Джъстин Дейвис
Шампанско в полунощ (2)

Втора глава

Дев гледаше как под лъчите на изгряващото слънце развълнуваната повърхност на Тихия океан изсветлява от черно към сиво, а после през невероятно розово към блестящо синьо.

Седнал върху една скала в местността Златен бряг, където се строеше новия почивен комплекс, той потрепери от хлад и от спомена за уроците, който някога бе преподавал на едно момиче, като сравняваше земните пластове с цветовете на дъгата. Беше прекарал по-голямата част от нощта тук. Знаеше, че няма да заспи. Мислите му се мятаха като саби на факир и всяка от тях го улучваше дълбоко.

След онази неочаквана среща на приема той повече не бе видял Мег. Бе си тръгнал, без да дочака появяването й отново.

Опитваше се да не мисли за миналото. Беше се лъгал, че спомените са погребани. Колко крехък бе трудно постигнатия му душевен покой!

Нещо не можеше да разбере… Как бе възможно Меган Спенсър, елегантната, аристократична дъщеря на щатския сенатор Харлан Спенсър, да бъде Мег Скот! Неговата Меги — единственият светъл лъч в онези черни дни! Неговата Меги, която се интересуваше от всичко друго, освен от външния си вид. Неговата Меги, която беше жизнена, весела, бликаща от енергия… Неговата Меги, с блестящите, весели, сини очи и гъстата разрошена руса коса, която никак не приличаше на лъскавата невъзмутима дама — Меган Спенсър.

Мъка бе изпълнила сърцето му при мисълта, че тя бе скрила истината. Но веднага осъзна, че няма право да я упреква. Но в светската дама, която бе видял тази вечер, нямаше нищо от Меги. Нищо от онова жизнерадостно момиче, което бе познавал.

Именно енергията и неподправеността на реакциите й го бе привлякла тогава, като го караше да очаква минутите, които щеше да прекара с нея. Той бе й съчувствал за това, че се натоварва, за да вземе всичките си лекции за два дни седмично, но бе си дал сметка, че отива в кафенето, когато тя е на смяна само за да я види. Беше й разказал за фирмата и за трудностите в работата си. Тя му съчувстваше и бе споменала как баща й често повтарял, че е твърде млада, за да се справя сама.

— Той иска да живея вкъщи и да уча в града или поне да отида в общежитие. За него дори Сан Диего е далеч — бе казала недоволно тя.

„И в много отношения е прав“ — бе си помислил Дев. Защото съзнаваше, че нейната невинност, енергия и хъс към всичко, с което се захване, му помагаше да понася тежкия си товар. А тя му ги даряваше, защото чувстваше, че той се нуждае от тях, макар да не й беше ясно защо. Разсмиваше го, когато той вече не вярваше, че е в състояние да се усмихва. И не му задаваше въпроси, особено след като усети, че той се въздържа да говори за личния си живот. От учудването, което понякога виждаше в очите й, той усещаше, че тя не разбира потайността му, но той не искаше да засенчва тази белязана със светла радост страна на живота си с онзи мрак, който го обграждаше отвсякъде. Толкова се нуждаеше тогава от този светъл лъч. От това местенце, където да може да спре при единственото същество, което няма да го гледа със съжаление, което не знае нищо за личния му ад и което няма да го измъчва със загрижени въпроси… Въпроси, на които нямаше отговор… Затова той не се вслуша в онзи плах вътрешен глас, който му казваше да не се привързва… И продължи да ходи в кафенето. А после не можеше да се спре — беше твърде късно. И той продължи, като създаде повече мъка, отколкото би могъл да си представи.

Сега, когато седеше на хълма и гледаше океана, Дев затвори очи от мъка. Слънцето затопляше въздуха и наоколо се разнасяше мирис на прясно изкопана пръст. Дев знаеше, че е невъзможно, но усещаше онзи мирис на гардения. Стисна отчаяно очи и въображението му извика уханието — така силно, сладко и предизвикателно. Толкова предизвикателно, че тялото му реагира със сила, която спря дъха му.

Споменът за онзи аромат бе упойващ и болезнен… Толкова упойващ, като че ли тя бе тук, до него. Толкова болезнен, че усети физическа болка. Той изстена, обърна се настрани и прегърна коленете си, за да приглуши болката. Никога не беше мислил, че ще се случи така… Беше се убеждавал, че ще може да спази дистанцията, че ще може да се наложи над тялото си, защото разбираше, че нуждата от нейното присъствие изискваше това. Затова се беше отзовал на бележката и беше мислил, че ще може да устои.

Помнеше онази нощ и това, че се бе мъчил да не мисли за нея не му помогна да забрави.

В момента, в който си позволи да помисли, чувството за вина го заля изцяло. Тя му бе отдала толкова много от времето си, невинността си, най-скъпото… без да получи нищо…

През онази нощ той искаше да й каже, че е женен. Опита се да й го каже, както бе опитвал безброй пъти преди. Но Мег го бе погледнала… Сините търсещи очи бяха така различни от жестоко празния поглед, с който живееше толкова отдавна, че той разбра — няма да може да й каже нищо. Толкова се нуждаеше от нея, от чистата й радост, от неподправената й жизненост и дух… Щеше да й каже истината, но по-късно…

Когато я заведе вкъщи, за да се преоблече, той не бе очаквал подобно превъплъщение. То го остави без дъх. Бе облякла лека рокля вместо джинсите. Роклята обгръщаше тялото и придаваше още по-жив блясък на и без това блестящите очи. Сандалите на висок ток я правеха още по-грациозна, а семплото златно колие и обиците проблясваха дискретно. Бе прибрала косата си със златна шнола, която откриваше малкото ухо и нежните линии на скулите и шията й. Той винаги си бе мислил, че някога, когато стане жена, ще покори света с красотата си. А онази вечер бе разбрал, че бе дошъл часът да покори него.

— Меги! — бе възкликнал възхитен. Повече не можа да каже.

— Благодаря — бе му отвърнала тя, откривайки в очите му всичко онова, което не бе успял да изрече.

Това продължи само миг. Толкова, колкото бе нужно, за да осъзнае, че погледът, струящ от нейните очи бе изпълнен със същия копнеж, който знаеше, че се таи и в неговите. Той се замисли дали не прави непростима грешка. Само себе си, или само нея той би могъл да укроти, но и двамата, едва ли… Мисълта за това, което би могло да се случи, ако двата пламъка страст лумнат ведно го разтърси дълбоко.

Тази нощ тя бе изключителна. Енергията, която излъчваше беше почти осезаема — като мехурчетата, които се издигаха от шампанското, за което бе настояла. Бе настояла той да поръча, въпреки недоверчивия поглед, който сервитьорът й отправи, защото изглеждаше твърде млада. Дори много по-уравновесен мъж не би могъл да й устои в този момент.

Тя седеше там, срещу него и той не можа да се въздържи да не докосне ръката й. Това беше един от малкото нежни жестове, които си бе позволил. Бяха като деца, които си играят с огъня. Знаеше го, но не можеше да се спре, а и не знаеше какво да каже, за да спре нея. Докато можеше да се контролира, мислеше си той, няма да бъде опасно.

„Кажи й! Кажи й, преди да е станало твърде късно — опитваше се да си заповяда. — Преди да си изпил поредната глътка, преди да си станал от масата! Защото ако не й кажеш, по-нататък всичко ще се развие много бързо!“

Не успя да намери думи, с които да й каже.

Той поемаше енергията й и така успокояваше измъченото си сърце и душа. И все пак не можеше да спре, защото тя му даваше малкото радост и възхита, които поддържаха живота в него. Тя го бе научила на неща, които беше забравил отдавна — да се смее, да открива красотата, да гледа в бъдещото с надежда, а не с мъка.

И накрая, когато я заведе в малкия апартамент, просто беше невъзможно да не я целуне за лека нощ.

Когато осъзна, че е съединил онези два отделни пламъка в един, вече беше твърде късно. В момента, в който устните му докоснаха нейните, огънят пламна, лумна и ги обгърна със скорост, която вече не можеше да бъде овладяна.

Той се опита да спре, да се отдръпне, но Мег с тиха въздишка се отпусна в ръцете му, притисна устни към неговите и той се предаде. Притисна я до себе си и усети през меката рокля онези форми, които само предполагаше, че някога ще има неговото малко, весело гаменче, обуто винаги в джинси.

— Дев — прошепна тя, отделила за миг устните си от неговите. Той ги докосна отново и нежно ги погали с език. Почти веднага тя отговори и той усети сладостта й. Свлякоха се върху мекия килим, без да могат да прекъснат целувката.

— Мег… Трябва да спрем. Аз не мога…

Тя прекъсна думите му с целувка. Пламъците избухнаха отново и онова, което искаше да й каже бе изпепелено… Колко дълго бе мечтал за този миг, бе се борил със себе си толкова дълго, че сега, когато губеше битката, и сетните му сили го напуснаха. Копнееше само за Мег и свободата, която близостта й предлагаше на дълго измъчваната му плът. Свобода, която искаше да получи от нея, само от нея…

— Меги — накъсан шепот, — моля те, помогни ми, не бива да го правя…

Думите му заглъхнаха, защото тя не престана да го целува нежно. Виеше се в ръцете му, притискаше се в него, шепнеше името му с тих, настойчив глас, което накара кръвта му да закипи. Вече съзнаваше, че не може да се контролира, но не можеше да се досети защо беше решил, че това никога няма да се случи. Не помнеше нищо друго, освен тази изгаряща треска, тази всепоглъщаща нужда да усеща Меги в прегръдките си…

Те смъкваха дрехите си с безразсъдство, което го зашемети. Никога не бе се чувствал така и беше уверен, че не дългото, принудително въздържание го кара да се държи така. Изстена дълбоко и хрипкаво, когато усети гладката й кожа. Докосна я с възхищение, а после повдигна леко ръка, за да погали женствената извивка на гърдите й. Въздишката му беше като агония, защото той едва овладяваше безпаметната необходимост да я има в този миг, веднага…

Когато пръстите на Мег докоснаха ненадейно голата му кожа, през тялото му премина светкавица, която го остави без дъх и той конвулсивно и отчаяно се притисна към нея.

— Дев? Нараних ли те? Аз… — Гласът й потрепери, но имаше и една необикновена нотка на удоволствие, която го заля и замъгли разума му. Да го нарани ли? Господи, та тя го бе издигнала в небесата с едно-единствено докосване.

— Не, Меги!

Неопитността й го смути.

— Меги… ти никога… не си го правила?

Тя прошепна нещо, което той не можа, но и нямаше нужда да чуе, защото пламналото й лице, беше достатъчно ясен отговор. Трябва да спра, каза си той, но умът му не успя да се пребори с крайната възбуда.

— Дев — прошепна тя. — Моля те, това няма значение. Аз го искам… и искам да си ти.

— О, Меги — въздъхна тежко той.

Знаеше, че вече е твърде късно, че ще я има. Но щеше да го направи така, че на нея да й е хубаво. Знаеше, че може, че трябва. Но не знаеше, че това, което прави за нея, ще издигне и него до неизпитани досега висоти. Никога в живота си не бе познал това чувство, докато не бе докоснал Меги. Това мило и невинно удоволствие, с което тя откликваше. Или леката тръпка, с която тялото й първо се стегна, а после го прие, обхващайки го изцяло и изгаряйки го с топлина, която го накара да изстене името й.

Този стон отекна отново сега, когато той коленичи върху разкопаната земя. Не беше се чувствал така от сутринта, когато бе оставил Мег и бе разбрал, че тя се е обадила и… Бевърли Харис й бе казала истината.

Трябваше да я напусна — прошепна отчаяно. — Беше правилно решение. Единственото решение. Ето как се е променила — каза си той. — Тя е красива, уверена, уравновесена. И се вписва точно в своя свят, безупречна дъщеря на политик. Сърцето го заболя, като си спомни желанието на Меги да не бъде безупречна. Тя обичаше, обожаваше баща си, но неговия свят не беше неин — така беше казала… Но се беше превърнала точно в светска дама и незаменим помощник на баща си.

Но къде беше Меги в тази идеална жена, чудеше се той. Дали беше в нея, погребано под елегантното лустро? Или той го бе изцедил докрай, оставяйки само лъскавата черупка от снощи?

Господи, той бе мислил за нея, през всичките месеци, когато безуспешно я търсеше, но никога не беше си я представял такава. Виждаше в мислите си как рисува някъде картините си.

Беше я търсил безуспешно… Едва сега осъзна, че най-после я бе намерил. Съвсем случайно… И че най-после ще може да й обясни… И най-после ще може да облекчи поне малко ужасната си вина, като й каже защо е трябвало да я остави и защо не бе й казал, че е женен.

Той скочи и се затича към олющения черен джип. Същия, който караше и когато беше с Мег. Финансовите проблеми не му бяха позволили да го замени с нов, но и не беше сигурен, дали би се решил, ако можеше. Меги бе се возила на седалката до него, вятърът бе развявал косите й и тя се бе радвала на открития покрив, защото обожаваше полъха на вятъра.

Той се насочи към крайбрежната магистрала. Трябваше да се изкъпе, да се избръсне и да се преоблече, преди да срещне отново Мег. Само сенките под очите си не можеше да махне.

Паркира джипа в гаража на сградата „Парк Алисо“, където живееше. Усмихна се криво, като видя, как изглежда той между луксозните коли на останалите обитатели. Изтича в малкия апартамент. Бързаше да отиди при Мег, да говори с нея и да я накара да го разбере… И може би и да му прости… Той веднага отхвърли тази мисъл. Шансът да получи прошка беше малък и той не можеше да си позволи да храни надежди…

Бе наел това жилище, когато заедно с Джеф Ръсел — неговият партньор, бяха решили, че работата по строежа заслужава да се открие офис и тук. На Дев не му се искаше да пътува непрекъснато от Сан Диего до Алисо Бийч. Реши, че онова, което плаща Мейсън е достатъчно, за да се премести в изискания крайбрежен град. И не призна дори пред себе си, че всъщност го привличаше споменът за онази душа с бездънни очи, която някога му беше казала, че живее тук. Несъзнателно бе избрал тази сграда, защото веднъж беше му споменала, че прекарва дълго време около езерата наблизо. Не беше ходил там да я търси — малка, руса нимфа в ореол от светлина…

Той затвори вратата, хвърли сакото и ключовете и се насочи към банята. Не беше донесъл и не искаше да оставя нищо лично в това жилище. Така му беше по-лесно. Джеф казваше, че го прави нарочно, но Дев не искаше да си признае.

Сега си даде сметка, че през последните няколко часа се опитва да забрави много неща — дори и елегантната, хладна красавица в блестяща дреха, в която разпозна жената, смущавала сънищата му от шест години насам.

 

 

Меган се беше насочила към градината, когато на вратата се позвъни. Тя знаеше, че госпожа Морланд току-що се е върнала от пазар и е в кухнята, затова извика, че ще отвори сама.

Когато открехна вратата, тя се вкамени. Не можеше да помръдне. И макар, че бе дошъл по собствено желание, Дев също стоеше онемял. Като че ли никой от тях не бе повярвал, че предната вечер се бяха срещнали отново.

— Меги — прошепна най-после той.

— Меган! — потръпна тя.

Светлината изчезна от очите му, сякаш го бе заляла с леден душ.

— Извинявай. Забравих, че вече не си Мег. — Едната му вежда се повдигна, а ъгълчетата на устата му увиснаха тъжно. — И вече не си Скот, нали? Не е чудно, че не можах да те намеря.

Беше я търсил, значи…

— Скот беше моминското име на майка ми — остро отвърна тя.

— Не бях разбрал, че бунтът ти е бил толкова сериозен, че да отхвърлиш бащиното си име.

— Аз не бях го отхвърлила — отговори Меган студено. Зад нея се чу някакъв звук и тя бързо излезе пред вратата и я затвори. — Името на баща ми е много известно. Не исках да се отнасят с мен различно, само защото съм му дъщеря и…

Тя млъкна рязко, ядосана на себе си. Защо дава обяснения, като че ли се чувства виновна? Тогава едва не му бе казала истинското си име, но не бе поискала да рискува. Беше си помислила, че и той ще се отнесе с нея различно, ако знае коя е. Но това беше невинна лъжа, в сравнение с неговата.

Може би е трябвало да му каже, помисли си с горчивина. Тогава може би нямаше да я остави с душа разбита на хиляди късчета, агонизираща след горчивото предателство.

— Не съм длъжна да ти давам обяснения.

— Така е. Нищо не ми дължиш.

— Ако някой дължи нещо, това си ти. Ти си онзи, който просто бе забравил какво означава вярност.

Тонът й беше суров. Той наведе очи, загледан във фигурите на мозайката, но когато й заговори тихо, Меган разбра, че не ги вижда изобщо.

— Аз… се опитах Мег. Наистина. Опитвах се да стоя настрана. И тогава… онази нощ, също се опитвах да спра. Казах ти, че не трябва, че не бива…

— Опитвал се! — Ядът бе направил гласът й нисък и хрипкав. — Мислил ли си някога, че трябва да кажеш единственото, което е било необходимо? Само две думи — „Женен съм“.

— Започвах стотици пъти — въздъхна той дълбоко.

Тя знаеше, че е така… Но това не бе намалило мъката й, нито пък би изстудило яростта й сега.

— Кажи, Дев — рече тя с ледена официалност, като че ли току-що се бяха запознали. — Жена ти харесва ли Алисо Бийч? Или за по-удобно си я оставил у вас?

Той трепна и тя видя, как ръцете му се свиха конвулсивно.

— Мег, знам, че си ядосана и имаш право на това, но те моля… Ще ме изслушаш ли? Искам да ти обясня.

— Малко е късно, не мислиш ли?

— Много късно — съгласи се тихо той, за нейна изненада. — Но нали ще ме изслушаш?

— Моля те, спести ми „Жена ми не разбира“ и други такива.

— Никога… не е било това…

— Каквото и да е било, сигурна съм, че за нея е би по-лошо.

— Беше… — въздъхна тежко Дев. — Много по-лошо.

Меган се изненада от признанието. После отново чу звука, който я бе накарал да затвори вратата, този път идващ откъм градината зад къщата. Тя се напрегна.

— Не виждам никакъв смисъл — подхвърли. — По-добре си иди.

Той трепна от острия й отблъскващ глас. Изпусна една дълга, мъчителна въздишка.

— Добре — каза като търсеше погледа й.

Меган шокирана забеляза, че очите му все още таяха онази мъка и уплаха, която така добре помнеше. Но този шок бе примесен и с неудоволствие от това, че усети как те й въздействат по същия необикновен начин, както някога. Като че ли разбрал това, той наведе поглед.

— Ще си отида — каза меко. — Но преди това ще ти кажа нещо. Знам, че нищо не може да извини онова, което ти направих, Мег, но…

— Меган — отсече тя, защото мразеше да си спомня колко наивна бе била. При този хладен тон той стисна челюсти.

— Добре, Меган. Нямах прано да взема онова, което получих от теб. Излъгах те и те нараних. Не мога да променя нищо. Мога само да кажа защо го направих и да се моля, да ме разбереш.

— Да разбера, че си извършил прелюбодеяние. Повярвай, разбирам! — Тя потрепери. — А жена ти разбира ли?

— Моята жена — прошепна Дев — е мъртва.

— Какво?!… — втренчи се в него Меган.

Тогава думите се изляха бързо, в накъсани, объркани фрази.

— Тя почина преди пет години. Една година след като ние… след като аз те изоставих. Тя беше в болници още тогава, защото я беше блъснал камион. Случи се година, след като се бяхме оженили.

Меган се вкамени, докато думите достигаха до ума й.

Една година…

Тя беше в кома.

— Искаш да кажеш… — Дъхът на Мег беше секнал. — Когато ти и аз… — Тя трепна. Тази мисъл беше ужасна.

— Да — отговори глухо Дев.

Меган искаше да каже нещо, но спря при следващите му думи.

— Тя беше в кома от три години вече.

— О, Господи! О, Боже мой! — изстена Меган.

— Когато те срещнах бяха минали две години и аз… бях напълно отчаян.

Сега всичко си идваше на място, като последното късче от мозайка, която тя мислеше, че никога няма да успее да подреди… Изплашените очи на Дев, бръчките върху младото му лице и чувството, че води някаква жестока вътрешна борба.

— Знам, че това с нищо не променя нещата — продължи Дев по-спокойно, но със същата мъка в гласа си. — И ако бих могъл да изкупя онова, което съм направил със самообвинение, можеш да бъдеш сигурна, че съм го плащал с всеки ден от живота си. Но има нещо, което трябва да знаеш и да ми повярваш. — Той пое дъх, като че ли да се успокои. Не успя, защото дори и шокирана, Мег усети трептящите чувства в гласа му. — Аз никога не съм си и помислял да те нараня, Мег.

Тя бе така зашеметена от това, което й каза, че не можеше да издаде и звук. Мълчанието продължи безкрайно. Изразът на лицето му стана твърд, той кимна рязко, като че ли приел мълчанието й за отговор.

— Знам, че това няма значение за теб — каза той, без да се старае да скрива мъката си. — Но ако не беше ти…

После си отиде и я остави да гледа след познатия черен джип. Нещо се скъса в нея. Нещо остро, което болеше силно.

„Боже мой! — помисли тя. — В кома! Цели три години! Горкия Дев! Не е чудно защо той изглеждаше толкова съсипан. Правилно бях усетила, че той е попаднал в някаква жестока клопка, от която не може да се измъкне.“ Но защо не й беше казал? Дали си бе мислил, че тя няма да го разбере? Дали си бе мислил, че тя няма да иска да има нищо общо с него? Нямаше да има значение, дори да беше знаела. Разбира се, чувствата й щяха да са други. Щеше да е наясно, че не бива да стигат до сексуална връзка… Дали пък точно затова той не й беше казал? Защото е знаел, че тогава тя никога няма да се люби с него? Опита се да прекъсне мислите си, защото това, последното все още я нараняваше, макар че беше минало толкова време… Обземаше я мъка, когато си спомнеше за Девлин Крос. Той бе напуснал живота й. Случайност беше, че пътищата им се бяха кръстосали отново… Но той бе казал, че я е търсил… Вероятно след като жена му бе починала, защото не бе се върнал през онези шест седмици, които тя прекара в малкото си апартаментче, чакайки и молейки се само за това. Ако знаеше, щеше ли да се чувства по-добре? Сигурно. Но ако той наистина не беше я намерил?… Осъзна, че не е било по негова вина. Мег Скот беше една илюзия, която умря заедно с глупавите й мечти…

За трети път дочу онзи звук откъм градината — лек и щастлив смях, и разбра, че за нея нищо друго няма значение. Тя се нуждаеше от Дев тогава, а не година по-късно. Бе имала нужда от него сутринта, когато се бе събудила сама, след като му бе отдала невинността. Когато бе разбрала цената, която ще плати за тази нощ. Когато разбра истината, разбила и последните остатъци от наивността й. Когато трябваше да каже истината на баща си… Когато роди неговия син.