Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (10)

Десета глава

— Как така не е тук? — Гласът на Меган излъчваше комбинация от облекчение и уплаха. Дев беше жив и си беше отишъл.

— Съжалявам, той беше тук, но…

— Казахте, че имал сътресение на мозъка и счупени ребра…

— Да — отвърна младата медицинска сестра. — Леко сътресение. Опитахме се да го убедим да остане, но той настояваше да си отиде. Има хора, които не слушат съвети, дори да е за добро.

— Силно се съмнявам, че той счита оставането си в болница за нещо добро — мрачно отрони Меган. После се обърна към баща си. — Трябва да го намерим. Ако реши да подкара проклетия си джип и припадне, или му се случи нещо друго?

— Знам, мила — каза Харлан. Той погледна към сестрата. — Той говорили с някого? Каза ли къде е решил да отиде?

— Не. Каза само, че иска да си иде. Изглеждаше обезумял. Да видиш как умира човек по този начин е ужасяващо.

— Вие нищо не знаете — въздъхна съкрушено Меган. — Той е виждал смъртта и преди…

— Ще го намерим, Меган. Знаеш ли телефонния му номер?

Тя поклати глава.

— Не, домашният не го знам. Само служебния номер е записан в тефтера ти.

Тя не каза, че беше погледнала в тефтера сутринта, след като видя Дев отново. Не можеше да повярва, че е бил тук, толкова близо до нея, а тя не е знаела.

— Тогава обади се в службата му — каза баща й. — Аз ще потърся домашния му телефон.

Секунди по-късно тя окачи слушалката — никой не се обаждаше. Потърси с поглед баща си. Той набираше някакъв номер.

— В офиса на Франк имат домашния му телефон — обясни той, но след малко поклати глава. — Не отговарят.

Меган прехапа устните си, опитвайки да измисли нещо. След минутка баща й отново взе слушалката.

— Има ли някакви съобщения за мен, госпожо Морланд?

Меган го загледа учудено. Никога не би й минало през ум, че Дев ще се опита да й се обади. Изглежда, че е убедил баща й по отношение на чувствата си.

— Предполагам, че Дев Крос не е идвал у дома, нали? — Той млъкна и изслуша отговора. — Добре. Но ако се обади, напишете ми бележка, моля ви — той затвори и погледна Меган.

— На строежа — каза тя бързо. — Може би се е върнал.

Харлан кимна и бързо набра номера. Почти веднага затвори.

— Заето — каза той кратко.

— Сигурно е той! — Тя се извърна и забърза към изхода.

— Мисля, че е по-добре аз да карам — каза Харлан, когато стигнаха до колата. — Ти караше така, че се чудя как стигнахме живи до тук.

Меган не се противопостави — нямаше време за губене. Тя заобиколи колата и седна до баща си.

— Само побързай — помоли го тя.

Въпреки, че баща й караше бързо, на нея й се стори, че са минали часове, докато пристигнат на обекта. Беше толкова притеснена, че когато баща й намали скоростта, тя не разбра защо го прави, докато не видя накъде е насочен погледа му.

— Боже! — възкликна тя като видя голямата бетонобъркачка върху хълма. Беше се обърнала в изкопа и беше хлътнала почти на три метра дълбочина. Колелетата бяха обърнати нагоре и приличаше на ранено праисторическо животно. Меган отрони нисък звук, пълен с мъка и страх. Тя притисна длан до устните си. Когато колата навлезе в обекта, пред тях се изпречи бариера от жълта пластмасова лента, пред която стоеше човек. Меган се сети, че и друг път е виждала такава лента — когато показваха по телевизията мястото на убийство или друга ужасяваща случка. Тя помисли, че сега тук е също такова ужасяващо място. Нали беше загинал човек! Усети вина заради благодарността, която изпитваше, че това не е Дев.

— Извинете — казваше мъжът. — Не се допускат външни лица.

— Ние сме дошли заради снощния инцидент — отговори Харлан.

— Съжалявам. Все още разследваме. Целия район е обграден.

Меган чак сега забеляза, че на каската на човека имаше надпис „Кал. — СБОТ“. От съвместната работа с баща си тя знаеше, че държавната „Служба за Безопасност и Охрана на Труда“ винаги разследваше производствените аварии. Знаеше също, че са много прецизни в работата си. Въпреки, че никога не си позволяваше да използва служебното положение на баща си, сега, когато се отнасяше за Дев, тя бе готова да го направи, но преди да успее да отвори уста, Харлан се намеси.

— Аз съм Харлан Спенсър — сенатор на областта. Лично съм заинтересован от инцидента, тъй като мой приятел е ранен.

— Да не би да е онзи, който се опита да извади човека от дупката? — попита мъжът.

— Не знам. Така ли се случи?

— Още не знам подробности — поколеба се служителят.

— На мен ще ми бъде предоставена пълна информация — настоя Харлан. — Моля да ни кажете сега. Какво всъщност се случи?

— Земята се срути — каза мрачно човекът. — Машината беше на три метра от ръба, но земята не издържа. Не беше укрепено.

— С какво?

— С укрепващи плочи, захванати е метални скоби. Слагат се, за да спират свличането. И за да не се случват такива работи…

— Ясно — отвърна намръщен Харлан.

— Онзи човек е бил долу и е поставял тръбата за наливане на бетон, когато машината е тръгнала. Терасата се е срутила, но не напълно и машината само се е била наклонила. Всички са успели да излязат, с изключение на човека, заклещен между тръбата и бетонобъркачката. Първоначално тръбата е задържала удара, така че той не е бил ранен, а само заклещен. Геологът ли е ваш приятел?

Харлан кимна.

— Мъжко момче. Беше тук и се опитваше да го измъкне, когато се срути останалата земя и машината се обърна. Късмет е имал, че не затисна и него.

Меган едва се сдържа да не извика. Изражението на баща й ставаше все по-мрачно.

— Защо не са извикали помощ? От пожарната или другаде.

— Извикали са. Вероятно… — каза мъжът мрачно. — Но понеже в началото не е имало ранени, първо са се обадили на предприемача — Мейсън. Май така се казва. Следвали са неговите заповеди. Когато им разрешил да извикат пожарната е било твърде късно. Успели са да изтеглят само вашия приятел.

— Той тук ли е? — това беше първото, за което успя да попита Меган щом си възвърна загубения от ужас глас.

— Вашият приятел ли? Взеха го в болницата. Доста беше зле, но казаха, че ще се оправи.

— Той си е отишъл оттам — каза Харлан.

— Може би е във фургона — добави Меган.

— Може да е пристигнал сутринта, преди да съм дошъл. Аз всъщност съм тук отскоро, така че не знам дали е минавал някой преди. Не знам дали имам право да ви пусна да минете — добави той.

— Обекта включва и държавния парк — настоя Харлан. — Това поставя разследването под моя юрисдикция. Кой е отговорника?

Меган не знаеше дали това, което казва баща й е вярно, но другия мъж се подчини.

— Господин Хардинг — отговори той. — Наблизо е — до мястото на срутването — той отстъпи и ги пусна. Харлан изви покрай ограденото място и насочи колата към фургона. Меган въздъхна с облекчение, като видя паркирания черен джип.

— Тук е.

— И Франк е тук — каза Харлан, като видя Мерцедеса.

— Да — отвърна тя. Те се насочиха към фургона и щом завиха зад ъгъла му, чуха гласовете.

— … е ли важно за теб? — казваше Дев с възмущение. — Та там загина човек, дявол да те вземе!

— Беше нещастен случай…

— Нещастен случай ли?! Нали ти казвах, че този участък не може да се изпълни без укрепването, че няма да издържи ако не се направи. Но ти продължи. Даже не го обезопаси, преди да насочиш проклетия шестдесеттонен камион. На пясъчен хълм, където и собственото ти тегло може да предизвика срутване!

— Твоите проклети изисквания ни забавиха със седмици. Трябваше да поема този риск.

— Само че — чу се ясно гласът на Дев — не ти пое риска, а друг. И загина. Гласът му доби ледена нотка. — Аз бях там, Мейсън. Чух как се чупеха костите му и как пищеше и не можех да направя нищо, освен да държа ръката му, докато той умира.

Мейсън замълча, засегнат от тежките думи. Но скоро се съвзе.

— Той знаеше какво рискува. И му се плащаше твърде високо, за да го прави.

— Защо не кажеш това на вдовицата му, проклет да си! И на децата му — понижи глас Дев. — Господи, колко време аз самият съм бил безпомощен, когато гледах как се умира…

— Виж какво, Крос…

— Не се учудвам, че ме накара да си ида вчера. Ти си знаел, че ще вдигна аларма. Ако не бях минал след приема и не бях видял какво си наредил да направят снощи…

— Ти също си вътре, колкото и аз, Крос.

— Имаш много здраве! Аз ти казах какво трябва да се прави, за да бъде обезопасено. А щом ти си решил да не обърнеш внимание на моите съвети и на закона, отговорността е твоя. Включително и за смъртта на онзи човек — студено добави той.

Меган и баща й изкачиха стълбите и спряха пред вратата.

— Хубаво, ами какво ще стане, ако аз не си спомня, че си ми казал за укрепване на този сектор? Ако геолога сгреши, грешката не е моя, нали?

Меган настръхна и тръгна напред, но баща й я задържа пред вратата. След като бързо поклати глава, той отново се вгледа в мъжете, стоящи във фургона. Тя разбра, че той иска да чуе повече от разговора, преди да бъде забелязан. Меган се насили да стои неподвижно. Беше й трудно, защото Дев изглеждаше ужасно. Той все още беше облечен с ризата и панталона от смокинга. Тя си спомни, че го чу да казва, че е дошъл на обекта направо от приема. Ризата беше оплескана с кал и кръв и тя се досети, че той се е върнал тук от болницата. Беше блед и се виждаше как стиска зъби от болка. С едната ръка се подпираше на бюрото. Другата му ръка бе притисната към гърдите, като че ли да облекчи болката от счупените ребра. Главата му беше бинтована и на бузата му имаше дълбока драскотина.

— Аз съм ти дал — внимателно отрони Дев, — писмени доклади за всеки етап от строителството. Включително и за дигата. И за необходимостта от специално укрепване, преминаващо точно през този хълм.

— Интересно. Не съм виждал нищо за специални подпори.

Очите на Мейсън за секунда се насочиха към чантата, която носеше. Дев изглеждаше объркан, после поклати глава, като че ли да прогони болката. Леко се заклати и ръката му изпусна ръба на бюрото, където се бе хванал. Меган се напрегна, готова да се втурне към него, но баща й отново я задържа. След секунда Дев се стабилизира отново.

— Значи така — каза той непроницаемо. — Затова си дошъл тук преди мен. Задигнал си моите копия от докладите.

— Какви доклади?

— Копеле такова…

— Този проект струва милиони, Крос. Много повече, отколкото можеш да си представиш. Аз нямам намерение да ги загубя.

— И затова си решил да предадеш мен.

— Би могъл и ти да заслужиш нещо…

Дев изруга рязко.

— Виж какво, знам, че имаш нужда от пари. Още плащаш онези болнични сметки за жена си, нали?

Дев се извърна рязко и изпъшка силно. Загледа се в Мейсън.

— Разбира се, че знам — каза Мейсън. — Аз винаги знам всичко за хората, които наемам на работа. Знаех в каква „дупка“ си. Защо съм избрал теб, а? Как мислиш? Знаех, че няма да устоиш на предложението и ще го приемеш — той изхъмка. — Никога не съм мислил, че ще излезеш такъв проклет буквоядец.

— Проклет да си!

— Ще ти дам една последна възможност, Крос. Ще направя така, че да си струва да ми помогнеш да се измъкна.

— Върви по дяволите!

— Ти губиш. Не забравяй, че имам влиятелни приятели. Без тези доклади не можеш нищо да докажеш.

Това беше последната капка, която преля чашата на търпението на Меган. Тя не можа да се сдържи и влезе. Харлан изглежда също бе чул достатъчно, защото я пусна. Дев я видя веднага.

— Меги… — прошепна той.

Мейсън хвърли през рамо поглед към нея, но не забеляза баща й, стоящ все още в сянката на вратата.

— Какво по дяволите търсиш ти тук? — озъби й се Мейсън.

— Млъкни Мейсън — каза Дев преди Меган да успее да отговори.

Мейсън се извърна към него.

— Не ми говори така, Крос!

— Това е последното, което ти казвам. И на целия ти свят.

— Това няма да ти донесе нищо добро — избухна Мейсън. — Нищо няма да можеш да докажеш. Ще трябва да се пребориш с мен. — Той заключи чантата си и я взе в ръка. — Така — добави с доволна усмивка — обърна се и се насочи към вратата, като бутна Меган. Тя залитна и се хвана за бюрото. Харлан Спенсър с ядно възклицание влезе бързо в стаята. Но Дев беше по-бърз и скочи, като че ли не беше ранен. Мейсън дори не беше видял сенатора, когато Дев го хвана за ризата и го дръпна.

— Никога, никога — изрева Дев, — не си позволявай дори да я докоснеш! — Той погледна към Меган. — Добре ли си?

Грамадният мъж се дръпна. Дев се заклати, а Меган се хвърли с разперени пръсти, готова да издере Мейсън. Той се насочи към вратата, но спря като закован, като едва сега видя пред себе си намръщеното лице на Харлан Спенсър.

— Харлан — каза Мейсън, като се съвзе бързо и посочи с ръка към Дев. — Не би могъл да повярваш в това, в което той ме обвинява! Той е луд!

— Стига, Франк — отговори Харлан студено. — Мисля, че си имаш достатъчно други грижи.

— Аз? Той е човекът, който…

— Е наредил да се сложат по-тънки укрепващи пръти, за да спести няколко хилядарки, нали? — прекъсна го Дев с глас, пълен с мъка и яд. — И е увеличил разстоянията между бетоновите уплътнения, за да спести още малко и с това да прати по дяволите цялата конструкция, нали? Ами кой поръча циментовата пепел? Колко ти спести тя?

— Как смееш… Не можеш да го докажеш!

Дев се усмихна леко.

— Наистина не бях сигурен досега.

Мейсън изруга, като гледаше към Дев.

— Ти, копеле такова…

— Мълчи! — каза рязко Харлан. — Искам да чуя всичко.

Дев трепна и ръката му се насочи към счупените ребра. Коленете му се подгънаха. Меган се хвърли да му помогне, но успя само да го задържи, докато се облегне на бюрото.

— Кажи, Дев. Каква е тази история с пепелта?

— Стар номер е — каза Дев. — Заменят цимента с пепел от производството му — на четири чувала цимент, един чувал пепел. Никой не може да различи двата материала на пръв поглед. Изглеждат еднакво, на опипване са еднакви. Само че пепелта не се втвърдява както цимента — той погледна към Мейсън, който пушеше ядно, после се обърна пак към Харлан. — Няма да може да се открие, освен ако не се вземе проба — продължи мрачно Дев. — Вероятно след като проклетата сграда се срути и се наложи разследване.

— Това е абсурдно твърдение! От това никога няма да се срути една сграда!

— Не само от слабия бетон — съгласи се Дев. — Но като се добави и по-слабото укрепване, по-тънкото бетонно желязо… — гласът му заглъхна.

— Наистина ли опасността от срутване е толкова голяма, както започвам да вярвам? — попита Харлан.

Дев примигна. Очите му блестяха. Той отново се люшна и Меган го хвана здраво за ръката.

— Да — каза той най-после, като едва изричаше думите. — Мисля, че е точно толкова голяма…

— Това е глу…

— Съветвам те да мълчиш, Франк — каза грубо Харлан. — Ще ти се наложи да даваш доста обяснения и без това. И без да намесваме приятелството ни, бих те посъветвал да си намериш добър адвокат. И то бързо!

Мейсън като че ли щеше да получи удар. Беше се облегнал на стената на фургона и изглеждаше съсипан.

— Ти не разбираш — каза той. — Трябваше да го направя. Бях обещал на кредиторите, че ще вървим по график и в рамките на бюджета. Че ще получат печалбите си по-рано. Само така успях да събера парите, за да осъществя обекта, заедно с проклетия ти парк, вместо частното игрище за голф, което те искаха.

— Значи си бил готов да рискуваш стотици невинни живота!

— Можеше никога да не се случи. Можеше да издържи години.

Харлан издаде неодобрителен звук. Той се обърна към Дев, но като видя пепелявото лице на младия човек, млъкна.

— Дев — каза загрижено Меган, изплашена от нарастващата му слабост и неравномерно дишане. — Да се върнем в болницата.

— Не!

Меган подскочи, стресната от резкия отговор.

— Но ти си ранен, трябва да те прегледат, трябва да си там, за да могат да те лекуват.

— Не — каза по-тихо той, но не защото беше по-спокоен, а защото гласът му отслабваше. — Аз само… трябва да… седна… за малко… — Той се обърна като че ли да седне, но изпусна едно тихо „По дяволите…“ и се смъкна на пода.

 

 

Меган се беше свила на голямото кресло в тъмната стая и гледаше мъжа, който най-после беше заспал спокойно в леглото. Той се беше въртял дълго и неспокойно, беше се будил на няколко пъти със силно пъшкане.

— Ш-ш-ш — беше го успокоявала тя, като поставяше студената си нежна ръка върху челото му. — Успокой се, Дев.

— Меги? — гласът му беше прегракнал. Не повярва на ушите си.

— Разбира се — бе прошепнала тя. — Аз ще съм тук, до теб.

Тогава той бе заспал отново, вече спокойно и когато Меган се събуди от леката си дрямка, видя, че вече не лежи по гръб, а се бе обърнал настрани. По това тя разбра, че той най-после е заспал спокойно и ще получи почивката, от която се нуждаеше толкова много.

— Знам, че трябваше да го закараме в болницата — беше казала на баща си, когато го доведоха в къщи, — но…

— Знам — бе отвърнал Харлан. — Сигурно мрази онова място най-много от всичко в този свят. Ще извикаме лекар в къщи, за да ни каже как да се грижим за него.

Меган бе положила Дев в леглото с всичката нежност, която бе насъбрала в себе си. И бе отказала да се отдели от него дълги часове. Баща й я бе погледнал със странен израз на лицето си, но не бе казал нищо.

Когато Харлан се качи горе да я види, тя погледна часовника си и учудена разбра, че е вече следобед. Бяха минали няколко часа, откакто бяха пренесли припадналия Дев в стаята. Тя стана, за да се раздвижи. Когато Меган се доближи до леглото, баща й я прегърна през раменете.

— Ти все още го обичаш, нали?

Меган повдигна глава и срещна очите му с твърд поглед.

— Да — отвърна тя без колебание.

Харлан се усмихна.

— Знаеш ли, може да не звучи съвсем по бащински, но аз съм доволен. Толкова се боях за теб, детето ми. Страхувах се, че никога няма да срещнеш човека, който да те накара да излезеш от тази черупка, която си беше създала — той погледна към Дев и после пак към нея. — Никога не съм предполагал, че ще простя на човека, който те нарани толкова жестоко, но… той е добър, Меган… Трябва да имаш силна воля, за да се противопоставиш на Франк по този начин…

— Знам — отвърна меко Меган.

Баща й е наистина забележителен човек, помисли си тя. Той й беше и баща, и майка от петнадесетгодишната й възраст, и се бе научил да се справя с прищевките на малкото момиче. Ако е бил малко строг понякога, то е било, защото я е обичал. Единственият му грях беше, че я покровителствуваше повече от необходимото.

— Меги? — дрезгавата въздишка прекъсна мислите й. Тя бързо се приближи и седна на края на леглото.

— Тук съм, любов моя.

Кафявите очи се бяха отворили, но погледът беше замаян. Той разглеждаше стаята и се смути, когато видя баща й.

— Къде…

— У нас.

Той затвори очи и завъртя главата си върху възглавницата. При това възкликна болезнено. Ръката му се насочи към бинтованата глава, но падна безсилно обратно.

— Стой спокойно — помоли го тя. — Трябва да си починеш, Дев.

Очите му рязко се разтвориха.

— Мейсън?…

Меган погледна през рамо към баща си.

— Арестуван е — каза Харлан. Той поклати глава. — Не трябваше да се усъмня в думите ти, синко. Трябвало е да се сетя, че Франк може да има проблеми. Чудно, колко слепи ставаме, когато се отнася за близък човек.

— Знам — каза тихо Дев. Сега гласът му беше малко по-спокоен и той срещна погледа на Харлан без колебание. — Аз също не съм искал да помисля, че Мег би могла да забременее тогава.

Мег се изчерви, но Харлан го погледна с уважение.

— Аз не мога да осъждам твоите действия — каза той. — Узнах за ужасяващите обстоятелства. И това ми дава основание да те разбера. Поне аз…

— Да… — сурово отбеляза Дев. — Сигурно… Сигурно повече, отколкото заслужавам.

Харлан го погледна и кимна, после тактично излезе, за да ги остави сами.

Дев помълча малко. После попита.

— Защо ме доведохте тук?

— А къде другаде да заведа човека, когото обичам? — попита с дълбока въздишка Меган.

— Когото… какво? — Гласът на Дев звучеше като на малко момче, което не може да повярва, че е получило неочакван коледен подарък. Сърцето на Меган затуптя по-бързо.

— Обичам те — каза тя тихо.

— О, Господи, Меги… дори и след всичко, което ти сторих?

— Нека да го забравим, Дев. Открива ни се друга възможност — тя се пресегна и леко го погали по бузата. — Не използвахме първата. Нека да не провалим и тази.

— Можеш ли да ми простиш? Аз те изоставих… Разруших мечтите ти…

— Но ми даде Кевин — възрази тя меко. Дъхът на Дев спря. — Обичам те, Дев. Мисля, че винаги съм те обичала, даже и когато се опитвах да те мразя. Сигурно съм те обичала и тогава. Иначе защо ще реша да родя сина ти?

— Нашият син — отекна гласът на Дев.

— Ако така искаш… — започна тя, но гласът й потрепери и тя млъкна. Боеше се да се надява, страхуваше се да повярва.

— Ако аз ли искам? — думите избликнаха от него с неочаквана страст. — Аз ли, ако искам? Мег, няма нищо друго на света, което да искам повече. Нищо!

— Тогава… значи ми прощаваш… За това, че не ти казах…

— Аз те разбирам, Меги — той присви устни. — Господ знае, колко основания си имала да не ми вярваш. Още повече, че се отнася до нещо толкова скъпо…

Меган най-после въздъхна с облекчение.

— Ами Кевин?

— Аз не бих се бояла от него — каза спокойно Меган. — От няколко дни той ми говори само за теб. Той смята, че ти си чудесен — тя му се усмихна нежно и влюбено. — Не се тревожи. Както ти казваш, той е умно дете.

Тази усмивка запали ярък огън в сърцето му.

— Омъжи се за мен, Меги. Не искам да прекарам нито ден повече без теб и без моя син — думите се изтръгнаха от него бързо и настоятелно и я накараха да се усмихне.

— Обичам те — повтори тя горещо.

Дев я прегърна и я сложи до себе си.

— Това „да“ ли е?

— Да, да, да и пак да!

— Сигурна ли си? Нямаш ли съмнения? Знам, че ще трябва да ти доказвам, че можеш да ми вярваш.

— Не се съмнявам — каза тя твърдо, като повдигна глава, за да срещне щастливия му поглед. — Всичко е забравено. Нали?

Той въздъхна дълбоко.

— Да. Но трябва да ми напомняш, че е така…

— Ще бъде!

Той я прегърна и повдигна ръка, за да я погали по косата. Те дълго лежаха така един до друг, наслаждавайки се на близостта.

— Мег?

— М-м?

— Ще трябва да ми помогнеш малко…

— Какво…

Той извърна глава и пошепна нещо в ухото й. Меган се изчерви и се засмя весело.

— Дев! Баща ми е в къщи! Пък и ти си ранен…

— Не чак толкова… Пък и си мисля, че баща ти няма да се учуди, ако открие, че тази врата е заключена.

Тя се поколеба, а той продължи тихо.

— Нуждаем се от това, Мег. Не мога да го обясня, но…

Без да каже дума, Мег стана от леглото, а Дев я наблюдаваше как пресича стаята, за да заключи вратата. Дори и от разстояние можеше да се види, че ръцете й треперят. Той се изпълни със съмнения. Дали тя още не беше сигурна? Не му ли вярва? Или не вярва още на собствените си чувства?

После тя се върна и спря пред леглото, за да се съблече. Ръцете й още трепереха, но съмненията на Дев вече се бяха стопили. Сега, когато виждаше лицето й и горещото желание, което излъчваха очите й, той разбра с нарастваща радост, че го желаят и приемат. Че това всъщност я кара да трепти.

Той също трептеше. Всеки мускул в него се беше стегнал. Счупените ребра го боляха, но болката бе забравена, когато го заля възхищението от голотата на Меги.

Тя се приближи до леглото, после спря. С лека, съблазнителна усмивка вдигна ръце и разпусна косата си. Дев сподави възклицанието, което предизвика у него прекрасния й вид.

— Меги… — Гласът му бе мек, дълбок и страстен. От този звук коленете на Меган омекнаха… Този глас й доказа колко много се е лъгала… Меги не беше изчезнала. Тя само бе скрита дълбоко в нея. Там е чакала този мъж да се върне…

Тя се вмъкна внимателно в леглото, боейки се да не го заболи. Дев като че ли не се страхуваше от това. Той я привлече до себе си и започна да целува всяка частица, до която можеше да се докосне. Тя усещаше как той се извива от болка, когато докосне наранената си страна, но той не спираше ласките си. Тя разбра, че трябва да го пази от болката. Той вече не мислеше за себе си. Беше се подал на чувствата. Тя се привдигна на лакът.

— Мисля, че аз ще се справя по-добре — каза тихо.

Дев въздъхна.

— Прави каквото искаш с мен.

— По-скоро ще направя това, което ти желаеш — изчерви се Меган, но не можа да не се усмихне, когато той изпъшка. — Направлявай ме — настоя тя.

— Докосвай ме, Меги. Където и да е! Навсякъде!

Той въздъхна отново, когато пръстите й докоснаха гърдите му, минаха върху бинтовете, а устните следваха пътя им.

— Господи, толкова дълго си мислех, че никога…

— Ще бъде така завинаги — отвърна му тя тихо.

Когато го целуваше по гърдите, тя усети, че той се раздвижи.

— Остави ме — прошепна тя — Нека аз да го направя…

Дев падна на възглавницата с тихо възклицание, но ръцете му останаха протегнати към нея. Меган усети, че той й се отдава. Оставя я да прави с него всичко, каквото пожелае. Тази мисъл я изплаши, но тя реши да му достави цялото удоволствие, на което бе способна. Да му даде от себе си всичко, което пожелае и неговото, и нейното сърце.

Тя го докосваше и целуваше, изучаваше всеки сантиметър от тялото му. Опияняваше се от него, докато усети безпогрешно отговора, който плътта му изпращаше към нея. Дев простена.

— Моля те, Меги! Господи, моля те… сега! Не мога да издържам повече!

— Нито пък аз — отвърна Меги с нисък, хрипкав и страстен глас. С ръце върху бедрата си тя му позволи да проникне в горещата й същност и потрепери от силата и топлината, която тялото му й отдаде.

— Обичам те, Мег — каза бързо и настойчиво Дев. Беше му необходимо да го каже сега, преди да попадне във водовъртежа на чувствата, които го издигаха до небесата.

— Знам — отговори тя, инстинктивно, съзнавайки, че той се нуждае от това потвърждение много повече, отколкото от признанието й в любов.

Дев се раздвижи въпреки усилието й да го спре. Бедрата му се издигаха нагоре и той проникваше в нея дълбоко. Меган загуби дъх от удоволствието, което я заля…

Когато той се отпусна на леглото, тя остана до него така, притисната, чувствайки в себе си неговата жар.

„Прав е бил — помисли си тя — ние имахме нужда от това. От тези най-чисти и чудесни мигове на живота, които побеждават страха от смъртта.“

Когато Дев извика името й и я притисна до себе си, когато почувства как сърцата им бият в едно, Меган разбра, че се е освободила от цялата мъка на миналото. Тя бе намерила отново единствения мъж на света. Бащата на детето й, бащата на децата, които ще им се родят. Беше го намерила и вече нямаше да го загуби. Щеше да го задържи завинаги. Като извика страстно името му, тя се притисна още веднъж към него и двамата се извисиха в пламъците на щастието.