Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Gemstone, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Мария Христофорова, 1998 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 64 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Барбара Делински. Диаманти в нощта
ИК „Хермес“, Пловдив, 1998
ISBN: 954–459–527–9
История
- — Добавяне
Трета глава
Джефри стоеше, изправен и неподвижен, в сребристия кръг светлина, която се разливаше в тъмната стая от салона. Със свалено сако и вратовръзка, с разкопчани горни копчета на ризата, чиито краища бе измъкнал от панталона, той изглеждаше така, сякаш докато се бе събличал, го бе озарила някаква идея. От ръката му висеше чиста бяла риза.
Замръзнала на мястото си, Сара се ококори, чувствайки осезаемо светлината върху кожата си под разкопчаната блуза. Пряко волята й я заля вълна от остро чувствено желание.
Той не сведе очи, но тъмнината не можа да скрие внезапния им блясък. Някога беше неин съпруг; беше я виждал във всяко едно положение между състоянието на облеченост и разсъблеченост. И все пак, сега имаше нещо различно… Нещо…
— Помислих си, че това може да ти потрябва — прочисти гърлото си той, за да обясни, — понеже нямаш нощница. По-добре е от… нищо.
Интимността на думите му накара нещо в Сара да потрепери. Нищо не беше съвършено… Но това тук приличаше на контрааргумент. Тя сведе поглед към разкопчаната яка на ризата му, а представата за широките гърди под нея спря дъха й. Но се уплаши от самоволната посока на мислите си и се застави да вдигне очи.
Чертите му бяха напрегнати, а в играта на светлосенките изглеждаха още по-ъгловати. Изглеждаше така, както се чувстваше самата тя — разкъсан между вчера и днес, неспособен да мисли ясно нито за едното, нито за другото. Но краката му не бяха парализирани, както тя усещаше своите. Направи крачка напред, после още една, движейки се бавно, неотменно приближавайки.
Когато вдигна лице, очите на Сара се разшириха. Без обувки беше толкова по-нисичка, по-уязвима. Джефри се извисяваше до нея, на един дъх разстояние, а донесената риза, пусната на леглото, лежеше забравена.
Всичките инстинкти й казваха да бяга — всички, освен два. На първо място, това беше нуждата от опиянението, желанието да изтрие за момент от съзнанието си всички мисли за смъртта и самотата. А после идваше и онази друга нужда, по-егоистична и женска, която я караше да копнее да почувства с тялото си този мъж отново. За осем години не беше забравила стегнатата му плът, топлината, неизбродимите полета на мъжествеността му. А устните му, тъй добре оформени и убедителни…
Тръсна глава под напора на сполетелите я отрезвяващи мисли, но той хвана нежно брадичката й. Когато се опита да каже нещо в знак на протест срещу онова, което знаеше, че ще последва, от устата й не излезе и звук. В явно неподчинение на волята й, пулсът й се ускори и разпрати нови потоци от пламтящо желание из тялото й. Това беше неизбежното, а тя бе съвършено безпомощна да му устои.
Устните му се задържаха за секунда върху нейните, сякаш да се запознаят отново, преди да ги докоснат леко. Когато ги разтвориха и вкусиха, тя усети заслепяваща вълна от желание. Това ли бе наистина утехата, която търсеше? Изведнъж събитията от деня загубиха остротата си. Нима това беше отпускането, което разходката с кола по крайбрежието трябваше да донесе?
— Сара — прошепна Джефри, поемайки си дъх. Обхвана с ръце лицето й, после ги плъзна под брадичката. — Прегърни ме, Сара. Имам нужда от теб точно сега.
Тя почувства припряната напрегнатост в гласа му, в тялото му. Докато се колебаеше, през паметта й като светкавица премина видението на дълги дни, прекарани в самота, и на още по-дълги, болезнени нощи. Колко отчаяно се мъчеше да го забрави, потапяйки се като обсебена в работата си… Но той се носеше като остатъчно видение в мислите й, докато тя реши да облекчи болката по друг начин. Но безуспешно. Тялото й реагираше на един-единствен мъж и само на него.
— Сара — прозвуча гласът му дрезгаво.
— Знам — въздъхна тя. Ако той се нуждаеше от нея, тя се нуждаеше от него не по-малко. Тъгата от изминалия ден може и да беше катализаторът, но пламъкът на страстта бе субстанцията, а нуждата на осем дълги години — движещата сила. Ръцете й разкъсаха прегръдката му и обхванаха раменете му в трескав порив. С тяло, плътно притиснато о неговото, тя долепи буза до топлината на врата му и вдиша мъжествения аромат, от който бе лишена толкова дълго.
Освободен от нейната реакция, Джефри я притисна към себе си, а ръцете му се свиха конвулсивно около нея. Сара почувства всяка жила в издълженото му, силно тяло. Когато той се отдръпна назад, тя тихо извика, протестирайки, но викът й се удави в дълбините на целувката му, както и болезнената въздишка, разкриваща окончателната й капитулация.
Ако някой от тях бе чувствал колебание, то си бе отишло. Оставаше само зашеметяващата нужда на двама души един от друг — двама души, които споделяха миналото си, тъгата и изпепеляващото ги привличане.
С нарастващото темпо на желанието си Джефри задълбочи целувката, сякаш искаше да я изпие цялата. Сара реагира бурно, сякаш желаеше да заличи всичко друго в полза на избухналия в нея екстаз.
Почувства как ръцете му се плъзгат по гърба й с нарастваща пламенност нагоре-надолу. Усети как подът изчезва под краката й, когато с устни, притиснати о нейните, Джефри я повдигна и нежно я положи на леглото. Когато застана полуприведен над нея, тя инстинктивно се сгуши в него.
Негови ли бяха ръцете, които погалиха шията й, които се спуснаха надолу и се прокраднаха под блузата, докосвайки фината дантела на бельото й? Нейните ръце ли разкопчаха трескаво няколкото останали копчета на ризата му и разпериха пръсти върху стегнатия му корем, проследявайки релефа на мускулите към гърдите му?
В тъмнината бе отприщен един взаимен ненаситен глад, който бе успокоен само временно от настървеното пътешествие на ръцете им, от пресеченото дишане и бездиханни стонове. Когато Джефри свали блузата от раменете й, тя направи същото с ризата му. Когато наведе глава и покри с изгарящи целувки шията й, тя зарови пръсти в гъстата му коса и го притисна още по-плътно към себе си. Когато той смъкна сутиена й и покри прелестната й кожа с устни, почувства, че ще експлодира от напрежение.
— Джефри — изстена, впила нокти в раменете му. Затвори очи и главата й се отпусна настрани. — М-м-м-м-м… — истинска агония. Търсещите му устни се спуснаха още по-надолу, докато ръката му се бореше с копчето на полата й отстрани.
Но търпението му беше нещо крехко. Когато копчето оказа съпротива, той го изостави и отново пое устните й във всепоглъщаща целувка. Възбудата му бе пълна. Прикована към леглото, Сара почувства как възбудата приижда на вълни от дълбините й.
После дъхът му опари ухото й, а гласът му бе дрезгав от стаеното напрежение.
— Съблечи се — прошепна и се извъртя, за да разкопчае колана си.
Не по-малко разгорещена, Сара се подчини незабавно. Дишаше на пресекулки, докато разкопчаваше полата си. Дошлият в отговор звук от ципа на панталоните му повиши с още няколко градуса напрежението й.
Една след друга, дрехите им падаха от леглото на пода, а телата им се извиваха, за да ги улеснят. Сара не сваляше очи от смътно осветената фигура на Джефри, а той — от нейните очи. Но сега не беше време за бавно вкусване с наслада от още по-зрелия с годините плод. Действителността бе техният враг. Нито Сара, нито Джефри желаеха да рискуват нейното нахлуване.
Най-накрая останали без дрехи, телата им се разкриха едно пред друго сред споделени стонове на удоволствие. Тя чувстваше как кожата й изгаря от неговото докосване, ръцете и устните му още повече разпалваха огъня.
Нарастването на страстта им беше експлозивно, затъмнявайки всичко друго, освен неизбежното блаженство. Тихи въздишки и дрезгави стонове допълваха шумоленето на чаршафите под извиващите се тела, но никой не промълви нито дума, която да разруши безумното заслепение на желанието им.
После, с ожесточеност, която отговаряше на нуждите и на двамата, Джефри претърколи Сара по гръб и се озова между бедрата й, намирайки я, влизайки в нея, докосвайки най-дълбинните ниши на женствеността й, потъвайки там. Тя го прегръщаше с изтерзана, крещяща нужда, движеше се с неговото темпо, инстинктивно се нагаждаше към неговия ритъм. Все по-твърди и потвърди, телата им се сливаха, издигаха се почти ожесточено към сияйния връх, после все по-високо, още веднъж, по-високо… Докато моментът експлодира ослепително, спазматично и бавно затрептя, сливайки се с реалността, която никой от двамата любовници не искаше.
Тя неохотно настъпваше, първо с постепенното успокояване на пулса, после с преместването на тежестта на Джефри до тялото на Сара. Тишината беше дълбока, тъмнината на нощта — всепоглъщаща. Малко по малко съзнанието за случилото се разкъса остатъчния воал на страстта.
Сара лежеше по гръб, схваната и неподвижна под увеличаващото се бреме на изумлението. Едва когато спазмите на разочарованието станаха непоносими, тя се претърколи настрани, далеч от издълженото мъжествено тяло на Джефри, и се сви на кълбо, плътно и сякаш в защита. Почти не усети кога той се раздвижи и събра дрехите си, след няколко мига разбра само, че е сама.
Сама. Ето как бе започнало всичко. Търсила бе изход от мислите за самотата, породени от погребението. Но това не беше всичко… И там се кореняха угризенията й. Тя го желаеше! Повече от всичко желаеше него!
Треперейки, придърпа завивките, само за да разбере, че тръпките, които разтърсваха тялото й, нямаха нищо общо със студа. Джефри беше като наркотик за тялото й преди осем години. Тогава се бе наложило да понесе рязката абстиненция и бе успяла. Какво я бе прихванало, та да му се отдаде сега, запита се изумено. Нима не беше научила урока си веднъж завинаги?
Поглеждайки в миналото, както беше правила стотици пъти, се зачуди дали именно силното физическо привличане не бе стояло зад женитбата им от самото начало. О, да, той не бе прибързвал тогава, през първите им дни в Колорадо, когато се бяха опознавали. Но от онази нощ… От онази нощ…
Колко нежен беше той тогава; и как ясно си го спомняше тя сега. Водеше я по нагорещената до червено пътека на страстта, запалвайки най-напред една част от тялото й, после друга, докато тя не бе извикала невинно, с молба да я обладае. Той не знаеше, че е девствена. Когато бе простенала от болка, той се бе вцепенил, сякаш не тя, а той бе този, чиято плът бе разкъсана. Последвалата нежност у него бе тъй пълна, та Сара бе сигурна, че двамата имат едно тяло и едно съзнание. А славният път, по който я бе повел, си заслужаваше всяка болка, изпитана в началото.
Мятайки се насам-натам в леглото, за да успокои треперенето си, предизвикано от нахлулите спомени, издърпа одеялото до брадичката и зарови глава във възглавницата. Но не беше толкова лесно да избяга от образа на Джефри. Дори тази вечер, в мрачината на нощта, нито за миг не бе забравила неговата идентичност. Щеше да звучи много глупаво, ако кажеше, че кой да е мъж би могъл да й помогне да заглуши скръбта си.
Страх. Това бе единственото, сломяващо я чувство, което я владееше, докато лежеше сама в леглото си. Най-накрая се бе предала в ръцете на Джефри; сега трябваше да се върне в Ню Йорк и да забрави за случилото се тази нощ. То нямаше място в живота й повече, отколкото самия Джефри. Но, вкусила от него наново, щеше ли да може да заживее постарому?
Нощта пълзеше агонизиращо, бавно, а стрелките на часовника лениво отмерваха часовете. Когато най-накрая Сара заспа, то бе само за да засънува полета на страстта си и да се събуди след минути, плувнала в студена пот и много самотна. Същата тъмнина, която бе послужила да заличи действителността, докато беше в прегръдките на Джефри, сега я обвиваше в своя пашкул от празнота. Едва когато сивата светлина на зората потече по стъклата на прозорците, Сара се осмели да потъне в дълбок, дълбок сън.
Минаваше девет, когато Джефри бавно, безшумно отвори вратата и я намери сгушена под завивките. Приближи се тихо към леглото, леко подпъхна под нея одеялото и съсредоточено загледа лицето й. Беше бледо, но изглеждаше така, сякаш си е починала добре. Докато той бе крачил нагоре-надолу из стаята си, тя бе спала. Но пък тези едва забележими, засъхнали вадички сълзи под очите…
Наведе глава и затвори очи, масажирайки разсеяно болезненото място около слепоочието. После я погледна отново, някак по-тъжно, и се свлече в стола до леглото й. Остана да бди край нея.
Тя беше тук. Трудно му бе да повярва, дори след случилото се миналата нощ. За какво бе всичко това, питаше се не за първи път. След всичко, което беше застанало помежду им, защо му се бе отдала по този начин?
Той се нуждаеше от нея. Както си седеше, отпуснат на стола, с лакът, подпрян на страничната облегалка, и юмрук на челюстта, той си призна, без уговорки и задръжки, че се нуждае от нея. Не беше успял да се напие до безчувственост. Защо не? Или да замине с колата в планините. Бог му е свидетел, че го беше правил в миналото, когато беше разстроен. Но той бе дошъл при нея. При нея… И, по дяволите, тя също го бе потърсила. Защо, защо? Предвид начина, по който се бе отнесъл с нея, тя щеше да има право, ако беше настояла да се прибере в Ню Йорк вчера. Но беше останала. Защо?
Беше се променила. Помисли си го отново. Дори от начина, по който реагираше на ласките му, личеше, че е друг човек. Можеше да отдаде дължимото на споделената и от двамата нужда от разтуха след преживяната трагедия, но имаше и нещо друго. У Сара нямаше нищо покорно. Не, това не беше точната дума. Никога не бе била покорна, не и в отрицателния смисъл на думата. Но в миналото той беше водещата фигура. Сега се запита дали с игривия си език и умели пръсти Сара не бе направлявала вещо и двамата. Беше успяла да прогони всяка мисъл от главата му, освен тази за собственото й присъствие… А после се бе отдръпнала.
С премрежен от учудване поглед, Джефри продължи да я гледа. Тя се бе отдръпнала. Имаше право на това. Но защо, след като бе стигнала дотук? Какво бе очаквала да последва, след като бе обвила тъй плътно ръце около врата му? Какво, по дяволите, бе искала?
Когато поглади страните си, наболата брада боцна ръката му. Погледна старите джинси и пуловер, които беше навлякъл, прокара пръсти през косата си и отпусна глава на облегалката на стола, но под полуспуснатите клепачи очите му не изпускаха от поглед лицето на Сара. Неговото собствено изражение бе мрачно, в унисон с мислите му.
Тя се беше върнала. Може би щеше да бъде по-добре, ако не го бе сторила. Защото нейното завръщане бе вдъхновило един план, който не му позволи да мигне през цялата нощ. Отново и отново го отхвърляше, а той отново и отново се промъкваше в съзнанието му. Сара никога нямаше да се съгласи. Или пък щеше?… Ако бизнесът й означаваше толкова много за нея, може би никога нямаше да приеме. От друга страна, ако той направеше примамката неустоима…
Сара се размърда леко и сънливо потърка буза о възглавницата. Протегна се, изпъвайки дългата си, гола ръка към таблата на леглото, отвори едното си око и замръзна.
— Джефри — ахна тя. Разсъни се на мига. Докато се поизправяше, за да се облегне, сграбчи одеялото, осъзнавайки голотата си. В очите й се четеше някакво мрачно предчувствие.
— Успокой се — рече тихо Джефри. — Няма да ти сторя нищо лошо.
— Откога седиш тук?
— От половин час… Може и повече — сви рамене той. Тя се вгледа в него по-съсредоточено и се почуди къде ли бе прекарал остатъка от нощта. С разрешена коса и хлътнали, мрачни очи, Джефри изглеждаше така, сякаш изобщо не бе спал.
— Какво искаш?
Ако се бе надявал да повтори изпълнението от предишната нощ, то Сара не желаеше да има нищо общо с това. Ако преднамерено бе седнал край леглото й с изтерзан и самотен вид и, по дяволите, толкова мъжествен… Очакваше го изненада.
Той дълго поседя така, без да каже нищо. За негова изненада, от момента, в който се бе измъкнал от леглото й снощи, сега се чувстваше най-добре. Макар и изпълнена с подозрение, присъствието й беше една утеха.
Най-сетне, поемайки дълбоко въздух, Джефри се поизправи и каза:
— Искам да поговорим, Сара.
— Ако е за снощи…
— Какво за снощи?
Тя усети как губи самообладание.
— Това… Това не трябваше да се случва.
— Защо не? И двамата изпитвахме нужда.
— Знам. Но аз… Предполагам… Това, което се опитвам да ти кажа е, че няма да се повтори. Обикновено не постъпвам… така.
Той се поусмихна.
— Искаш да кажеш, че невинаги лягаш с най-близко стоящия мъж, когато си разстроена?
— Донякъде — Сара пренебрегна подигравката и рече тихо, но убедено: — Освен това исках да кажа, че нямах това предвид, когато долетях от Ню Йорк.
Цялата шеговитост изчезна от устните му.
— Това ми е известно, Сара. Но не смятам, че трябва да се измъчваш — каза. Спомни си за следите от сълзи по бузите й и си представи разкаянието, което бе изпитала. — Случи се. И това е всичко. Не съм дошъл тук, за да обсъждам дали е било правилно, или не.
— Защо тогава си дошъл? — прошепна тя. Окончателно разбудена от готовите думи, с които беше отхвърлил страстта им, почувства се необяснимо наранена и наистина разголена. — Какво искаше да обсъдим?
Джефри се намръщи и внезапно се почувства неловко. Бе прекарал ранните часове на деня в търсене на най-подходящите думи. А сега те му убягваха. Надигна се от стола и пристъпи към прозореца. Няколко секунди постоя с гръб към Сара, като се опитваше да прецени как най-добре да повдигне въпроса. Отново беше катапултиран насред затрудненото си положение и тежестта на бремето му го смазваше.
— Джеф?
Той се обърна.
— Искам да ти покажа, ъ-ъ, нещо — каза.
Не го беше планирал така, но можеше да излезе нещо. Определено щеше да бъде по-лесно, отколкото да се впусне в предълги обяснения. Направи крачка към леглото и протегна ръка.
— Ще дойдеш ли с мен за малко?
— Сега? Веднага ли?
— Да.
Така бе стиснала краищата на одеялото, че не можеше да отметне с ръка падналите върху страните й рошави кичури коса.
— Но аз не съм облечена!
Джери се намръщи, а после порови под измачканата кувертюра, която снощи тъй набързо бе махната от леглото. Вдигна ръка, а в нея стискаше бялата риза, която бе донесъл в стаята миналата вечер.
— Ето. Това би трябвало да свърши работа.
Сара далеч не беше убедена.
— Не мога да облека само… само това.
— Отиваме просто до другата страна на къщата.
— Какво?!
— Моля те, Сара. Само облечи ризата.
Тя нямаше никаква представа какво си е наумил; просто знаеше от опит, че когато решеше нещо, беше неумолим. А и когато я гледаше по този начин…
— Ще ми дадеш ли една минута? — попита с по-спокоен тон.
Той кимна, подаде й ризата, наблюдавайки я как посегна към нея.
— Ще те чакам в салона — каза.
След като чу вратата да се затваря след него, Сара стана от леглото, насочи се към банята и докато правеше тоалета си, се зачуди какво ли иска да й покаже Джефри. В почуда облече ризата, която за щастие покриваше по-голямата част от бедрата й, погрижи се да я закопчее плътно и се присъедини към домакина си.
Нямаше и представа колко привлекателна изглежда с дългата си руса коса, падаща свободно по гърба й, с чистата бяла риза с навити ръкави и със стройните си, дълги крака, които се подаваха отдолу. Бе олицетворение на чистата, семпла невинност.
— Джефри?
Едва не се отдръпна, когато видя изражението му, но той бързо си спомни за целта си.
— Да не ти е студено? — попита, отправяйки се с бърза крачка към стълбището.
— Нищо ми няма. Но се чувствам малко глупаво. Надявам се само, че знаеш какво правиш.
— Знам — промърмори той, но сериозно се съмняваше. Нима наистина очакваше от нея да го разбере? — Отиваме за малко до западното крило.
— Западното крило? Когато живеех тук, единствено леля ти и чичо ти го използваха. Къде са те сега?
— Преместиха се на юг. Сан Диего.
— Аха.
Когато стигнаха до централното стълбище, завиха наляво, прекосявайки вестибюла, който се разклоняваше към семейните спални — където би трябвало да бъде стаята на Джеф, където беше и тяхната стая, докато бяха семейство — и преминаха през салона в западното крило.
Докато вървяха, Сара почувства тръпка на злорадо удоволствие. Само да можеше Сесилия Паркър да я види сега! Иронията на нейното облекло — или степен на разсъблеченост — не си оставаше само за нея. С помощта на най-изтънчените дизайнерски похвати от гардероба й в Ню Йорк, дългата бяла риза на Джефри беше едно пакостливо отклонение от протокола. Преди осем години обаче нещата бяха по-различни. Тогава Сара не би се осмелила…
— Ето тук — промърмори тихо Джефри, като кимна по посока на единствената отворена врата от общо четирите наоколо. Без да спре, той влезе в стаята. Сара го последва по-внимателно, а като влезе, почувства, че предпазливостта й бе оправдана. Защото, ако беше предполагала, че няма да срещне никого, жестоко се лъжеше.
Озова се в една просторна всекидневна, но не това бе изненадата. Знаеше, че западното крило се състои от малки апартаменти, идеални за лели и чичовци, както и за други роднини, които идваха на гости и оставаха завинаги. Изненадата беше свитата на един стол жена, която четеше сутрешния вестник. Когато Джефри се появи, тя бързо понечи да се изправи, но протегнатата му ръка я възпря.
— Не, Карин, не ставай. Ние само ще влезем вътре за минутка. Станала ли е?
Жената беше млада, може би година-две по-млада от Сара, тъмнокоса и привлекателна. Беше облечена семпло, с пуловер и панталони, и беше или срамежлива по природа, или просто сащисана от нетрадиционното облекло на Сара. Изчерви се, когато отговори.
— Не съм сигурна. Тъкмо я внесох вътре.
„Внесох вътре“?… Сара смръщи чело, забравила за своето смущение пред лицето на тази загадка. Когато Джефри изчезна през полуотворената врата в онова, което, доколкото й бе известно, беше спалня, тя погледна въпросително жената, която беше нарекъл Карин. Но младата жена бързо избегна погледа й, като я остави без избор, освен да последва Джефри.
Приближи се колебливо до вратата, застана на прага с ръка на дръжката и после замръзна на място при вида на гледката пред очите си. Джефри стоеше в дъното на стаята с гръб към нея. Сара затаи дъх, а после, когато той се наведе над едно детско креватче, ахна.
Легълце. Бебе. Неговото бебе? Гледаше го неразбиращо, докато той раздвижи ръката си в нежно, кръгово движение, изправи се и бавно се обърна. Сърцето й заби лудо от притеснение, когато той й направи знак да се приближи.
Тя не искаше. Имаше много причини, но те бяха предшествани от странно предчувствие и тя не искаше да види какво лежи в легълцето. Но пристъпи, тихо, разтреперано, едно привидение в бяло с разширени очи и бледност, която подхождаше на ризата й. Когато най-накрая застана до Джефри, погледна първо него, а едва после се осмели да надникне в креватчето.
Вътре по гръб лежеше малко дете, с палец в уста, с широко ококорени очи, залепени за тези на Джеф. Светлорозовото гащеризонче подхождаше до съвършенство на бледорозовите бузки — едно малко момиченце, от чудната сламеноруса главичка до миниатюрните пръстчета на босите крачета.
Сара безпомощно затаи дъх, но задиша още по-учестено, когато погледът на бебето се спусна надолу и срещна нейния над малкото като копче носле и хлабаво сплетените пръстчета. Сиво сините очи на детето не трепнаха, макар че ръчичката му потрепери от учестеното смукане.
Сара не можеше да откъсне поглед от бебето. Лицето й беше познато — толкова познато. Нима беше заради универсалността на детството? Но детето изглеждаше почти на годинка. Чертите й би трябвало да носят известна прилика с тези на родителите. Джефри… Това неговите очи ли бяха, неговите бузи, брадичка?
Докато Сара го гледаше с трескаво очарование, бебето се търкулна настрани, изправи се на коленца и протегна мъничките си ръчички към Джефри, като през цялото време гледаше Сара уплашено. Джефри я вдигна свойски като родител и я настани удобно в ръцете си, едната под подплатеното с пеленка дупенце, а другата около гръбчето под мишницата й. Не се чувстваше неудобно, нито несигурно с нея. Очевидно познаваше това дете добре и то — него.
— Коя е тя? — попита Сара, когато вече не издържаше на напрежението. Детето щастливо се беше сгушило в Джефри, с ухо до гърдите му, усърдно засмукало палец. Само ако двамата с Джефри бяха намерили такава една простичка утеха в тъгата си, помисли си Сара.
После очите й се разшириха; сърцето й подскочи. Загледа се по-отблизо в детето, протегна страхливо ръка да докосне меката, златиста косица… Изглеждаше толкова познато. Един двоен образ се проектира в съзнанието й и създаде малкото личице пред нея.
— Боже мой — прошепна Сара, изпълнена със страх по съвсем друг повод. — О, Господи…
Потресена, обърна очи към Джефри за потвърждение. Тъгата в очите му й казваше всичко. Гушкайки бебето по-плътно до себе си, той сведе глава да целуне уханното й челце, а после нежно я полюля.
— Сара, това е Елизабет. Елизабет Оуенс.
— О, не… — Сара беззвучно помръдна устни, задавена от емоции. Алекс и Даян бяха оставили дете! Картината на трагедията се допълни. Едно дете — сега сираче. Толкова мъничко, безпомощно, съвсем зависимо и самичко. — О, Джеф! — този път успя да възкликне с шепот. — Нямах представа!
— Нямаше как да знаеш.
— Колко е голяма?
— Почти на единайсет месеца.
— А родителите й са… — почувства как очите й се пълнят със сълзи и не можа да довърши изречението.
Джефри кимна сериозно.
— Точно така.
— Господи! — прошепна отново Сара и протегна ръка да погали главицата на детето. — Толкова е мъничка… Толкова красива… Виждам Алекс в очите й. Всичко друго е на Даян — усмихна се срамежливо на детето. — Елизабет. Толкова голямо име за такова малко момиченце.
— Казваха й Лизи. Обожаваха я.
Гласът му потрепери. Зарови глава в детската косица.
Сара постави нежно ръка на рамото му, едва сега разбирайки в пълна степен скръбта му. — Съжалявам, Джеф. Толкова съжалявам. Тя… Има ли си някого?
С дълга, уморена въздишка, той вдигна глава и я изгледа сериозно.
— Има мен. Ето за какво трябва да поговоря с теб.
Озадачена, Сара смръщи вежди. Но бебето избра тъкмо този момент да зарови главичка в гърдите на Джефри с тихо изскимтяване.
— Уморена е — каза загрижено. — Обикновено по това време е вече заспала. — Повдигна я, така че малкото личице се изравни с неговото. — Спи сладко, скъпото ми — целуна я по бузата. — Ще дойда пак по-късно.
После със същата отработена вещина остави детето в креватчето, този път по корем, като нежно разтри гръбчето му няколко секунди, преди да хване Сара за лакътя и да я поведе навън.
Зашеметена от видяното, Сара не можа да каже нито дума по пътя обратно към стаята й. Не беше прочела нищо за дете, но пък през годините не срещаше никаква информация за Алекс и Даян, освен по някоя снимка в обществото, неизбежно в компанията на Джефри. Дори не можеше да си спомни вчера свещеникът да е споменал нещо, свързано с детето. Но пък самата тя беше толкова сломена и объркана, че лесно би могла да пропусне нещо.
Елизабет. Горката малка Елизабет. Мисълта за трагичните обстоятелства, които я заобикаляха, накара Сара да почувства ледени тръпки по гърба си, от които се помъчи да се спаси, като се мушна отново в леглото, веднага щом се върна в стаята си. Джефри зае мястото си до прозореца с ръце в задните джобове на джинсите си. Сега изглеждаше едва ли не още по-напрегнат от преди.
— Съжалявам, Джеф.
Сара отново промълви тихи съчувствени думи, но те не й достигаха. Имаше толкова много въпроси, които искаше да зададе. Но ги потисна в себе си, придърпвайки колене към гърдите си и опирайки глава на тях.
„Тя си има мен“, беше казал Джефри. Думите му отекнаха в съзнанието на Сара. Искрената му обич към детето беше очевидна. Дори във водовъртежа на собствените си чувства, когато бе разбрала за детето, Сара не бе пропуснала да забележи нежността в очите му, когато бе вдигнал малката, милото обещание, докато я слагаше обратно в леглото, че ще дойде да я види по-късно.
Той би бил прекрасен баща. Бе видяла това сега. Нима бе важало за него през цялото време, или изминалите осем години го бяха направили по-зрял? През краткия период на женитбата им той беше постоянно зает. Дори отвъд нестабилността на връзката им й беше трудно да си го представи като нещо повече от вечно липсващия вкъщи баща. Но вчера той твърдеше, че е искал деца. Нима е била просто прекалено млада, за да го разбере?
А ето я и тази огромна, празна къща, създадена по право да кънти от смеха и гласовете на многобройно семейство, помисли си Сара, притворила очи, заслушана в тишината. Джефри имаше нужда от това. Бе го видяла. Той беше сам, тъжен. На свой ред сърцето й я заболя за него.
Вдигна очи, когато той бавно се обърна. Погледът, който срещна нейния, беше неразгадаем.
— Искам да я осиновя, Сара.
Очите й се разшириха.
— Да я осиновиш? — прошепна тя.
— Да бъде моя. Искам да я отгледам като член на фамилията Паркър, с всички привилегии, които това име може да й донесе.
— Но, Джеф… Ами — искам да кажа, няма ли някой роднина, който да настоява…
Изражението му стана по-твърдо.
— Ти ги видя на погребението. — Не беше ги видяла. Беше заета с това да го търси с очи. — Те са по-възрастни. Средствата им са много по-ограничени.
— Парите не са всичко — напомни му тихо Сара. — Родителите ми нямаха нищо и все пак…
— Нямах това предвид — стреснато я прекъсна той. — Става въпрос за едно законово положение. — Когато искаше да защити някаква теза, винаги бързаше да изложи аргументите си. — Нито Алекс, нито Даян произхождаха от богати семейства. Когато се запознахме в колежа, Алекс получаваше пълна стипендия. Парите, които спечели в бизнеса, бяха първите в семейството.
Това обясняваше до голяма степен слабостта, която Алекс и Даян бяха имали към Сара.
— Но… — понечи да каже нещо тя.
— Всички лели и чичовци на Лизи са възрастни. Повечето от братовчедите й скоро ще бъдат на години за колеж. И ако това не е голяма отговорност… А изведнъж да поемеш грижите за едно малко дете отново… — гласът му звучеше уверено, влагайки нещо повече от смисъл в думите му. — Аз мога да се справя. Искам да се заема.
— Но те не искат ли? Имам предвид, няма ли да си навлечеш неприятности? Можеш ли просто така да претендираш за нея? Ами завещанието?
Джефри погледна разочаровано към тавана и сложи ръце на хълбоците си.
— Завещание? Хм. Алекс никога не си е правил труда. Може би заради чувството си за безсмъртие… Не зная. Един човек, който току-що е навършил трийсет и осем, не очаква двамата с жена му да си отидат ей така!
Сега бе ред на Сара да подскочи стреснато.
— Каква ирония, той самият беше адвокат — промълви тъжно.
— Адвокат и моята дясна ръка в офиса. През годините беше се замогнал, да не говорим за значителното количество акции, което беше придобил. Лизи има добро състояние.
— И тъкмо заради това някой от роднините й може да ти създаде неприятности — изтъкна меко Сара, доколкото можа. — Ако има фонд, който да задоволява основните й нужди, това не елиминира ли проблема за финансите?
Джефри я изгледа остро.
— Аз знам какво биха искали Алекс и Даян за детето си, а не някой роднина, който въобще не я познава. Аз присъствах в нощта, когато се роди; редувах се да я държа, когато имаше колики; помагах да разтриват бренди по венците й, когато й никнеха зъбите — потупа се по гърдите с патос. — Аз съм този, който я обича, по дяволите! Проблеми? О, да, сигурен съм, че когато излязат от шока, някой ще осъзнае, че малката струва цяло състояние. Но аз съм единственият, който иска нея! И съм готов да се боря!
Сара не се усъмни в думите му нито за минута. Ако стоманената сивота на очите му не я бе убедила, строгата гънка на устните или стиснатите челюсти щяха да сторят това. Ала се запита дали емоционалната привързаност към детето не го кара да се чувства по този начин. Той обичаше момиченцето. Може би просто се страхуваше да не я загуби.
— Мислиш ли, че някой роднина ще се опита да получи попечителство върху Лизи само заради парите?
— Ами! — махна с ръка Джефри. — Не знам, Сара. Не искам да мисля най-лошото за тях и няма да го правя — при условие, че не се стигне до съд. Те, изглежда, приеха, че сега аз се грижа за нея.
— И тя е тук, откакто…
— Да. Доведох я веднага след катастрофата.
— И вчера, когато изчезна, отиде при нея да я видиш? — не беше сигурна защо я бе оставил толкова задълго в библиотеката; просто бе предположила, че е зает с някакви дела, свързани с погребението. Сега разбираше.
— Да. Исках да прекарам малко време с нея. Джефри наведе поглед и направи гримаса при мисълта за цялата тази несправедливост.
— Направо ми се къса сърцето, като си помисля — едно дете като нея, внезапно лишено от родителите си. Може и да не разбира какво става, но усеща, че нещо не е наред. Толкова е тиха напоследък, сякаш знае, че трябва да се държи прилично. Сигурен съм, че Алекс и Даян й липсват. Никога не я оставяха сама, освен от време на време за по някоя вечер, прекарана навън. — Отново вдигна очи и каза разпалено: — Алекс ми е като брат. Лизи е част от моето семейство. Искам я тук.
Сара видя още нещо, издържайки цялата сила на погледа му: Алекс наистина беше като брат за Джефри. Да има Лизи до себе си, бе за него като компенсация за загубата.
Но сигурно имаше и други, за които загубата щеше да бъде също толкова тежка.
— Нито едно от семействата ли не попита за детето?
— О, да. Това беше един от първите им въпроси.
— Ти какво им каза?
— Че засега ще задържа Лизи при себе си.
— И те не протестираха?
Краткият му смях бе лишен от всякакво чувство за хумор.
— Напротив, отдъхнаха си. Както ти казах, от доста време никой от тях не се е занимавал с ревящи бебета.
— Тя е толкова миличка! — възкликна спонтанно Сара. — Не мога да си я представя да реве.
Когато погледът на Джефри омекна, стрелата на ревността прониза Сара.
— О, и тя преминава през разни периоди — рече Джефри. — Имай ми вяра.
Сара задържа погледа му за минута, преди да отвърне очи и задълбочено да започне да изучава гънките на чаршафа. Той наистина обичаше детето. Тази нежна искрица в очите му не можеше да бъде сбъркана. Толкова често я беше виждала в ранните дни на брака им. Но онези дни бяха безвъзвратно отминали… Въпреки случилото се снощи.
За да пресече нахлуването тъкмо на такива мисли, Сара се застави да съсредоточи вниманието си върху казаното от Джефри.
— Не зная — каза тихо тя и погледна към него колебливо. — Мога да те разбера и съм съгласна с това, което възнамеряваш да направиш. — Малката Лизи я бе трогнала дълбоко. Даже ако оставеше настрана въпроса за родителите й, Сара можеше да разбере защо Джефри бе тъй захласнат по нея. — Но… Просто не знам, Джеф. Ако се стигне до съд за попечителство, ще бъде трудно. В последните години може да сме постигнали много, но все още е трудно за сам мъж да осинови дете.
Едва бе изрекла тези думи и някакви странни тръпки полазиха по гърба й. Защо изведнъж й се струваше, че в мозайката липсваше едно парченце, за да бъде картината пълна? Нима във въздуха витаеше нещо неуловимо, въплъщение на интуицията й, може би? Или беше заради тази странна бдителност, която витаеше около Джефри?
Потрепери, несигурна, а гласът й бе едва чут шепот.
— Защо ми казваш всичко това? — попита накрая. Положително имаше някаква причина, заради която той обсъждаше личните си планове с жената, която някога бе излязла от живота му, която, всъщност, се канеше да го направи отново днес. — Защо, Джеф?
Той се приближи до леглото, като не сваляше очи от нейните. С всяка крачка предчувствието, което си играеше с пулса й, ставаше все по-силно. Когато най-накрая спря, Джефри изправи гръб.
— Искам да се омъжиш за мен, Сара.
Сара се задави от набързо поетата глътка въздух. После, с ръка на гърдите, го погледна невярващо.
— Ти се шегуваш.
Той бавно поклати глава.
— Не. Напълно сериозен съм. Искам да се омъжиш за мен.
— Отново?
— Отново.
Този път тя тръсна глава, а русите й къдри се разпиляха по гърба. Но докато нейното равновесие бе напълно разрушено, Джефри оставаше самото въплъщение на самообладанието. А за Сара това бе доста разколебаващо.
— И за какво ти е притрябвало такова нещо? — прошепна с подрезгавял глас тя.
— Защото искам да осиновя Лизи. А наличието на съпруга — майка на Лизи — би го направило много по-лесно.
— Защото искаш да осиновиш Лизи — слисано повтори думите му тя, а челюстта й увисна, преди да я затвори рязко. Да го вземат дяволите, кипеше кръвта й, доста направо го каза! Никакви преструвки и залъгалки. Искаше да се ожени за нея, за да може да осинови Лизи. Каква пълна липса на романтика; всъщност, това бе обида за женската й гордост. Коя жена със здрав разум би приела такова коравосърдечно предложение?
— Е, Сара? — тънкият слой на външното му спокойствие не издържаше вече пред нейното ужасено изражение. — Ще се омъжиш ли за мен?
— Не! И не мога да повярвам, че изобщо ме питаш, Джеф! Веднъж се опарихме доста жестоко. Би било лудост да опитваме отново.
— Не те моля за обикновена женитба. Всичко, което искам, е един привиден брак. Колко трудно мислиш, че може да бъде това?
Сякаш бе сипал сол в раната й. Не можа да се сдържи да не трепне под удара.
— Би могло да бъде много трудно, като се има предвид, че живея в Ню Йорк.
— Това може да се промени.
Кафявите й очи проблеснаха като разтопен метал.
— Чакай малко! Имам свой живот и работа там! Не мога просто така да се местя из страната.
— Успя да дойдеш съвсем лесно за погребението.
— Това трябваше да бъде за един ден! — възкликна възмутено Сара, а после изведнъж стана подозрителна. — И кога изобщо те споходи тази блестяща идея? Само не ми казвай, че сцената с прелъстяването от снощи е била част от плана.
Чувствайки почти органическо присвиване в стомаха, се облегна на таблата на леглото. Когато, за нейно огорчение, Джефри се осмели да седне на леглото, тя се залепи с изправен гръб за лакираното в бяло дърво.
— Не, Сара. Това не беше просто сцена от един режисиран спектакъл. Случилото се миналата вечер беше нещо много лично, само между теб и мен. Не бяха включени никакви странични мотиви.
— Но ти хрумна снощи, нали? Тази сутрин забелязах нещо странно в очите ти…
Почувствал някакъв страх у нея, Джефри рече по-меко:
— След като си тръгнах, прекарах остатъка от нощта в размисъл. Не знам точно кога ме споходи тази мисъл, но смятам, че е добра.
— За теб може би! Но не и за мен. И определено не за Лизи.
— А защо не?
— Тя има нужда от майка, за Бога! Аз съм заета целодневно с работата си, а и разбирам от майчинство точно толкова, колкото…
— Колкото която и да е майка, която гледа първото си дете. Няма да те моля да вършиш нищо, Сара. С голяма готовност се наемам да бъда край Лизи, когато се нуждае от мен, а ще наема и сестра — Карин или някой друг — който да се грижи за нея през останалото време.
— Това е жестоко. На нея й трябва майка.
— Знам това, дяволите да го вземат! — избухна раздразнено той и се поизправи, подпрян на свитите си юмруци. — Но Лизи току-що изгуби своята и аз се опитвам да й осигуря една приемлива на първо време алтернатива. Искам да я осиновя и да го сторя веднага. Колкото повече расте, толкова по-голяма е вероятността да преживее някакво сътресение. Децата на три-четири години могат да бъдат много проницателни. Искам да уредя нещата сега!
Сара прехапа устни, чувствайки се не толкова шокирана, колкото объркана. Колкото и невъобразимо да беше предложението на Джефри за женитба, причината за него заслужаваше някакво внимание.
— Защо аз? — изстена. — Защо аз? Ти сигурно можеш да намериш някоя друга жена, която би се съгласила да…
— Не ми трябва друга жена! — избухна шумно той, а после понижи глас, за да прикрие изблика на чувства. — Това, което искам — добави, подбирайки думите си внимателно, — е нещата да се развият благоприятно с оглед осиновяването на Лизи.
— Но защо аз?
— Защото се познаваме. Защото сме преживели това преди и нямаме никакви заблуди и илюзии. Защото ти си тук сега, а не би била, ако нямаше никакви чувства към Алекс и Даян — сивият му поглед стана остър и проницателен. — Толкова ли много искам — един привиден брак, от уважение към това, което Алекс и Даян биха желали?