлежи това „Да…“? На крадеца или на любовника? Казвай! Спаси честта си. Признанието ти ще бъде сметнато като полуизкупление. Казвай и ще ти помогна. И вече съм склонен да повярвам, че оная глупачка Стамири и още по-глупавата Кальондзи, които са се усъмнили, че си откраднал, са изпаднали в заблуждение. Отхвърлям това нещо! Една ученичка, колкото и да е богата, невъзможно е, казвам, една ученичка… да носи в джобовете си такива големи суми. Казвай значи самата истина и само истината. Жертва на Юго ли си? Да?

— Господин учителю… — отговори Мельос и впи нокти в чина, за да не падне.

— Казвай. Друго предположение не може да се допусне. Или едното, или другото. Аз обаче отказвам да приема страшното подозрение, че един такъв ученик… образец на прилежност, може да се подхлъзне и да извърши ужасното деяние кражба. Казвай, Кадрас. Хайде имай смелостта и да си признаеш! Ще бъда снизходителен. Мога даже да ти обещая, че ще се застъпя за снизхождение и пред господин директора.

— Господин учителю… — каза Кадрас — защо ме измъчвате така?…

Там на последните чинове Аграмбели беше станала бяла като платно. Кальондзи плачеше и скимтеше като кутре.

— Защо?… — продължи с болка в гласа Кадрас. — Добре, ще напусна. Напускам сам училището. Оставете ме да си вървя…

— Да си вървиш ли? — изкрещя попът, черен като опушен параход. — Да си вървиш ли? И ти си въобразяваш, че човек може току-тъй да опетнява честта на едно момиче от почтено семейство и да изпросва милост само с едно обикновено напускане ли? И си въобразяваш, подлецо, че мога да позволя въпросът да приключи с едно напускане на училището ли? Лъжеш се! Ще те предам с вързани ръце на правосъдието, където пред много повече хора ще бъдеш заставен да направиш мръсното си признание!

— Аз съм виновна… Аз съм виновна… — хленчеше безутешно Яламбука и проливаше горчиви сълзи.

Попът се разпени като Черното море.

— Млъкни ти, светотатецо… „Свети Георги“! Скоро ще отговаряш за това си светотатство.

— Други ме кръстиха така, господин учителю…

— Ще наредим и кръстниците!… Спри сега с крокодилските си сълзи. Връщаме се на въпроса. Казвай, Кадрас. Бързо и кратко. Да или не? Крадец ли си, или любовник? Всичко е казано.

— Господин учителю… — произнесе съвсем блед Мельос.

— Казвай!… Кураж! Какво взе от чина? Стотарка ли, нещо, което не допускам… или писмо? Защото ще бъдеш претърсен и за едното, и за другото. Освен ако си признаеш…

Мельос събра сетните си сили. Той мислеше за писмото, което имаше в джоба си… Да бъде претърсен ли?

— … Стотарка, господин учителю.

И се тръшна на чина си съвсем отмалял. Попът го погледна крайно разочарован. Учениците, които седяха на задните чинове, дишаха тежко. „Персите“ почнаха да плюят от огорчение. Целият клас гледаше Мельос, като че ли беше смъртник. Стаята беше тиха като гробница. Едно мъртво море. И внезапно над това море се издигна като мачта в буря една мръсна ръка.

— Чия е оная ужасна сопа? — запита попът.

— Моя, господин учителю… — рече главатарят.

— Каква е тази неуместна постъпка? Какво искаш?

— Господин учителю, хванаха ме дяволите… изядох цяла кошница сливи и едва се стискам… и искам сега да отида замалко в нужника!

— Да, там е най-подходящото ти жилище. Върви и веднага се връщай.

Дакридзикос се изпари. Настъпилото мълчание в стаята ставаше все по-тежко. И то би продължило, ако не беше се завърнал Дакридзикос… Главатарят отиде на мястото си. И внезапно в царството на „персите“ започна кратко съвещание, което приключи за две минути. По мутрите им се четеше решителност и единодушие.

Като се окопити от разочарованието си, попът каза на Мельос:

— Тогава, крадецо… хайде… предай откраднатото.

— Я почакай, господин учителю! — прекъсна попа като с нож един неприятен глас.

— Какво иска пак този простак.

— Я почакай, господин учителю… — рече главатарят с още по-неприятен глас. — Ако този е крадецът, чакай — той се обърна внезапно към Кальондзи и каза спокойно, — кажи, мари, колко стотака загуби тая?

— Ох, да пукнеш дано, гамен! Един.

— Защото… Ако той — продължи главатарят, — ако той е откраднал стотака, какво е това, което аз намерих? А?…

— Стотарка ли си намерил? — запита попът смаян.

— Ами че, разбира се, стотак намерих!

— Къде?

— Ето тук под чина на тази — къде!… Бях тръгнал да излизам навън. И вървях превит, понеже щях да се надрискам…

— Млък!…

— Правя така… бре! Какво е това! — казвам си. — Гледам — стотакът се влачи полекичка като гущер…

— По-накратко!

— Я ела тук — му казвам, — ти ли си? И лява ръка — десен джоб!

— Млък! Това са думи на уличник!

— И откъде да зная, че той бил на тая, господин учителю.

— А ако си знаел, какво би направил?

— Нямаше да й ги дам, че какво друго щях да направя? Тя е богата.

— А къде са намерените пари?

— Какво?

— Къде е стотарката?

— Ето я! Напълно новичка е.

— Действително… — каза замислено попът. — Тъй трябва да стои въпросът. Иначе къде би намерил този голтак сто драхми?

Аграмбели се намери в ужасно положение. Тя погледна Мельос в очите. „Недей“ — казваха й те, изпълнени с мъка.

— Лъже, господин учителю! — извика тя. — Христидис лъже. Парите не са мои.

— (Виждаш ли каква си мръсница!) Нейни са, господин учителю!

— А ти откъде знаеш, Дакридзикос, та настояваш?

— Нейни са, господин учителю! Къде може да се намери друга толкова богата, че да ги загуби? Нейни са.

Аграмбели стоеше като прикована.

— Я й ги дай, бе — рече той на адютанта си.

Хамоляс ги пое и побутна Кальондзи.

— Вземи ги, мари. Пст! Кальондзи. Вземи ги и й ги дай.

Попът извади сива кърпа и избърса челото си.

— Вземи ги — рече той. — Наистина той не може да бъде обвинен в кражба… Аз го подозирам в нещо по-сериозно… Значи… господин Дакридзикос… — продължи попът, обръщайки се към главатаря… — Кадрас не е крадец… А?… Или е такъв?

— Щеше да бъде, господин учителю, че как нямаше да бъде, ако не бях ги намерил. Но както виждаш… дявол да ги вземе, намерих ги.

Попът отново избърса потта си. Всички откъм крайните чинове си отдъхнаха. Звънецът удари.

— Междучасие. Махайте се!

— Ах… — рече целият клас като човек, който се съвзема от припадък и поема първия си дъх.

Като излизаше, Дакридзикос се приближи тайно до „автомобила“.

— Я, мари… дай веднага стотака!

— Ами нали каза, че го намери?

— Бабината ти трънкина намерих! Взех го назаем за половин час от „фустата“. Дай го веднага!

— Лъжеш. Вземи го.

— Защо се преструвах на дрисльо, мари, толкова време? За да ми остане само вонята ли?

— Като не можеш да търпиш Кадрас, защо правиш това?

— Така, за кеф.

— Ти си гамен…

— Много ти здраве.

— Да пукнеш дано!

— Както кажеш.

Дакридзикос слезе, пъхнал ръце в джобовете си, като си подсвиркваше една неприлична песничка.

— Защо направи това, бе, Торис? — запита го и заместник — главатарят.

Дакридзикос прекъсна подсвиркването си и изпадна в дълбок размисъл.

— Не знам… — рече той, пуфкайки. И след малко добави: — Няма ли да пукнеш.

— Добре, добре, млъквам.

Двамата гамени слязоха на улицата, гледайки с притворени очи като котки сред някой сокак децата, които излизаха и си отиваха в къщи…