Менелаос Лундемис
Едно момче брои звездите (29)

Глава петнадесета

Сполетя го това, от което Мельос се страхуваше най-много. Малария. Блатистите места, калджийниците и изпълненият му с лишения живот предразположиха тялото му. После дойдоха и комарите и го заразиха с болестта. Малария. Тя значи земетръс, който изтезава тялото. Измъчва го, измъчва го и после с един удар го събаря долу.

Стаята на Мельос подскачаше, а цялата къща се люлееше като люлка. Застанала над него, Урана го ругаеше високо и настървено, както обикновено правят сприхавите капитани. Качваше се и слизаше по стълбата, като ревеше с такъв гръмък глас, че децата от махалата занемяваха от страх. Тази жена беше същинска втора малария, която караше тялото на Мельос да трепери двойно повече. Сега вече нямаше защо да говори с недомлъвки. Момчето, което й бяха довели, не беше момче, а машина, която произвеждаше земетресение. На това отгоре и не плащаше. За това пък и тя взе съответните мерки. Най-напред престана да му дава яйцето, сетне боба и най-после царевичния хляб. Сега Мельос се хранеше с баяти гевречета, които фурнаджийката му даваше на половин цена. Само от време на време разнообразяваше храната си и с малко сиренце или с някоя ябълка или дюля — понякога и с грозде.

Плодовете тук не липсват през цялата зима. Местните жители знаят начин да ги запазят непокътнати дори и посред зима. Можеш да видиш огромни гроздове да издържат юнашки зимата и да посрещат новите си братя. Но местните жители пазят изкуството си в тайна.

Едни казват, че покривали гроздето със слама, а други разправят, че го потапяли във вода, в която са разтворили вар.

Тези добавки към храната обаче, вместо да спрат маларията, я подсилваха. И колкото по-силна ставаше болестта на Мельос, толкова по-злобен ставаше гласът на Урана. Жена — звяр… Всеки път, когато се разсърдваше, като че ли пожар обхващаше къщата.

Един ден, след като руга, руга, руга, тя сложи ръце на кръста си и затули с огромния си ръст вратата.

— Нямаш ли уши ти? — каза му тя.

Мельос не отговори. Какво да й каже? Почака да види докъде ще стигне.

— Защото, ако имаше… щеше да чуеш какво ти приказвам — продължи тя — и щеше да се дигнеш с маларията си и да се пръждосате и двамата оттук.

— Работя… — каза й той и челюстта му играеше. — Сега като дойда малко на себе си, ще направя една обиколка и ще ти донеса наемите.

— Купи си лекарства с тях… — каза му тя. — Не искам наеми от теб. Стаичката си искам. Опразни я и ще ти дам на туй отгоре и документ, в който да се казва, че съм ти длъжница. Малария ми донесе ти. Разбра ли? Аз не съм се спазарила за такава наемателка. Искам си стаята.

— Остави ме още два дена да пооздравея, да се помъча да си намеря стаичка. Сега нямам къде да отида.

— Върви при леля си.

— Не. Там няма да отида.

— Виждаш ли? Ако беше стока, леля ти щеше да те приеме. Нямаше да ти затвори вратата. А сега искаш аз да ти бера грижата! Защо аз да ти бера грижата? Не те искам. Махай се. Колко пъти искаш да ти го кажа? Стига ми белята със старата. Не ми стигаше самара, ами сега и пискюл отгоре! Виж ти беля!…

— Добре… — каза й Мельос с пресъхнали устни, целият изгаряш от температура. — Утре сутрин ще си вървя.

— Утре ли? Веднага, махай се още сега. Сега, сега. Нощта да не те завари тук. Отивам на черква. Когато се върна, да не те намеря тук. Свършено.

Тя си излезе и сякаш кошмар се махна от гърдите на Мельос. След малко се чуха стъпките й, под които стъпалата на стълбата пропукваха. Сетне вратата се тресна като изстрел. Мельос остана без душа в постелката си. Долу улицата гъмжеше от следобедното движение. От време на време до стаичката му долиташе някой глас, отделил се от общата глъч. Един щъркел затрака припряно с клюна си. Едно момиченце веднага подхвана песенчица:

Щъркелю — дядо хаджия,

къде водиш ти овцете?

Долу при блатищата.

— Мамо… мамо… мамо… той пие кафето си! Погледни… Сега пие кафето си! Пст!…

Внезапно подът почна да скърца. Провлачени старчески стъпки се приближиха към стаичката му.

— Ах… — рече бабичката. — Ах, бедното ми момче! Ах, завалията! Всичко чух. Няма спасение. Ставай и си отивай. Още сега, докато е светло. Тя ще те изхвърли навън и посред нощ. Само виж… измислих нещо — виж какво ще направиш! Виждаш ли това прозорче там? То гледа към покрива на обора. Оттатък има една дървена стълбичка; поставили са я съседите, за да се качват на сушилнята си. Като се стъмни, прибери се. Ще оставя прозорчето отворено. Само гледай да стъпваш на пръсти. Защото тя долавя и стъпките на мравката. С нищо друго не мога да ти помогна, сине. Ето тук — ето, виж — тук зад вратата ще оставя едно-две черджета. Вече идва лято. Ще прекараш. Ех, по дяволите! — почна да вали. Кога има намерение да се стопли това време! Влязохме вече в юни. Хайде, сине… върви си, преди да е влязла злата самовила.

Както го посъветва старата, така и направи. Поразходи се малко до яворите. Отиде и при госпожа Морфия. Каза й, че маларията го съборила и затова не е идвал.

— Вярвам ти — каза му тя. — Няма нужда да ми се кълнеш. Виждам, че си станал жълт като восък. Вземи някой геврек от тези, дето са останали, и върви в къщи да оздравееш. Махай се оттук, Керасица!

Малката искаше да го почерпи от своя „геврек“, който беше пресен.

— Кошницата ти е тук — каза му Морфия. — Чака те.

Той стана да си върви. „Мели се казваш, извика му момичето от вратата. Аз помня. Ти казвай, колкото си щеш, че се казваш Пататия. Мели се казваш!“ Той се зарадва на закачките й, но нямаше сили да й се усмихне.

През нощта Мельос се покатери горе. Всичко вървеше добре. Намери и дървената стълба, и обора, и постелката, която му беше приготвила бабата. Всичко мина добре — както се бяха уговорили. Но болестта беше останала извън уговорката им. Късно през нощта маларията се впи разярена в тялото му и борбата започна. Но тя беше толкова буйна, че събуди дори и мишките. Урана се втурна в стаята като буря. Ръцете й се протегнаха, за да го разкъсат. Съседите се събудиха и си помислиха — „крадци са влезли“.

След малко изпъденият Мельос се мъчеше да намери сред мрака пътя към единственото и най-топло убежище за него в целия свят — колибката на приятеля му Битрос.

За пръв път през живота си той рече „дотук беше всичко“. Издръжливостта му се изчерпа. Свършено, нямаше за него четмо и писмо. И ако упорствуваше да придобие знанията насила, щеше да се съсипе.

Когато след няколко дни почна да посещава отново училището, всички се изплашиха от вида му. Беше станал неузнаваем. Това беше добре дошло за надутите ученици от класа, които и без туй не искаха да имат нищо общо с него.

Когато господин Скамвурас го забеляза сред другите ученици, прикова върху него черните си очи и дълго време го гледа така с безкрайна нежност и мъка.

— Добре дошъл, Кадрас… — каза му той. — Как си, момчето ми?

Малко кръв запълзя по изпитите бузи на момчето, но не успя да ги зарумени. Някакви кикотения „хи-хи-хи“ започнаха да се промъкват като змийчета от чин на чин.

Скамвурас се престори, че не чува.

— Обезпокоихме се… — рече той на момчето. — А не знаехме къде живееш, за да пратим някого да те види.

— Благодаря, господин учителю… — промълви Мельос. — Благодаря ви много.

— Добре ли си сега, момчето ми?…

— По-добре, господин учителю… Благодаря.

Учителят почука с молива си по катедрата и започна да прелиства дневника. Внезапно той прекъсна заниманието си, за да им съобщи, че от понеделник почват писмените изпити. — Длъжен съм да ви предупредя, че онези, които са отсъствували повече от предвидения от правилника срок, ще останат да повтарят класа, независимо от техния успех.

Той замълча за миг и продължи смутено.

— За съжаление трябва да призная, че мярката е до известна степен сурова и несправедлива. Окръжното не дава възможност за никакво друго тълкуване. Кадрас… ще видим, момчето ми, какво може да се направи в твоя случай.

Учениците от първите чинове веднага скочиха на крак.

— Няма да правите хатъри, господин учителю!

— Всичко правите за геврекчията!

— Ще се оплачем!

— Всички сме равни!

— Няма изключения!

Скамвурас се изправи до катедрата и за пръв път застана заканително.

— Стига! — извика той. — Веднага седнете всички!

В отговор учениците започнаха да тропат яростно с крака. Вратата се отвори. Директорът влезе вътре, пламнал от възмущение.

— Каква е тази хавра!… — изкряска той.

— Господин директоре… тук се правят хатъри! — изпискаха двама-трима.

— Онеправдават ни!

— Протестираме!

Директорът удряше с всичка сила с длан по катедрата.

— Тишина!…

После се обърна към учителя:

— Какво значи всичко това? Как се е превърнал класът в зверилник, господин Скамвурас?

— Господин директоре — отговори задавено младият учител, — бях неочаквано изненадан от масова демонстрация на враждебност.

— Това е доста видно, господин учителю, но коя беше причината?

— Обяснявах новото окръжно относно отсъствията… И изяснявайки новите нареждания, отбелязах, че в случай на отсъствие по болест, а такъв случай имаме в класа ни, ще се има предвид особеното положение.

Директорът се позамисли.

— Кой е този случай? — запита той, като понижи гласа си.

— Кадрас… Стани, Кадрас. Заповядайте, случаят е явен.

— Мм… — изръмжа директорът, когато видя за кого се отнасяше. — А… представи ли бележка от своите настойници?

— Не, господин директоре.

— Не?! — повиши пак гласа си директорът. — И вие отдавате внимание на личните уверения на един уличник?

Скамвурас за момент се окопити.

— Не съм поискал и не съм получавал от страна на никого никакви уверения, господин директоре. Случаят е релефно изобразен по лицето му… и говори сам по себе си.

— Във всеки случай… — прекъсна го недоволно директорът — формалностите изискват бележка от настойника.

— Кадрас, господин директоре… — отговори учителят с разтреперан глас — Кадрас няма настойници…

— Как така? Нима е скитник?

Шушукане се разнесе из чиновете. За минута Мельос израсна с десет години. Той се отправи със стиснати зъби към катедрата. Очите му бяха насълзени, но нещо гореше в него и му придаваше огромна сила. Пристъпи решително и застана пред директора лице с лице.

— И друг път, господин директоре, ми затворихте пътя и съжалявам, че не ме оставихте да забравя това. Зная, че мразите бедния свят, че презирате нещастията на другите, че се отвращавате от сираците. Зная, че продавате знанията само на онези, които плащат скъпо за тях. Но, питам ви, познавате ли някого, който да е платил по-скъпо от мене? Заповядайте, това са моите „книги“, господин директоре. Поставям ги на катедрата. Те са всичко на всичко тази тетрадка. Подарявам ви я. За да ви спомня за едно бедно, бездомно и преследвано дете и за безчовечното отношение, което вие имахте. Сбогом!

Той остави след себе си мъртва тишина. Всички се споглеждаха мълчаливо — момчета, момичета и учители.

— Излезте, междучасие — рече по едно време, заеквайки, директорът. — На пръсти. И чакайте на двора. Не дигайте шум.

Директорът излезе. След него бавно почнаха да излизат и децата. Никой не се обърна да погледне към дъното на стаята. Там Велико плачеше, разтърсвана от ридания. Тя тръгна да излиза последна. Пред катедрата девойката се спря и го заля целия със светлина, любов и сълзи…

— Ето затова… — рече тя, — затова… Затова… ви об… сбогом!

Скамвурас почувствува, че подът под краката му пропада, и се хвана за катедрата.