Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (4)

Четвърта глава

Ако беше спала малко повече Меган сигурно щеше да успее да си измисли причина, за да избегне отива него до обекта. Но беше изморена от безкрайната, изпълнена с кошмари нощ, а и бе станала рано, за да заведе Кевин на урок по плуване. Когато баща й я помоли да отиде до „Златния бряг“, за да вземе някои от архитектурните скици, които той искаше да отнесе в Сакраменто, тя само го погледна смутено.

— Нали ще имаш време? — прие той мълчанието й за колебание. — Кевин ще се върне от плуване след няколко часа, а речта, която си ми написала е чудесна и няма нужда от поправки. Аз ще закарам Мартин до летището, тъй като и без това ще минавам оттам на път за Лос Анжелос.

Той стриктно отстояваше принципите си. Работеше, без да жали сили. Затова Меган го обичаше и уважаваше… Така, както някога бе обичала и уважавала един друг мъж, който работеше много. Тогава тя наивно вярваше, че тази сериозност и честност в работата му се разпростира и върху личния му живот. Онази малка наивничка можеше да повярва на всичко.

— Меган? Чуваш ли ме?

— Разбира се, татко — отвърна тя автоматично.

— Добре. Казах на Франк, че ще прескочиш тази сутрин. Ще ти отнеме минути. А после можеш да си починеш — продължи той със странно искрящ поглед. — Може би ще срещнеш Дев Крос…

Меган леко пребледня. Баща й като че ли не искаше да изостави идеята, която му бе дошла вчера.

— Може би — каза тя малко сърдито, — но няма значение. Аз почти не го познавам.

— Знам — отвърна Харлан, като я погледна топло, с бащинска загриженост. — Не се дръж с него по онзи царствено отблъскващ начин, който прилагаш към всички мъже.

— Нима се държа по този начин!

— Меган, Меган! Станало ти е като втора природа. Ти дори не го съзнаваш. Винаги, когато някой мъж се опита да се приближи до теб, ти го отблъскваш с ледено безразличие.

— Може би така ми харесва — отвърна тя остро.

— Знам, че ти харесва. Моята сладка мила палавница се е превърнала във високомерна принцеса с очи като ледени игли.

— Мислех, че ти харесва, да съм такава.

— Да, ти си великолепна млада дама. Сътрудник от най-висока класа, който умно отстранява надутите безделници, с които ми се случва да имам работа. Правиш го толкова перфектно, че те дори не успяват да разберат как е станало. Ти си точно онова, което мечтаех да станеш. — Той внимателна взе ръката й между дланите си. — Но за моя изненада установявам, че ми липсва онова рошаво малко дяволче, което търсеше вълнения зад всеки ъгъл и всеки ден очакваше да се случи нещо.

Меган примигна развълнувана.

— Понякога — въздъхна тя — на мен то също ми липсва.

— Тогава опитай се да го намериш отново, детето ми. Струва ми се, че ако успееш, ще се чувстваш чудесно.

Тези думи отекваха в главата й докато караше откритата си кола по прашния път към строителната площадка. Колата беше подарък от баща й, когато го преизбраха в Сената миналата година. Беше й я подарил с целувка и полусериозно обяснение за необходимостта от покупки за поддържане на икономическото развитие на страната. Тогава изборът на малката жълта спортна кола й се бе сторил странен, тъй като не отговаряше на образа, който си беше създала с труд през последните години. Сега мислеше дали с този подарък баща й не се беше опитал да й намекне онова, което днес най-после й каза.

— Съжалявам, татко — прошепна тя докато паркираше, — но онова момиче е изгубено завинаги…

Знаеше, че това е истината. Нищо не би могло да я накара да потъне отново в бездната от чувства… Поне до онази вечер, когато бе видяла стоящия пред нея Дев.

Дев! Тя спря колата си, загледана в очукания джип, паркиран до мерцедеса на Франк Мейсън. Значи е тук!

„Разбира се — помисли си горчиво. — Все така ми върви!“

После веждите й се повдигнаха, при мисълта, която премина през ума й. Нали работите на „Крос Кънсалтинг“ вървяха добре? Тогава защо той не си бе купил нова кола? Този джип трябва да е поне десетгодишен, със стотици хиляди навъртени километра. Той й бе разказвал какви далечни разстояния преминава, за да си свърши работата. Бе същият джип, с който се бе возила няколко пъти — спомняше си го добре, спрял на паркинга пред университета…

„О, признай си — настоя тя пред себе си, — запомнила си всеки сантиметър от тази кола. Ти можеше да я различиш сред множество черни джипове, точно както можеше да познаеш Дев сред тълпата в секундата, в която погледнеш.“

„Може би той не е там. Може би, помисли си тя с растяща надежда той и Франк са някъде по обекта. Може би… Стига!“ Тя изправи гръб и се подчини на собствената си заповед. Освен за всичките безсънни нощи, той бе виновен и за снощните кошмари. „Не позволявай да ти провали деня! Влез, вземи скиците и тръгвай обратно! Толкова е просто.“

Водена от това решение, тя тръгна с твърда стъпка към белия фургон, използван за канцелария. Вратата беше открехната и до нея достигнаха думи, изречени с висок тон. Тя се спря.

— По дяволите, Дев, това забавяне ми струва цяло състояние!

— Знам. Но това е единствения начин да се направи безопасно.

— Не може да бъде!

— Съжалявам, Франк, но ти сам видя последните изследвания на почвата. Тя не е нито устойчива, нито плътна. Това тук е натрупване на ерозирал гранит — продължи той, заглушен от шумолене на хартия, — а пък под него има пясъчен слой. Затова се налага да се укрепи целия район.

— Но това ще отнеме седмици!

Дев каза нещо, което тя не успя да чуе, а после отново зашумяха разлиствани чертежи. Когато той заговори отново, със спокоен, но твърд глас, думите се чуваха ясно.

— Може и да не се наложи. Ако започнеш да извозваш пръстта оттук и докараш материалите за уплътняване, докато сместа затяга, ще можеш да извозваш пръстта от… ето тук… Така че даже ще можеш да изсипваш сместа направо откъм магистралата, без да е нужен допълнителен…

— Ти пак не ме разбра! Не ти ли е ясно, че всеки проклет ден ми струва цяло състояние!

— Но ти трябва да си го предвидил! — гласът на Дев звучеше учудено. — Знаеш, че почвата по целия западен бряг е такава.

— Да, но не очаквах, че целият терен ще е такъв! А ти сигурно ще кажеш, че уплътняването трябва да бъде деветдесет и осем процентно, нали?

— Не го казвам аз — отвърна Дев, — такива са нормативите.

Мейсън изруга грубо, а Меган едва успя да се отдръпне, когато тежките му, ядосани стъпки се насочиха към вратата. Огромният мъж едва й се усмихна и отмина.

— Чертежите са на бюрото — подхвърли той и изчезна.

Меган беше изненадана. Въпреки яда си, Франк Мейсън бе достатъчно хитър, за да не обижда баща й или нея. И въпреки, че го считаше за груб и арогантен, той винаги беше внимателен към нея. Но сега явно нещата му не вървяха.

Тя разбра, че без да иска се възхищава на начина, по който Дев отстоява мнението си пред грубия, автократичен мъж. Той бе спокоен, настойчив и неотстъпчив пред претенциите му. Тя никога не се беше съмнявала в прецизността в работата му.

Тя се стегна и изкачи останалите стъпала. Сега беше по-подходящо облечена. Макар че бледосинята й блуза бе копринена, а панталоните от фин ленен плат, беше си обула еспадрили. Тя изкачи безшумно металните стъпала. Вратата все още беше отворена. Въпреки яда си Франк не бе я затръшнал. Тя спря на последното стъпало, за да събере кураж.

Дев седеше на висок стол пред чертожната дъска в ъгъла на стаята. Ръкавите на синята му риза бяха запретнати и откриваха силните му мускули, преминаващи в здрави китки. Беше скрил лицето си в ръце и всяка линия на тялото му излъчваше огромна умора. Косата му беше разрошена и Меган си спомни за онзи ден, в който той бе дошъл в кафенето, разкъсван от душевна борба. Сега знаеше, че тогава той е искал да се отдръпне от нея. Знаеше също, че е бил на края на силите си. Знаеше го със сигурност. Още тогава… Но тя твърде дълго бе носила мъката си и не желаеше да му съчувства.

Вероятно докато се бореше с чувствата си, беше издала някакъв звук, защото той повдигна глава.

Умората, която беше толкова очебийна, изчезна. Той я погледна и тя почувства лека тръпка.

— Мег!

— Меган — поправи го тя автоматично, борейки се с трепналото в нея удоволствие, появило се при срещата на погледите им.

— Извинявай — каза официално той. — Все забравям.

— Защото винаги паметта ти е била селективна — отвърна тя.

Той пребледня и в очите му изплува такава мъка, каквато не бе виждала преди.

— Добре — тихо пророни той. — Разбирам те. Глупаво беше от моя страна да си помисля, че… — Той погледна настрани към чертежите върху бюрото. — Имаш пълно право да ме мразиш.

За свое учудване, Меган се опита да отрече думите, които самата тя толкова често бе повтаряла.

— Не… — почти безгласно пророни тя, но Дев я чу и рязко изправи глава. — Аз… се опитах. Исках да те намразя. Но не можах. Нямах тази сила. Изпитвах само болка.

— Защото аз бях отнел силата ти — горчиво потвърди Дев. — Аз я използвах, за да продължа да живея.

— Не — отново отрече тя, почти толкова тихо, колкото и първия път. — Това ме правеше по-силна, защото знаех, че… имаш нужда от мен. Поне от това…, което бях тогава…

— Господи, Меги…

Тя усети слабост. Беше чувала тези думи, този тон… И споменът за това кога и къде ги беше чувала я завладя и гневът й избухна с нова сила. Това беше мъжът, който я остави да се събуди на сутринта, когато нито една жена не би трябвало да бъде оставяна сама! Това беше мъжът, на когото не бе стигнал кураж да й каже две прости думи, които биха я спасили от невероятни мъки.

— Знам — продължи той, усетил промяната в нея. — Няма извинение за мен, Меги… Меган. — Той извърна глава, защото не можеше да понесе обвинението в очите й. — Бях егоист и негодник. Използвах те, измамих те и те нараних жестоко. Съсипах твоята младост, душата ти, а после те изоставих в най-неподходящия момент. Аз разбих вярата ти в любовта, а сега знам, че съм направил и нещо още по-ужасно. Разрушил съм мечтите ти.

Меган го гледаше с широко отворени очи. Той повтаряше онова, което тя толкова пъти си бе казвала, всичко, което тя се мъчеше да си втълпи за него в онези дни на отчаяние, след като я беше изоставил… Когато се мъчеше да се съвземе и знаеше, че няма да успее… Тогава беше повярвала в тези грозни обвинения. Защо й се струваха толкова ужасни сега, когато той ги изричаше?

— Дев…

Той се сви, сякаш името му, произнесено от нейните устни, му причиняваше непоносима болка. Когато проговори, гласът му бе прегракнал до шепот.

— Но ти не знаеш… — Той вдигна глава и изтерзаните му очи срещнаха уплашения й син поглед. — Аз още те обичам. Обичах те тогава, и сега…

С рязко, конвулсивно движение той се обърна встрани и наведе глава. Тя видя как той примигна и здраво стисна очи.

Това вече беше много… С лек вик тя се обърна и побягна, като едва не падна в бързината по стълбите.

„Проклет да си! — негодуваше тя и натискаше педала на газта. — Проклет да си, че ми го казваш сега, а не тогава, когато бяхме заедно! Проклет да си, че го казваш сега, когато е толкова късно да се спаси каквото и да било от онова, което беше между нас! Затова че имаш все толкова силно влияние върху мен и ми се иска да се сгуша в гърдите ти въпреки страданията, които ми причини! Затова, че караш сърцето ми да бие лудо, щом те видя! Проклет да си!“

Гумите на колата изсвистяха от скоростта, с която навлезе в магистралата. След секунда тя се поуспокои и намали скоростта. Трябваше да мисли не само за себе си. Не можеше да си позволи да катастрофира като някаква неврастеничка, в каквато май се превръщаше, и да остави Кевин и без майка. Тя въздъхна дълбоко и се опита да забрави разговора.

 

 

Дев искаше да затвори вратата, за да не влиза никой, докато не дойде на себе си. Не можеше да повярва, че го е казал… Беше се заклел, че ще се държи с нея официално, че няма да се опитва да възкреси миналото, защото тя така искаше. Но и този път не успя, както не бе успял да го направи и преди шест години. Държеше се като безгръбначно!

Той въздъхна дълбоко и скри лице в дланите си. Изтерзаният му мозък не успя да потисне изблика на надежда, който бе усетил, когато я чу да казва, че не го мрази. Онази надежда, която го накара да пламне, когато тя прошепна името му.

Не биваше да й признава, че още я обича. Но да си въобрази, че моментна слабост ще я накара да забрави мъките, които й е причинил през отминалите години, беше невъобразима лудост. Той повдигна глава и разтри слепоочията си. От години не беше се чувствал спокоен… Устните му се изкривиха в горчива гримаса. Облегна се на стола и погледът му се спря на голяма синя папка, оставена върху бюрото.

Чертежите! Ето защо беше дошла тя! Не беше и помислил за това, когато я видя на вратата. Беше приел присъствието й като отговор на собствените му желания.

Остана така дълго, загледан в папката с името на баща й. Още веднъж си каза, че е глупак, задето си е мислил, че Меган Спенсър е променила решението си. Няма и помен от Меги в тази студена руса маска. Имало е само моментно съжаление, точно онова чувство, което за нищо на света не искаше да изпитва и заради което те двамата бяха преминали през ада.

„Да, трябва да съм луд — помисли си той и взе папката.“

 

 

Меган кръстосваше стаята напред-назад, когато телефонът иззвъня. Не й се говореше с никого. Тя продължи да ходи. След миг спря рязко. Отиде до бюрото на баща си, грабна слушалката и се опита да говори със спокоен глас.

— Ало?

— Госпожица Спенсър? Обажда се Рей — портиерът.

— Да, Рей. Какво има? — поуспокои се тя.

— Едно момче е донесло нещо за сенатора. Някакви чертежи от господин Мейсън. Казва, че ги очаквате.

Тя изпъшка тихо. Как бе могла да забрави защо беше отишла там? Сега Франк е изпратил някой от работниците да й ги донесе. Той знае, че е била там, защото я видя. Сигурно ще я помисли за пълна идиотка!

— Да, Рей — отговори, — нека ги донесе.

— Добре, госпожице Спенсър. Ще го изпратя горе.

„Добре, че не е самия Франк“ — помисли си тя, когато чу звънеца на входната врата. Не й се искаше да обяснява защо е забравила да вземе това, за което бе отишла.

Докато отваряше вратата, успя да се успокои напълно. Приготви едно вежливо „Благодаря“ и натисна дръжката.

— Ти?!

Беше като шок. Твърде късно си спомни, че Рей — старият пенсиониран полицай, който наближаваше седемдесетте, имаше навика да нарича момче всеки мъж под четиридесет години.

С безизразно лице Дев и подаде синята папка.

— Отдавна никой не ме е наричал момче.

— Аз… ти благодаря — рече тя. — Трябваше… — Тя бързо млъкна, съзнавайки комичността на това да му обяснява, точно на него, защо е забравила чертежите.

— Да — каза той, като че ли бе чул обяснението. — Знам. Беше разстроена. Извинявай.

Бе смутена, но не можа да се сдържи да не запита остро:

— Извиняваш се, че ме разстрои, ли?

Той не трепна, по в гласа му се долавяше самообвинението, което толкова я бе развълнувало.

— Да. Извинявам се, че те разстроих. Аз нямах право да кажа онези неща.

— Означава ли, че онова, което ми каза… — Дъхът й секна.

— Че те обичам — повтори той равнодушно, като пощальон, носещ пратка. — Ти не искаше да го знаеш, а аз го казах — продължи тъжно той. — Май имам навика да решавам всичките си проблеми за твоя сметка.

Изражението му се промени и на нея й се стори, че се връща назад във времето. Същият изморен, безнадежден поглед, както тогава. Тя инстинктивно повдигна ръка, за да го докосне.

— О, Дев, аз…

— Недей! — Той се отдръпна с тежка въздишка. — Не ме докосвай! Не говори по този начин!

Слисана и ядосана заради слабостта си, Меган бързо се отдръпна. Тогава той посегна и хвана ръката и.

— Недей — прошепна прегракнало, а когато очите му срещнаха нейните, тя видя всичката мъка от изминатите години, събрана в тях. — Когато гласът ти става тих, когато ме докоснеш, ти ме караш да се надявам, че… Няма надежда, знам го!

Тя можеше да се закълне, че в този измъчен поглед имаше безкрайна молба. Като че ли я умоляваше да опровергае думите му. Меган го погледна развълнувано. Тази слабост, тази нежност, които не можеше да удържи, когато бе до него я караха да се страхува, че ще му прости. Тя се разкъсваше между омразата и любовта и не можеше нито да помръдне, нито да прикрие объркването си. Само сведе очи.

Като издърпа най-после ръката си, тя направи крачка назад, в желанието си да се скрие зад вратата. Бутна тежката врата и погледна черно-бялата мозайка. Мразеше я! Защото я караше да се чувства като пионка върху шахматна дъска.

Дев се наведе, вдигна папката и я подаде.

— Недей да бягаш, Меган. Аз си отивам.

Тя взе чертежите с треперещи ръце. За миг пръстите й докоснаха неговите и тя потръпна, като от електрически ток. Дев я погледна и въздъхна:

— То все още съществува. Все още! Поне то, нали?

Сърцето й отново трепна.

— Може би — каза тя сковано. — Защото с това започна…

Той се отдръпна и в очите му отново съзря мъка.

— Не е възможно да е така… — Да! Ти знаеш, че аз много повече… — Гласът му затрепери, а очите му бяха изпълнени с толкова тъга, че Меган отново почувства нежност към него! Тя се опита да я заглуши.

— Не знам какво става с мен, но този път няма да ти позволя!

— Ти и преди не ми позволи, Мег — въздъхна дълбоко Дев. — Аз бях този, който използва твоята невинност. Аз знаех, че не ти е минавало през ум, че може да съм женен. И използвах това! Близостта, която ти ми даваше ми беше отчайващо необходима. Ти беше светлина в живота ми. Беше толкова различна — не ме съжаляваше като другите…

Меган пребледня и гневът й се изпари. Можеше ли да си представи, какво всъщност е била за него? Безнадеждността на положението, предизвикано от обстоятелства, независещи от него, съпруга в кома от години, а той — нито женен, нито свободен… Дългото им мълчание бе прекъснато от звука на приближаваща кола.

— Виждаш ли? — изрече той тихо. — Сега виждам този израз и на твоето лице… Този израз на проклето съжаление! Като че ли всеки казваше „Горкият Дев! Как ли се чувства? Колко ли още може да издържи? Виж колко зле се е наредил животът му, а пък е толкова млад…“ — Гласът му натежа от спомени и той млъкна. Когато заговори отново, горчивината бе изчезнала, но мъката бе останала.

— Сега знам, че съм бил прав… Знаех, че няма да понеса съжаление от теб. От всеки друг — да. Но от теб, никога!

— Дев, аз… — Гласът й заглъхна. Не знаеше какво да каже. В този момент, с крайчеца на окото си видя нещо, което я накара да изпадне в паника. Толкова силна, колкото и колата, която приближаваше къщата. Господи! Трябваше да се сети, да погледне часовника… Но вече беше късно. Госпожа Морланд вече паркираше пред входа. Меган забеляза, че Дев се обърна. Задната врата на колата се отвори. Меган се затича надолу по стълбите, без да знае какво точно да направи. Само се надяваше да избегне по някакъв начин бедата. Но не успя…

— Мамо, мамо! — извика силно и весело Кевин. Детето изхвръкна от колата и се затича към нея, като хвърли поглед към непознатия, който стоеше отзад. — Днес бях много добър! Карла го каза! Тя каза, че ще плувам с „рибите“! Вече не съм „попова лъжичка“!

Напрегната, Меган се наведе да прегърне възбудения си син.

— Радвам се за теб, миличък! Иди веднага да си съблечеш мокрите дрехи. После ще ми разкажеш всичко.

Меган го побутна и той влетя в къщата, без да погледне назад. Колата се изтегли и зави към гаража. Меган се изправи. Тя запрелиства неспокойно чертежите в папката, която все още държеше в ръка. Накрая с огромно усилие повдигна глава към потресеното, бледо лице на Дев.