Барбара Делински
Диаманти в нощта (10)

Десета глава

— Вие определено сте бременна — заяви той, преди Сара даже да е станала от масата за преглед.

— Сигурен ли сте? — прошепна тя.

Учтивата усмивка на лекаря беше един безплоден опит да намали напрежението й.

— В този бизнес съм от твърде дълго, за да пропусна най-очевидните симптоми. От това, което ми казахте и което сам видях, бих могъл да кажа, че сте в третия месец — направи пауза, леко изненадан. — Това, което не разбирам, е защо не сте се усъмнили по-рано.

— Аз изобщо не подозирах! — отвърна, а кафявите й очи се бяха ококорили шокирано още повече.

— Вие сте млада, омъжена отскоро. Не сте използвали никакво предпазно средство. Сигурно сте съзнавали, че това може да се случи.

— Но аз не съзнавах! — Сара погледна доктора в безпомощно объркване. — Не може да съм бременна. Казаха ми, че…

— Кой ви го каза?

— Лекарят, който извърши операцията.

— Хм! Мисля, че пропускам нещо — гинекологът се облегна на края на масата за прегледи и потърка брадичката си. — Отвън не казахте нищо за операция, освен за рутинна апендектомия.

— Вие казахте рутинна. Аз казах апендектомия.

— Значи е било нещо повече?

Сара се вгледа в свитите си в юмруци ръце.

— Да. Е, започна като апендектомия, с болки и така нататък. Но в процеса на операцията откриха няколко кисти по яйчниците. Докато свършиха, останах с един яйчник — разстроена, вдигна поглед. — Тогава бях на петнайсет години. — Казаха ми, че шансовете някога изобщо да забременея са много малки. Беше съкрушително — поколеба се и погледна затворената врата, зад която беше съпругът й. — Джефри просто прие, че взимам нещо. Аз… Аз… Нямах смелостта да му кажа истината…

Лекарят я изгледа преценяващо.

— Вие се радвате за бебето, нали?

Това беше въпросът на деня. О, да, тя се радваше. Бе развълнувана, ликуваше! Но какво щеше да стане с Джеф и с тяхната сделка? Наличието на едно дете определено щеше да промени нещата. Но как? За по-добро или за по-лошо?

— Аз… Да, така мисля — усмихна се едва-едва. — Толкова е внезапно. Почти не мога да повярвам.

— О, можеш да повярваш, Сара. Имаш думата ми — изправи се и пое дълбоко въздух. — Е, защо сега не вземеш да се облечеш? Ще отида да предам добрата новина на съпруга ти, после искам да седнем и да поговорим тримата. Сигурен съм, че ще имате въпроси към мен.

Въпросите, които Сара искаше да зададе, не бяха към лекаря, а към Джефри. Но той упорито бе решил да разпитва доктора, както и бе започнал вече, преди да се появи тя, пребледняла и колеблива, на входа на стаята за прегледи. От двамата, които я поздравиха, изражението на лекаря бе далеч по-приветливо.

— Седни, Сара. Джефри тъкмо ме питаше колко ще трае изтощението, което изпитваш.

Заета с това да изучава тона на Джефри, израза му, пълния контрол на тялото му, когато седна до нея, тя почти не чу нито дума, успяваше просто да кимне, когато трябваше, и да пророни няколко разпокъсани „да“ и „аха“. Не беше склонна да усложнява и без това напрегнатата ситуация, затова просто му позволи да сложи в джоба си рецептата за витамините, да уговори следващия час при лекаря, да я съпроводи до колата и да я откара вкъщи. Едва когато влязоха в предния салон, той се обърна към нея, с мрачно изражение и твърд глас.

— Пълна почивка на легло за два дни. Така каза лекарят. Ти се качи горе. Аз ще се обадя в Ню Йорк.

— Аз мога…

— Аз ще го направя — очите му проблеснаха гневно, а думите му смазаха протеста й. Обърна й гръб и изчезна в библиотеката, като затвори вратата след себе си с красноречив трясък.

Сара нямаше нито желанието, а още по-малко силата да му извика да се върне. Обърна се и се отправи към леглото, само за да открие, че почивката й убягва, докато емоциите й бушуват. Имаше нужда да помисли, да осъзнае всичко това, да пренареди приоритетите си, като отчете елемента, който така чудно бе навлязъл в живота й.

Надигна се от леглото, навлече джинси и пуловер и потърси убежище в солариума, насаме с растенията и мислите си. Джефри бе ядосан. Знаеше това. Не се бе пазарил за дете, когато я бе помолил да се омъжи за него. А сега щеше да има още една отговорност, която далеч щеше да надвиши лимита на определеното време.

Притисна с пръсти устните си и почувства бремето на тази отговорност върху себе си. После, съвсем спонтанно, усети как у нея се надига раздразнение. Какво бе очаквал Джефри? Изобщо не я бе попитал; просто бе приел, че се е погрижила за предпазването си от бременност. Ами той? Това бе една отговорност, напълно споделена; неговата роля в това постижение беше толкова активна, колкото и нейната.

За първи път, откакто Том Ройс бе произнесъл думата „бременна“ вчера, чертите й се отпуснаха в плаха усмивка. Беше бременна, бременна наистина! След като бе изживяла половината от живота си, приемайки невъзможността за това, беше бременна! А и с детето на Джефри — коя мисъл би могла да бъде по-прекрасна!

Имаше още една — че Джефри може би я обича, но Сара я отхвърли като невъзможна. О, да, той щеше да бъде повече от склонен да се грижи за нея и за детето. В края на краищата, оставаше и Лизи, която все още се нуждаеше от майка. Какъв по-добър начин да си осигури услугите на Сара за неограничен период от време? Не че това бе една неприятна картина. Напротив. Мисълта за тях четиримата заедно — тя и Джеф, Лизи и новото бебе — я караше да сияе. Но докато една част от нея чувстваше, че е дарена с най-големия възможен дар, другата бе ужасена от мисълта за това, което щеше да представлява животът й с Джефри в състояние на един безкраен антагонизъм. Веднъж вече го бе изживяла, а с бебето или без него, съмняваше се, че би могла да го направи отново. Сега беше независима жена. Ако се стигнеше до това, щеше да отгледа бебето си сама.

— Мисля, че ти казах да отиваш в леглото! — дойде гневен изблик откъм вратата. Сара се обърна, видя Джефри, който се приближаваше с властен вид, и това накара кръвта й да закипи. Най-после беше време да отстои позицията си.

— Не исках да си лягам точно сега — отвърна, като гордо вирна брадичка.

— Чу какво каза докторът: пълна почивка на легло.

— А ти беше този, който каза „Разбрано, докторе“. Ако толкова твърдо си решил да му се подчиняваш, ти върви да си лягаш. Аз ще правя това, което искам. — След като бе проявила тази малка символична съпротива, се почувства странно облекчена. Или просто набра сили от искрите изненада, които резкият й тон предизвика в очите на Джефри? Проследи го как изправи рамене, закрачи към далечния край на солариума, обърна се и я погледна изучаващо, а после бавно се върна обратно. Сара смело се изправи, като отказа да отвърне поглед, знаейки, че няма какво да загуби, ако се държи твърдо. Беше крайно време да станат откровени един с друг. А и в този момент не й се щеше да се разпореждат с нея.

Не знаеше какво очаква — може би спорът да продължи, може би Джефри да излезе гневно от стаята… Това, което не очакваше, бе внезапното смекчаване на чертите му. Нито пък бе подготвена за думите му.

— Предполагам, дължа ти извинение, Сара — започна тихо, като застана право пред нея с ръце в джобовете си. — Наистина, ти не си го търсеше. Не искаше нищо такова. Аз бях този, който те въвлече в това, и разбирам, че ти причиних куп неприятности.

Когато той спря, Сара затаи дъх. Не само не знаеше какво да каже, но почувства идването на нещо друго, нещо по-значително от едно извинение. Изразът на лицето му не приличаше на други, които бе носил — една смесица от сила и скромност, едновременно невинен и разбиращ. Странно, но почувства, че партньорите му по бизнес са виждали това изражение. Така беше. Изглежда, отново се пазареше, но доста по-различно от начина, по който го бе направил през ноември. Вдигнала поглед към него, тя чакаше да чуе предложението му.

— Доста мислих по това — продължи Джефри с равен глас. — В светлината на това, което се случи, мисля, че е съвсем честно да ти предложа свободата. — Сара трепна, но той пренебрегна това. — Очевидно е непочтено да те излагам на подобно напрежение — да пътуваш до Ню Йорк и обратно, а никога не бих могъл да те помоля да се откажеш от бизнеса си. В края на краищата, ти си преди всичко и най-вече Сара Макрей и това трябва да остане така. Ти си толкова отдадена на своята компания, колкото беше и майка ми.

У Сара се надигна гореща вълна на ярост. Със стиснати в юмруци ръце, пребледняла, невярваща, би отворила уста да каже нещо, ако Джефри не беше продължил спокойно, хладно.

— Ще ти дам каквото пожелаеш, Сара. Разбира се, ще те обезщетя подобаващо, а ако решиш да родиш детето…

— Ако реша?… — прошепна смаяно тя.

Той продължи необезпокоен.

— Ако решиш да родиш детето, определено ще го осигуря финансово. Всъщност, ако решиш да го родиш, но сметнеш, че едно бебе може да се намеси неприятно в живота ти в Ню Йорк, ще се радвам да поема правата си върху него. Що се отнася до правото ти на посещения, ще бъда щедър…

— Право на посещения? — Сара произнесе думите, като в началото не беше в състояние да схване смисъла им. Нима Джефри й говореше така, с този безстрастен тон, систематично подхвърляйки предложения за отърваването от едно все още неродено дете? Нима всичко бе един фарс — изпълнените с топлина часове, които бяха прекарали заедно, нежните погледи, правенето на любов? Би ли могъл да я прогони просто ей така?

— Не ти вярвам — промълви тя, а коленете й трепереха в един ритъм с вътрешностите й. — Не ти вярвам!

— Говоря сериозно — настоя Джефри със същия приятелски тон. — Твоят живот се обърна с главата надолу, а вината за това е моя. Ще направя каквото поискаш, за да оправя нещата — замълча, а погледът му я изгаряше. — Знаеш колко много исках дете… но, ако желаеш да направиш аборт, съм готов да уредя нещата.

— Аборт? — гласът й беше дрезгав, а втория път — по-силен. — Аборт? — Сега трепереше от главата до петите, а лицето й бе оловносиво. Направи разтреперана крачка назад, мръзнеше и същевременно изгаряше. — Не искам аборт. И не искам никакъв развод! — след всичко, което й бе сторил, се опитваше и да я зареже. Никога в живота си не бе била толкова вбесена. Направи крачка напред и го бодна с пръст в гърдите.

— За твое сведение, затънал си в тая каша до ушите. И нямам никакво намерение да те откача от въдицата! — гласът й се извиси с половин октава. — За какъв се мислиш, да си играеш с живота на хората по този начин! Само защото винаги си имал всичко, което си желал, не значи, че така трябва! И никога, никога не ме сравнявай с майка си! Майка ти беше една безмилостна жена без капка топлина в себе си. Моля се аз да бъда по-човечна до края на дните си! — вбесена, размаха ръце във въздуха, после се обърна, за да се отдалечи, но размисли, върна се и продължи тирадата с ръце на хълбоците. — Трябваше да съм подготвена. Трябваше да се досетя. Ти го направи веднъж преди — позволи ми да си отида, както би освободил наетата прислуга — пое си въздух, за да се подкрепи, но това изглеждаше безпредметно. Яростта я беше завладяла напълно. — Е, този път няма да го направиш, Джефри! Няма да се отървеш от мен толкова лесно! Този път ще трябва да ме изриташ. И те предупреждавам, ще ти се наложи да се разправяш със съда — изгледа го твърдо. — Няма да ти позволя да ме купиш. Не се нуждая от парите ти! Нито пък моето дете. Но ще си имам съпруг и баща за бебето си. И ще бъда майка на Лизи — очите й се присвиха, а гласът й се сниши предизвикателно, — до деня, в който докажеш, че съм неспособна на това.

Напрежението от изблика започна да взима своето. Като направи моментна пауза, Сара се почувства толкова изумена от собствените си думи, колкото и от онези, които ги бяха предизвикали. Очите й станаха по-тъмни, а страните й — още по-бледи.

— Защото аз съм добра майка, Джеф. Обичам Лизи и ще обичам също и това бебе. И въпреки думите ти, съм горда, че успях да съчетая семейството и кариерата, да сторя това, което съм направила.

Емоциите й бързо я заливаха. Сведе очи и започна да изучава мраморния под, но изящните му спирали не и предложиха утеха. Когато отново вдигна поглед и заговори, гласът й сякаш се изтръгваше дълбоко от дъното на душата.

— Нямах нужда да се омъжа за теб, за да открия клон на фирмата си по Западното крайбрежие. Имам достатъчно средства и достатъчно контакти. Предполагам, разбираш това — поколеба се, но продължи. — Защо, всъщност, мислиш, че се съгласих с женитбата, ако не да добавя към живота си нещо, което липсваше? Някога имахме доста големи надежди. Не мислиш ли, че исках да видя дали бихме могли да уловим онова, което сме изгубили? — очите й се навлажниха, а гласът й премина в шепот. — Не ти ли хрумна, че може отново да се влюбя в теб?

Чувайки думите си, изпита гняв към себе си — гняв, задето се бе влюбила, гняв, че го бе признала. Бе неспособна да види лицето на Джефри през сълзите си: отчаяна, засъбира остатъците от гордостта си.

— Ще ти кажа едно нещо. Сега, когато най-после открих онова, което да направи по-пълен живота ми, няма да се откажа от него! Толкова добре се справяше с ролята на влюбен през последните два месеца… и адски добре можеш да продължиш!

Извърна се и се накани да излезе с достойнство; прекоси помещението и посегна към вратата, само за да установи, че е заключена. Натисна бравата и дръпна, натисна и дръпна, но тя не се поддаде. Извърна се и зърна самодоволната усмивка върху лицето на Джефри. През ума й като светкавица мина прозрението, че той трябва да е заключил вратата, че е искал да я задържи, че не е имал никакво намерение да я остави да си отиде, както беше казал, а и че тя е захапала въдицата тъкмо както е възнамерявал той.

— Ти блъфираше — извика слисано тя.

Джефри бавно се приближи.

— И още как. И подейства — усмивката му се разтегна още по-широко, а трапчинката я подразни шеговито, но безмилостно. — Време беше някой от нас да изрече всичко това. Аз просто ти дадох един тласък.

— Възползва се от мен, докато бях повалена на земята — обвини го Сара, но раздразнението й бе престорено. Самата истина бе тази — не знаеше дали да се гневи, или да чувства облекчение. — Не е честно! Не съм във форма да се справям с подлите ти маневри!

— Мила госпожо, след тази малка демонстрация, която току-що направи, смятам, че си в прекрасна форма за това, което имам предвид — без нито дума повече, той я придърпа в ръцете си и я целуна дълго и страстно, в красноречив израз на това, че я притежаваше. Когато най-после я освободи, и двамата бяха останали без дъх.

Но в съзнанието на Сара нищо не се бе разяснило, освен това, че Джефри все още я намира привлекателна. Ако нуждата го изискваше, винаги би могла да отрече това.

— Ами ти, Джеф? Кажи ми нещо, което да не зная.

Той наведе глава и я погледна, а чертите му изглеждаха сурови, но нежни посвоему.

— Обичам те, Сара. Искам да останеш тук с мен завинаги. Нуждая се от теб. Не можеш ли да видиш това?

Дочула трескавата нотка на нетърпение в гласа му, тя предпазливо си позволи да изпита надежда.

— Искам да го виждам, но… понякога е трудно. Има моменти, когато изглеждаш толкова далечен, когато не зная за какво си мислиш, когато се боя да ти кажа какво мисля аз.

— Не си говорим.

Тя дръзна да се усмихне леко.

— Искаш да кажеш, говорим си — но не си говорим.

— Точно така. И ето това ще се наложи да променим. Отсега нататък каквото е в ума, това ще е на езика.

— Обичам те — прошепна Сара, покорила се незабавно.

— И аз те обичам — отвърна Джефри, като едва сега протегна ръцете си в подканящия жест, който тя бе очаквала. Без колебание, Сара се разтвори в прегръдката му, изтощена, но изпълнена с радост. — Това е твоето място — закле й се той. — Никога не го забравяй — притисна я към себе си и зарови лице в златната й коса. — Обичам те, Сара Макрей Паркър. Обичам те.

Сара не бе чувала по-славни думи досега.

— Наистина ли? — попита, като се бореше да приеме мисълта, че може би надеждите й се изпълняват.

— О, да — простена той и потрепери. — Обичам те.

Останаха така, заедно, прегърнати в израз на желанията на сърцата си. Когато Джефри най-после се раздвижи, то бе само за да я вдигне на ръце и да я отнесе до вратата.

— Ключът — прошепна дрезгаво, — в джоба на ризата ми е.

Сара порови и най-после го намери, като не преставаше да целува Джефри. Кожата му сякаш я зовеше, все по-силно и по-силно.

— Докога щеше да ме държиш заключена?

— Докато решеше да останеш.

Тя вдигна ключа пред очите му.

— Предадох се доста бързо, а?

Джеф я погледна с обожание.

— Доста бързо — после кимна с глава към вратата.

— Отвори я.

— Ами ако не я отворя? Всяка игра си има две страни, нали знаеш? Мога да си спомня една интересна нощ, която прекарахме точно тук.

— Отвори вратата — изръмжа той.

Тя се протегна и така и направи.

— Къде ме носиш?

— Просто изпълнявам заповедите на лекаря.

— Заповедите на лекаря?

— Аха. Той ти заповяда почивка на легло и точно това ще получиш.

— Но, Джеф…

— Недей да спориш.

И тя не го направи. Защото той я отнесе в своето легло — най-после в своето.

Два дни по-късно Сара все още беше там, когато Джефри нахлу с лице, озарено от онази любов, на пламъка на която тя се грееше оттогава. Като се приведе, той я целуна нежно, продължително, после се изправи да свали сакото си и го метна на един стол.

— Прибрал си се рано — зарадвано отбеляза тя и остави тефтера със скиците си на нощното шкафче.

Той се усмихна подкупващо.

— Нещо не можех да се съсредоточа — изпъна врата си и разхлаби възела на вратовръзката си. — Странно, но напоследък това постоянно ми създава проблеми.

— О-о.

— Недей да ми о-о-каш толкова невинно. Сигурен съм, че знаеш съвсем точно какъв е проблемът.

Вратовръзката му падна върху сакото, а той се зае с копчетата на ризата си. Сара го гледаше като в унес, съзнавайки растящата му възбуда, докато се събличаше. Когато изхлузи панталоните си, най-накрая проговори.

— Добре, да си го кажем. Какво се върти в главата ти точно сега?

— Точно сега? Мислех си колко обожавам тялото ти — като се плъзна изпод чаршафите, тя коленичи на леглото и посегна към него. Той дойде с готовност, легна до нея на леглото и я прислони нежно към себе си. Така си лежаха, с преплетени ръце и крака, а лицата им бяха на сантиметри едно от друго. Сара отметна назад глава и я положи на жилестото му рамо. — Много е възбуждащо.

— Така ли? — попита Джефри, а очите му блеснаха палаво.

— Аха…

Целуна я веднъж, много нежно, а после отмахна едни дълъг кичур от бузата й и стана много сериозен.

— Казах ли ти някога защо чаках да стана на двадесет и осем, преди да се оженя?

— Предположих, че е защото си имал всичко, което си искал, и без женитба. Това бе едно от нещата, които ме притесняваха най-много, когато положението се влошаваше. Продължавах да се питам защо си се оженил за мен, при положение че си имал на разположение всички онези по-изтънчени от мен жени и си ги държал в прегръдките си.

— Аз не ги исках, Сара. Исках само теб. Ти имаше топлината, от която се нуждаех. Ти беше по-различна. Беше жива. И все още си всичко това, че и повече. О!… — като се изскубна от нейната прегръдка, той скочи от леглото.

— Джефри, къде…

— Така ме подлудяваш, че не мога да си събера мислите! Имаше причина — о, извини ме, друга причина — за това да се прибера у дома по-рано — наведе се над стола и бръкна в джоба на сакото си, за да извади една малка кутийка, опакована в бяла хартия, която бе завързана с тясна сатенена панделка.

— За какво е това? — попита Сара, гледайки кутията, която той й подаде.

— За… Просто така.

— Просто така?

Той се усмихна дяволито.

— Просто така. Хайде, отвори я.

В погледа на Сара се изписа съмнение, а после тя внимателно развърза панделката и отви хартията. Вътре намери, както бе очаквала, кутийка с пръстен. Когато обаче повдигна капака й, остана без дъх.

— Джефри… какво?… — посегна внимателно и извади отвътре един изящен необработен диамант. Повъртя го лекичко в пръстите си, разгледа го от всеки ъгъл, а окото й на бижутер лесно прецени стойността му. — Великолепен е. Но не разбирам…

— За теб е, Сара. Искам да си направиш пръстен.

— Но аз никога не съм работила с диаманти.

— Забелязах. Но защо не? Работиш с рубини, сапфири, смарагди. Защо не с диаманти?

— Защото… Защото…

— Честно.

— Честно? Защото, в съзнанието ми, диамантите винаги са били синоним на годежни пръстени и обещания за щастие.

— И ти си мислеше, че никога няма да имаш такъв?

— Предполагам, да.

— Е, сгрешила си. Ето го.

— Но ние не сме… Никога не сме били сгодени.

— Да, така е — съгласи се Джефри с нежна увереност. — Този пръстен е моят начин да ти благодаря.

— За какво? — попита по-срамежливо Сара.

— За това, което си. За това, че ме обичаш. За това, че прие Лизи в сърцето си — плъзна знаеща ръка по корема й. — За това, че ми даде перспективата за едно дете.

Задавена от сълзи, Сара стисна в едната ръка диаманта, а с другата посегна, взе дланта на Джефри и я сложи на бузата си.

— Още не мога да повярвам, че съм бременна — прошепна с отслабнал глас. — Толкова дълго мислех, че…

Джефри я взе в ръцете си и я прегърна силно.

— Като се замисля, че си живяла с този страх през цялото това време, сърцето ме боли. Не беше честно, Сара. Аз те обичах. Заслужавах да споделя това с теб. И ако ми беше казала, можехме да избегнем поне едно недоразумение.

— Бях толкова млада, Джеф. Чувствах се неадекватно от момента, в който прекрачих прага на този дом. И на всичко отгоре, да ти кажа, че не мога да имам дете… Просто не можех!

— Но я се погледни — просветна усмивката му. — Съвсем не бих казал, че имаш основания да се чувстваш така. А и в онези дни аз те обичах заради самата теб, а не заради това, което можеше или не можеше да правиш — поглеждайки извърнатото й нагоре лице, той нежно положи целувка върху клепачите й, после върху нослето и накрая върху устните. Чувството му се издигна далеч над страстта, към едно по-възвишено, сладко усещане. Когато се отдръпна, то бе, за да разтвори пръстите й нежно и да издигне диаманта към светлината. Изгледа го, завъртя го, а после се пресегна и го постави внимателно на нощното шкафче. След това прекара пръсти през косата на Сара и погали страните й с палци.

— Спомняш ли си първия ни разговор за скъпоценните камъни? — попита меко той. — Бяхме в къщичката, горе в ателието, и аз те попитах кои са ти любимите. Ти говореше за скъпоценните камъни, които бяха най-искрящи и цветни. И уникални. Така каза. Спомняш ли си?

— Да — прошепна тя.

— Е, искаш ли да знаеш нещо? Ти си по-скъпоценна, от който и да е от тях. Ти си блестяща и пъстра. И неповторима. Не мисля, че на света има друг човек, чийто характер да е толкова многостранен, толкова искрящ и несравним.

— Джефри — смъмри го леко Сара, преливаща от радост, но и смутена. — Ако не внимаваш, самочувствието ми скоро ще се надуе досущ като корема ми.

Джеф затаи дъх.

— Това ще бъде прекрасно — наведе глава и я целуна от цялото си сърце и душа. — Ти си прекрасна — прошепна върху устните й. Преди Сара да успее да отговори, ръцете му я потърсиха, обхванаха гърдите й, талията, ханша, а после проследиха обратния път, сякаш да я обгърнат цялата и да я опишат, да я направят истинска.

За Сара също това бе време на открития. В светлината на деня тя забелязваше всяка сянка, всеки контур по тялото на Джефри. Гледаше го, изучаваше го, следеше ръцете и устните си, които очертаваха мъжествените му форми. Откри си любими местенца — пухкавото килимче на гърдите му току под ключиците, гладката, по-бледа кожа около ханша, туптящата вена на врата му, която запулсира още по-силно под пръстите й. Мисълта, че може да доведе този мъж до такова зряло, обещаващо състояние, беше главозамайваща и тя се опиваше от нея, доколкото й позволяваше собствената й, главоломно растяща възбуда.

Когато Джефри се премести върху нея, Сара нетърпеливо го привлече към себе си. Кожата му пламтеше по нейната, изгаряше бедрата й. Целуна я още веднъж, с езика и устните си. После, наблюдавайки любовната игра в очите й, проникна в нея.

— О, Джеф…

— Зная, принцесо. Зная — за минута той просто я притисна плътно към себе си, нуждаейки се от близостта й, от пълното разбиране за това, което бе намерил. После започна да се движи, а яснотата на мисълта отстъпи пред заслепяващата сила на любовта.

Един лъч светлина проникна през пердетата и падна върху диаманта, искрящ предвестник на бъдещето.